Хавиер Сиера
Тамплиерските порти (20)

КАКВОТО Е ГОРЕ…

В църквата беше пусто. Последната група туристи бе излязла току-що от храма, с камери в ръце, и гидовете ловко я бяха насочили към околните магазини за сувенири. Така преддверието потъна в странна тишина и покой. Просторно и светло, това помещение пред входа на храма напомни на Темоен за Портика на славата, който преди години бе виждал в Сантяго де Компостела. Господин Бремен се прекръсти.

— Усещате ли? — прошепна той.

Инженерът, впечатлен от красотата и покоя, сви рамене, не знаейки какво да отговори.

— Имам предвид енергията на храма — настоя Бремен. — С времето човек започва да долавя излъчването на камъка. Знам, че не е за вярване, но това излъчване се мени циклично. Сякаш в някои дни храмът е сърдит, а в други приветлив.

Инженерът хвърли поглед наоколо, без да разбира много-много. Ами ако този чичероне беше някой луд от Везле? С панталоните си от зелено кадифе и ватираната си риза Бремен не приличаше на луд, но въпреки това, помисли си той, в погледа му имаше нещо, което го плашеше.

— А механизмът? Нали щяхте да ми покажете как функционира вътрешният механизъм на храма? — напомни му той.

— А, механизмът! — възкликна мъжът. — Елате с мен.

С две големи крачки Темоен и Бремен се озоваха пред вътрешната врата на Света Магдалина. Беше с прекрасни орнаменти — Христос, разтворил ръце, но много по-захабен от онзи на централната фасада, който сякаш излъчваше странни лъчи от камък, обгръщащи околните сцени.

— Представлява спускането на духа над християнските йерарси — прошепна Бремен, изпаднал във възторг. — По архиволтите са изобразени седемте църкви в Азия и свети Йоан, който пише Откровението за края на света, а един ангел му диктува. Виждате ли?

И наистина, точно под един странен зодиак имаше релефна сцена с две фигури — едната държеше нещо като жезъл и говореше на другата, която сякаш пишеше.

— Целият ансамбъл — продължи Бремен — е алегория за предаването на знанието. За преливането на духовна сила от майстора на чирака. И всичко това — всичко, е подчинено на строга математическа схема.

— Математическа ли? Каква математика може да има в един портик?

Бремен, който си бе свалил черното таке, откривайки съвсем плешивото си теме, затърси нещо по джобовете на ватираната си риза. От един от тях извади малка брошура, стара и опърпана, и я разгъна пред инженера. Беше проста схема на вътрешната врата на храма, осеяна с пунктирани линии, като геометричен чертеж.

— Виждате ли? — запита, сочейки чертежа.

— Не. Какво трябва да видя?

— Упътването за машината — усмихна се Бремен. — Какво друго? Ако прекарате въображаема линия по основата на вратата и после други две, свързващи я с главата на Спасителя, ще получите идеален равностранен триъгълник.

И като посочи въпросния триъгълник, очертан на хартията с пунктири, продължи:

— И не само това. Ако прекарате още една линия, с център тази глава, и я свържете с точката в долната ос на вратата, ще получите още един такъв триъгълник, но обърнат. Ето! Това не ви ли говори нещо?

Геометрична схема на вътрешната врата на храма във Везле.

Темоен се почеса по брадичката.

— Не.

— Това е математическото изображение на един стар херметически принцип: тук, долу, е като там, горе. Хермес, драги приятелю, е само гръцката версия на бога на египетската мъдрост Тот. Помните ли ангела с везните отвън? Спомняте ли си, като ви казах, че е символ на този бог?

Франсоа Бремен сгъна чертежа, доволен, и го пъхна в ужасната ватирана риза на квадрати.

— Това е чиста математика! — настоя той. — Двата преплетени равностранни триъгълника са и Печатът на Соломон отличителният знак на монарха, построил храма в Йерусалим, който днес можете да видите и в знамето на Израел.

— Еврейски символ в християнски храм, шегувате се! Да не сте забравили за преследванията на евреите през Средновековието?

— Добре — съгласи се Бремен. — Ами ако предположим, че не е имал това еврейско значение, тогава?

— Е — погледна го Темоен подозрително, — вие май знаете всичко.

— Да! — засмя се той. — Но не знам дали вие знаете, че понякога тези преплетени триъгълници са били използвани и като знак на Девата, защото звездата с шест върха, която тази фигура образува, представлява шестия знак от зодиака.

Инженерът така се стресна, че едва не се задави.

— И какво значи това? — изкашля се той.

— То е само символ, разбира се. Знак, че светът горе — Небето, може да бъде тълкуван чрез този долу — Земята. Не разбирате ли? Тази врата е праг за преминаване в Отвъдното.

— А машината? — настоя Темоен, объркан.

— Тя е като огледално отражение на небето. На важни дати, като лятното и зимното слънцестоене — на двайсет и трети юни и двайсет и трети декември, тук се активира някаква странна енергия.

— Слънцестоенето ли?

— Да. В астрономията това са моментите, когато Слънцето е в най-отдалечената точка от Екватора по видимия му път около Земята, който астрономите наричат еклиптика. Древните хора не знаели защо, но забелязали, че Слънцето забавя движението си, като стигне до определени точки от хоризонта, а в някои дни спира и променя посоката си. Всъщност — добави той тържествено — „слънцестоене“ означава „спиране на слънцето“.

— И какво значение е имало това по времето на строежа на храма?

— Голямо! — възкликна Бремен. — От стари времена слънцестоенето е знак за важна смяна на сезоните, време за сеитба и за прибиране на реколтата — основни социални традиции. Християните ги възприемат и ги превръщат респективно в празник на свети Йоан Кръстител и на свети Йоан Евангелист. Така на всеки двайсет и трети юни например в църквата се отваря един път на светлината, който бележи „пътя на Йоан“ към небето. Пътят се отваря и на всеки двайсет и трети декември, в навечерието на Бъдни вечер.

Инженерът го погледна в недоумение. Какво искаше да каже с този „път на светлината“? Бремен, който разбра тутакси изумлението на събеседника си, побърза да обясни. Хвана го за ръката и го поведе към централния кораб на базиликата.

Вътре гледката беше величествена: на метри над главите им се разгръщаше великолепна конструкция, увенчана със свод като дуло, с изпъкнали нервюри в два цвята, както в джамията на Кордоба. Най-горе съвършеният блестящ готически купол с прозорци предаваше на това място странен вид: като тъмна пътека, водеща към светлината.

— Вижте — продължи Бремен, заставайки точно в центъра на кораба, — на всеки двайсет и трети юни по обед слънчевите лъчи се процеждат в църквата през едни прозорчета, разположени така, че на пода, точно по оста на кораба, се появяват седем светли петна.

— Така ли? Никога не съм чувал.

— И това не става само тук — прекъсна го той. — В катедралата в Шартр в деня на лятното слънцестоене, по обед, през витража, посветен на свети Аполинер, също прониква слънчев лъч и пада върху една плочка на пода с гравирано перо. Нима това не е прецизен механизъм?

Изумен, Темоен запремига.

— И всеки може да го види?

— Разбира се! Вече е туристическа атракция, макар почти никой да не си задава въпроса защо тези църкви са проектирани така.

— А вие знаете ли?

— Имам си теория.

— Кажете ми я.

Бремен погледна зад себе си, сякаш да се увери, че в църквата не е влязъл някой, който може да го чуе. После любезно подкани Темоен да се разходят по галерията около олтара.

— Помните ли какво ви казах за сходството между външния фронтон и египетската Книга на мъртвите!

— Как мога да забравя!

— Добре тогава, аз мисля, че всичко идва оттам. Малкото, което знаем за египетската магия, е стигнало до нас чрез гърците, а най-посветен сред тях е Питагор, математикът.

— Не разбирам.

— Ще ви обясня — продължи Бремен. — Освен математика, в Египет Питагор учи и астрономия. Прекарва там двайсет и две години и открива, че древните смятат всяко слънцестоене за много специален момент, когато могат да осъществят връзка с „отвъдното“. Той нарича тези моменти „врати“ — виждате ли? — и смята, че през юни се отваря вратата за хората и те могат да се възкачат на Небето; а през декември — за боговете, и те могат да слязат на Земята.

— И как е стигнало дотук това знание?

— Малко е сложно. Друидите притежавали подобно познание и строили паметници като Стоунхендж във Великобритания или кръгове от менхири по други места — като средища, откъдето да наблюдават тези „врати“ към небето. След това християните строили на същите места и някои от тях са опазили дълбоката им тайна. А ключът, запомнете, винаги е: каквото е горе…