Хавиер Сиера
Тамплиерските порти (1)

ВЪВЕДЕНИЕ

През август 1995 година отидох за пръв път в Египет. И като всеки, тръгнал за земите на фараоните, както се казва, с открито сърце, бях омагьосан още при първото съприкосновение с камъните, с безбрежните пустини и с плодородните брегове. Отидох отново през декември, през март следващата година и пак през август. И така девет пъти за последните четири години. Причините ли? Те са и лични, и професионални, но след всяко минаване през Кайро или Луксор знаех, че трябва да се готвя за следващото неизбежно завръщане. Интересно: никога, в никоя от повече от двайсетте държави, които съм обиколил, не съм изпитвал тази насъщна нужда да се върна.

При последното пътуване нещо ме накара да отида в стария коптски квартал в столицата и да се откъсна за миг от пирамидите и храмовете. В музея там — истинско архитектурно чудо на два етажа, свързани с красива верига от филигранни осмоъгълни прозорчета — открих парче пергамент от Евангелието на Тома, изложено в една от витрините. Надписът на този апокрифен текст гласеше, че той е част от християнските текстове, открити през 1945 година край селцето Наг Хамади в околностите на Луксор.

Бях изумен. Тези трескави редове бяха дело на някой от първите в историята християнски писатели, на някой безименен писар, който смяташе Тома за брат близнак на Исус и за един от преките свидетели на възкръсването му. Но най-много ме впечатли това, че този текст — като един от парадоксите в историята — бе стигнал до Египет, където доктрината за възкресението на плътта е опазена в продължение на векове благодарение на мита за Озирис.

Като се върнах в Испания, се сетих, че месеци преди да се натъкна на тази „находка“, се бях сдобил в Лондон с целия превод на ръкописите от Наг Хамади, дело на неизвестна гностическа секта между III и IV век от нашата ера. Като ги прегледах внимателно, се изненадах, че в тези страници има толкова алюзии, макар и доста спорадични, за някаква общност от мъдри люде, наречена „организацията“, чиято цел, изглежда, е била да строи на земята паметници по подобие на „духовните центрове“, намиращи се на небето. Останах с впечатлението, че те са нещо като паднали „ангели“, които се опитват да възстановят връзката си с небето. Бяха обсебени от страстта към архитектурата, която се изразяваше в желанието им да противостоят от земята на непрестанното настъпление на някакви „сили на мрака“, които така и не бяха описани по-подробно в ръкописите от Наг Хамади.

Гностиците, написали древния пергамент, пазен в тази витрина, вярваха в съществуването на вечното единоборство между Светлината и Мрака. Една безпощадна битка, белязала по особен начин жителите на тази планета, битка, в която някои родове — като този на Давид, от който произхожда Исус — играят решаваща роля заради връзките си с „неизвестни висши същества“, дошли „от горе“. Странното верую на тези хора от пустинята стига незнайно как до средновековните алхимици и до строителите на катедралите. Тамплиерите — както разбрах след някои проучвания във франция, Италия и Испания — имали голяма заслуга за пренасянето на това знание и за увековечаването на идеята за вечната битка между Доброто и Злото. И така, без да усетя, бях увлечен в проучването на живота на онези, които бяха продължили делото на „организацията“ повече от тринайсет века, като опазваха някои средища и планираха възникването на други.

С времето и с голяма доза „късмет“ стигнах до творбите на някои съвременни изследователи, като руснака Пьотър Демянович Успенски, ученик на не по-малко интересния арменски учител на име Гурджиев, който през 1931 година стига до изумителното заключение, че строителите на Парижката Света Богородица получават знанията си в наследство от епохата на градежа на пирамидите! Тоест, че от Древен Египет до средновековните каменоделци има някакъв „трансмисионен ремък“ на знания, останал незабелязан за историци и анализатори. И ако тази хипотеза е вярна, то тези „майстори на знанието“ сигурно са оставили своя подпис, но не в архитектурния стил — това би било твърде грубо и повърхностно, — а в сходния начин, по който са планирали и едните, и другите строежи спрямо звездите, независимо от хилядолетията история, които ги делят.

И естествено бях обсебен от предизвикателството да открия потомците на тези майстори, на тези „ангели“. Къде ли бяха днес пазителите на това знание? Възможно ли беше да ги срещна някой ден? Това е основната идея на този разказ.

За да я прокарам, тръгнах по следите, оставени от „организацията“ — в този роман това са дърводелците (les charpentiers), — обиколих половината свят и днес мисля, че съм попаднал на част от следата, водеща към такива странни общности като тамплиерите или към такива съвършени в своята хармония творения като катедралите. За следата, оставена от тези „ангели“ — на които гледам като на същества от плът и кръв, проникнали сред нас, — вече съм споменавал в книгата си Синята дама. А в следващите страници се опитвам да ги опиша още по-добре.

Така че бъди нащрек, скъпи читателю.

Бележка

В следващите страници по необходимост е представена само малка част от фактите, които променят неусетно лицето на света. Не всички подробности са исторически верни много от тях съвсем умишлено не са такива, — но те носят духа на нещо, което би могло да се случи. Един ден, ако, както се надявам, Вратите се отворят и Провидението ми позволи, тази история ще бъде разказана докрай.