Бони Рамтън
Земетръсни игри (26)

Глава 26

Рио Гранде, долината Сан Луис, Колорадо

Айлийн присви очи, стисна зъби и заметна с въдицата си така, сякаш се опитваше да пребие шарана. Джо се разсмя толкова силно, че залитна надолу и едва не падна във водата. Тя го изгледа разгневено, после устата й се отпусна и тя се усмихна.

— Правя каквото мога.

— Знам, знам — засмя се Джо. — Но не мога да се сдържа. Изглеждаш толкова сладка!

Айлийн прецапа до него и той я прегърна. Тя беше с вълнено яке и неопренови ботуши, които й стигаха до над кръста. Джо за пръв път виждаше някой, който да изглежда добре в рибарски ботуши. Зимното слънце беше напекло лъскавата й коса и когато зарови лице в нея, Джо усети ухание на цветя.

— Кажи го — каза прегракнало.

— Обичам те — веднага отговори тя. — Да го повторя ли?

— Да.

— Обичам те, обичам те, обичам те! — Тя го прегърна със свободната си ръка. — Не се опитвай да правиш нещо тук, Алън ще дойде да провери как се справям всеки момент.

— Добре — въздъхна Джо. — Алън още не си е възвърнал формата и е доста бавен, така че може и да успеем, ако побързаме.

Айлийн се отдръпна от него и го изгледа, което му даде страхотна възможност да покрие с целувки цялото й лице.

Алън се появи иззад завоя на реката в момента, в който Айлийн зареждаше въдицата си за още един опит. Джо беше на почти метър и половина по-надолу и невинно развързваше възелче по кордата си.

Алън наистина още не се е съвзел, помисли си той. Движеше се бавно и предпазливо, но се справяше с въдицата. Добре, че не го бяха улучили откъм ръката, с която хвърляше въдицата. Беше направо удоволствие да зърнеш лицето му в момента, в който видя Айлийн и й помаха.

— Как върви? — попита ги, когато вече беше при тях.

— Не чак толкова добре — отговори Айлийн. — Никак не ме бива в хвърлянето.

— Да опитаме заедно — каза Алън, застана зад дъщеря си, хвана ръката, която държеше кордата, с дясната си ръка, а с другата си ръка хвана рамото й и го раздвижи назад, после напред. Кордата прелетя над водата, описа перфектен кръг и се върна обратно.

— Ето така — каза Алън. — Сега я пусни. — Кордата се отпусна върху водата, в която цопна и бялата муха. — Добре се справи. Знам, че тук има риба, затова и ви сложих точно на този участък.

На зимното слънце реката блестеше, студена и чиста като разтопен лед. Мухата отплава надолу по течението. Джо наблюдаваше Алън и Айлийн. Очите им не изпускаха бялото вихърче. Отвъд реката тревата беше златистожълта и тук-там покрита със сняг. От ледената йода краката му изтръпваха. Пръстите на краката му запротестираха срещу дългото стоене на едно място и той се раздвижи.

Мухата изведнъж изчезна.

— Давай!

Алън дръпна ръката на Айлийн. Кордата и върхът на въдицата рязко се изпънаха надолу.

— Хвана я! — извика Джо.

— Ами сега — задъха се Айлийн с порозовели от възбуда страни.

— Дръж въдицата нагоре — каза Алън, без да откъсва поглед от кордата. Усмихваше се. — Остави я да се отдалечи, докато усетиш, че наистина се е хванала. После бавно навий макарата. Не дърпай прекалено силно.

Сякаш отне цяла вечност, но само след няколко секунди Алън вече вдигаше рибата в сака си. Беше сребристочервена, на петна и дълга около десетина сантиметра.

— Толкова е малка — пое си дъх Айлийн.

— Дива канадска пъстърва — каза с преклонение Алън, извади от жилетката си пинсети и обиграно извади кукичката от устата на рибата. — Не е каква да е риба. Дивата пъстърва има перфектни хриле и се бие като дявол. Не е ли забавно да ги ловиш?

— О, да, беше невероятно — каза Айлийн.

Без да я докосва, Алън изсипа рибата обратно в реката. Тя запрати в тяхна посока няколко пръски сякаш от яд, че са я надхитрили.

И тримата се отпуснаха на брега. Беше студено, но нямаше сняг. Светеше слънце и като цяло денят беше чудесен.

— Марша наистина ли ще се пренесе тук? — попита Айлийн.

— Така казва — отговори Алън и понамести ръката с превръзката. — Казва, че някои хора просто заживяват с това място. Във всеки случай може да се вижда с приятелите си във Форт Колинс, когато пожелае.

— Да, така казва — повтори меко Джо.

Алън го изгледа изпитателно, но Джо само вътрешно се усмихна и се запита кога самият Алън ще напусне долината Сан Луис. Не се очертаваше да е скоро.

— Почти е време да тръгваме — погледна часовника си Джо.

— Искам да изпробвам още един вир. — Алън предпазливо се изправи на крака. — Ще се срещнем при колата след петнайсет минути.

— Окей — каза Айлийн. Тя подозрително погледна екипировката си и Джо разбра, че за днес й стига. И без това нищо не можеше да се сравни с хващането на красивата малка пъстърва.

— Да поседим малко — каза Джо, когато Алън изчезна нагоре по течението. Щеше да стигне при колата преди тях, което се връзваше с плановете на Джо. Искаше да поговори за нещо с Айлийн.

Алън нагази в реката, за да заметне към другия бряг. Водата беше леденостудена, чувстваше се изморен, а и рамото започваше да го боли ужасно. Беше време да тръгва, но рибата кълвеше страхотно.

В момента, в който мухата отплава надолу по течението, пред очите му се мярнаха фигурите на досега скритите зад завоя на реката Джо и Айлийн. Алън озадачено се загледа в тях. Бяха прави и, изглежда, се караха за нещо. Не го виждаха, но той пък не ги чуваше и не можеше да различи израженията на лицата им. Усети лекото подръпване на кордата и разбра, че изтърва поредната риба.

Изведнъж Джо приклекна, като да вземе нещо или да завърже обувката си. На Алън му трябваха няколко секунди да разбере какво става и след това веднага се извърна с гръб към тях. Нещо се беше събрало в гърлото му, нещо средно между щастие и тъга, толкова омесени, че едва дишаше. Това ли чувстваха бащите, когато дъщерите им се омъжваха? Пред очите му реката се удвои, после утрои. Чувстваше се абсурдно, но чувството беше истинско и сладко.

Беше баща й. Усмихна се на реката, на рибата, на тъмносиньото зимно небе и на още бледите звезди над главата му. Как беше този припев, който Джо непрекъснато си тананикаше?

„Всичко ще бъде наред, и ще бъде наред“ — затананика си той.

 

 

Колорадо Спрингс, Колорадо

— Е, ето ни пак заедно — каза Гери Матюс и се облегна на стола си.

Айлийн обгърна с длани чашата и й се усмихна, сякаш двете бяха малки момиченца, събрали се на чай с куклите си. Викторианската къща бе все така пълна с работещи по семейни проблеми, злоупотреби и побои психолози и социални работници, но на Айлийн вече не й пукаше. Всъщност дори й се струваше, че всичко това ще й липсва.

— Последен сеанс, нали? — Както се оказа, не беше убила нито Бенет, нито Скот. Само беше счупила две от ребрата на Скот, за втори път.

— Последен сеанс — отговори Гери. — Измина дълъг път. Наистина ли ще заведеш баща си в Уайоминг и ще го запознаеш с родителите си?

— Веднага след Нова година — каза Айлийн. — Мисля, че ще го обикнат толкова, колкото го обичам и аз.

— А ти обичаш и Джо Танър — вметна Гери.

— Обичам го, обичам, обичам — спокойно каза Айлийн. — Да, вече мога да го кажа. Дори мисля, че вече мога да обичам.

— Прекалено умна за обикновените уловки, както винаги — засмя се Гери. — Имам само още един въпрос. Мой, не за протокола.

— Давай.

— Какво точно се случи в нощта, когато застреля Теди Шоу? Защо ме излъга за това?

Наблюдаваше я сериозно и Айлийн остана неподвижна прекалено дълго. Все пак се беше хванала, и то когато най-малко го очакваше. Сведе поглед към ръцете си. Мислите за Теди Шоу бяха отстъпили толкова назад, че вече бе забравила какво точно е направила и казала.

— Ще ти кажа — изрече накрая бавно. — Но със сигурност ще си промениш мнението за мен.

— Мнението ми за теб е високо, Айлийн — каза спокойно Гери. — И нищо не би го променило.

Айлийн направи гримаса и завъртя чашата между дланите си. Беше празна, но още леко ухаеше на билки.

— Трябва да се върна малко назад, ако искаш да разбереш защо го направих. Всъщност доста назад.

— Към катастрофата, когато са те намерили родителите ти?

— Да, и тогава не ти разказах цялата история. Татко, тоест вторият ми баща, не Алън, се изкачи при мен и закрепи главата ми неподвижно. После превърза рамото ми с ризата си. Но аз вече започвах да се затварям в себе си. Беше ми се събрало прекалено много. Просто се… отдръпвах в себе си. Той забеляза това и се опита да ме заговори, да ме накара да му кажа името си, откъде съм. Обаче аз продължавах да се затварям в себе си. Спомням си чувството, беше толкова лесно просто да не обръщаш внимание какво става около теб… Татко разбрал, че ме изтърва. Може би изпадах в кататония или в шок, след който щях да умра. Не мисля, че той е знаел какво точно става. Никога не сме говорили за това, което направи тогава. Пресегна се към майка ми и повдигна главата й така, че да мога да я видя. Беше мъртва, с широко отворени очи — Айлийн преглътна с мъка.

— „Тя е мъртва — изкрещя в лицето ми татко. — Мъртва е, а ти си жива и няма да се предадеш точно сега.“

— И това те върна обратно? — попита Гери.

— Все едно ме цапнаха през лицето. Не мисля, че някога съзнателно съм мислела за това. Той ми показа най-ужасното нещо в живота ми и то беше мъртво. Не можех просто да се затворя в себе си и да умра. Знам, че е била болна, а не чудовище, но тогава я мислех за такава. Въпреки че я обичах, се страхувах от нея повече от всичко на света. Ако умрях, можеше отново да се озовем заедно.

— И направи същото с Джийни Берновски?

— Да, дори нещо повече — каза с тъжна усмивка Айлийн. — Тя беше почти напълно изгубена. Каквато бих била и аз в нейната ситуация. Но в очите й имаше нещо, нещо все още живо. Така че я издърпах до вратата на микробуса и й показах Теди Шоу. Също както татко беше направил с мен. — Айлийн погледна чашата си и после към лицето на Гери. — Знам, че не съм професионален терапевт. Затова и не го включих в доклада си. Наруших правилата.

— Разбирам — каза Гери, разсеяно отпи от изстиналия си чай и с кисела физиономия побутна чашата встрани. — И после?

— Сложих пистолета в ръцете на Джийни, насочих го към тялото на Теди Шоу и й казах да го направи, да натисне спусъка. Да стреля в него, докато се увери, че вече го няма и че никога няма да се върне и да я нарани отново.

Гери затвори очи и се отпусна назад.

— Наистина се надявам, че няма да запишеш всичко това — каза Айлийн.

— Само ако обещаеш никога да не го повториш.

— Но то завърши успешно. Тя се върна. Издърпа се обратно и лампичките в главата й светнаха, също като при мен. Не натисна спусъка. Самото знание, че може да го направи, й даде достатъчно сили да пожелае да остане жива.

— Нека занапред оставим шоковата терапия за специалистите, става ли?

— Е, все пак завърши успешно — повтори Айлийн и се опита да се усмихне на Гери. Тя я изгледа за момент, после въздъхна и лицето й се отпусна в усмивка.

— Добре — каза тя. — Няма да го включа в доклада си.

— Благодаря.

— Но при едно условие — каза Гери и фиксира Айлийн с твърд поглед.

— Какво?

— Веднъж в месеца чаят от мен, времето от теб. Да намериш баща си и да се омъжиш, е доста рязка промяна. Ще имаш нужда от помощта ми. Ще ти помогна, но никога повече не ме лъжи. Разбрахме ли се?

Айлийн се замисли за няколко секунди. Харесваше Гери. Нещо повече, харесваше тази Айлийн, която Гери сякаш виждаше в нея. Тази Айлийн си имаше своите недостатъци и не беше съвсем пораснала, но все пак свястна. И добра.

— Става — каза Айлийн. — Ще продължа да пия от гадния ти чай.