Хавиер Сиера
Тамплиерските порти (28)

ОРЛЕАН

От жените може да се очаква всичко. Или поне така си мислеше Мишел Темоен, докато се мотаеше сред паркираните до Макдоналдс коли на автострадата за Шартр. От месеци не бе виждал Летисия и самата мисъл, че ще я срещне отново, го караше да се вълнува като ученик. Макар да знаеше, че нещата между тях няма да се оправят, самият факт, че усещаше онзи гъдел в стомаха, както когато я чакаше пред факултета, го връщаше в младежките години. Дали се е променила много?

За Летисия този въпрос беше излишен. Тя обичаше да е с нова прическа почти всяка седмица; сменяше непрекъснато и най-неочаквано цвета на лака си за нокти, да не говорим за характера й — ох, характера й! — с ония шеметни обрати при най-малкия признак на колебание у партньора й. Затова държеше да е в обкръжението на мъже с характер, които не й дават повод за такива вълнения и поддържат някакво равновесие в бурния й душевен живот.

Въпреки че точността далеч не беше сред качествата, с които тя можеше да се гордее, този път почти не се наложи да я чака. Едно перленосиво БМВ паркира до него в уречения час и от колата излезе една много по-красива Летисия, отколкото изобщо можеше да си представи. Без съмнение тя бе от жените, за които времето сякаш не съществува. С дълги бели бедра, руса коса — слава богу, не беше я боядисала — и плавни движения, Летисия принадлежеше към отбрания тип жени, които владеят тялото си с прецизността и насладата, с която кобрата се разгъва. Освен това носеше изискан червен тоалет с презрамки и голи рамене — които Темоен толкова бе обичал, — подчертаващ гъвкавия й силует.

Летисия поздрави Мишел, като го целуна по бузата, извини се, че не му е позвънила в хотела във Везле: „Не открих нищо интересно за теб“ — каза тя, хвана го за ръката и го поведе към Макдоналдс.

— На какво място се срещаме, а? — подхвърли весело.

Мишел остави чантата си встрани, поръча си дълго безкофеиново кафе с мляко, а тя — чай с лимон. Седнаха един срещу друг до големите прозорци на заведението и се заприказваха. Единственото, за което се споразумяха предварително, бе да не говорят за интимния си живот, по-специално за Марсел.

„Ще те заболи“, отсече Летисия.

— И така? — запита тя, докато духаше горещия чай. — Какво те води насам? Не понасяш ли вече мърморкото Монри?

— Още помниш тоя негодник! — възкликна той.

— Че как да не го помня? Виждах го едва ли не повече от теб. Винаги се грижеше за мен в CNES и беше единственият, който си правеше труда да посещава лекциите ми в университета.

— Като шеф разполагаше с повече време от служителите като мен.

— Глупости!

— Добре — промълви Мишел, внимавайки да не дразни тази красива жена. Явно да се спори с Летисия беше много по-лесно, отколкото да се разговаря. — Да говорим за друго, може ли?

— Разбира се — съгласи се тя. — Срещна ли се с отец Пиер, както ти казах?

— Да, срещнах се. Говорихме за дявола и тям подобни излъга Мишел. — Но всъщност не можа да ми обясни почти нищо от това, което го питах. Стори ми се доста странна личност.

— Странна ли? Хайде, Мишел! Показа ли ти мощите на света Магдалина? Това е странното!

— Нямаше време. Не знаех, че са там.

— А защо според теб базиликата се казва Света Магдалина! Мнозина твърдят, че там е погребана жената, станала първият свидетел на възкръсването на Исус, но от един-два века тази чест се оспорва от църквата Света Магдалина в Сент Максимен, Прованс. Днес мощите са зад решетка в криптата и обикновено са едно от нещата, с които отец Пиер се хвали най-много.

— Значи иди, та разбери на кого са тия кости!

Летисия стисна зъби. Ако нещо я дразнеше у бившия й съпруг, то това беше пренебрежението, с което той се отнасяше към всеки разговор, свързан с историята.

— Виж, Мишел — кипна тя, — не знам какво проучваш за CNES и защо бягаш от Монри, но ако проучването ти е свързано със Средновековието, трябва да свикнеш с едно нещо: за онова време не е било важно дали събитията, които се разказват, са исторически верни или не, важен е бил символът, скрит в тях.

— Добре — съгласи се инженерът, — да не спорим за това. Но аз не бягам от Монри.

— Щом казваш.

Мишел се намести по-удобно в стола от изкуствена кожа, преди да смени темата:

— И според теб какъв символ е скрит в легендата за Магдалина?

— Колкото и да ти е странно, тя има нещо общо с Египет.

— Така ли?

— Учудва ли те?

— Е, изглежда, в християнството от тази епоха наистина има някакви египетски влияния. И по-специално във Везле.

Темоен изпи безкофеиновото кафе на един дъх и измърмори нещо през зъби, което тя не успя да разбере. Може би някакво име. За съжаление, докато живееха заедно, не говореха така за историята — и за много други неща! — Може би, защото в това отношение Мишел се чувстваше по-неуверен. Всъщност инженерът не обичаше да се рови в трагедиите на хора, умрели толкова отдавна, че чак не му се щеше да знае кога. И все пак това, че Летисия заговори за Египет, както бе споменал и Бремен — „официалният летописец“ на Везле — пред портика на Света Магдалина, го накара да е нащрек.

Стисна зъби да не направи някой гаф и изчака да чуе обяснението й.

Летисия му разказа подробно, че според една доста разпространена провансалска легенда, след като Исус умира в Палестина, Мария Якова (майката на Малкия Яков и на свети Юда), Мария Саломе (майката на Големия Яков — онзи от Компостела — и на свети Йоан Евангелист), Мария Магдалина, Марта, Лазар (възкръсналият) и някои други били отнесени в една лодка без платна и гребла чак до бреговете на Прованс. Спрели в пристанище с древното име Ра, близо до днешна Марсилия, откъдето, изглежда, е проникнал във Франция и култът към черните мадони, донесени от Александрия, които били просто статуи на Изида, държаща Хор в скута си. След като слезли на брега, името на това място било променяно няколко пъти и днес се казвало Сент Мари сюр ла Мер^[1].

— Пак те питам — упорстваше Темоен, — какъв символ виждаш в тази легенда?

— Лесно можеш да си направиш извода, че преди две хиляди години във Франция е проникнало силно египетско верско влияние и се е съхранило в този район с векове; по-късно то се подема от ереси като катарската и албигойската, дори и от ордени — като този на тамплиерите, а между единайсети и тринайсети век се възражда и това съвпада с началото на готическото изкуство. Тоест, много е възможно готическият стил, използван за строежа на катедралите, да произхожда точно от тази тайна вяра, защото математическата му база е подобна на прилаганата в египетските храмове на Новото царство. А днес знаем, че египетските свещеници са били големи математици.

Темоен реши да рискува и да повдигне пред Летисия и друг въпрос:

— А знаеш ли дали египтяните са строили паметници по подобие на съзвездията?

— Я гледай! Странно, че точно ти задаваш този въпрос усмихна се тя. — Отговорът е да, разбира се.

— Моля те.

— За онези, които познават древноегипетската религия, това не е тайна. В Текстове на пирамидите например, издълбани по стените на някои паметници преди 3400 години в района на Сакара, се разказва подробно, че когато фараонът умре, душата му се възнася, за да се превърне в звезда. Египтяните вярвали, че тя се отправя първо към Дуат — място от небосвода, което днес познаваме като Пояса на съзвездието Орион и което е вратата към Аменти към Отвъдното.

— Врата ли?

— В преносен смисъл, разбира се. Оттам мъртвите фараони тръгвали на път, изпълнен с изпитания, за да докажат, че душата им е чиста и могат да претендират за честта да се превърнат в звезди.

— Знам горе-долу легендата за Тот, който претеглял душите им, преди да реши дали да ги прати в пастта на звяра или на небето — рече Темоен.

Очите на Летисия блеснаха.

— Точно така!

— Но не разбирам какво общо може да има с паметниците им.

— Виж: според една съвсем нова теория^[2], погледнати отгоре, трите големи пирамиди в долината на Гиза са с разположението и пропорциите на звездите от Пояса на Орион. Сякаш египтяните са искали да направят на земята нещо подобно на тази врата към отвъдното, може би с намерението това да бъде помещение за посвещаване, където да учат фараона какво трябва да прави, когато предприеме вечния си път.

— Звучи убедително.

— Разбира се. Погледнати така, пирамидите може да са нещо като машини за възкръсване. Инструменти, замислени за съживяване на фараона, както Изида съживява Озирис, като събира всички части от тялото му, насечено от брат му Сет. Там фараонът е тренирал за своето пътуване и оттам, през малки канали, отворени в Голямата пирамида, душата на владетеля — неговата ка, била „катапултирана“ към звездите.

Мишел започна да рови в чантата си, опитвайки се да извади нещо. Накрая, сред купчината листове и тетрадки, се появи кафява картонена папка със снимки в размер Din A3.

— Помниш ли Тайните на катедралата в Шартр!

Летисия се поколеба.

— Имаш предвид една от книгите, които останаха вкъщи ли?

— Да, нея. Но я остави ти — уточни веднага той.

— В интерес на истината, не я прочетох. Защо питаш?

— Жалко, защото там се казва, че първите готически катедрали във Франция, всъщност всички, построени до 1250 година — до идването на Инквизицията, се изграждат по подобие на съзвездието Дева. Това познато ли ти е?

— Разбира се — измърмори тя. — Но защо ти се интересуваш от подобно нещо?

— Защото един от нашите сателити засне странни емисии от микровълни, идващи от тези храмове. Все още не знаем причината и затова отивам в Шартр, да се опитам да разбера. Виждаш ли? На тези снимки се вижда.

И Летисия, както преди това Франсоа Бремен и отец Пиер, се наведе над снимките на ERS-1 и затърси тайнственото излъчване, за което й говореше инженерът. Сложи си очила за далекогледство, които извади от малката си червена чанта, и разгледа снимките, които Мишел бе разгънал пред нея.

— Знаеш ли дали някой архитектурен „елемент“ може да предизвика такива емисии?

Изненадана, тя го погледна в очите.

— Шегуваш ли се? Инженерът си ти.

Темоен заклати глава, сякаш отговорът й не го задоволяваше.

— Предполагам, че отец Пиер те е осведомил за изследванията си по радиестезия — продължи Летисия. — Бях негова ученичка и той ни учеше, че древните хора са знаели, че всяка геометрична фигура, насочена както трябва, излъчва собствена вибрация. Това са леки вибрации и се съмнявам, че могат да бъдат прихванати от Космоса.

— Искаш да кажеш, че катедралите са огромни геометрични фигури?

— Построени са от безброй техни комбинации.

— А какви други възможности има?

— Не много — поколеба се Летисия. — Всъщност в древността не се говори кой знае колко за предмети, излъчващи вълни. И все пак.

— И все пак?

— Все пак има една възможност. На фасадата на катедралите в Шартр и Амиен има релефи с Ковчега на Завета. Сякаш са искали да ни подскажат, че тези храмове са новият договор с Бога и са последното „средство“ за връзка с божественото, каквото е бил и кивотът.

— И какво?

— В Изход се говори за силата на кивота. Никой не можел да го доближи незащитен или без метална броня, защото рискувал тутакси да падне болен или овъглен. Прилича на радиоактивност, нали?

— А къде е кивотът?

— Въпросът е, че никой не знае. Едни смятат, че е откраднат по времето на Соломон и отнесен в Етиопия; други, че Тит^[3] го взема през 70 г. след Христа, когато римляните плячкосват Йерусалим и отнасят всичко от Храма на Соломон, дори и менора — канделабъра със седем рамена. Споменава се и за тамплиерите, които може би са го открили и донесли тайно във Франция.

Темоен погледна Летисия, изумен. Красива и умна, тя отново бе завладяла сърцето му.

— А ти какво мислиш?

— Не мога да кажа.

— Аз съм за последното. Знам, че е само хрумване, но ще проверя в Шартр.

— Може ли да дойда с теб?

Изненадан, Мишел я прониза с поглед.

— Всъщност бих искала — призна Летисия, — ако откриеш нещо в Шартр, да съм наблизо и да го видя. Освен това мисля, че мога да съм ти полезна.

— А Марсел?

— Разбрахме се да не говорим за него. Не помниш ли?