Бони Рамтън
Земетръсни игри (2)

Глава 2

Големите пясъчни дюни, долината Сан Луис, Колорадо

Пет дни по-късно Марша Фаулър намери тялото на мъртвото момиче. Нужно й беше време да разбере какво точно представлява тъмният предмет. Вървеше през пясъчните дюни, примижала срещу полумрака на ранното утро, а съзнанието й прехвърляше и една след друга отхвърляше възможностите. Камък? Не, изглеждаше прекалено познато. Нечие отвято през нощта палто? Не, беше прекалено голямо. Пума, която се беше снижила и я дебнеше?

Марша спря на място и остави дъха си да излети на малко облаче. Това все пак бяха Големите пясъчни дюни в Югозападно Колорадо. В тази част на щата имаше пуми.

Можеше да е пума. Не помръдваше. Марша също. Беше тръгнала преди половин час, тъй като искаше да стигне първия хребет на дюните преди разкошния есенен изгрев. Сега не смееше да помръдне, беше леко задъхана й не знаеше какво да прави. На по-малко от две мили оттук имаше пълен с хора лагер, но повечето от тях все още спяха. В края на август по тия места беше доста студено.

От нещото не се издигаше пара. Не трябваше ли една пума да диша? Слънцето бързаше по пътя си над планинския хребет на изток и светлината се усилваше с всяка измината секунда. На запад планините изведнъж пламнаха от лъчите на изгрева. Снегът по върховете им заискри в невъзможно нежнорозово. Това се наричаше алпийско зарево и при нормални обстоятелства Марша щеше да е разтърсена до мозъка на костите й. С крайчеца на окото си тя проследи как зората подгони светлината по хребетите. На запад прериите пламнаха в кехлибареножълто. Линията светлина погълна пясъка и от сивкав го превърна в златен.

Коленете на Марша трепереха от страх и напрежение. Беше дошла в Големите пясъчни дюни заради известния звук Таос, тъй като бе чела, че се чувал най-добре в огромната колорадска версия на пустинята Сахара. Дюните бяха съставени от ситен кварц с високо съдържание на желязо, материал, за който някои казваха, че е източник на свръхестествена енергия.

Марша вярваше в свръхестествената енергия. Преди да се пенсионира, работеше като гимназиална учителка по биология. Беше се омъжила, но бракът й не продължи дълго. Нямаше деца. Беше само на петдесет и пет, защото се пенсионира рано, и сега прекарваше свободното си време в изучаване на паранормалното.

Това беше третата й експедиция, откакто се наслаждаваше на разкошната си новопридобита свобода. Не вярваше времето да й стигне да посети всички места, които мечтаеше да види. А за това място четеше от години. Стоеше замръзнала, в игра на нерви с каквото и да я очакваше, и се опитваше да отхвърли мисълта, че тази екскурзия може и да й е последна.

В този момент утринното слънце достигна до предмета и го огря. Светлината не беше милостива към него, защото бе труп.

Страхът на Марша отведнъж отстъпи място на ужаса. Пред нея, обърната на една страна, лежеше млада жена. Голото й тяло беше гладко и бледо като статуя от слонова кост, сякаш някой бе източил цялата й кръв. Очите й бяха отворени и пълни с пясък. Около тялото й липсваха отпечатъци от стъпки. Беше оставена под наклон и около нея се пластяха тънки слоеве пясък. Вълничките, които вятърът и сухите дни бяха втвърдили до хрущящ хоросан, бяха непокътнати.

Беше оставена като дар за боговете, но не и за Господа, на който се кланяше Марша. Имаше нещо странно в рамото и горната част на ръката на момичето и Марша отведнъж осъзна, че на места кожата на момичето е била изрязана. Извърна се, гледката остана запечатана пред очите й и побягна към началото на дюните.

Изведнъж във въздуха се понесе жужене, ниско стенание, което достигаше до всеки милиметър на тялото й. Звукът Таос, не си беше мислила да го чуе точно така. Беше по-ужасно, отколкото си го бе представяла.

Тя се запрепъва, залитайки в пясъка. Земята сякаш се надигаше изпод краката й. Марша се свлече на колене, а около нея дюните трепереха и се извиваха на огромни вълни. Марша се сви на една страна и закри глава с ръце. Около нея тонове пясък се движеха и гърчеха, заплашвайки да я погребат като под гигантска пясъчна вълна. От стенещия звук пломбите в устата й я пронизваха от болка, а жуженето вибрираше в главата й и я подлудяваше. Движението започна да се забавя и отведнъж спря. Над дюните се разнесе пронизителен писък. Едва по-късно Марша осъзна, че крещи самата тя, и здраво стисна устни.

— Земетресение — си каза. Гласът й звучеше дрезгаво като безпомощен и безжизнен шепот.

С мъка се изправи на крака. Пясъкът не я беше затрупал. Глезенът я наболяваше, а раницата й висеше под странен ъгъл. Тя поприбра косата си, изтупа пясъка от шортите си и нагласи обратно раницата. Погледна назад към тялото на момичето. Беше там. Марша отпи от бутилката с вода и отново изпробва гласа си.

— В Колорадо стават земетресения. Само че много рядко. Така беше по-добре. Трусовете си бяха рядко, но нормално явление, напълно обясним природен феномен. Просто земетресение. Какво означаваше жуженето, не беше сигурна. Но и без това в момента нямаше време за размисли.

Не трябваше да се обръща пак към мъртвото момиче. Не беше зрителна измама. В Големите пясъчни дюни имаше мъртвец и Марша трябваше да съобщи за това на пазачите, преди някой друг да го намери. Със или без земетресение, момичето не можеше да остане тук. Годините в гимназията бяха закалили Марша. Тя изпъна рамене и колкото се може по-бързо закуцука към лагера.

 

 

Уестсайд, Колорадо Спрингс, Колорадо

Айлийн направляваше уличното движение.

Нямаше как. Линейката трябваше да премине, а светофарите не работеха. Облечена само с шорти и бяла тениска, стоеше на кръстовището и размахваше ръце. Кобурът под мишницата й се виждаше отдалеч, което може и да беше причината изплашените шофьори на Колорадо Спрингс да се отнасят към командите й с респект.

Колите плавно се точеха през кръстовището. Линейката премина бавно със запалени светлини. Санитарите помахаха на Айлийн. Лицата им бяха още бледи, но си личеше, че скоро ще се оправят. Ухилиха се на детектив Рийд, която в цивилно облекло се правеше на регулировчик.

Айлийн отговори на усмивките им. Още няколко минути, и колите щяха да се подредят в четири правилни потока, които да се движат първо в едната и после в другата посока. Колорадо Спрингс често оставаше без ток по време на небезизвестните си летни бури, които налитаха върху града от върха Пайкс. Колите сега нямаше да пъплят така, ако хората не бяха толкова зашеметени от странното земетресение. От мястото си Айлийн чуваше радиоапаратите на колите, повечето настроени на местната станция KALT. Предприемчив дисководещ се беше обадил на свой колега в Калифорния, който в момента раздаваше земетръсни съвети с обиграно и успокояващо безгрижие.

Последно махване с ръка, и Айлийн побягна към апартамента си, две пресечки по-надолу. Като всички останали при първия трус Айлийн се беше озовала на поляната пред къщи само по сутиен и бикини, увита с хавлия, която, след като тревогата поотмина, се оказа не по-голяма от кърпа за съдове. Пренебрегна и съвсем реалната вероятност от експлозия по газопроводите, само и само да си намери някакви дрехи. Воят на сирените я беше заварил да се облича в спалнята. Отказа се от опитите да намери униформата си и навлече първите дрехи, които й попаднаха. Линейката трябваше да премине, а кръстовището до дома й беше ад от объркани шофьори. Трябваше да направи нещо.

Докато се върне в апартамента си, домоуправителят, поучен от предупрежденията на жизнерадостния калифорнийски дисководещ за опасността от спукани газопроводи, вече беше спрял главния кран на сградата, като за всеки случай бе изключил и електричеството. Айлийн набързо довърши тоалета си в неестествено тихия апартамент. Без шума на хладилника, вентилаторите и часовниците апартаментът й сякаш беше затаил дъх.

Бети, котката й, се беше свила настръхнала, бясна и смълчана под леглото. Земетресението беше само работа на Айлийн Рийд и Бети нямаше скоро да й го прости. Тя беше ярко, почти невъзможно оранжева осиновена улична котка, която жестоко бранеше независимостта си, и Айлийн чудесно знаеше, че в подобно състояние е невъзможно да я измъкнеш изпод леглото. Айлийн не се и опита. В знак на разкаяние й отвори консерва котешка храна и остави шепа котешки бисквитки — нещо като котешки вариант на букет за помирение.

Мобилният й телефон звънна точно когато влизаше в колата си.

— Къде се губихте досега? — попита тя.

— Ъ, детектив Рийд? — попита гласът насреща. — Аз съм Кати, от централата.

— Идвам, Кати — запали колата Айлийн.

Кати благодари и затвори. Звучеше изнервено, в полицейското управление предстоеше напрегнат ден. Айлийн си даде сметка, че няма да свърши кой знае колко „детективска“ работа днес. Очакваше я предната линия, гражданите трябваше да си легнат да спят щастливи, а крадците — нещастни.

Започна да набира номера на Джо просто за да провери как е. На Джо можеше да се разчита. Ако зависеше от него, нямаше да направи нищо глупаво.

В същия момент видя първата счупена витрина и малката тълпа пред нея, и прекъсна набирането на номера, спря до тротоара с предупредително изсвистяване на гумите и силно затръшна вратата. Тълпата се разбяга още докато тя крачеше към витрината, като се опитваше да изглежда висока поне два метра. Очакваше я дълъг ден, въздъхна тя наум. Много дълъг ден.

 

 

Панорамна отбивна, долината Сан Луис, Колорадо

При вида на върха Бланка Алън Бакстър затаи дъх. Беше в долината Сан Луис за пръв път. Върхът се издигаше в края на планинската верига Сангре де Кристо като огромен кол, забучен в края на ограда. На ранното утринно слънце изглеждаше чисто, ослепително бял. Трудно беше да си представи, че лятното слънце някога би достигнало до върха и би разтопило снега му. През долината се виждаха планините Сан Хуан, още една висока планинска верига с увенчани със сняг върхове. Между тях лежеше Сан Луис, живописен пъзел от обработваема земя и пасища. В далечината в края на долината бяха потъмнелите като стар кожен колан. Големите пясъчни дюни. Прекрасно място.

Алън беше спрял на панорамната отбивка и излезе да се поразтъпче. Трябваше да спира на всеки два часа, иначе тялото му се схващаше. След дългото каране студеният въздух му се стори чудесен. Беше сам на отбивката, кацнала на ръба на огромно свлачище, оттук се откриваше великолепна гледка към върха Бланка и долината. На тоалетната имаше знак, че не работи, така че Алън спокойно поля няколкото диви цветя, които растяха отвъд мантинелата, закопча ципа си, протегна се, въздъхна и се усмихна. С малко късмет следобед щеше да бъде на Рио Гранде и да разбере по какви бръмбари си падат местните риби. Никога не беше ходил за риба на Рио Гранде. Канеше се да го стори от години, но винаги изникваха други места. Нямаше как да пропусне летния риболов в Йелоустоун и Монтана. А и „Тиганчето“ и „Гънисън“^[1]. И така и не стигна до Южно Колорадо.

Докато по-рано тази зима Сам Браун случайно не седна на масата им в един бар в Западен Йелоустоун, Монтана. Бяха се събрали да се посгреят след убийствено студения ден на реката и Сам седна на тяхната маса, защото познаваше приятеля на Алън Дитрих. Дий ги запозна и разговорът се завъртя, както обикновено става, към риболова.

Оказа се, че Сам притежава малко ранчо в долината Сан Луис, и взе да хвали околната част на Рио Гранде като най-доброто място за риболов след легендарната „Милионерска дупка“ на Хенрис Форк^[2]. Алън винаги си беше падал по дивата пъстърва. Сам Уилямс пък, прадедите на когото създали ранчото преди три поколения, обичаше компанията. Както много други животновъди, и той, и жена му обичаха гостите. Това важало особено за жена му Бет. С удоволствие щели да подслонят Алън за около месец. По дяволите, за цялото лято, ако поиска.

— Чух, че си падаш по компютрите — беше подхвърлил Сам. — Бет има компютър. Мисля, че ще й е забавно да си поговорите за вашите си неща.

Дитрих красноречиво завъртя очи. Ексцентричността на Алън беше добре известна. Всъщност, сравнена с маниите на някои други, бе доста безобидна. Един рибар например си носеше торба пепел, събирана малко по малко от всички огньове, край които беше стоял. Доста беше понатежала, но и мъжът беше почти на седемдесет. Той така и не обясни защо го прави, а и никой не го беше грижа. Естествено, налагаше му се да изтърпява дебелашките шеги на останалите, също както на Алън му се налагаше да преглъща шегите за малкия си лаптоп и за Интернета си. Неговия Интернет.

— Алън си пада по сайтовете за киберсекс — ухили се Дитрих.

— Знаете ли, четох за тях в „Тайм“ — намеси се Джак от съседната маса. — Всички момичета били дебели и пъпчиви и не можели да си намерят гаджета, така че си стояли вкъщи и си въобразявали, че са виртуални секс кралици.

— Мислех, че ти такива ги обичаш, Джак — отбеляза незлобливо Алън и всички се разсмяха.

Алън наистина си имаше приятелка в Интернет, но не мислеше да го споделя с момчетата. Тя се казваше Криста Люис и беше на двадесет и шест.

Криста трябваше да прекара месеца в долината Сан Луис, още една неназована причина Алън изведнъж да реши да си пробва късмета с рибата по Рио Гранде. Тя предложи да вечерят заедно и въпреки че ги делеше цяло поколение, Алън не можа да пропусне възможността най-после да се срещнат. Все пак ставаше дума само за вечеря.

Алън тръгна обратно към бронкото си. Първо трябваше да намери ранчото Уилямс и да си навакса около шест часа сън. Така щеше да може да започне с риболова рано следобед, добро време за лов на изкуствена муха.

В мига, когато понечи да отвори колата си, въпреки че ключовете бяха в другата му ръка, помисли, че двигателят се е включил. Бронкото изведнъж му се изплъзна, сякаш беше живо. Под краката му земята се извиваше и вълнуваше. Алън извика нещо глупаво, нещо като „Хей!“.

Мантинелата, до която беше застанал само допреди малко, се сгърчи и пропадна надолу. Секунда по-късно се разнесе пронизителен, остър звук, като че се скъса струна на китара. Част от мантинелата рязко се изви във въздуха. Алън заряза бронкото и клатейки се, тръгна към шосето, по-далеч от отбивката. Имаше време колкото да оплаче любимата си стара въдица за лов на муха. Имаше я от години и заедно бяха хванали тонове риба. Ако бронкото паднеше в пропастта, щеше да загуби целия си багаж, но единственото, за което съжаляваше в момента, беше въдицата. Трусът го повали на колене в момента, в който достигна асфалта на шосето. Изведнъж люлеенето спря. Надигна се пронизителен тътен, Алън погледна нагоре и в тъпо учудване видя как лавина от камъни и пръст се посипа върху по-отдалечения край на намалялата отбивка. Малки камъчета отскачаха от гумите на бронкото. Лавината спокойно премина през тоалетната, повлече дървената барака и я строши някъде долу в пропастта отвъд изчезналата мантинела.

Тътенът секна. Алън се изправи бавно. Цареше пълна тишина. Катериците и птиците бяха замлъкнали. Шосето беше задръстено на места, но, изглежда, бронкото щеше да се справи. Самото то бе съвсем невредимо. Половината паркинг беше някъде долу, погребан под части от планината. Ако Алън беше паркирал шест места по-наляво, щеше да му се наложи да стигне до Аламоса пеша. Или вече щеше да е мъртъв. За момент коленете му омекнаха. Беше прекалено нереално. В Колорадо нямаше земетресения.

Докато бавно и внимателно слизаше към долината, прахът започна да се слята. След малко се чу и песента на птиците.

 

 

Брайъргейт, Колорадо Спрингс, Колорадо

Когато в Калифорния има земетресение, хората реагират веднага. Зарязват всичко и хукват към укрепените каси на вратите, по-далеч от смъртоносните прозорци. Не стоят зяпнали като хората от Колорадо и не се опитват да разберат какво, по дяволите, става.

Джо Танър не знаеше какво става. Първият трус го завари да седи в хола си с кифличка с мак в ръка и да гледа новините на „Фокс“. Слънцето вече беше изгряло и въздухът бе свеж и чист, с тази прохлада, която докъм десет часа щеше да прелее в топлината на ранното лято. Едва минаваше шест сутринта и пиковият час в Колорадо Спрингс още не бе настъпил, но половината град вече беше станал и се приготвяше за тръгване. Джо беше облякъл своята версия на делови костюм — дънки и памучна тениска. Като компютърен програмист му беше позволено да се облича както си иска, а като много програмисти и той предпочиташе удобните дрехи. Лек тътен разтърси стените на хола му и накара плъзгащата се врата да потрепери. Разнесе се глух звук, като че изтребител от Военновъздушната академия се беше ускорил до свръхзвукова скорост прекалено близо до града. Периферното зрение на Джо регистрира някакво движение и го накара да се обърне към прозореца.

На улицата имаше мъж, почти гол, ако не се смятат белите му боксерки. Лицето му беше покрито с пяна за бръснене, а в лявата си ръка стискаше евтина самобръсначка. Беше съседът на Джо, Ралф Морисън. Тази година се беше преместил от Калифорния и досега изглеждаше свестен. При първата им среща Джо си беше помислил, че страшно прилича на Дани Глоувър. Сега с удивление забеляза, че съседът му носи сини чорапи. Дани Глоувър стоеше насред улицата по сини чорапи, боксерки, каквито носят пенсионерите, и с пяна за бръснене по цялото си лице.

— Земетресение! — изрева той. — Земетресение!

Земята се разтрепери. На Джо, който никога не беше преживявал земетресение, му се стори, че подът изведнъж се е превърнал в желатин.

Думата, която Ралф Морисън крещеше, най-после достигна съответната точка в мозъка му. Джо се опита да побегне към вратата, но подът се надигаше под краката му. Залитна и се натърти на някаква лавица, а ударът го отпрати към вратата. Успя да се извърти и да се приземи на колене, отвлечено горд, че тренировките, на които приятелката му Айлийн го беше накарала да се подложи, не са отишли напразно. Бойните изкуства му бяха влезли в работа, докато поне засега упражненията по стрелба си оставаха забавни, но безполезни. Зад него къщата издаде ужасна, почти човешка въздишка. Все още на колене, Джо залази към Ралф, Мистър Калифорния. Самата земя сякаш пищеше. Асфалтът се гърчеше под тялото му и чувството беше толкова отвратително, че той извика и се опита да изпълзи обратно към къщата си. Ралф се държеше на крака и продължаваше да крещи, все още стиснал в ръка самобръсначката си.

Всичко свърши също толкова внезапно, колкото и беше започнало. Джо се опря на длани и колена на тротоара. Дънките му бяха изпоцапани с кал и трева. Видя и други хора, повечето по хавлии. Някои стискаха пищящи деца. Ралф се огледа, вдигна самобръсначката и я размаха.

— Не влизайте вътре! — изкрещя той. — Газопроводите може да са се спукали!

— Да помогна с нещо? — попита Джо, изправи се на крака и слезе на улицата, като се опитваше да спре треперенето, свил ръце в юмруци — то заплашваше да обхване цялото му тяло. Ралф го погледна изненадан, после рязко кимна.

— Да — каза вече с нормалния си глас. — Ти поеми тази страна на улицата. Аз ще тръгна по моята. Кажи на хората да останат навън. Аз ще започна да изключвам тръбите. Ако намериш някой, който да е в състояние да ми помогне, прати ми го.

— Окей — каза Джо твърдо.

Ралф го изгледа изпитателно, после за голяма негова изненада му намигна.

— Ще се оправим, моето момче. Това си беше земетресение-бебе. И пак не е шега работа, а?

— Няма майтап — потвърди Джо и възпря нервния си смях.

Без повече приказки Ралф Морисън се обърна и делово тръгна към своята страна на улицата. Джо се отправи в обратната посока от неговата страна.

— А, още нещо — извика му Ралф. Джо се обърна и видя зъбите му, бели почти колкото пяната за бръснене около тях. Ралф се усмихваше, после му махна. — Ако някой случайно има резервна хавлия, прати една насам.

 

 

Военновъздушна база „Питърсън“, Колорадо Спрингс, Колорадо

Джим Лийтсдейл знаеше, че ще умре. Знаеше го от мига, в който реши да разкрие проекта. Щяха да го убият, и то днес, а още не беше привършил. Оставаше му да подреди още толкова много неща, да се обади на толкова много хора. Оставаше Криста Люис. Криста щеше да бъде проводникът, по който новините да достигнат до хората. Криста разследваше какво става в долината Сан Луис, а той можеше да й предостави доказателства.

Но ето че бяха вече в другия край на коридора и идваха, без да бързат особено. Земетресението не ги беше забавило, дори им бе помогнало, защото опразни сградата и отвлече вниманието на пазачите. Пазачите на Военновъздушната база и без това бяха почти деца. Нямаше как да се изправят срещу тези хора и да победят. А и кой ли би могъл?

Смъртта, дошла да го прибере. Бяха двама, аварийните светлини по коридора ги осветяваха от време на време. Идваха към Джим и към офиса му, където бяха всички доказателства, необходими да разобличи проекта, убил жена му. Изглеждаха съвсем нормално, но яки. Единият беше със сива коса, набит, с наскоро поомекнало коремче. Другият беше по-млад и нисък, с весели черни очи и лека наченка на усмивка.

Джим се обърна и затвори вратата на офиса си. Имаше само две ключалки, но беше направена от метал и щеше да им отнеме известно време да я разбият. Усети, че трепери, а дъхът му излизаше на накъсани хрипове.

— Идвам, Лори — прошепна, просто в случай че на ангелите им отнемеше известно време да я вземат откъдето и да се намираше и да я заведат до другия край на тунела. Лори никога не закъсняваше. Дори бременна и изтощена от сутрешното гадене, беше пристигнала навреме и го чакаше на летище „Бърбанк“, когато лосанджелиското земетресение срути върху й онази стена. Лори, нероденото им дете и млад, безработен актьор на име Стивън Брил загинаха, единствените три жертви от последния трус в Сан Андреас. Смъртта им дори не стигна до националните новини.

С паническа скорост започна да прехвърля файловете на дискети, като разхвърляше цялата информация, която пазеше на хартия в чекмеджетата си, веднага щом я прехвърлеше в компютъра си. Щеше да им се наложи да изгорят целия му кабинет, за да се уверят, че не са пропуснали нещо, нещо, което Криста да намери по-късно. Реши да не обръща внимание на шумоленето, което се разнасяше иззад вратата на кабинета, можеха и да са мишки, но чудесно знаеше, че не са. Беше подпъхнал здрав стол, от тия, които се използваха във Военновъздушната база, под дръжката на вратата, но знаеше, че няма да ги спре за дълго.

Записа името на Криста, постави жълтото листче върху дланта си и се загледа в него. Какво да прави? Трябваше да остави името й в кабинета си, но естествено не искаше войниците да го намерят. Щяха да убият и нея. Джим се изсмя нервно при мисълта колко смел се опитва да бъде, докато цялото му тяло се тресе. Тялото, му не искаше да умре. Изпитаният му стар мозък, мозък на земноводно, изпомпваше адреналин в тялото му и го приготвяше за битка до смърт. Добре де, щеше да се бори, обеща на влечугото той. Щеше да се опита да повлече със себе си и копелетата. Но беше виждал на какво са способни, когато убиха Макс О’Дел в дюните. И О’Дел се беше опитал да се откаже, което автоматично го превръщаше в предател. Предател като самия Джим.

Вратата се разтресе в касата си. Джим се обърна към нея, дишането му се беше учестило до хриптене, сърцето думкаше в гърдите му. Оставаха му няколко секунди. Погледна към името на Криста Люис и безмълвно се помоли. После обърна бележката и бързо я залепи под плота на бюрото си.

— Дай им да се разберат, Криста — каза тихо той и издърпа едно от чекмеджетата на бюрото. Така въоръжен зачака вратата да се разтресе отново и този път да се разтвори. Джим Лийтсдейл вече не се страхуваше. Обзе го странно спокойствие и отново се сети за Лори, която го чакаше от другата страна.

— Идвам, скъпа — прошепна той.