Хавиер Сиера
Тамплиерските порти (2)

OMEN^[1]
Йерусалим, 1125 година

Клетият Жан от Авалон не си бе представял нито за миг, че да водиш битка в бронята на вярата^[2] е нещо толкова реално, близко и същевременно опасно.

Стреснат от неочаквания обрат на събитията, рицарят успя да запази хладнокръвие и да се усмихне, когато графът, приведен над ухото му, му прошепна целта, към която трябваше да се отправи възможно най-скоро. Той изрече само три фрази на романски, къси и прости, които стигнаха до мозъка на неговия раб с лекотата на трубадурски напев. Но последната от тях го жигоса: „Аз ще ви водя“, рече.

Развълнуван, Жан прие тази нова заръка и побърза да подеме Те Deum laudamus, сякаш нищо не се беше случило.

Но не беше така.

После, обзет от неописуема възбуда, младият воин на бялата пелерина падна на колене пред своя господар, целуна златния печат на графство Шампания, гравиран върху прекрасния пръстен, и изрече високо своята клетва, която всички чуха.

— Приемам на драго сърце вашите заповеди, господарю избоботи той, — и ще ги изпълня дори това да ми коства живота. Сега, когато видях Истината, нека света Богородица закриля тази свята мисия, амин.

Никой не се изненада. Всъщност благородният Хуго де Пайен, сенешал и доверен човек на графа, му бе обяснил всичко съвсем ясно още в деня, когато го вербува в Троа преди време. „Милицията, която събираме — каза му по пътя към параклиса, където се проведе церемонията по приемането му, — ще води битка на два фронта: ще се бием безпощадно с онези, които обсаждат пътищата към Божигроб, и ще громим духовните сили на Злото, заплашващи нашия свят. И вие, благородни Жан от Авалон, можете да се развивате и в двете посоки, затуй бъдете готов да влезете във всяка от тези битки“.

Жан узна тази пророческа вест през лятото на 1118 година, преди цели седем години. Тогава получи и бялата дреха, която днес носеше с гордост. През онзи далечен юли младият воин от Авалон бе навършил деветнайсет лета и с гордата си и крепка осанка, със смелостта и дръзновението си, със златистите коси и зелените си, изумрудени очи бе впечатлил изпълнителите на проекта, които скоро започнаха да го готвят за едно бъдеще, изпълнено с тежки мисии. И то бе свързано, без съмнение, със „знака“, че рожденият му ден съвпадаше с момента, когато Годфроа дьо Буйон превзе Йерусалим и го отвоюва от турците за християнството.

Съкрушителният триумф на този пръв кръстоносен поход щеше да изиграе решаваща роля. Много по-голяма, отколкото папата или европейските крале бяха предвидили.

Както и да е, но само Жан и още осем души, всички много по-възрастни от него, получиха бялата пелерина, с която щяха да се отличават занапред като първи воини от най-странната армия, съществувала някога: армията на Бедните Христови рицари.

В Троа Жан се запозна с Годфроа дьо Сент Омер — великан с бяла брада и топъл поглед, който сега приемаше със сведени очи благословията на графа; с Андре дьо Монбар чичо на друг юноша, който скоро щеше да се изяви като суров и неумолим духовник, известен като Бернар от Клерво, и щеше да се прослави; с Фулк д’Анже — превърнал се в торба стари кокали, чиито очи сееха още огън и жупел, и с много други воини, доказали храбростта си, които бяха с него в това изпитание.

Пак там, в същия параклис в Троа, младият Жан срещна за пръв път и една разнородна група войници, повечето от тях кръстоносци, осъществили вече мечтата си да коленичат на гроба на Исус Христос, които също получиха пелерини тогава, ала черни или от кафяво сукно, в знак на принадлежност към новата милиция на Де Пайен.

Но как минава времето! И как завиждаше сега на ония мъже, които не носеха тази отговорност, нито имаха представа какво става!

Нека повторим: седем дълги години бяха изминали вече от онази далечна церемония по приемането му, проста и скромна. Тогава капеланът, брат на рицаря Хуго, благослови доспехите на Жан от Авалон, помаза го с кръстния знак и го посъветва да се отдаде изцяло на святата мисия, която рано или късно щеше да му бъде възложена. Това беше още един „знак“. Всъщност младият рицар така и не разбра какво значи „свята мисия“, докато в самото начало на седмата зима от похода в Йерусалим, по време на работите по реставрацията на Харам ес Шариф, както арабите наричаха древния Храм на Соломон, една вест не изненада пратениците там.

Тя завари рицаря от Авалон да изравя огромен каменен ковчег близо до така наречения Купол на Веригата, няколко метра на изток от впечатляващата джамия, известна като Скалата. От месеци работеше без отдих, разчистваше пръстта от древните конюшни на цар Соломон, но почти от три месеца се мъчеше единствено да изрови този тежък ковчег.

Беше рано сутринта. Един от сержантите му, отговорник за лекарствата, някой си Ренар, слезе в тунела да му каже новината: „Господарю — разкашля се сред облака прах, който вдигнаха ботушите му в подземието, — магистър Хуго е получил спешно послание от Франция. Моли ви да отидете по-бързо на капитула“. „Знаете ли за какво става въпрос?“, запита рицарят. „Не. Но сигурно е нещо важно. Идете бързо“.

Колко спомени.

В девет часа сутринта същия ден Хуго де Пайен наистина свика извънредно събрание на капитула в старата джамия „Ал Акса“, където неотдавна Негово величество Балдуин II бе настанил малобройния си двор. Хуго бе човек, пестелив на думи, който прикриваше вълнението си с отмерено слово, баща на голямо семейство и извънредно лоялен към хората си. Така че говореше, без да увърта. Във вътрешността на „Ал Акса“, заобиколен от голи мраморни колони, високи почти шест метра, под ехото на голите стени той осведоми хората си, че графът на Шампания — друг Хуго от знатен род, който в началото бе финансирал новия Орден на Бедните Христови рицари, скоро ще пристигне в Йерусалим и ще се присъедини към „тайния кръстоносен поход“.

„Сянката на злото е по-близо от всякога — заяви Де Пайен със сурово лице, което показваше колко важен е този момент. Всъщност той четеше посланието, което току-що бе получил. — Обичният ни граф е разтревожен, от месеци не може да спи, нито да се причестява в мир, и е стигнал до дълбоко изстраданото решение да напусне владенията си, съпругата и децата си, за да бъде с нас в първото ни истинско сражение, което ще поведем много скоро срещу най-могъщия си враг на земята“.

Казаното от рицаря Де Пайен, както и много други неща, случили се тогава, скоро щеше да се окаже съвсем вярно.