Хавиер Сиера
Тамплиерските порти (12)

CAPUT^[1]
Шартр

 

Минаваше пладне, а абатът на Клерво още не се беше събудил. Заради неразположението, обзело го в криптата, трябваше да се оттегли за известно време. Филип, снажният оръженосец на Жан от Авалон, се погрижи за духовника от самото начало и има честта да остане при него и да присъства на бълнуванията му. И нали беше сдържан и скромен, трябваше да положи доста усилия, за да се разбере с епископ Бертран. Но все пак Филип бе единственият човек тази сутрин, на когото епископът на града разказа подробно какво бе станало в криптата и когото помоли да помогне на абата да се съвземе.

Всички тези странни за него привилегии бяха съвсем неочаквани. По една случайност господарят му Жан не беше на пазарния площад при смяната на конете и още дълго нямаше да узнае за припадъка на Бернар. И така, в отсъствието на рицаря, Филип беше воинът, който отговаряше за сигурността и състоянието на групата духовници.

— Не се тревожете, Ваше Преосвещенство — успокои той епископ Бертран от името на рицаря от Авалон. — Строгият режим на преподобния отец и тежкото покаяние, което си налага всеки ден, понякога му се отразяват зле. Подобно нещо не му се случва за пръв път. Освен това — добави сдържано, — имайте предвид, че пътуването ни дотук беше дълго и уморително и вълнението при вида на този свещен хълм сигурно е било доста силно за него.

Бертран прие със задоволство тези обяснения, щом го освобождаваха от всякаква отговорност, и даде съответните указания монасите да бъдат настанени веднага в една голяма къща до епископския дворец. Беше категоричен по въпроса: никакъв излишен лукс, но и никакви лишения. След туй помоли младия Филип да го уведоми, когато абатът дойде на себе си, защото, както призна, имало още много неща, за които да говорят.

Филип целуна смирено пръстена на епископа, после отиде при „белите монаси“ край Евре и им предаде желанията му.

Стаята, в която настаниха най-сетне отец Бернар, беше просторна, със сламен покрив, под от изпечени тухли и голям сламеник, сложен направо на пода. От единствения прозорец, гледащ на изток, се виждаха ясно керемидите на църквата и масивната й кула от варовиков камък. Там Бернар си отдъхна поне още час-два. След туй, с все още зачервено лице от така непривичния за него следобеден сън, нареди да повикат Жан от Авалон.

Отец Леополд беше човекът, който най-сетне го откри.

— Искам да проверите всичко, което е по силите ви, за някой си Пиер дьо Бланшфор — заръча му Бернар спокойно от леглото си.

— Знаем ли нещо за него, отче?

Рицарят, когото отец Леополд бе открил при един ковач на име Жак, се замисли, почесвайки се по тила. Откакто се беше върнал във Франция, никога не бе виждал така угрижен мъдреца от Клерво.

— Единственото, което знам, е, че Бланшфор е бил майстор строител при епископ Бертран — обясни той — и преди няколко дни е умрял точно след като е получил странно видение в параклиса на абатската църква, където днес изгубих съзнание.

— Значи сте изгубили?

— Вече няма значение, драги ми Жан от Авалон. Това, за което ви моля настоятелно сега, рицарю, е да откриете причините за смъртта на този клетник и да разберете какво е търсел тук при епископа.

— Може би ще ни трябва доста време, отче — избоботи воинът от Авалон.

— Няма значение. Използвайте всички възможни средства, но изпълнете заръката, която ви възлагам.

Рицарят, отметнал пелерината върху лявата си ръка, се поклони церемониално на отец Бернар и без да му обръща гръб, се оттегли към вратата на стаята.

— Трябва ли да търся нещо по-специално за майстора? — запита, преди да излезе.

— Щом питате — да. Би било добре да разбера дали този Пиер дьо Бланшфор е носел някакви планове у себе си. Искам да знам всичко за този проект: сроковете, които си е определил за ремонта, кой го финансира, какъв е точно, всичко!

— Ще направя каквото мога.

Жан сложи шлема на главата си и като засвидетелства още веднъж машинално верността си към абата с тайно заклинание, научено в Йерусалим, излезе стремглаво от къщата. Никак не беше лесно да се заеме с подобно начинание в непознат за него град. Верните хора бяха малко, а той знаеше, че е голям късмет да различиш разумния доносник от онзи, който е готов да ти угоди в замяна на няколко монети. Затуй, като прехвърли набързо всички възможности, зеленоокият рицар, Незнаещия от Светите земи, избра най-безболезнения път: щом този Пиер дьо Бланшфор бе умрял само преди няколко дни, най-разумно би било да хвърли един поглед на гроба му.

Дори Филип се съгласи с него.

Капеланът на църквата Свети Леополд — гърбав старец, отказал се от гностическите ереси, обхванали Южна Франция по онова време, му обясни най-подробно, че клетият майстор бил погребан в гробището на неговата епархия преди два дена. „Сам можете да се уверите, че гробът е още пресен — рече му той. — Няма да ви е трудно да го откриете и без мен. Слава Богу, тук хората не измират много“.

Следващото нещо, което научи от него, му костваше една златна монета. Малко неуверен в началото, накрая капеланът му обясни, че Пиер дьо Бланшфор наистина принадлежал към гилдия на строители, създадена в Марсилия след победоносното завръщане на някои прочути рицари от Първия кръстоносен поход. Обсебени от странната идея за светите майки, погребани в земите на друидите, тези мъже тръгнали из цяла Франция, предлагайки да преустроят всички черквици, параклиси и храмове, носещи името на някои от тези майки. Майсторите от тази гилдия не искали висока плата от енориите и затова много от тях бивали наемани веднага. Печалбата за тях, както казвали, била чисто духовна. Вдъхновявала ги идеята, че с техните строежи Земята ще заприличва все повече на Небето. Така проектите им били пропити с необикновен дух. Конструкцията им била много по-лека от тази на старите църкви, но те твърдели, че техните храмове могат да възвисят духа и на най-низшия смъртен.

— А знаете ли как е името на гилдията на Бланшфор?

Въпросът на Жан от Авалон изненада капелана. Той се чувстваше задължен заради щедрата плата, но му призна, че макар да бе чувал името на гилдията на Бланшфор десетки пъти по време на престоя му в Шартр, не му обърнал никакво внимание. Чувал го, когато майсторът разговарял с епископа дори когато диктувал писмата си на един млад монах, помощник на капелана. Бил го чувал десетки пъти, но не го помнеше!

Като чешеше брадичката си и пулеше очи, монахът се помъчи да си го спомни.

— Знам, че беше съвсем обикновено име, гилдия — рече. — На ковачите, на хлебарите, каменоделците. Не! На дърводелците. Ето това е, наричаха ги Les charpentiers.

— Les charpentiers. — промълви рицарят. — Не смятате ли, че е доста просто име за толкова амбициозни хора?

— Да, и това ме изненада, но сигурно знаете колко странни са чужденците!

— Чужденци ли?

Това накара рицаря да е нащрек.

— Точно така. Не ви ли казах? Пиер дьо Бланшфор не беше тукашен. И ако искате да знаете — прошепна капеланът дяволито, — изобщо няма да се учудя, ако ми кажете, че е проклет неверник. Нали разбирате, син на Мохамед, покръстен със светена вода, който сигурно се е отказал от вярата си, за да си спаси живота.

— И какво ви кара да мислите така?

— Истината е, че имаше тъмна кожа и много бели и здрави зъби, а това, господине, не се среща често при старите християни. И докато беше с нашия епископ, не спря и за миг да прави сметки и изчисления, да говори за числа и за чертежи, които приличаха на дяволско дело. Рисуваше ги навсякъде — по маси, по пясъка, по разписките, по какво ли не!

Шарещият поглед на капелана на Свети Леополд караше рицаря да се съмнява. Всичките му приказки бяха сякаш слухове и все пак това — за мюсюлманския произход на майстора — му направи впечатление. Защо ще си измисля такава нелепа подробност? Да срещнеш арабин по тия места беше не странно, а съвсем невъзможно. Походите срещу Селевкидите^[2] в Турция и битките в Средиземно море за контрол над пътищата към Палестина бяха разпалили навред враждата между араби и християни. Притокът на християни, от една страна, и на арабски търговци в обратната посока беше потопен в кръв от самото начало на кръстоносния поход и почти бе секнал само за пет години.

Жан разбра, че нямаше избор.

Готов да си изясни нещата и да задоволи любопитството на абата на Клерво, той се раздели с капелана и изчака подходящия момент, за да се добере до трупа на майстора. Вечният му дом се открояваше, както му бяха казали, сред другите гробове. Купчината прясна пръст, струпана отгоре, още не бе покрита с бурени, а близостта му до източната стена на църквата го пазеше от ветровете.

Но да се изравят трупове беше престъпление. И още по-лошо — беше грях, ако не бъдеха изпълнени всички формалности, за да стане законно. Така че, след като се посъветва още същия следобед с абата на Клерво, Жан реши да отиде пак в гробището, когато падне нощта.

Гробищата изглеждат различно в различните часове. И това не правеше изключение. Кръстовете, каменните колони и копията, издигнати да сочат вечния дом на мъртъвците, приличаха на вражеска армия от застинали в мрака стражи, която можеше да стресне всекиго. Денем те бяха просто паметни знаци за живите, но в тъмнината приличаха на воини на мъртвите.

Двамата с Филип — на когото бе казал за разговора си с капелана — бяха нарамили по една голяма кирка и лопата и сенките им, бяла и сива, се плъзнаха бързо сред гробовете към точното място. Никой не ги видя. Без факли или друга светлина, за да не бъдат забелязани, Жан от Авалон и неговият оръженосец скоро се озоваха пред дъската на гроба, който търсеха. Надраскан с тебешир с големи букви, надписът едва се виждаше под слабото сияние на луната в разсип.

— Тук е — прошепна Жан, щом успя да го прочете. — Да започваме.

Първата копка прозвуча глухо. Металният връх на кирката му се заби в земята и в краката му се появи тъмна буца пръст. Една след друга, равномерни като зъбчатите колела на подвижен мост, железните копки разкриваха постепенно гроба, в който очакваха да открият трупа на Пиер дьо Бланшфор. Едва когато след шестия-седмия удар лопатата на Филип се натъкна на нещо, изпитаха неприятното чувство, че са стигнали до това, което търсеха.

Миризмите на рохка земя и на студена пот се смесиха. Коленичили, те почистиха с длани очертанията на вързопа, до който бяха стигнали. Махнаха пръстта по краищата, опитвайки се да не го докосват много-много и когато решиха, че е разчистен, се надигнаха, за да го огледат хубаво.

Виждаха го. Увит наскоро в груб чувал, вързопът с човешки ръст се открояваше ясно. Филип и Жан пъхнаха пак ловко ръце от единия и от другия край на тялото. Пъхнаха ги дълбоко, докато дланите им не се показаха от другата страна, издърпаха го силно и го оставиха до плиткия гроб.

Чувалът бе вързан с четири въжета и Филип ги сряза с камата, която носеше. Като ги освободи, затърси трескаво отвора и пак с камата разряза платното от горе до долу. То изсъска като змия.

— Какво се надявате да откриете, мосю? — запита оръженосецът, преди да отмахне чувала и да открие зловещото му съдържание.

— Отговори.

— Да го отварям тогава?

Жан кимна.

Филип се прекръсти, после хвана двата края на разрязаното платно и ги дръпна с все сила. Резултатът се усети веднага: разнесе се отвратителна миризма и пред тях се разкри страховита гледка. Със скръстени на гърдите ръце и качулка на главата, трупът на Пиер дьо Бланшфор сякаш беше изваян от мрамор. Оръженосецът, наведен над мъртвеца, го видя съвсем отблизо: снежнобелите му ръце, посинелите мръсни нокти, вдървената гръд на покойника. Ако не беше ужасната воня, дори би се заклел, че Пиер дьо Бланшфор просто е заспал.

Мъртвецът беше в кафяво вълнено расо, закопчано с костени копчета, и с качулка, скриваща лицето му. Имаше и кожен колан с красива лъскава тока, а над нея скръстените восъчни ръце на Пиер дьо Бланшфор държаха някакъв голям метален предмет, притиснат към гърдите му.

— Какво е това? — прошепна рицарят, щом започна да различава по-ясно очертанията на трупа и да забелязва подробностите.

— Това ли, господарю?

Филип докосна края на предмета, който приличаше на дебел меден медальон. Рицарят кимна:

— Подайте ми го.

Мъчейки се да потисне страха си, Филип протегна ръце към трупа и като хвана здраво предмета в единия край студен и гладък, — го дръпна силно. Трупът се разтърси. Филип не беше от плашливите, нито се притесняваше какво ще си помисли господарят за него, но като усети, че това тяло се тресе в ръцете му, се изсмя нервно.

Когато най-сетне взе медальона и разбра, че е нещо, което не бе виждал, го подаде на господаря си. Приличаше на амулет, може би на механизъм със зъбчати колела, и по края имаше някакви неразбираеми филигранни знаци.

Като го разгледа по-добре, видя, че това са два плоски медни кръга, свързани с една ос. По-големият, по-дебел и изписан с релефни символи, по които Жан от Авалон прокара леко пръсти, се движеше лесно и в двете посоки. По-малкият, закрепен в центъра на първия, можеше да се върти извън тази ос по плоската повърхност на по-големия кръг.

— Какво е това, господарю?

Жан от Авалон помълча, преди да отговори:

— Мисля, че е астролаб.

— Астролаб ли?

— Арабски уред, който видях за пръв път в Йерусалим: Само веднъж съм държал подобно нещо през целия си престой там и знам, че мюсюлманите астрономи го използват за определяне позицията на звездите спрямо земното кълбо.

— И за какво му е на един майстор?

— Не, Филип — прекъсна го той. — Въпросът е: за какво му е на един charpentier?

— А вие знаете ли?

Като отърсваше праха от вълнената си дреха, Жан се усмихна. Правеше го за пръв път, откакто дойдоха в гробището, и зъбите му проблеснаха в тъмното.

— Мисля, че току-що разбрах — възкликна той. — Под носа ни е: Исус от Назарет е бил charpentier, син на дърводелец и самият той дърводелец в юношеските си години, и се ражда в пещера, белязана от звезда!

— Обяснете ми, господарю.

— Много просто: онези, които се смятат за следовници на учението му, новите charpentiers, използват астролаби, за да набелязват новите „пещери“, над които да градят храмовете си. Разбирате ли? Пиер дьо Бланшфор идва в Шартр да огледа криптата на абатската църква! Това е пещера! И е използвал астролаба, за да стигне дотук, водейки се по звездите.

— Не разбирам.

Филип се помъчи да схване мисълта, но господарят го прекъсна.

— Скоро ще разберете — рече му. — Трябва да обясним по-бързо това на абата.

Държейки астролаба, Жан от Авалон хвърли последен поглед на трупа, лежащ в краката им. Както изглежда, тялото бе погребано без други лични вещи. Това наистина беше странно. Нито канап или пергел, нито чук или длето. В този гроб нямаше и следа от инструментите, използвани от строителите. Така или иначе, важното беше, че както изглежда, този гроб е бил временен, сякаш гробарите са имали намерението да го изровят скоро и при първа възможност да пренесат останките му на друго място. Дали други charpentiers щяха да направят това? И ако е така, не беше ли сгоден случай да разберат истината за тази смърт, като ги изчакат и ги попитат кой е врагът, който би желал смъртта на един от хората им?

Смутен от това колко неумолима е Онази с косата и колко бързо плътта се превръща в пепел, Жан от Авалон се прекръсти, преди да вдигне качулката на мъртвеца. Искаше да види лицето на човека, пожелал да промени Шартр с един толкова странен инструмент.

Филип подскочи пръв.

— Боже Господи! — викна уплашен. — Погледнете, господарю! Той няма…

Изумен, рицарят се прекръсти още веднъж. Макар да смяташе, че е открил някаква тайна, която ще се хареса на отец Бернар, никога не си бе представял подобно нещо.

— Да — промълви. — Няма глава. — И добави: — Този човек не е умрял от треска. Бил е екзекутиран.