Хавиер Сиера
Тамплиерските порти (26)

FUGIT^[1]

Никой не забеляза изчезването на Жан от Авалон до късното утро на 24 декември. От разсеяност ли? Не. Причината без съмнение трябваше да се търси в спокойствието, обзело монасите, откакто се намираха зад стените на Шартр; там ролята на един воин не беше така важна, както по пътищата, и намерили подслон, те нямаха почти никаква нужда от него, освен, ако не решаха да се върнат бързо в Клерво.

Пръв брат Алфред разбра, че нещо не е наред. Отговорник в кухнята на монасите, той имаше нужда от някой силен млад мъж като рицаря от Авалон, за да премести тежкия шкаф, в който смяташе да сложи храната за Бъдни вечер. Но като отиде да го търси в стаята му, видя, че го няма. „Странно — помисли си, — той никога не излиза, без да предупреди“. Отец Алфред го потърси навсякъде и макар да беше съвсем сигурен, че е наблизо (доспехите и оръжията му бяха подредени в стаята), не го откри. Такъмите на коня, дрехите му и всичко, което носи един рицар, дори свещената двуцветна хоругва на неговия орден, бяха на мястото си. А никой рицар не тръгва никъде без тях.

По пладне, когато слънцето беше в зенита си, не само отец Алфред, но и всички монаси и слуги от конюшнята го търсеха и го викаха. На всичко отгоре с него бе изчезнал и Филип, което можеше да значи само, че им се е случило нещо ужасно. Рицар и оръженосец не биха изчезнали токутака, без да предупредят абата, че имат намерение да ходят някъде. Но нали и двамата бяха натоварени да разследват смъртта и обезглавяването на Пиер дьо Бланшфор? И разбира се, още по обед плъзнаха слухове.

Като не откриха никаква следа от тях в конюшните или по сергиите, се разнесе мълвата, че убиецът на майстора сигурно е видял сметката и на двамата мъже, издебвайки ги в подходящия момент. Най-лошото беше, че това можеше да означава само едно: че престъпникът е човек от най-близкото им обкръжение и преди да ги нападне, е знаел слабите им места. Ами телата им? „Ще се появят някъде по реката“, казваха едни. „Или заровени на някой завой по пътя“, мълвяха други и се кръстеха.

С всеки изминал час безпокойството в сърцата на монасите растеше. Нито ги бяха виждали да излизат от стаите през нощта, нито бяха разменяли някоя и друга дума с тях нещо, което да им подскаже накъде са тръгнали, за да продължат разследването си. И просто стигнаха до заключението, че сякаш бяха потънали в земята.

Отчаян, абатът на Клерво не излезе цял ден от стаите си. Не хапна нито залък и накрая, боейки се от най-лошото, реши да напише писмо, в което да изложи фактите, и да го прати на епископ Бертран.

Премисли всичко и се убеди, че трябва да го направи. Като взе под внимание колко откровен бе с него епископът при последния им разговор, смятайки го вече за свой съюзник срещу Врага, нямаше друг изход.

„Позволявам си да ви обезпокоя с това писмо — продиктува той на един от доверените си монаси, — защото имам достатъчно основания да смятам, че е възможно двамата мъже, натоварени да ни охраняват с оръжие в ръка, да са застигнати от същата участ като вашия майстор. От сутринта ги търсим около този дом и единственото странно нещо, на което се натъкнахме, е почти догоряла свещ в криптата, свързана с така злокобния и за двама ни спомен. Не е много, вярно, но тъй като никой не е признал досега, че е слизал долу със свещта, страховете ми нарастват. Нали Ваше преосвещенство каза, че майсторът е изчезнал точно там? И нали при завръщането си се е разболял и е умрял?“

Бернар се прокашля, преди да продължи, и избърса нервно потта, избила по слепоочията му. След туй нареди да се добави следното: „Моля ви да държите криптата затворена, за да се предотвратят и други нещастни случаи, преди разследването ни да е приключило. Склонен съм да вярвам, че зад тези беди се крие Дяволът, и както вече ви казах, единственото спасение е да затрупаме това място с камъните, които са вече на път, каквито са и Божиите планове. Искрено ваш, Бернар“.

Сгъна внимателно хартията с продиктувания текст и като сложи личния си печат върху топлия червен восък, подаде писмото на отец Андре да го занесе лично на епископа. Той склони покорно глава, макар да бе изненадан от тези странни разкрития.

— Ще ви послуша ли, отче? — запита монахът, преди да излезе от стаята на абата, с риск да съгреши, намесвайки се.

Абатът остана спокоен.

— Добре ще е, братко — отвърна му вяло. — В противен случай, ако не ни даде време да започнем нашето дело, както е планирано, през следващите хиляда години Злото може да се разпростре безнаказано по земята. Представяте ли си? Цяло хилядолетие терор.

— Пресвета Богородице! Хиляда години! И монахът изчезна, забързан.