Хавиер Сиера
Тамплиерските порти (32)

СЕВЕРНИЯТ ПОРТИК

Мишел остави колата на паркинга в Орлеан и до Шартр се качи в БМВ-то на Летисия. И двамата знаеха какво ги очаква: приятно провинциално градче, чийто живот от цели девет века се въртеше около прочутата бира и около една уникална сграда — прекрасната готическа катедрала, дело на неизвестен архитект с удивителен новаторски гений.

Стигнаха по-бързо, отколкото очакваха, и като зърнаха острите върхове на храма, се успокоиха, оставиха колата на най-близкия до центъра паркинг и си позволиха по един вкусен рамстек с рошфор по 88 франка. Кафе дьо ла Серпант беше идеалното убежище за „изследваните“ на катедрали. Поне така им казаха в малкото туристическо бюро в града.

Докато обядваха, Летисия и Мишел поглеждаха непрекъснато великолепния южен портик на храма. По предните колони от двете страни на красивия и изящен притвор се виждаха някои герои от Новия завет, а на централния фронтон имаше прекрасен релеф на Страшния съд. Но всъщност тази скулптурна група беше само малка част от изваяните почти четири хиляди сцени, красящи храма, и петте хиляди персонажи по витражите.

Интересното е, че и една от най-известните статуи се намираше над южния портик, вградена в странен решетест прозорец. Това бе скулптурата на Исус — прав, държащ в лявата си ръка книга, затворена с три печата, и стъпил върху главите съответно на дракон и на лъв. Покровител на катедралата.

— Имаш ли представа какво значи това? — запита инженерът, като видя снимката в менюто на ресторанта.

— Боже мой! — изсмя се Летисия. — Нали не ме изпитваш пак?

Светлите й очи го гледаха с нежност, която той почти бе забравил. А усмивката блестеше сред симпатичните лунички по лицето й.

— Всъщност става въпрос за доста двусмислен символизъм — отвърна най-сетне тя, отпивайки от ментовия чай. Нещо като „печат“, като знак по някои от главните готически катедрали от този период.

— Печат ли?

— Да. Нещо като анаграма на прочутата фраза на Христос: „Никой не ще влезе в Царството небесно, ако не чрез мен“, в която Исус играе ролята на Звездна врата.

— Звездна врата? А фигурите под краката му? Имат ли нещо общо с това? — запита Мишел, сочейки фигурите в основата.

— Не, не, разбира се — отвърна тя. — От една страна, скулптурата представлява победата на Христос над силите на злото, изобразени в краката му. Но предвид това, че на другите два портика — Кралския и северния — има ясни астрологически символи, то Лъвът и Драконът може да са препратка към някои астрологически ери, приключили с появата на Христос.

— И които са тия ери?

— Ерата на Лъва е била около 10 000-ата година преди нашата ера, а на Дракона, за народите от Изтока, съвпада приблизително с тази на Тигъра.

Мишел вдигна вежди, както само той можеше.

— А книгата, която държи? — запита.

— Може да е Библията или Откровението със Страшния съд, изобразен на горната сцена.

— Може? — подхвърли шеговито Мишел. — Ами ако е Книга на мъртвите! Сама каза, че е възможно египтяните да са далечните основоположници на готическото изкуство, нали?

— Аз ли го казах?

— Да. Когато ти споменах, че една странна личност във Везле ми обясни, че на външния фронтон там е изобразена много точно една от най-известните сцени от египетската Книга на мъртвите. Книгата, която Христос държи, може да крие нещо като символичен ключ, като наръчник с упътвания за преминаването оттук към отвъдното.

— Хъммм — Летисия побърза да изпие чая си. — Когато бях в университета, изчетох всичко, което ми попадна, от някой си Рене Швалер-Любич; той пише за египетската символика и е много добър, макар че почти никой не го разбира. И често казваше, че релефите по храмовете край Нил не трябва да се тълкуват сцена по сцена, а като едно хармонично цяло. Странното е, че ти току-що направи същото.

— Аз ли?

— Да! Не забеляза ли? Свърза книгата от скулптурата на решетестия прозорец със сцената, изваяна отгоре, и „прочете“ тази скулптурна група като едно цяло. Интересно, знаеш ли, че започваш да гледаш на нещата като посветен?

— Я стига! — възрази Мишел. — Но има ли някакъв смисъл в това, което казвам? В крайна сметка ти си историкът.

— Не знам. Но имай предвид следния парадокс: ако катедралата в Шартр е строена, както казваш, като отправна точка към отвъдното, то под плочите й не е погребан нито един епископ, крал или граф. Нито един! Как ще е отправна точка към другия свят, щом в нея не е погребан никой?

— Да, но от онова, което успях да прочета, и в пирамидите не е открита нито една мумия. А Шарпантие казва, че пирамидите и катедралите са градени по сходни математически образци. Значи парадоксът не се отнася само за това място.

— Я гледай! — усмихна се Летисия, отмятайки един кичур от лицето си. — Виждам, че си напреднал много по време на раздялата ни.

— Какво искаш да кажеш?

— Че си чел книгите, които останаха вкъщи. Всъщност идеята, че пирамидите не са строени като гробове, идва от арабите. Първите халифи, занимавали се с тези внушителни паметници, са смятали, че това са храмове, посветени на Изида, в които суверените били посвещавани. И ако Изида е възприета от християнска Европа като света Богородица, както ти казах, то може би катедралите имат функция, подобна на храмовете, служещи за същото.

— Звучи логично, но между египтяните и строителите на катедрали е имало други цивилизации. Гърци, римляни, араби. Как се е предавало това познание през вековете? И защо готическите сгради не са били построени много по-рано?

— Вярно е — съгласи се Летисия, като взе чантата си, плати обяда и поведе Мишел към другия край на катедралата. — Но имай предвид, че нито един от тези преходи не е бил бърз. Гърците владеят Египет три века благодарение на Александър и пълководците му, Птолемеите. Те са поддържали храмовете и са строили нови култови средища върху предишните; изучили са бързо йероглифите и знанията на фараоните. После римляните превръщат Египет в своя провинция и първите християни — коптите, се установяват там и наследяват това познание, опазено от Птолемеите. Накрая собствената им Църква започва да ги преследва жестоко, обвинява ги в гностически еретизъм и осъжда много от древните им вярвания.

— Нещо подобно казва и Луи Шарпантие в книгата си. Той твърди, че от издигането на пирамидите до Храма на Соломон и после до катедралата в Шартр минават по две хиляди години, което е една астрологическа ера. Естествено това означава също, че всеки от тези народи е строил своите храмове в съответствие с определени доминиращи звезди, за да задоволи някаква метафизическа нужда, която днес сме забравили.

— Съгласна съм. Древните хора не са правили нищо само за красота. Във всичките си действия са се водили от някаква практическа цел.

— Практическа ли?

— Да. Но не непременно нещо материално. Може да са издигали пирамидите например, за да насочат покойниците си към някои важни звезди от митологията, нали?

— Добра идея! — възкликна Мишел. Разговорът навлизаше най-сетне в сферата, в която той се чувстваше сигурен. — Това би обяснило и защо пирамидите и катедралите имат толкова различно разположение.

Заинтригувана, Летисия го остави да продължи.

— Днес астрономите знаят, че нито една звезда не стои неподвижно на небето. Това се дължи на особено движение на Земята, което те наричат прецесия.

— Прецесия ли?

— Ще ти обясня. Земята, както знаеш, се върти около собствената си ос и около Слънцето и така се редят дните и сезоните.

— Дотук разбирам.

— Но заради това движение звездите, които се виждат на хоризонта, сменят всеки сезон местоположението си и почти всеки месец се появяват нови съзвездия. От това движение на звездите зависят и зодиакалните знаци. Но древните хора откриват — продължи Мишел, — че нашата планета извършва и още едно, неправилно движение, при което надлъжната ос на Земята се клати като тази на пумпала, и така — от сезон на сезон, звездите никога не са на едно и също място. Нито една звезда от това лято няма да бъде на същото място идното лято. Всъщност, колкото и да ти е странно, те се местят с един градус на всеки седемдесет и две години, като се издигат и снишават на хоризонта на пълни цикли от двайсет и шест хиляди години.

— И от това правиш заключение, че…

— Тъй като звездите се местят на всеки две хиляди години с почти трийсет градуса, то и древните трябвало да променят разположението на храмовете си и да ги строят отново на други места. Само така можели да продължат да спазват формата на свещените си съзвездия на Земята.

Смълчана, Летисия се замисли. През годините, преживени заедно, Мишел никога не й беше говорил така разпалено на теми, които биха я заинтригували. Астрономия, математика, звездна картография сякаш нищо от онова, с което се занимаваше той, не би могло да я интересува. Освен това не бе обръщал никакво внимание и на метафизическите й търсения, и на книгите с трансцендентна тематика.

А сега изведнъж интересите им съвпаднаха.

— Тогава, доколкото разбирам, смяташ, че за да узнаем защо са построени катедралите, трябва да ги свържем с прекия им предшественик, тоест с Храма на Соломон и с реликвите, открити там. Нали?

— А кивотът? — Мишел захапа доволно дръжките на очилата си. — Нали каза, че тамплиерите може да са открили тайните на готическото изкуство в някакви документи, намиращи се в кивота?

Развеселена, Летисия кимна, докато се приближаваха към северния портик, потънал в сенките на късния следобед. „И на всичко отгоре чува какво казвам!“, помисли си тя.

Въздухът в този час на деня бе пропит с хилядите ухания на пролетта, идващи от градините към cloitre de Notre Dame^[1], запазени от деветнайсети век. Щом стигнаха до готическите аркади, където се открояваха дванайсетте знака на зодиака, тя реши да предизвика Мишел. Не беше мислила да насочва разговора в тази посока, но нещо там я накара да почувства, че моментът е подходящ.

— Знам, че Библията никога не е била любимото ти четиво — подхвърли нехайно.

— Защо смяташ така?

— Защото, ако я беше чел внимателно — продължи тя, щеше да знаеш, че Мойсей и избраният народ бягат от Египет, преследвани от фараона, и се спасяват само защото Господ унищожава в последния момент войската му в Червено море. Мислил ли си какво е накарало фараона да преследва такава малка група бегълци с войска?

Мишел не отговори. Летисия го привличаше отново с онзи магнетизъм, който го накара да се влюби в нея преди години. Стисна зъби и я остави да продължи.

— Дали Мойсей не е „откраднал“ някоя важна религиозна и научна тайна, може би митичните Изумрудени книги на Хермес, които после скрива в Ковчега на Завета и ги нарича Божи заповеди? Никой суверен не би пестил сили да преследва един крадец за подобно нещо.

— На Хермес ли?

— Защо се учудваш? Средновековните майстори строители, градили тези стени, често си спомняли думите му, казани на Асклепий и разкриващи за какво служат тези книги.

Мишел стоеше, без да мигне, и чакаше Летисия да довърши странното си обяснение.

— Може би не знаеш, че Египет е копие на небето? — И зацитира тържествено: — „Или по-точно мястото, където се изпращат и проектират тук долу всички феномени, които движат и направляват небесните сили?“

— Знаеш го наизуст!

Тя не отвърна. Гъвкава като змия, изкачи стълбите, водещи към притвора на северния портик, и като се завъртя и застана пред решетестия прозорец със статуята на света Богородица, посочи една от колоните, поддържащи архитектурната група.

— Виждаш ли го? Това е кивотът, тръгнал от Йерусалим.

Впечатлен от тази неочаквана проява на ерудиция, инженерът облещи очи. Там, на двата невисоки капитела, релефът наистина се виждаше съвсем ясно: издължен ковчег, запечатан по същия начин като книгата на Христос над южния портик и натоварен в талига, която сякаш се движи. На другия релеф — доста увреден, се виждаха някакви мъже в туники или пелерини, застанали почтително или смирено около същия ковчег. И под двете „винетки“ — един неясен надпис на латински: Hie Amittitur Archa Cederis.

— Какво значи? — запита Мишел, докосвайки с върха на пръстите си надписа.

— Нещо като „Това е кивотът, който трябва да предадеш“.

— Да предадеш ли? На кого?

— На онзи, който заслужава — отвърна загадъчно Летисия.

— Но разбира се, възможно е Cederis да е ерозирало Foederis — „Завет“, и тогава надписът ще гласи „Това е Ковчегът на Завета“.

— А какво представлява другата сцена?

— Коя? Тази ли? — Блондинката посочи мъжете с пелерини около затворения ковчег. — Сигурно са хората, които са получили кивота, а следователно и книгите на Хермес, пренесени в него. Книги, пазени от някого, когото можеш да разпознаеш само ако си тук и разчетеш тези капители.

— От кого? От тамплиерите ли?

— Ти го каза.

 

Последната реплика на Летисия отекна силно и ясно в слушалките на Рикар. Като забеляза изненадата му, нубиецът, който преди часове беше прихванал този съвсем ясен сигнал, идващ от мощен микрофон, прикачен на Мишел от някой друг, а не от неговия екип, се размърда неспокойно в задната част на вана.

— Трябва да действаме бързо — рече строго той. — Не знам коя, по дяволите, е тази жена, но съм сигурен, че е готова да изпее на „птичката“ точно онова, което не искаме да знае.

— Защо си толкова сигурен, Жерар? — попита каталунецът и го погледна много сериозно, а магнетофонът продължаваше да записва разговора, който се водеше една пряка понататък.

— Не съм — отвърна той. — Но като я чух какво каза, смятам, че отец Роже ще одобри една бърза превантивна мярка.

— Казваш го заради онова за Хермес, нали?

— Да. Заради онова за Хермес.

Рикар не промени изобщо изражението си, той просто трябваше да се съгласи. Замалко да изпуснат нещата заради някаква непозната. И като се завъртя на стола, каталунецът намигна на Глория да потегли.

Реното Еспейс избръмча послушно два-три пъти и се насочи към малкия парк пред църквата Света Богородица в Шартр, приближавайки бавно северния портик. Щом стигна до номер 21, където започваха стълбите към високата тераса, водеща към магазина за антики и към чайната Забележителности и лакомства, страничната врата на вана се отвори с трясък пред притвора.

Никой не ги видя. По това време дори магазините за сувенири и фотографски принадлежности бяха затворени.

Само Летисия и Мишел гледаха учудени как един атлет тъмнокож, но с европейски черти на лицето, изкачи стълбите, които ги деляха, и спря пред тях. Деветмилиметров глок със заглушител проблесна в дясната му ръка.

— Не мърдай! — изсъска той.

Негърът — здравеняк, висок метър и осемдесет — вторачи жълтеникавите си очи в блондинката, сякаш тя беше мишената. Инженерът изтръпна.

— Този път се разбързахте — прошепна Летисия, без да трепне.

— Познавате ли се?

— Да, Мишел. Отдавна.

Занемял от шока, инженерът не продума повече. „В каква каша се е забъркала тая жена?“, запита се. И мигом предположи най-лошото: Марсел, нейният мъж, умиращ от ревност след изчезването й, е пратил тия мутри по следите й. Но как толкова бързо?

Нямайки и представа за прибързаните умозаключения на Мишел, нубиецът размаха маниерно оръжието. Посочи на блондинката пътя към колата и погледна така Темоен, че той замръзна на място. За негова изненада тя се подчини, без да окаже никаква съпротива.

Но в края на стълбите успя да подхвърли:

— Потърси Шарпантие. И му кажи да ме открие.

— Шарпантие?

— Фондацията.

Някой я издърпа във вана и тя не успя да каже нищо повече. Нубиецът влезе след нея и като хвърли поглед на Темоен — по-блед от камъните на портика, му дожаля.

— Не се мяркай повече тук или си мъртъв — рече му.

Треперещ от страх, Мишел опипа камъните зад себе си и накрая се облегна на колоната с кивота. От нерви по мустаците му се процеждаше пот, както никога досега.

Моторът на реното изрева и то изчезна за секунди в посоката, откъдето се бе появило. И изведнъж този самотен кът от катедралния периметър потъна в необичайна тишина.

Мишел се сети за полицията много по-късно.