Бони Рамтън
Земетръсни игри (7)

Глава 7

Участъкът на окръг Аламоса, долината Сан Луис, Колорадо

— Сигурно ще ме задържат за разпит — загрижено каза Алън Бакстър.

Той и учителката Марша Фаулър се бяха върнали на твърдите пластмасови столове в приемната на шерифа. Алън се подпря с лакти на коленете си, наведе се и започна да разтрива лицето си. В устата си имаше вкус на рядко кафе с прекалено много мляко, а и усещаше, че скоро ще му се наложи да потърси тоалетна.

— С удоволствие ще ви помогна с каквото мога — услужливо каза учителката. Вече му беше разказала своята версия за случилото се. Като се вземе предвид колко малка е Аламоса, не беше чак толкова невероятно да налети на човека, открил тялото. А и някой като Марша Фаулър със сигурност щеше да се заинтересува да открие кое е момичето. Марша беше бивша учителка. С преподаването идваше и любопитството, а то никога не угасваше.

Изглеждаше приблизително на неговата възраст и макар и доста ниска, имаше тяло на младо момиче. Сивата й коса беше подстригана късо и отметната назад, а тъмният цвят на очите й подсказваше, че някога косата й трябва да е била черна.

— Ако ме арестуват, се обадете на Сам Уилямс в ранчото Уилямс — въздъхна Алън. Имаше ли алиби за последните три-четири нощи. Живееше в Пайндейл, Уайоминг и за да дойде дотук, беше карал три дни. За свой късмет беше отсядал при приятели в Ларами и Пуебло. Щяха да го потвърдят. Все още не можеше да възприеме мисълта, че ще трябва да разпознае тялото на Криста. Преди да тръгне към участъка на Аламоса, Алън упорито се беше опитвал да се свърже с нея в Интернет. Криста беше обещала да вечерят заедно тази вечер. Досега трябваше да му се обади.

— Съжалявам. Надявам се да не се окаже твоята позната — каза жената.

— Марша Фаулър? — повика я от преддверието към кабинетите дежурната. — Шериф Гонзалес ще ви приеме.

— Мисля, че ще иска да види първо господин Бакстър — каза Марша. — Ще изчакам, ако той няма нещо против.

Дежурната сви рамене и си записа нещо в бележника.

— Става.

— Благодаря, госпожо Фаулър — каза Алън и протегна ръка. — Радвам се, че си поговорихме.

— Надявам се да се видим пак. И се казвам Марша — каза тя. На лицето й се появи полузасрамен, полурешителен вид. — Има още неща, за които трябва да ви разкажа.

Алън почти не й обърна внимание, кимна и последва дежурната по вътрешния коридор. Стомахът му се бунтуваше и наистина беше наложително да намери тоалетна. Знаеше какво ще почувства, ако открие, че убитата е Криста. Облекчение, защото понякога незнанието е за предпочитане. Както в случая с бившата му жена. Не му се беше обаждала от тридесетина години, а когато подаде молба за социална осигуровка, откри, че тя никога не е получавала полагащите й се части от заплатата му и не е използвала номера на осигуровката си от двадесет и осем години. Хората сменяха имената си, но не и номерата на осигуровките си. Може би беше мъртва. Можеше и да е жива. Нямаше как да разбере.

— Извинете, госпожице — измърмори той. — Трябва да отида до тоалетната.

— Ей там, до вратата на шерифа — услужливо го напъти дежурната и на измореното й лице разцъфна усмивка. — Знам какво е.

— Благодаря.

— Просто почукайте на вратата на Рег, преди да влезете. Аз ще му предам, че ще се позабавите.

Когато след няколко минути почука на вратата на Рег Гонзалес, Алън се чувстваше много по-добре. Все още беше нервен, но поне нямаше опасност вътрешностите му да се разлетят на парчета.

— Влез! — Шериф Гонзалес седеше зад бюрото си и бързо печаташе нещо на компютъра. Беше едър мъж с черна коса и очи и тъмна кожа. Ръцете му бяха огромни. Погледна към Алън, без да спира да печата, като че ли пръстите му си знаеха работата и бяха независими от мозъка му. — Седнете. Алън Бакстър, нали? С какво мога да ви бъда полезен?

— Може би познавам момичето, което сте намерили на дюните — каза Алън. — Не съм сигурен, но имах уговорка да се срещнем за вечеря днес, а не мога да се свържа с нея чрез електронната поща. Трябваше да ми се обади още вчера.

Лицето на шерифа остана непроницаемо, но пръстите застинаха над клавиатурата.

— Как изглежда тя? — попита той.

— Никога не сме се срещали — каза Алън и усети, че се изчервява. — Пишехме си по Интернет. Веднъж ми изпрати снимка, на нея беше руса, със сини очи. Средна на ръст. Това е всичко, което знам.

Очите на шерифа останаха вперени в Алън.

— Хм — каза накрая той. — Тялото е в моргата към болницата. Да отидем и погледнем, а? По пътя ще ви задам няколко въпроса.

Алън, който въпреки поканата на шерифа не беше седнал, кимна и въздъхна дълбоко. Ето че щеше да разбере.

— Надявам се да не е тя — каза той.

— Ще видим — отговори шерифът и се изправи. Не беше просто едър, огромен бе. Извисяваше се с поне десетина сантиметра над метър и осемдесетте на Алън и беше дебел като бъчва. — Ще отидем със служебната ми кола, паркирал съм я отзад. Не искам нещата да се разчуват повече от необходимото.

— Разчуват? — попита Алън. — Какво искате да кажете?

Шериф Гонзалес го преведе през къс коридор, по който излязоха в ослепително ярката светлина навън. До вратата беше паркиран голям „Форд Експедишън“, бял, с няколко резки ръжда. От дясната му страна беше залепен гербът на окръга.

— Качвайте се — каза шерифът и отключи вратите. Алън се вмъкна в голямата кола и закопча колана си, нагрятата от слънцето тока на който пареше. В колата беше задушно и миришеше на стари гуменки. Между седалките се търкаляха боклуци, а подът отзад бе осеян със стари опаковки от храна. На задната седалка зееше гимнастически сак, което обясняваше миризмата на обувки. Шерифът се качи и запали двигателя. След няколко секунди вентилаторите избълваха студен въздух.

— Ах… — каза благодарно Алън.

— Из града се носят слухове, че момичето е било отвлечено и убито от извънземни — спокойно каза шерифът и сред пушилка чакъл подкара на задна. — Надявам се да се окаже твоята приятелка, ти да си я убил, а сега да си дошъл да видиш дали ще те разкрия. — Изгледа Алън, който се стараеше да диша нормално и да изглежда невинен, и се усмихна. — Може и да греша. Ще видим.

Двадесет минути по-късно Алън стоеше пред покритото с чаршаф тяло и не бе сигурен дали под него ще се покаже Криста Люис или лицето на жена му. Всичко в чисто новата морга, от ледения мирис на смърт до тъжното изражение на патолога, беше прекалено нереално. Шериф Гонзалес постави огромната си лапа на рамото му и топлината и нежността в докосването беше почти прекалено много за Алън в момента.

— Готов ли си? — попита меко шерифът.

— Добре съм — каза Алън и се опита да си поеме въздух. — Да.

Патологът внимателно отви чаршафа и от устата на Алън се откъсна лека въздишка. Никога не беше срещал Криста, но знаеше, че изоставеното тяло на масата е нейното. Беше му изпращала снимки по Интернет — весели, на които изследваше някакви риби, и една по-строга от статията, която публикува за някакво медицинско списание. Сега кожата на лицето й бе изпъната и под нея ясно се очертаваха фините кости на черепа й. Очите й бяха отворени и пълни с пясък. Приличаше на застинала статуя, сякаш пред него лежеше не трупът, а мраморна отливка на Криста.

Алън безмълвно кимна и сведе глава. Чу мекото прошумоляване, с което патологът върна обратно чаршафа.

— Елате насам — меко каза Гонзалес и поведе Алън обратно по коридора, по който бяха дошли. Зад тях се чу как добре смазаното чекмедже се плъзна обратно в хладилната камера. Алън пое няколко глътки въздух и се опита да възстанови контрола върху болезнено напрегнатия си мозък.

— Как е умряла? — попита, след като Гонзалес го настани на един стол в кабинета на патолога.

Гонзалес наля картонена чаша вода от автомата и му я подаде, после наля и за себе си. Алън пи жадно и с благодарност и се засрами, че водата му се услажда толкова. Криста никога повече няма да я опита.

— Преди да ви кажа, нека да поговорим за Криста — каза Гонзалес и седна в стола на патолога. Моргата беше в приземния етаж на болницата и кабинетът нямаше прозорци. Патологът обаче беше намерил находчиво решение — окачил бе на стената истинска каса на прозорец, зад която беше залепил плакат с планините Сангре де Кристо. На перваза имаше дори малка саксия маргаритки. Гонзалес разтвори оръфан бележник и се приготви да записва.

— Добре — дрезгаво каза Алън и изведнъж се изплаши. Това, че беше невинен, не означаваше, че няма да отиде в затвора. Смелостта му пред Марша, учителката, сега му се стори глупава.

— Знам, че сте говорили с госпожица Фаулър, туристката, която откри тялото на дюните. Тя каза ли ви как е намерила трупа?

— Да — каза Алън. — Не трябваше ли?

Неочаквано Гонзалес се усмихна.

— Говорите като учител. Какво работите?

— Бях учител в колежа „Ларами“ в Шайен, Уайоминг — отговори Алън. — Пенсионирах се преди две години. Преподавах английски.

— Къде живеете сега? — попита Гонзалес.

Последваха име, номер на осигуровката, адрес, телефон и цялата информация, която щеше да открие на света кой всъщност е Алън Бакстър. Алън обясни, че е дошъл да види Криста и да лови риба в Рио Гранде, и даде имената на хората, при които бе отседнал в Нарами и Пуебло. Когато стигна до земетресението, Гонзалес наостри уши:

— Отбивката се е срутила?

— Половината отбивка — каза Алън. — Тази половина, на която не стоях.

— Това е в моя периметър — изпсува Гонзалес. — Не съм получавал доклади, а и бях зает с това проклето убийство. Ще трябва да се върнем в кабинета ми.

Гонзалес махна с ръка и извика нещо на патолога, който му отговори също неразбираемо, и двамата с Алън се върнаха при миризмата на обувки и ледената струя на климатика на форда. Гонзалес веднага се хвана за радиостанцията и изпрати служител на отбивката. Нареди на мъжа да вземе фотоапарат и лента за кордон и да огради мястото така, че никой тъп турист да не се пребие, докато зяпа щетите.

Едва тогава Гонзалес въздъхна дълбоко и избърса с ръка челото си.

— Каква каша — каза той и включи на скорост. — Връщаме се в кабинета ми, Алън. Ще приключим и ще ти проверим алибито.

— Добре — покорно се съгласи Алън.

— Не мисля, че ще открием нещо срещу теб — измърмори Гонзалес. Изглеждаше бесен. — Поне вече знаем коя е. Имах силно предчувствие, че не ти си убиецът, господин Учителю по английски. Въпреки че още се надявам да греша.

На излизане от паркинга фордът вдигна пушилка чакъл. Алън се облегна назад и се остави в ръцете на Гонзалес и събитията.