Бони Рамтън
Земетръсни игри (18)

Глава 18

Бюро за специални разследвания, Колорадо Спрингс, Колорадо

— Виждам, че сте оцелели — отбеляза Харбън и Айлийн му се ухили с пълната си с мляко с кафе уста. Все още се чувстваше полузамръзнала и превъзбудена от разкошното утро. Вятърът не спря да духа цяла нощ, оформяйки навалелия сняг на огромни бели преспи. Самата буря в момента заплашително се насочваше към Канзас и Средния запад и черпейки сили от топлата влага на Гълфстрийма, опустошаваше всичко по пътя си.

Колорадо Спрингс се беше пробудило под прекрасно металносиньо небе. Светът изглеждаше застинал и блестящо бял. Вятърът бе отвял снега от дърветата, преди той да се натрупа и да започне да прекършва клони или направо да изкоренява по-старите от тях. Така че сега всички си имаха електричество и топла вода и с изключение на заледените улици нямаше сериозни последици.

— Оцеляхме — каза Айлийн. — Но сигурно забелязвате, че сме с вчерашните дрехи. Надявам се скоро да успея да ги сменя.

— Забравих да ви кажа вчера. Взехме по една чанта дрехи за всеки — каза Харбън. — Съжалявам. Твоята я подбра Хетрик, така че не се безпокой, О’Брайън не ти е бърникал из бельото.

— Бельото ми е доста безинтересно — каза Айлийн. От топлината в стаята бузите й започваха да парят. Носът й внезапно възвърна обонянието си и най-после усети вкуса на шоколад в кафето си. Тя отпи от божествено топлата напитка. — Но благодаря.

— Алън Бакстър реши да се върне в долината Сан Луис — каза Роузън. — Не можахме да го разубедим.

— В ранчото Уилямс ще е в безопасност — нещастно каза Айлийн.

Харбън я изгледа изпитателно и тя леко кимна. За Харбън това беше напълно достатъчно. И Харбън като Роузън нямаше да обсъжда с нея родителите й против нейната воля.

— Няма смисъл да го задържаме тук — каза той. — Да се прехвърлим в офиса ми. Искам да разбера какво сте открили.

— Някои доста интересни неща — каза Айлийн. Очертаваше се да е забавно. Щяха да предадат различните факти, които бяха открили, и да видят дали Харбън ще стигне до същите изводи като тях. Сутринта бяха закусили прекалено рано, което се оказа доста по-забавно, отколкото Айлийн си го представяше. Джо беше изкопал от чекмеджетата си огромна торба смес за палачинки и нещо, което изглеждаше като петлитров буркан сироп. Никога нямаше да й дойде наум точно за палачинки. Джо ги направи страхотни; тънки, вдигащи пара и с хрупкави краища, които примамливо проскърцваха под вилицата.

Последва Харбън в кабинета му. Слънцето изпращаше удивителни копия светлина през прозорците. Бурята нямаше да отвори особена работа на полицията. С преспите щяха да се заемат шофьорите на снегорини и цялата изминала нощ щеше да послужи като нагледен урок на военните южно от Колорадо, които никога не се бяха сблъсквали със снежни преспи. Няколко шева в болниците и доста работа за автомонтьорите. Кой би си помислил, че нещо толкова приятно и леко като снега е в състояние да затрупа напълно кола? Опасността за шофьорите щеше да продължи няколко дни, тъй като топящият се сняг вечер замръзваше. Беше си проблем, но с годините бяха свикнали.

Тази сутрин обсъдиха идеите, хрумнали им вчера, и внимателно ги включиха или отхвърлиха от евентуалната картина. Някой в организацията на Джейкъб Мичъл, вероятно дори самият Мичъл, беше убил Джим Лийтсдейл и Криста Люис. Убийството имаше за цел да се запази в тайна секретният проект, което означаваше, че отпуснатите им пари са от черни фондове и в случай че истината излезе наяве, проектът им ще трябва да бъде прекратен.

Черните фондове бяха чувствителна тема. Военните имаха бюджет, който изразходваха за толкова засекретени неща, че дори Конгресът не знаеше къде отиват парите. Тези пари, наречени „черни фондове“, бяха напълно легални, но коварни. Само сполучливите черни проекти, като „Стелт“, излизаха наяве. Неуспешните просто изчезваха. Но никой проект независимо колко е секретен не включваше позволение да се избиват хора. Зона 51^[1] обикновено гъмжеше от маниаци, които буквално прокопаваха тунели в пясъка, но най-лошото, което им се беше случвало досега, бе да им конфискуват камерите и да ги ескортират вън от територията.

— Господин Бакстър иска да му върнем бронкото — обади се Боб от бюрото си до офиса на Харбън. Беше сложил длан върху слушалката, навик, който неизбежно вбесяваше Айлийн. Защо никога не свързваше директно хората? Боб беше офисмениджърът и двамата с Айлийн никога не се бяха погаждали добре.

— Дайте му го — каза Харбън и влезе в офиса си. Когато вратата вече бе затворена, той седна и спокойно скръсти ръце. — Разказвайте.

 

 

Ранчото Уилямс, долината Сан Луис, Колорадо

Алън Бакстър внимателно премина през разрушената панорамна отбивка. Гонзалес или някой от хората му бяха опънали оранжева лента около знака за паркиране и поставили предупредителни конуси към входа на паркинга, сега наполовина затрупани в снега, изхвърлен от снегорините. Пътищата всъщност бяха доста добри, почистени и посипани с пясък и вече почти сухи.

Докато бавно напредваше към прохода, пред Алън се откриваше само откъслечна гледка от долината. И тук беше валял сняг и ледът по върховете на планините се отразяваше в по-тъмната повърхност на пясъчните дюни като в призма.

Днес не му беше до природни красоти. Искаше единствено да стигне до ранчото, да си почине и да реши какво да прави. А и трябваше да се обади на Марша Фаулър, може би да се срещнат. Струваше му се, че и Марша не храни особено доверие към правителствените организации. Не беше обещавал да пази в тайна научената информация. Всъщност обещал бе на Гонзалес да му разкаже всичко, когато се върне в долината.

Отбивката към ранчото беше прилежно разчистена, а към пасищата водеха следи от гуми. Сюзън и Франк без съмнение бяха отишли да нахранят добитъка, да проверят дали всичко е наред или каквото там правеха след снежна буря. Той пое по главния път към къщата и паркира до колата на Сам Уилямс.

— О, върна се най-после. — Бет беше както обикновено в кухнята. Този път седеше пред старомодно бюро с подвижен плот, под който сега се виждаше нещо като мощен лаптоп. Алън беше почукал набързо, по селски, двойно чукване с кокалчетата, което значеше, че влиза.

— Здравей, Бет — каза той.

— Вземи си кафе, ако искаш. Ей сега свършвам и ще ми разкажеш как прекара вчера — каза тя, без пръстите й да спрат танца си върху клавишите. Алън намери каната с топло кафе, но предпочете почти заврелия чайник. Направи си малко слаб чай, седна на празната кухненска маса и изведнъж му хрумна, че ако Айлийн бе с него, би се чувствал като най-щастливия човек в света. Дори и тя да го гледаше без никакво чувство и да не му се доверяваше.

— Сметки — изнервено каза Бет, затвори лаптопа и плота на бюрото, протегна се и разтривайки тила си, се изправи. — Налагам си да ги преглеждам редовно, иначе ще ми трябват дни, за да наглася числата. Ти как си, Алън?

— Добре, както винаги, когато съм тук — каза Алън и се усмихна виновно. — Ако не ти досаждам, естествено.

— Не — каза Бет, наля си кафе и му добави мляко от хладилника, после седна, обви с длани чашата си и погледна Алън право в очите. — Казвай, видя ли се с дъщеря си.

— Видях я. Има си приятел. Стори ми се свестен. Но все пак ми се искаше да го цапна по носа. Не е ли странно? Тя е на тридесет, а аз не одобрявам това, че си има гадже.

— Последния път, когато си я видял, тя току-що е била излязла от пелените — отбеляза с кисела усмивка Бет. — Предполагам, че ще ти трябва време да свикнеш. Въпреки че аз лично още не съм свикнала с мисълта.

— Сюзън?

— Сюзън е… ами предполагам такава, каквато иска да бъде. — Бет се насили да свие рамене. — Тя е на годините на твоята Айлийн. На тридесет. Време й е да се ожени и да има деца, а тя се държи като на двадесет. Но коя съм аз, че да я насилвам? Моята майка се опита да го направи и аз се дърпах във всички посоки, само не и в тази, в която тя искаше.

— Аз не искам да я насилвам — тъжно каза Алън и отпи от чая си. — Просто искам да я опозная. Мисля, че вчера успях донякъде. Не знам. Но в цялата история има още нещо.

— Криста Люис? — попита Бет. — Някаква твоя позната; Марша Фаулър се обади вчера. Искаше да вечеряте заедно, но й казах, че ще се върнеш едва днес. И тази Марша ли е замесена?

— Тя е учителката, която е открила тялото на Криста. Срещнахме се в сладкарницата онзи ден и си помислих, че сигурно пак трябва да поговорим. При брат ти има ли нещо ново?

— Освен това, че вчера не е мигнал и е затворил половин дузина пияници в затвора? — Бет вдигна отвратено ръце. — Ранният сняг е напаст сам по себе си и без към него да се прибавят външни хора. Не вярвам Рег да е научил нещо ново за Криста, освен ако убиецът сам не го е потупал по рамото и не си е признал. Горкият ми брат. Май ще трябва да помоли за още един човек. Поне вчера нямаше фатални щети. Няколко разрушени огради, но нищо по-сериозно.

— Значи пътищата вече са наред? Тези към долината бяха доста добри, но не знаех докъде сте стигнали с разчистването.

— Стават — безразлично каза Бет. — Малко десетсантиметров есенен снежец. Сюзън и Франк са на пасище номер две и проверяват добитъка, но скоро ще се върнат. А моят Сам е в обора, трябва да се оправи тракторът, преди наистина да е стегнал студът. Истински опасни са пролетните бури. Тогава умират бебетата. Телетата де. А, не забравяй да си изтриващ обувките следващите няколко дни, ще бъде доста кално.

— Няма — обеща Алън. — Най-добре да се обадя на Марша Фаулър и да разбера защо е искала да ме види.

— Сигурно за да си поговорите — засмя се Бет. Алън я изгледа озадачено, но тя само махна с ръка и надигна масивното си тяло. — Трябва да приготвя печеното за вечеря. Ти си се обаждай.

 

 

Пентагонът, Вашингтон

Беше странно отново да си без количка и пакет памперси.

Люси заключи колата си и преметна през рамо малката си лека чантичка. Утрото бе влажно и горещо. Тед се съгласи да си вземе почивен ден и да гледа Ханк. Училището не беше започнало, но почти целият му ден бе зает със съвещания и административни задачи и Тед с удоволствие се откъсна за малко от това. Подхвърляйки Ханк, той заяви, че днес ще ходят на зоологическа градина. Ханк, който обожаваше баща си, се ухили, явно очарован.

Изведнъж Люси се зачуди дали Тед не е забравил да сложи козирката за слънце на количката на Тед и замръзна на място. Дали му беше сложил шапката? Имаше ли достатъчно памперси? Тя примигна и принуди обутите си в странни, чисто нови обувки крака да продължат напред.

Беше облечена в хубав костюм, който някога й бе по мярка. Сега се опъваше по шевовете. Разликата с преди беше само около четири килограма, но всичко сякаш се беше натрупало по бедрата и гърдите й. А и обувките просто не й ставаха. Всичките й официални обувки я стискаха. Обади се набързо на зълва си Каролин, която вече беше станала, пиеше кафе и преглеждаше сутрешните вестници.

— Да, краката ти са пораснали — засмя се Каролин. — При бременност сухожилията се отпускат и краката стават малко по-големи. А и отичат и не се поддават на контрол.

— Не се поддават на контрол! — попита Люси, хванала подплънките за костюма, копчетата на който се опъваха по бюста й. Къдравата й коса, все още мокра и несресана, бе като настръхнала от нерви.

— Да, не се поддават. Преди си си пъхала краката в ужасни обувки, но те са само за момичета, а ти вече си мамче. И краката ти са пораснали и няма да се оставят пак да бъдат измъчвани. Изхвърли тия ужасии и си купи нещо по-нормално, на ниски токове и един номер по-голям.

Краката й наистина се почувстваха по-добре. В магазина до тях за пет минути успя да открие чифт меки обувки на нисък ток. Така че нямаше защо да нервничи толкова. Осъзнаваше, че е изнервена не от обувките, а от това, че отново ще се срещне с хора. В продължение на една година животът й се свеждаше до компютъра и сина й. Беше станала срамежлива.

— Трябва да започна да излизам по-често — промърмори си тя тихо, приглади къдравата си коса и подръпна надолу сакото си. Целта й беше Пентагонът. Успя да намери препратка за Никола Тесла из съхраняваната във ФБР информация. Нямаше нищо повече, само препратка, такава, с каквато означаваха засекретените кутии в хранилището в подземията на Пентагона. Никога не беше ходила там. В изкопания при ремонта преди десет години подземен етаж сега се помещаваше архивът. Площта на самия Пентагон беше над шест милиона квадратни фута, от което следваше, че архивът трябва да е огромен. Люси се надяваше, че все някой ще й помогне да открие това, което търси, или поне да я насочи в правилната посока.

Нямаше човек, който да не е чувал за Националния архив или архивите на Смитсъновия университет, но много малко хора знаеха за архивите на Министерството на отбраната. Люси дори не беше наясно дали картата й от ЦРУ ще бъде достатъчна, за да я пуснат вътре. Но поне щеше да опита.

След двадесет минути вече бе успяла да премине през детекторите и пазачите на Пентагона. Беше идвала тук много пъти и добре познаваше рутинната проверка на влизане, странния наклон на сградата, миризмата на стара, прашна боя, начина, по който гардовете проверяваха не значките и лицата, а очите на посетителите. Нейните очи бяха нервни, но явно не дотолкова, че да привлекат вниманието на охраната. В десет сутринта най-голямата ведомствена сграда в света беше пълна, но повечето служители вече седяха зад бюрата си. По коридорите имаше доста хора, повечето понесли документи или лаптопи. Не биеше на очи, почти половината бяха цивилни като нея.

Тя влезе в асансьора и натисна копчето за приземния етаж. Когато вратите се отвориха, отиде до стълбите и пеша слезе на последния етаж. Беше се обадила на един приятел в ЦРУ и той я напъти. Това, което правеше, беше напълно законно, но все още имаше чувството, че всеки момент охраната ще дотича с насочени към нея пистолети.

Отвори вратата в дъното на стълбите и се озова в просторна стая. Едно срещу друго бяха поставени две бюра, всяко с огромен компютър. На едната стена имаше малък фризер, в който се изстудяваше синкава бутилка, на другата — голяма копирна машина. Точно срещу нея имаше сводеста врата с голяма въртяща се ключалка, която приличаше на кормилото на пиратски кораб. На бюрата, всеки погълнат в екрана си, седяха двама мъже. И двамата, изглежда, бяха средни на ръст, единият с пясъчноруса коса и бледа кожа, другият плешив и тъмнокож. Острите очертания на носовете и брадичките им бяха толкова еднакви, че ако не беше разликата в цвета на кожата им, можеха да минат и за братя.

— Изчакайте малко — каза горе-долу в нейната посока плешивият. Имаше южняшки акцент.

— Мъртъв си — доволно каза русият. Изведнъж се изправи и ядосано се отдръпна от екрана. — По дяволите.

— Остави си фланга открит — каза плешивият, отдръпна ръце от клавишите и замасажира пръстите си. После се обърна към Люси и се усмихна. — Какво мога да направя за вас?

— Люси Джомети, работя за РУМО^[2] — каза тя. — Занимавам се с анализи. Правя едно проучване и ми трябва малко информация от архивите.

Двамата се спогледаха. Русият разкърши пръстите и лявото си рамо и я изгледа преценяващо.

— От РУМО никога не идват тук. А тия, които се представят за тях, обикновено са от ЦРУ Такава ли сте?

— Зависи — отговори Люси. — Вие какви сте? Пазителите на портата? Или охрана на минимална заплата?

— Архивари сме — каза плешивият. — Така че по-скоро сме пазители. Тейт Уебстър. Доктор Уебстър, Тейт за приятели.

— Ранди Стрийкс — представи се и русият. — Доктор Стрийкс^[3]. И без шеги за името ми, моля, много съм чувствителен. Можеш да ми викаш Ранди.

— Люси Джомети, от знаете кое бюро, но трябва да казвам РУМО — каза Люси и протегна ръка. — Приятно ми е.

И двамата станаха и стиснаха ръката й.

— И какво те води насам, госпожице Люси? — попита Тейт.

— Опитвам се да намеря архивите на един човек, Никола Тесла. Чували ли сте за него?

— Аз да — каза Ранди. — Да, той е измислил целия проект за противоядрена отбрана, нали? Смъртоносните лъчения и всичко останало. Чух, че той е причинил и голямата експлозия в Тунгус, Сибир, през 1908. За него ли говориш?

— Е, не съм много сигурна — примигна Люси. Смъртоносни лъчения! — Исках да видя кутията с документите му. Намерих номера в информационната система на ФБР.

Тя затърси из чантата си, напълно наясно, че двамата оглеждаха с интерес краката, гърдите и къдравата й коса. След година, прекарана само с Тед и Ханк, беше доста приятно пак да те възприемат като жена, не като мамче.

— А, да, открил е и променливия ток — каза Ранди, когато стана да поеме листчето с номера от ръката на Люси. — Можем да го намерим.

— Искаш ли да дойдеш? — рязко попита Тейт.

Ранди хвърли на приятеля си лек поглед на неодобрение, което бързо се изпари.

— С удоволствие — веднага каза Люси. Тя протегна крака си, обут в чисто нова морскосиня обувка с нормален ток. — Даже съм с подходящи обувки.

Това явно наклони везните в нейна полза. Ранди се разсмя и сви рамене.

— Тейт много го бива да надушва тия, дето само ни баламосват. Досега не е грешил. Е, да тръгваме, госпожице Люси. Дано не си от тия, които се шашкат лесно.

След пет минути Тейт с мъка приплъзна сводестата врата зад гърба на Люси. И тримата бяха с маски, нещо като работни гащеризони и ботуши. Тейт и Ранди приличаха на двойка побъркани хирурзи. Люси нямаше представа как изглежда самата тя с пола, притисната към бедрата й от големия костюм и нахлупена над непокорната си коса хартиена шапка. Най-вероятно приличаше на шишкав клоун.

Пред тях започваха архивите, купища кутии, които препречваха гледката в почти всички посоки. Бяха подредени върху метални лавици, разстоянието между които беше такова, че някой предразположен към клаустрофобия, със сигурност би се паникьосал. Беше тихо, въздухът неподвижен и едва сега усети в какво огромно помещение се е озовала. Беше се чувствала по подобен начин като дете в Мамът Кейв^[4], Кентъки, когато усети ледения въздух срещу лицето си.

— Какво правиш? — попита тя Тейт, който откачаше кълбо канап от кука до вратата. Беше от здрава найлонова корда, единият й край прикрепен здраво към куката, самата тя от сериозна стомана, завинтена в металната каса на вратата.

— Вместо трошички — каза Тейт иззад маската си. — Носим тези чудесни костюми, за да предпазим архивите от телата си. А канапът е, за да пази нас от архивите.

— Искаш да кажеш, че можем да се загубим — попита Люси, погледна към лабиринта пред тях и без да иска, леко потрепери. Въздухът не потрепваше и бе хладен като в мазе или гробница. Тишината беше абсолютна.

— Да — каза Ранди, през хартиения си екип се почеса под мишницата и взе оставената на малка масичка под куката папка. — Това е нашият raison detre^[5], мис Люси, и започвам да вярвам, делото на живота ни. — Той със замах отвори папката и Люси видя геометрична рисунка.

— Карта!

— Карта — кимна Тейт. — Тия от правителството са тикали тук разни бумаги още от 1920 година. Е, не точно тук. Подземието на Пентагона е било отделено само преди десет години и всички архиви бяха препратени тук от различни организации, свързани с отбраната.

— Например нещо за Розуел — каза веднага Люси и захапа устна под маската.

— Хей, да не би да вярваш в това! — възкликна Тейт и се усмихна зад маската си. — Нямаш си представа колко много искам да се натъкна на някоя древна мумия наоколо.

— Аз пък искам да намеря Кивота — каза Ранди. — Помните ли онази сцена от „Похитителите на изчезналия кивот“? Държавният служител оставя сандъка при милиони други кутии в някакъв архив? Трябва да е тук някъде.

— Това беше филм, мой човек — каза Тейт. — Розуел, Розуел е истина.

— И как се очаква да намерим документите на Тесла тук? — попита Люси.

— Ами вече ги намерихме — разсеяно отговори Тейт и няколко пъти рязко подръпна канапа, за да провери здравината на възела. — Доста нов файл е. Никола Тесла е умрял кога… през 1943? Намерихме документацията му преди две-три години.

— Докато търсеше Розуел — подигра го Ранди.

— Все пак ми вдъхва някаква надежда. За да се подреди тази неразбория тук, ще е необходим повече от един човешки живот. Да тръгваме. Този костюм ме задушава.

Тейт смело пое напред и Люси го последва. Ранди вървеше зад нея, защото разстоянието между лавиците не беше достатъчно, за да пропусне двама души едновременно. Можеше да се пробва да опипа гърдите или задника й на някой завой, но той запази дистанция и не спираше да говори. Ранди е сладур, реши Люси. Наистина я беше харесал, но си оставаше джентълмен.

Маската започна да я гъделичка, а под хартиения костюм полата лепнеше по краката й, но Люси наистина оцени сигурността, която им даваше канапът. Във въздуха беше застинал фин като пудра хартиен прах. Дори маската не бе в състояние да спре миризмата на загнила хартия.

— Знаеш ли, че гробницата на Тутанкамон наистина е била прокълната? — попита разговорчиво Ранди, докато преминаваха покрай две лавици, кафявите кутии по които достигаха до тавана.

— Опитваш се да ме уплашиш ли? — попита Люси и се огледа във всички посоки, готова да види изсъхнал крайник на извънземно или нещо подобно.

— Не — каза Тейт. — И на мен ми е любима легенда, нали работим в нещо като копие на гробницата на фараона.

— Много от хората, присъствали на отварянето на гробницата на Тутанкамон, започнали да умират — каза зад гърба й Ранди.

— Лейди Евелин Хърбърт, копачите, Артър Мейс. До 1929 повече от тринадесет души били вече мъртви. Така се зародила легендата за „проклятието на мумията“.

— Оказало се, че всички, работили с мумии, също се разболяват и понякога умират — продължи Тейт, преди да спре на един кръстопът, за да се консултира с картата. Люси чакаше търпеливо като Ранди и се мъчеше да не си представя какво би станало, ако светлините изведнъж изгаснат. А след като й беше хрумнала тази мисъл, естествено нямаше как да я прогони от главата си.

— Да, и чак след години открили някаква спора. Понякога е в обвивките на мумията, понякога в стенописите. Някаква жена умряла, след като докоснала с пръст стената на гробницата. Нарича се Aspergillus niger и инфектира белите дробове, пълни ги с течност, докато не се задушиш. Ето това е проклятието на мумията — довърши Ранди. Тейт свърна наляво. Купчините започнаха да стават все по-разхвърляни, от препълнени кутии, увити с канап, се подаваше хартия. Миризмата се усили.

— Мирише, сякаш мумията е тук — каза Люси. — Или това, или някоя котка се е изгубила насам.

Тейт се изсмя, а зад гърба й Ранди се изхили.

— По-лошо е от котки, уверявам те. Някои от тези неща са били съхранявани в места, където е валяло, влизали са мишки, катерички, котки и какво ли още не. Уверявам те, че когато отваряме нова пратка, носим много повече неща от тия маски.

— Значи маските са достатъчни, за да ни предпазят от пренасящи се по въздуха спори? — попита Люси. — От проклятието на мумията?

— Поне така мислим — каза ужасно несериозно Тейт. — Ето че стигнахме.

Той спря пред стена от кутии, всяка от тях овързана и отбелязана с черен молив. От другата страна на коридора бяха струпани контейнери с небрежно изписани по тях номера и букви, които като че ли нямаха никакъв смисъл. Най-отгоре бе захвърлена огърлица от ярко боядисани дървени мъниста, като тия, с които преди са украсявали коледните дръвчета. Част от мънистата бяха тъмночервени и боята поразително приличаше на много стара засъхнала кръв. Веднага й се прииска да узнае историята на огърлицата. Умираше да я научи.

— Не е ли интересно? — попита Тейт, след като проследи погледа й.

— Струва ми се, че няма лесно да се отегча тук — каза Люси, все още загледана в ярките мъниста.

— Да, истинско съкровище — каза одобрително Тейт. — Понякога си мечтая някой ден да улуча истинската кутия.

— Някъде на тази лавица е, така ли? — каза Ранди и продължи надолу по реда, като следеше с пръст надписите по кутиите.

— Тесла — каза Тейт. — Помогни ни да те намерим. Не се пускайте от канапа, моля.

— За нищо на света — горещо го увери Люси.