Бони Рамтън
Земетръсни игри (5)

Глава 5

Ранчото Уилямс, долината Сан Луис, Колорадо

Единственото желание на Алън Бакстър беше да се добере до леглото си и да се предаде на умората. Но беше мръсен и целият в пясък, а леглото бе покъртително бяло и чисто. Стаята за гости на Бет Уилямс беше райско кътче и не би си позволил да изцапа чаршафите още през първата нощ.

Той изтощено свали дрехите, с които беше пътувал, и ги срита на купчинка. Банята към стаята му беше наскоро почиствана и направо блестеше. Все още се усещаше слабата миризма на почистващия препарат. В светлите дъбови шкафчета имаше всичко, от недокосвани четки за зъби до електрическа самобръсначка. По дългите дъбови закачалки висяха невероятно пухкави бели хавлии. Бет Уилямс обича гостите, реши Алън, преди да пусне душа. Водата беше вряла и остана такава през цялото време. Той застана под струята и я остави да изличи от позастаряващите му мускули част от умората.

С пристигането си в ранчото Уилямс, все още екзалтиран от мисълта, че е преживял земетресението, отнесло половината паркинг, изведнъж се бе озовал да помага в прибирането на разбягалите се на всички страни паникьосани животни. Малък надпис на дебелата и заключена врата към ранчото гласеше просто „Уилямс“. На дълъг прът, така че да може да бъде достигнат и от пикап, бе монтиран звънец. Алън го натисна, но му се наложи да изчака около десетина минути, преди да забележи по пътеката откъм ранчото да се приближава вдигащ пушилка пикап. Караше го жената на Сам Бет Уилямс, в момента главен надзирател на спасителната операция в главната сграда. Не се бяха срещали преди, но Бет го очакваше, отключи вратата и с широк жест покани Алън вътре. Сам Уилямс бил излязъл от часове и събирал разпръсналите се полудиви кончета. Тя самата отчаяно се нуждаела от някого, който да откара вода, кафе и сандвичи на пасище номер четири. Алън незабавно предложи себе си и бронкото и петнадесетина минути по-късно вече караше по неравните пасища с привързани към задната седалка огромна хладилна чанта и гигантски термос с кафе. Дори не бе успял да излезе от колата.

Лесно намери пасище номер четири; нямаше поставени знаци, но цялото ранчо беше един неразличим вихър от добитък, кучета и хора с пикапи, които после се оказаха само четирима, въпреки че ако се съдеше по вдигнатия шум и прах, можеха да минат за поне сто. Без да излизат от колите си, мъжете отделяха наранените животни от стадото. Повечето биваха отвеждани в набързо сглобен корал, въпреки че на около три метра от него бяха внимателно оставени два трупа. Когато мина покрай тях, Алън забеляза, че всяко животно е застреляно точно между очите. Той паркира до корала и се зачуди какво да прави.

Към него с големи крачки се приближи мъжът, който явно командваше операцията. Лицето му беше скрито зад плътно нахлупена до веждите му шапка, а около носа и устата си беше завързал кърпа като на каубоите по уестърните. Преди каубоят да стигне до бронкото и да повдигне глава, Алън успя да отбележи, че в ризата на мъжа има нещо странно.

— Кажете ми, че ви изпраща мама и носите храната — се раздаде женски глас иззад кърпата.

— Отзад е — с мъка сдържа смеха си Алън. Вече виждаше очите и можеше да чуе гласа й и му се стори направо абсурдно, че я беше взел за мъж. Може би трябваше да се замисли за очила.

— Добре, излезте и ми помогнете — каза жената, свали кърпата и го изгледа изпитателно. — Ще си умрем тук. Работим от часове.

Алън изскочи навън и отвори багажника. За няколко секунди трима от четирите каубои вече бяха до бронкото и пиеха вода от пластмасовите чаши, които Бет Уилямс беше нахвърляла в багажника. Водата се стичаше по брадичките и от ъгълчетата на устите им и оставяше светли улейчета по покритите им с прах и кал лица. Две от четирите кучета притичаха в лек тръс и също получиха вода. И техните обноски не бяха по-добри от тези на каубоите, лочеха ожесточено и водата капеше от муцуните им. Алън се озова хванал чашата на едно от кучетата и остана изумен, когато то го изгледа изпитателно, преди да отпие от чашата в ръката му. Досега не се беше сблъсквал с подобна интелигентност у куче.

Двете кучета се върнаха при корала и другите двама каубои притичаха до бронкото. През това време останалите каубои — Алън се замисли как всъщност трябва да ги нарича, след като освен дъщерята на Уилямс още една от тях беше жена — с радостни възгласи заровиха из хладилната чанта. Дъщерята на Уилямс бутна в ръката му дебел сандвич.

— Яли ли сте днес? — попита тя, без да спира да дъвче огромния залък, който беше отхапала.

— Не — каза Алън и разви сандвича си. При вида на дебелия резен месо стомахът му се разбунтува. Върху месото имаше маруля, а хлябът явно бе домашен. Никога не беше ял по-вкусен сандвич.

— Рибар, а? — попита между две хапки момичето и кимна към бронкото на Алън.

— Ъхъ — отговори с пълна с месо уста Алън.

— Приятел на татко ли си?

Този път той само кимна.

— Някога занимавал ли си се с животни?

— До днес не — каза Алън, преглътна и се усмихна широко на момичето.

Тя му върна усмивката. Беше на около тридесет, висока поне метър и осемдесет и имаше кръглото лице и веселите черни очи на Сам Уилямс. Покрай очите си имаше бръчици, а косата й беше влажна от потта. Изглеждаше страхотно.

— Ще оценим малко помощ — каза дъщерята на Сам, изтупа трохите от ръцете си и му подаде мръсната си мазолеста длан. — Сюзан Уилямс.

— Алън Бакстър — каза Алън. — Води ме.

Това беше преди цели дванадесет часа. В момента беше полунощ и едва преди малко бяха приключили с почистването и окачването на четирите животни, жертви на земетресението. Бет Уилямс им бе приготвила истински пир, пържоли и яйца, залети с домашен сироп бисквити и огромна купа със салата от спанак и марули, от която надничаха миниатюрни домати, морковчета и грах. Всичко идваше от градината на Бет и на вкус беше разкошно.

— Ще оставим две крави за ранчото — съобщи по време на вечерята Сам. — Другите отиват за фонд „Милосърдие“. Сигурен съм, че ще оценят дарението.

— Фонд „Милосърдие“ предоставя храна на семейства с по-малък доход — тихо обясни на Алън Сюзан. — Не е държавен и се управлява от частни лица, точно както предпочитаме ние.

— Благодаря ти, Алън — каза Сам. — Радвам се, че се случи да пристигнеш точно днес.

— Аз също — отговори Алън и наистина го чувстваше, въпреки че беше мръсен и не се бе усещал толкова уморен от лятото, когато работи на един строеж. Преди много, много години.

— А къде те завари земетресението? — попита Франк. Подчертано италианец, ниският и мургав Франк беше от Ню Джърси и си бе купил еднопосочен билет за Уайоминг в деня, в който завършил гимназията. В крайна сметка се озовал каубой в някакво ранчо около Джаксън Хол и накрая стигнал до ранчото на Уилямс. Докато зашиваше дългата рана по бедрото на една юница, беше обяснил на Алън, че винаги е искал да бъде каубой. Алън стоеше на главата на кравата и държеше муцуната й, положение, което му се стори неудобно и потенциално опасно. Но Франк си знаеше работата.

По-късно той разказа на Алън как се събудил насред Уайоминг и през прозореца на автобуса видял яркия, смълчан Синклер, град с петролни рафинерии. Помислил, че е попаднал в увеселителен парк, не можел да си представи, че на стотици мили от един град може да няма абсолютно нищо. Светлините, кулите и изтощеното му въображение вмъкнали в празните рафинерии виенски колела, влакчета и миниатюрни флагчета за голф. Когато се събудил пак, зората се издигала над планините Уинд Ривър и Франк разбрал, че е пристигнал в земята на мечтите си — Запада.

— Бях на отбивката след прохода Ла Вета — обясни на останалите Алън. — Но не мисля скоро пак да спирам там. По-голямата част от паркинга и без това е на дъното на каньона. — Радваше се, че има какво да разкаже, и почувства удоволствие от изненадата и интереса, с който домакините изслушаха историята му.

— Не ни мина през ум, че може и да има сериозни последици — каза Бет. — Надявам се никой да не е загинал.

— Можем да видим новините — предложи Сам.

— Аз ще си наваксам с новините утре — каза Алън. — Засега имам по-голяма нужда от душ и хубав сън.

След душа Алън навлече ужасно старите си любими кафяви шорти и бяла тениска, отметна завивките, въздъхна, бавно се настани върху хладните чаршафи и изгаси светлината. Обикновено, преди да заспи, премисляше изминалия ден, но днес заспа, преди дори да започне.

 

 

Ресторантът „При Джони“, Колорадо Спрингс, Колорадо

— Днес съм готов на всичко за една маса — въздъхна Джо Танър. „При Джони“ гъмжеше от хора. Тълпи чакащи клиенти се разхождаха на оживени групи из градината. Джони не позволяваше в ресторанта й да се пуши, затова отвътре се разнасяше само уханието на гозбите й.

— Бях права — каза Айлийн. — Всички в Колорадо Спрингс са решили да вечерят навън.

— Айлийн — извика Джони. — И красивият Джо! Надявах се да наминете тази вечер. Запазила съм ви маса.

Джо вирна нос, усмихна се подличко и така последва Джони през тълпата чакащи хора. Джони беше нисичка, сбръчкана и много сладка с карираната си престилка. Гъстата й бяла коса беше наскоро подстригана, тупирана по последна мода и захваната назад с панделката на цветя, която винаги носеше.

— Можем и да почакаме, Джони — опита се да протестира Айлийн. — Не искам да пререждам.

— Глупости! — веднага отговори Джони. — Погледни градината ми. Тези хора се забавляват чудесно.

— Много правилно — жизнерадостно потвърди Джо.

Градината на Джони бе атракция сама по себе си. Из парка бяха разхвърляни скамейки и плетени столове, а внимателни сервитьори приемаха поръчки за аперитиви. Късната августовска вечер беше доста студена, но дъждовните облаци се бяха разнесли и, изглежда, утре времето щеше да се затопли.

— А и добре познавам моята Айлийн, тя не е спирала да работи днес — каза Джони. — Цял ден се е грижила за другите и се е уверявала, че всички са добре след земетресението.

— Горе-долу — измърмори Айлийн, като си мислеше за Джим Лийтсдейл в хладилния шкаф в моргата.

— Ето я и масата ви — каза Джони и ги настани в тази част на къщата, в която някога трябва да се беше помещавала трапезарията. Масата беше в нишата на огромен прозорец и с пълно право минаваше за най-хубавото място в ресторанта.

— Благодаря ти, Джони — щастливо каза Джо. Той замърда с вежди, наведе се към нея и театрално подаде устни за целувка. Джони изписка от удоволствие и побърза да се измъкне назад, като преди това лекичко го перна през ръката.

— Престани, ти си на Айлийн — каза тя, а Айлийн завъртя очи.

— Само защото не мога да те навия да избягаш с мен — оплака се Джо.

— По-добре да го нахраним, преди да е станало още по-зле — отбеляза Айлийн.

Джони се засмя и й махна успокоително.

— Ей сега ще го уредя — каза тя и бързо изчезна.

— Е — каза Джо, след като седна и пое ръката на Айлийн, — разкажи ми какво прави днес.

— Разследвах убийство във военновъздушна база „Питърсън“ — отговори Айлийн с възможно най-нормалния си глас.

В ресторанта определено беше шумно от разговорите и тракането на приборите по чиниите. Клиентите наистина се опитваха да изядат до трошица зашеметяващите ястия на Джони. Основната тема за разговор беше земетресението и хората го обсъждаха жизнерадостно и развълнувано. Нямаше данни за произшествия, така че всъщност имаше повод за празнуване. Нивото на шума бе болезнено.

— Гадост. Някой наркоман?

— Не — неохотно каза Айлийн. Убийствата по военните бази край Колорадо Спрингс обикновено бяха свързани с наркотици. Последното по-различно убийство, по което бе работила, стана във военновъздушната база „Шрийвър“ и от него й бе останала връзката с Джо, паролата „съдба“ и приятелство със служителка от ЦРУ на име Люси. — В това има нещо странно. Бяха го нагласили така, че да изглежда като самоубийство, но определено е бил убит.

— Откъде знаеш?

— Хлебчетата! Скоро ще дойде и вечерята. Леден чай за теб, скъпа, и ледено кафе за моя Джо. — Джони остави още вдигащите пара пресни хлебчета и малко кубче масло и изчезна също толкова незабелязано, както се беше появила.

Чашите им бяха запотени от леда. Айлийн пое своята, отпи с облекчение и се усмихна на Джо, който й мажеше хлебче. Джо обичаше да я храни, да й дава да опита храната му — от неговата вилица или направо от крайчето на пицата си. Айлийн намираше малко странната му прищявка за трогателна. Беше нещо като осъвременен вариант на това да улови плячка и да я остави пред отвора на пещерата й — хранейки я, Джо се грижеше за нея. Тя прие крайче от хлебчето. Беше пълно със сушени на слънце домати и босилек и божествено на вкус.

— Господи — каза тя и повдигна ръка, за да обере трохите около устата си. — Трябва да го пробваш.

— И как разбра, че е било убийство — отново попита Джо и отхапа голямо парче от хлебчето.

— Ами бяха го оставили да лежи по гръб, с прибрани ръце и крака — започна да изброява на пръсти Айлийн. — Никой не застава в такова положение, ако преди това се е застрелял в главата. Второ, въпреки че по пръстите му имаше обгаряния от изстрел, пистолетът беше в ръката му. В повечето случаи жертвите изтърват пистолета при падането. Не го стискат. Трето, от устата му бяха изтекли струйки кръв.

— Струйки кръв? — попита Джо и започна да маже ново хлебче. Навремето една от лелите му, с която живели заедно, била медицинска сестра. На вечеря тя разказвала разни неща на майката на Джо, истории, които Джо и братята му слушали с най-голям интерес. Джо можеше да преглътне всичко, още една причина Айлийн да обича компанията му. Нямаше нужда да цензурира разказите си.

— Струйки кръв — усмихна се тя и отхапа от хлебчето. — От устата към брадичката му. И от брадичката към ухото му. И от брадичката към скулата му.

Джо обмисли казаното, без да спира да дъвче.

— Не е възможно — каза накрая. — Освен ако не се е извъртял, след като се е прострелял.

— А и тогава кръвта щеше да е на пръски, не струйки — доволно отбеляза Айлийн. — Бил е преместен след смъртта си. Кръвта не тече в различни посоки. И последно, мъжът се беше прострелял в окото.

— В окото? — сбръчка нос Джо.

— Да, в окото. Знаеш ли колко самоубийци го правят?

— Нито един? — предположи той.

— Нито един — каза Айлийн. — Никой не се прострелва в окото. Окото е прекалено крехко, прекалено чувствително, прекалено…

— Прекалено гадно — предложи сериозно Джо.

— Прекалено гадно — разсмя се Айлийн. — Всичко това поотделно може и да е случайност, но събрано на едно място, то говори, че Джим Лийтсдейл не се е самоубил. Ще открия защо някой е искал да помислим, че е било самоубийство, и после ще прибера на топло този човек.

— Вечерята — остави на масата чиниите Джони и изчезна. Сама избираше какво да им сервира и това винаги бяха най-вкусните неща в менюто й.

— Горкото копеле — каза Джо, като жадно оглеждаше чинията си.

— Кой, Лийтсдейл ли?

— Не — кръвожадно се засмя Джо. — Този, който ще е зад решетките до най-много седмица. Копелето, което го е убило.

 

 

Мотел „Бест Уестърн“, Аламоса, Колорадо

— Мястото строго се охранява — повтори Марша. Усещаше наченките на страхотно главоболие. Трябваше да направи снимки. Заради съжалението, което изпита към убитото момиче, бе пропуснала да се сдобие с истинско доказателство за обезобразен човек.

В мотелската стая беше запарено и горещо. Марша накисна навехнатия си крак във ваната и докато се подсушаваше със за съжаление прекалено тънките хавлии, предоставени от мотела, оправи двойното легло, както тя го обичаше; и четирите възглавници срещу таблата при главата, допълнително одеяло, дистанционното на телевизора, чаша ледена вода и дневникът й така, че да са й подръка. Почувства се отново чиста за пръв път през този изтощителен ден едва след като навлече чисти топли панталони и дебел пуловер. После се настани в леглото и се залови с телефона.

— Нищо лично, Марша — каза й Робърт.

Робърт Картър оглавяваше Колорадската мрежа за проучване на извънземните (МУФОН) и й задаваше въпроси, на които тя не можеше да отговори. Беше настоял да й позвъни от закодираната си линия, защото избягваше да обсъжда каквото и да било по нормалните телефони. В каква посока е лежало тялото? Имало ли е белези от изгаряния? Някой виждал ли е светлини през нощта на убийството? Чули ли са Таоса?

— Не мога да си простя, че не снимах — проплака Марша, грубо разтърка чело и едва потисна желанието си да се разплаче.

— Съжалявам, ако съм бил груб. На твое място щях да направя същото, повярвай ми — каза Робърт. — Особено след като преживяхме първото от не знам колко години земетресение в Колорадо. Ето защо имаме такива проблеми с доказателствата. Когато хората се успокоят достатъчно, че да проведат някакво научно изследване, правителството вече е пристигнало и е забранило достъпа до мястото. Но разказът ти беше чудесен.

— Благодаря, Робърт — каза Марша. Още се чувстваше нещастна. — Просто не се сетих да снимам. Тя беше толкова бледа и… млада.

— Идентифицираха ли вече тялото й?

— Не съм чула. Засега е в моргата, но никой не я е потърсил. С малко повече късмет лекарят може и да се съгласи да публикува доклада си.

— Сигурен съм, че няма да го направи — мрачно каза Робърт. — Аутопсията сигурно ще разкрие всички класически симптоми на обезобразяване на отвлечената жертва — изгорена тъкан, липсващи органи, източена кръв. Няма да публикуват това.

— Аламоса е сравнително малко градче — каза Марша. — Мисля да поговоря с няколко души и да видя какво ще успея да открия. Хората говорят, нали знаеш. — Тя започна да масажира крака си, като внимателно раздвижваше глезена.

— Побързай — каза Робърт. — Аз ще видя кого може да ти изпратим от МУФОН. Ако не изпратим подходящ човек, местните ще се затворят в черупките си и никога няма да открием нищо. Да се надяваме, че Паплачта няма да чуе за това прекалено скоро.

Марша се намръщи. Хората от нейната организация наричаха „Паплач“ побърканите, за които нямаше място в Мрежата.

„Паплачта“ бяха хора, които вярваха, че те самите са извънземни, че фашистка Германия е колонизирала Марс или че специалните ефекти в „Стар Трек“ са истински снимки, направени от галактическите кораби на Обединените нации. „Паплачта“ беше и богато инфилтрирана с федерални агенти, чиято цел беше да дезинформират и да компрометират цялата организация.

— Ако надушат за това, наистина ще загазим — каза Марша.

— Ще цъфнат до края на седмицата — мрачно отбеляза Робърт. — Правителството ще ги изпрати да изопачат нещата, за да са сигурни, че никой в Аламоса няма да проговори за това.

— Ще гледам да науча нещо, преди да дойдат — обеща Марша.

— Марша — започна Робърт, после млъкна и прочисти гърлото си.

— Да?

— Ами, пази се. Може да те посетят мъжете в черно. Или — Господ да ни е на помощ — могат да отвлекат още хора.

Когато говори за действителна опасност, Робърт сякаш се извинява, учудено забеляза Марша и за пръв път осъзна, че може и наистина да е в опасност.

— Ще внимавам. Никой не ме подозира — обеща тя. — Мислят, че съм просто пенсионирана учителка, която случайно е намерила тялото.

— Добре — каза Робърт. — Не им казвай. И се пази.

— Естествено.

Няколко минути след като затвори, тя разсеяно масажира затопленото си и смачкано от слушалката ухо. Цял живот беше преподавала и събирала материали. Беше наблюдавала отстрани. Сега бе попаднала в нещо — Нещо — и й беше трудно да го осмисли, да го преглътне и да го направи разбираемо. Ако стореше нещо глупаво, можеше да свърши на дюните мъртва и безкръвна като горкото момиче.

„Само дето няма да съм толкова красив труп“ — си каза тя и не можа да сдържи усмивката си. После се протегна за дистанционното, включи телевизора, отпусна се назад върху меките възглавници и отметна косата от лицето си. Щеше да се справи.