Бони Рамтън
Земетръсни игри (15)

Глава 15

Уестсайд, Колорадо Спрингс, Колорадо

Айлийн, вече напълно разбудена, изключи фаровете си и премина така последните няколко пресечки до дома си. Все още се наслаждаваше на карането без фарове. Въпреки случилото се последния път, когато беше карала така, въпреки Теди Шоу и всичко, което смъртта му изкара наяве. Беше късно, два и половина. Айлийн се опита да се успокои с тъмнината. Защо си беше тръгнала? Какво й пречеше да прекара нощта с Джо? Тази нощ, още много нощи, целия си живот?

Пред малката й кооперация нямаше паркинг, така че спря на незастроеното място на две пресечки надолу. Нощният въздух бе топъл и свеж, а отрязъкът небе, което се подаваше през короните на дърветата, беше обсипано със звезди. Тя излезе от колата, протегна се и престорено се прозя. Беше напрегната като струна и въпреки че се опитваше да не мисли за нищо, си спомни Теди Шоу. По дяволите. И тогава нощта беше ясна и красива, и пълна с опасности.

В тъмнината нещо се раздвижи и от кооперацията й към нея се приближи мъж. Вървеше спокойно, без да бърза, и ръцете му бяха свити в лактите, все едно ги беше пъхнал в джобовете си. Айлийн се хвърли към затревената площ отляво, превъртя се и извади пистолета си, без да губи време да се взира дали към гърдите му е притиснато оръжие или не — знаеше, че е там. Докато се приготви да стреля, мъжът бе вече в позиция за стрелба и тя просто извади късмет, че първият изстрел беше неин. Първият и последният, защото той беше на около пет метра, доста по-близо от прашните каубойски престрелки по обяд. Мъжът отхвръкна назад също като Теди Шоу и понеже този път Айлийн беше използвала по-сериозния „Зигзауер“, нямаше време да стреля още веднъж, преди тялото му да се приземи на паважа. Той падна, отскочи назад и застина.

Айлийн се изправи, без да сваля насочения напред непотрепващ пистолет. Устата и гърлото й се изпълниха с неприятен вкус. Беше убила още един човек? Щеше да ходи при Гери Матюс с години. Пийт О’Брайън щеше да я подиграва както си иска, а капитан Харбън щеше да е толкова бесен…

В мрака примигнаха фарове, като че някой отвори очи, избоботи двигател и се чу изсвистяване на гуми. На Айлийн й трябваха части от секундата да прецени, че не може да се справи с кола с неизвестен брой въоръжени пътници. Кварталът й беше смесица от градски къщи и малки кооперации като нейната и прозорците на някои вече светеха. Зигзауерът не беше като лейдисмита и звукът от изстрела й със сигурност бе разбудил хората в околността. Айлийн побягна към най-близката ограда и в движение пусна предпазителя на пистолета си. Стигна до оградата с няколко скока, набра се и я прескочи като преследвана от куче котка. После побягна към следващата ограда и прескочи и нея. Закачи някаква голяма саксия с цветя, звукът от падането на която отприщи лая на глутница кучета откъм къщата. Още два завоя, и вече беше зад сградата и покрай навесите за коли. Двигателят и гумите останаха в далечината. Кучетата полаяха още малко и млъкнаха.

Едва сега усети, че диша на пресекулки. Трепереше и цялата гореше. Лек сутрешен бриз докосна страните й и мократа й от пот коса. Наложи и се да събере цялата си смелост, за да измине последния завой към улицата, на която беше паркирана колата й. Все още с пистолет в ръка, готова за колата или друга забързана фигура, тя замръзна на място и се заслуша. Нищо. Кучетата се бяха успокоили и нощта беше тиха. Няколко прозореца светеха, в далечината слабо се долавяше виенето на сирени. Разбудените съседи щяха да наизлязат по халати и домашни пантофи веднага щом пристигнеше полицията.

Айлийн мина внимателно по улицата, като следваше оградата и гледаше да заобикаля храстите и пръстените саксии, щеше да е ужасно нелепо точно преди да стигне до джипа си, да я застреля някой съсед. При колата й липсваше нещо. Айлийн застина на място и се опита да успокои сърцето си. Липсваше нещо, но какво? Беше застанала до храст, обсипан с късни летни цветове, и из въздуха се разнасяше силно ухание на рози.

Тогава разбра. Тялото на мъжа, когото бе застреляла. Нямаше го. Тя се приплъзна възможно най-бързо до мястото, където беше паднал, напразно търсейки с очи локвата кръв, която трябваше да бъде там. Айлийн остана втренчена в чистия асфалт. Не беше възможно. Тя издърпа пълнителя от пистолета си и провери тежестта му. Беше изстреляла един патрон, нямаше как да си го е въобразила. Улучила бе мъжа в гърдите и го беше видяла да отскача назад към асфалта. Където сега нямаше нищо.

Когато се върна при джипа си и опипом намери мобилния си телефон, кожата й беше настръхнала. Каквото и да беше застреляла, то не беше човешко същество, въпреки че изглеждаше и вървеше като човек. Докато чакаше патрула да пристигне, Айлийн се разтрепери.

 

 

Брайъргейт, Колорадо Спрингс, Колорадо

Джо се събуди при отварянето на вратата. В щорите на спалнята блестеше настъпващата зора.

Разбра, че е Айлийн още преди тя да повика името му. Тя набързо свали дрехите си, мина през матрака и се сгуши до него. Не й зададе въпроси. Беше гола, кожата й беше студена и миришеше странно. Сякаш беше играла с пиратки. Продължи да трепери още няколко минути. Джо беше почти заспал, щастлив, че е при него, въпреки че и без да пита, знаеше, че не беше това, което искаше и за което бе мечтал. Не се бе върнала от любов. Както и да е. Сега беше при него.

 

 

Аламоса, Колорадо

Марша забеляза Алън Бакстър да излиза от сладкарница „Дейлайт“ с няколко кутии уханни понички. Самата тя чакаше на опашката, която се беше проточила до улицата. Паплачта беше пристигнала и бе гладна. Беше шест сутринта и слънцето току-що бе изскочило над планините на изток. Като караул в края на планините Сангре де Кристо се извисяваше огромна планина. Заснеженият й връх Бланка, един от хилядниците на Колорадо и труден за катерене, улавяше слънчевите лъчи. Марша се взираше в зашеметителната гледка, като едновременно не изпускаше от очи и опашката пред себе си. С Алън Бакстър се видяха едновременно.

— Здравейте, госпожице Фаулър — спря се той.

— Добро утро — отговори Марша и се усмихна прекалено широко, за което вътрешно се изпсува. Той изглеждаше страхотно, но тя беше преминала възрастта за подобни неща. — Понички за приятелите ви?

— Да, а вие? — попита той, подхвана кутиите с една ръка и затърси ключовете си. До Марша достигна изкусителната миризма на шоколад. Дано не свършеха, преди да дойде редът й.

— И аз. — Което не беше съвсем истина. По-късно тази сутрин в градската библиотека щеше да има много тихо събрание на МУФОН. Робърт Картър бе резервирал залата вчера и закуската щеше да включва понички, кафе и Марша Фаулър. Чувстваше се невероятно притеснена. Някои от тия хора бяха посветили живота и състоянията си на паранормалното и не хранеше илюзии, че ще й се размине без кръстосан разпит. Надяваше се поне поничките да ги умилостивят. А и членовете на МУФОН поначало си бяха симпатични хора. Упорити, но не и злобни.

— Поразително, нали? — каза тихо Алън. Не погледна към опашката, но нямаше и нужда. Сладкарницата се намираше на минаващата през Аламоса магистрала и цялата улица бе обрамчена с микробуси с пъстри надписи и сателитни чинии. По-надолу имаше паркиран огромен автобус, по покрива на който като странна прическа стърчеше гора от чинии и антени. Опашка имаше и пред „При Ким“, ресторанта, в който Марша бе обядвала снощи и където срещна Даниъл Грентъм.

Дори в този ранен час бе пълно с хора, хора с настървени, търсещи лица. Хора, които неприятностите привличаха като свещ нощни пеперуди. На някои от тях, като на телевизионните репортери, операторите и журналистите, им се плащаше, за да го вършат. Повечето в момента чакаха на двете опашки. Марша отдавна се бе простила с мисълта да си купи кафе.

— Ще може ли да се срещнем по-късно днес? — попита тя тихо и си отдъхна облекчено, когато той пристъпи към нея, така че не й се наложи да изтърве мястото си на опашката. — Има някои неща, за които искам да поговорим.

— Днес не мога — намръщи се Алън. — Имам малко работа в Колорадо Спрингс. Довечера? Или утре сутринта?

— Имате следа? — попита Марша и усети, че се изчервява. Искаше да скочи и да го сграбчи за добре изгладените ревери на ризата. Знаеше нещо, убедена бе в това.

— Може би — каза тихо той и пристъпи напред редом с нея. И той се бе изчервил. — А вие?

Марша кимна и не можа да се сдържи и се огледа наоколо. Изобщо не ставаше за шпионин. Алън веднага пристъпи по-близо и се наведе към нея като за целувка. Ясно усети миризмата на сапун и свеж шампоан и безмилостно потъпка момичето в себе си.

— Май са били хора, не извънземни — прошепна тя, като едва отваряше устните си. — Даниъл Грентъм мисли, че е сериен убиец, който намира жертвите си на дюните. Преди пет години там са изчезнали двама туристи, и двете млади жени.

Алън отстъпи назад и кимна заинтригуван, сякаш му бе казала нещо от типа къде може да зареди най на сметка колата си. Марша имаше да му казва още толкова много, но не тук. Убиецът можеше да бъде и широкоплещестият мъж пред нея на опашката.

— Да се видим довечера — спокойно каза Алън, но очите му искряха заинтригувано. — Имате ли телефон, на който да мога да ви намеря?

— Да — радостно отговори Марша, измъкна тефтерчето с адресите си и бързо преписа телефона на Даниъл на една празно листче, което откъсна и подаде на Алън. Не успя да се овладее и лицето й стана пурпурночервено. Толкова приличаше на свалка.

Алън изведнъж разбра и й се ухили, намигна й и прибра листчето в джоба на ризата си с такъв жест, който ясно да съобщи на всички наоколо, че току-що е отбелязал ново „завоевание“. Марша изхихика, но веднага постави ръка на устата си. Не се преструваше, а и без това бе ужасна актриса. Не можеше да пресече усмивката си, също както не можеше да престане да усеща свежия дъх на кожата му. Нямаше как да прикрие бръчките, сивата коса и отпуснатата кожа по лактите и коленете си, но въпреки всичко това в застаряващото й тяло продължаваше да живее създание, което щеше да остане вечно младо, леко и жизнерадостно.

Припомниха си Криста Люис едновременно. Усмивката на Алън изчезна, той кимна и се отдалечи без повече думи. Тя го гледаше как си отива, после пристъпи напред с опашката и се опита да притъпи вълната от отчаяние и чувството за загуба. Криста Люис никога не бе имала възможността да се почувства така, като младо създание, някак си впримчено в застаряващо тяло. След известно време Марша почти успя да се убеди, че самата тя се радва, че го е изпитала.

 

 

Бюро за специални разследвания, Колорадо Спрингс, Колорадо

В следобедния час офисът кипеше от работа. Роузън се занимаваше с доклада си и остатъците от сложената до компютъра му салата.

— Не си се побъркала — в типично икономичния си стил отбеляза той, когато Айлийн седна на бюрото си и махна капачката от чашата си мляко с кафе. Часовникът й показваше дванадесет и половина. Беше проспала цялата сутрин с Джо, който с удоволствие бе останал да й нрави компания. Когато се събуди, той си беше примъкнал някаква книга и тихо я четеше. Казваше се „Земетресенията“ и корицата беше издържана в зловещо червено и оранжево. Запасът от книги на Джо беше забележителен. Купуваше книгите по разни разпродажби и ги трупаше по саморъчно сглобените, разпръснати из целия му апартамент лавици. Подбираше ги съвсем случайно, често само по размера на книгата, цвета на корицата или състоянието на обложката.

Когато Айлийн се събуди, той заряза книгата и се изкъпа с нея, после я целуна и заедно тръгнаха на работа. Джо можеше да ходи на работа, когато си поиска, стига да продължава да прави чудеса на всяка военна симулация. Което, както скромно се изразяваше той, не беше никакъв проблем.

— Защо мислиш така? — попита тя Роузън и отпи от кафето си.

— Защото са намерили косми и следи от кръв на паважа, където е паднал твоят „мъж в черно“ — отговори й Роузън. — И не са намерили куршума.

— Моят „мъж в черно“?

— Идея на Харбън. Говорил е с шерифа Гонзалес от долината Сан Луис. Там очевидно се е развихрила истинска мания по извънземни.

— Мъже в черно се очаква да се появяват в долината, не чак тук — обади се Харбън. Както обикновено, Айлийн не беше усетила кога е дошъл. — Но след като твоят мистериозен джентълмен явно е способен да преглътне деветмилиметров куршум в гърдите, реших, че мога да си позволя известно чувство за хумор.

— Е, поне не съм полудяла — облекчено каза Айлийн.

— Но определено си привлякла вниманието на някого — продължи Харбън. — Било е чисто покушение и съм почти сигурен, със земен произход. Проверихме апартамента ти, но няма следи от взлом или експлозиви. Все пак предпочитам да не ходиш там, преди да разберем какво точно се е случило вчера. Съседката ти Мария прибра котката, обеща да се грижи за нея, докато се върнеш.

Айлийн кимна и отпи огромна глътка кафе. Експлозиви!

— С Роузън ще поемете Лийтсдейл и връзката с убийството на Люис. Назначих Питър О’Брайън да разследва твоя случай. Опитай се да не мислиш за това. — След което Харбън изчезна.

— Опитай се да не мислиш за това — сериозно подхвърли Роузън, когато Харбън се скри в офиса си.

— Ха, ха — каза Айлийн тежко.

— Ами Джо? Разгада ли файловете?

— А, да, забравих да ти кажа. Успя. Сетил се, че…

— Задръж, докато стигнем до джипа — прекъсна я Роузън.

— Къде отиваме?

— Без въпроси — отговори той.

Айлийн сви рамене и затвори пак кафето си.

— Какво става? — попита раздразнено тя вече в джипа. Не беше продумал през целия паркинг, което бе необичайно дори за Роузън.

— Да се поразходим до „Райската градина“ — предложи той. — Времето е хубаво.

„Райската градина“ беше живописно скално образувание в самия център на Колорадо Спрингс; напълно вертикални, побити често само на метър един от друг огромни каменни стълбове. Съчетанието между яркочервения им цвят и тъмнозеленото на дърветата и храстите около тях правеше картината зашеметяваща. Из градината се пресичаха пясъчни пътеки, идеални за джогинг или каране на велосипед, и като цяло мястото беше страхотно.

През няколкото минути път Роузън не каза нито дума. Айлийн упорито отказа да се опита да поведе разговор. Сам щеше да започне, когато е готов.

Паркингът на входа бе почти пълен. Около две от бъгитата на парка се суетяха няколко жени, заобиколени от ярко облечени дечица. Когато Айлийн паркира на опразненото от тях място, те вече бяха успели да натикат бебетата и бибероните им в едното бъги, по-големите деца в другото и се отдалечаваха с израз, в който бяха примесени умора и триумф.

Айлийн излезе от джипа и затвори вратата. Носеше се уханието на борове и напечени от слънцето камъни. Отдалечаващите се гласове на жените с количките долитаха до тях тихи и безсмислени като крякане на гъски.

— Разкошен ден — каза Айлийн на Роузън. — А сега ще ми кажеш ли, защо ме доведе тук?

Очите на Роузън проблеснаха. Той затъкна бутилка вода в отделеното специално за нея място на колана си и посочи към първата алея. Айлийн въздъхна и го последва.

Едва сред първите дървета, когато паркингът зад тях изчезна, Роузън разкърши рамене и отпи от бутилката си.

— Извинявай за играта на шпиони — каза той, — но кой, мислиш, е способен да оживее с деветмилиметров куршум в гърдите си?

— Нямам представа — каза Айлийн. — Обаче имам чувството, че ти знаеш.

— Ченге би могло — мрачно каза Роузън. Продължиха мълчаливо. Жените бяха свърнали по друга алея и сега пред тях нямаше никой, освен един човек с куче малко по-напред.

— Предпазна жилетка?

— Нещо такова. Което в най-лошия случай означава ченге. Има още една възможност. Кой друг носи предпазни жилетки?

— Военните — отговори Айлийн. Денят бе топъл, но изведнъж усети как потта по челото й се вледени.

— И аз няма да се прибирам тази вечер — каза Роузън. — Харбън ме извика сутринта. Опитах се да се противопоставя, но той имаше повече аргументи.

— Трябва да е свързано с Лийтсдейл. И с Люис.

— Така мисли и Харбън. Аз също. И ето го и следващия въпрос, ако приемем, че сме отговорили на първия: защо да си правят труда да те убиват?

— Не съм направила нищо — каза Айлийн.

— Направи връзката между Лийтсдейл и тази Люис — каза Роузън. — Вода?

Айлийн пое бутилката и с благодарност отпи. Късното августовско слънце прежуряше като през лятото. Нямаше вятър и около Фронт Рейндж не се виждаха буреносни облаци, което беше сигурен знак, че времето ще се промени. Утре на запад можеше да се появи гъста пелена дъждовни облаци. Или до полунощ да падне десетсантиметров сняг. Циганското лято беше абсолютно непредвидимо.

— И аз открих нещо — каза Айлийн. — По-точно Джо го откри. — Тя накратко обясни симулациите на земетресенията. Роузън я изслуша неподвижен, със спокойно и забележително сухо лице. Когато Айлийн стигна до земетресението Ню Мадрид, той премести тежестта си на другия крак и примигна.

— Не ми харесва — каза накрая той.

— И на мен. Въпреки че някои от земетресенията, които е запазил Лийтсдейл, се оказаха фалшива тревога. Мисля, че и това трябва да е такова. Но не разбрахме защо са убили Лийтсдейл. Само че как са разбрали какво е открил Джо? Изобщо откъде могат да знаят за Джо?

— Никой не знае за Джо, освен Харбън и аз — каза Роузън. — И Люси Джомети.

Беше самата истина. Потайната като котка Айлийн не беше обсъждала гаджето си с никого от отдела. Името Джо Танър не беше известно дори на приятеля й Гари Хилиър. Гари беше репортер отпреди Айлийн да се роди и веднага беше разбрал, че тя си има гадже. Безмилостно се беше опитал да открие на кого точно се дължи доволният блясък в очите й, но дори той не бе успял.

Пътеката леко се изкачваше и водеше към открита площадка с недорасли храсти, от която се откриваше зашеметяваща гледка към побитите камъни в градината. Мъжът с кучето беше седнал там с тетрадка на колене, замечтано загледан в пейзажа. Айлийн го изгледа подозрително, но той дори не помръдна глава.

— Което значи, че опасната комбинация е Лийтсдейл и Люис — каза Айлийн. — Ако това е вярно, то…

— Тогава информаторът ни, Алън Бакстър, може също да е в опасност — подхвърли Роузън. — Харбън се е свързал с Гонзалес. Очевидно господин Бакстър е тръгнал насам и ще ти се обади по някое време следобед. Тогава ще говорим с него. Какво ти става?

Айлийн беше замръзнала на място със здраво преплетени ръце, съвсем сляпа за красотата на откриващата се пред нея гледка. Искаше да се обърне, да побегне към колата, да открие баща си и да се увери, че той е в безопасност. А ако го направеше, щеше да се наложи да обясни на Дейв Роузън коя е истинската Айлийн Рийд. Изоставената Айлийн Рийд, осиновената Айлийн, Айлийн, такава загубенячка, че дори собствената й майка…

Усещаше, че се задушава. Роузън спокойно стоеше и я наблюдаваше. В сърцето си тя прокле Теди Шоу, задето я беше отвел при Гери Матюс и бе разбил черупката на предишния й живот на хиляди парчета, които не можеха да се залепят наново.

Време бе да спре да се опитва. Въпреки срама от тази мисъл сякаш й олекна.

— По дяволите — каза тя, когато най-после успя да преглътне. Погледна изпитателно Роузън и срещна търпеливия му поглед. — Трябва да ти кажа нещо.

— Той ти е роднина, нали? — веднага попита той.

Айлийн избухна в смях. Опита се да затвори уста и с двете си ръце, но смехът не секваше. Роузън стоеше сериозен и чакаше пристъпът й да отмине. Беше сигурна, че ако започне да плаче истерично, би я цапнал със същото непоклатимо спокойствие. От мисълта смехът й изтъня до кикот.

— Съжалявам — каза накрая тя и избърса крайчеца на очите си. — Просто се бях приготвила да ти разкажа невероятната тайна и…

— Видях неговата снимка, докато проверявах алибито му. Приличате си като две капки вода. Баща ли ти е?

Това вече беше прекалено много. Айлийн учтиво му направи знак да изчака, после се обърна и със залитане побягна към най-близкия храст, където повърна всичко, кафето си, мюслите от закуска и нещо, което приличаше на вчерашната пица. Нямаше да се учуди да види и обяд от гимназията.

Най-после, след цяла вечност, тя се отпусна на пети и се изплю няколко пъти, за да прочисти гърлото си. Роузън я докосна леко по рамото и й подаде бутилката с вода. Айлийн изплакна уста и с благодарност отпи. Върна му бутилката и с крак зарови повърнатото с малко от сухата червеникава пръст.

— Съжалявам — каза тя и се изправи.

— Няма нищо — сви рамене Роузън. — Но трябва да тръгваме. Трябва да се убедим, че когато пристигне, господин Бакстър ще е в безопасност.

— Нека засега си остане господин Бакстър за останалите. Още не съм готова.

— Е, мисля, че Харбън знае — каза Роузън. И без това тъмното му лице изведнъж притъмня още повече и Айлийн разбра, че се е изчервил. За пръв път, откакто го познаваше. Тя го изгледа с любопитство, после разбра.

— Говорили сте за мен! — обвини го тя. Роузън сведе очи, примигна и се изчерви още повече. Тя се изсмя пак, но това вече си беше нейният смях, силен и искрен. — Да клюкарствате като момичета. И за какво толкова говорихте?

— Нищо, само за това, че Алън Бакстър със сигурност не е уайомингският ти баща. Харбън се е срещал с него при повишението ти в инспектор.

— А, да — каза Айлийн и изведнъж усети колко й липсват майка й и баща й. Когато получи значката си, се бяха надули от гордост като гъби след дъжд и настояха да я заведат на вечеря в Денвър, в някакво модно място, което бяха открили при едно от пътуванията си там. Вечерята беше екстравагантна и ужасно скъпа, тя изпи прекалено много шампанско и спа на рамото на майка си през целия път към къщи.

— Това са хората, които ме осиновиха — каза тъжно тя. — Не познавах баща си. Мислех го за умрял. Майка ми ме взе със себе си и така и не ми каза как да го намеря, преди да умре. Срещнахме се по странно съвпадение.

— Понякога се случват и такива неща — каза Роузън. Лицето му вече беше възвърнало нормалния си цвят. Подаде й за пореден път бутилката и тя дълго пи, после му я върна и безмълвно кимна. Водата беше неговият вариант на окуражителна прегръдка и цял разговор — който никога нямаше да проведат — за Айлийн и баща й. Роузън никога нямаше да я следи или да разкаже за миналото й на Питър О’Брайън след няколко бири в кръчмата.

— Благодаря. — Знаеше, че няма нужда да казва повече.

— Нека се върнем и намерим господин Бакстър — обърна се Роузън.

— Къде ще го заведем? — понечи да попита Айлийн, след като подминаха човека с кучето. В края на алеята вече се виждаше паркингът. Микробусът на майките още беше там, но повечето коли бяха изчезнали. Обедната тълпа се бе върнала на работа.

— Мисля, че трябва да го отведем при Джо — каза Роузън. — Ако можеш да го уредиш. Искам да видя симулацията. А и никой не знае за Джо, освен нас двамата.

Айлийн се опита да свие безгрижно рамене. Почувства се така, сякаш някой току-що ги беше стиснал в менгеме.

— Супер, ще свърша с всички тайни наведнъж — промърмори тя. За нейна изненада от Роузън се раздаде звук, поразително приличащ на приглушен смях.