Бони Рамтън
Земетръсни игри (10)

Глава 10

Военновъздушна база „Питърсън“, Колорадо Спрингс, Колорадо

— Не изпълни заповедите ми, Роджър. — Гласът на Джейкъб Мичъл беше любезен.

— Той за малко да убие Скот — каза Роджър Бенет, изтегнал се на стола в офиса на Мичъл с котешко спокойствие. Косата му сивееше, но тялото му бе на двадесетгодишен щангист. Лицето му носеше странната безизразност на редовно употребяващите стероиди. Преди много години се бе опитал да постъпи при пехотинците. Мичъл беше намерил доклада. Бенет се провалил на психотеста, не на физическите показатели. Без да подозира за това, бе прекарал две години в тренировки само за да бъде отхвърлен отново. Не го бяха приели в нито едно от подразделенията на армията, ФБР или Полицейската академия на Колорадо и накрая се озовал бодигард в една охранителна фирма. Мичъл разпозна в него сродна душа още когато го зърна спокойно да караули пред Кабинета на конгресмените в Капитола. Правилно бе надушил кипящото под каменното лице озлобление.

Преди да продължи, Бенет отпи голяма глътка от кутията безалкохолно, която стискаше в ръка.

— Цапардоса го с чекмедже от бюрото си. Чекмедже. Можеше да го убие.

— Наистина — каза Мичъл и потърка свитите като мрамор мускули на брадичката си. При този жест всеки негов подчинен би притихнал и би отклонил поглед колкото е възможно по-встрани. Мичъл беше конгресмен с власт — е, навремето беше конгресмен с власт. Водеше напрегнат живот. Не пиеше и не пушеше.

Знаеше, че е много интелигентен, а и беше надарен с поразяващ външен вид и разкошен глас. Беше роден красив, както само един поглед върху детските му снимки доказваше. В гимназията премина през кратък период на ужасно акне, но от пубертета излезе с ясни идеи и навици и външен вид, който белезите от акнето само подчертаваха.

Но тъпите гласоподаватели не го бяха преизбрали. Проклети глупаци. По един или друг начин се занимаваше с политика още от прогимназията и когато достигна до поста конгресмен за Колорадо, си беше мислил, че от Белия дом го делят само няколко години.

Беше бит от нищожен опонент, човек, чиято кампания се базираше на опита му в сектора на частния бизнес. Но Мичъл не се обезкуражи, поне не за дълго. Целта му естествено беше президентството, а немалко президенти бяха загубили няколко кампании, преди да заемат най-високия пост в света. Когато по време на първия кръг на президентските избори го бяха назначили шеф на сектора за защита на населението при бедствени случаи, се беше почувствал напълно в свои води. Роден бе за тази работа. Това беше преди четири години. Постът му беше отнет, след като стана ясно, че няма да спечели първия кръг. Следващите четири години посвети на алтернативния план за достигане на целта на живота си.

И сега Роджър Бенет, дясната му ръка, беше оплескал всичко.

— Скот кърви ли в кабинета на Лийтсдейл? — Мичъл все още потъркваше челюстта си, като философ, разсъждаващ върху интересен проблем. Бенет довърши безалкохолното си, хвърли кутията в кошчето за отпадъци на Мичъл, извади пластмасова бъркалка за кафе и я запремята из ръцете си. Винаги беше запасен с пластмасови бъркалки, които бяха и единствената му нервна привичка. Дъвчеше ги методично, докато не заприличаха на топчета мокра стопена пластмаса. После, като страстен пушач, който пали цигара от цигара, изваждаше следващата бъркалка още преди да е изплюл в кошчето предишната.

— Не, удари го с тъпата част, така че Скот се отърва с адско сътресение — каза Бенет. — Но Лийтсдейл го беше повалил и се насочваше към мен, така че трябваше да го застрелям. — Той лапна бъркалката и пробно я захапа. Мичъл внимателно скръсти ръце и се помъчи да потисне гнева си.

— В окото — каза студено той.

— В окото — призна Бенет. — Не улучих. Но всичко друго беше изрядно. Бях заредил с патрони с малко барут, така че обратното на главата му да не се разхвърчи. Увихме го в килима, изкарахме го навън и го оставихме до оръдието с пистолет в ръка, даже оставих другите патрони в пистолета. Няма отпечатъци, няма доказателства, чисто самоубийство.

— Само дето никой не се самоубива в окото — изкрещя Мичъл. — Провалихте всичко! Онази малка въртиопашка Бандимиър вече ми каза, че детективите смятат, че е убийство. Кльощавата кучка и проклетият индианец търсят улики.

— Няма да ги намерят — обеща Бенет с очи, присвити като гневни топлийки.

— Ако ги намерят, ще трябва да се погрижиш и за тях — каза Мичъл. — И ще трябва да го нагласиш като злополука.

— Да убия ченге? — попита неуверено Бенет и извади надъвканата бъркалка, от устата си. — Сър, убийството на ченгета никога не е било добра…

— Аз ще ти казвам кое е добра идея и кое не е — каза Мичъл. — Да застреляш човек в окото, ето това не е добра идея. Засега ще изчакаме да видим дали тези двамата ще намерят нещо. Ако го направят, ще трябва да умрат.

— Да, сър — сковано отговори Бенет. — Ще измисля някакъв план.

— Добре. — Гласът на Мичъл изведнъж стана утешителен, спокоен и окуражителен. Малко мед след жилото. — Имам нужда от теб, Роджър.

— Знам — каза Роджър и почти се усмихна. — Няма да ви разочаровам.

Мичъл се обърна към прозореца и продължи да потърква челюстта си. Бенет напусна стаята тихо като котка.

Само кратко забавяне, си каза Мичъл. Лийтсдейл беше мъртъв. О’Дел беше мъртъв. Всички останали в проекта бяха негови телом и духом.

Въздъхна и се протегна. Понякога имаше чувството, че Бенет е повече от дясната му ръка. Бенет беше другата му половина, тъмната му половина, пусната на свобода. Дори не мигна, когато Мичъл неохотно му нареди да убие О’Дел. В нощта, когато О’Дел умря, Мичъл изпразни цяла бутилка уиски. Беше потресен, неспособен да понесе мисълта, че милият, пълничък О’Дел вече не е между живите. На Бенет не му пукаше за смъртта на програмиста, въпреки че сам бе изстрелял куршума в гърдите му. О’Дел молел за милост, беше доложил Бенет рутинно, но той не се доверявал на дума, казана пред дулото на пистолет.

Лори Лийтсдейл, случайно загинала при земетресението на „Бърбанк“. И Джим Лийтсдейл, година по-късно. Жертви и двамата, също като О’Дел. Но бяха умрели за кауза много по-велика, отколкото можеха да си представят. В момента носеше тежко бреме на плещите си. Толкова живота зависеха от него, милиони животи. Не можеше да позволи някой да застане на пътя му. Не и когато целта беше толкова близо.

 

 

Долината Сан Луис, Колорадо

Насред пътя към Рио Гранде Алън внезапно си спомни името на офицера от Военновъздушните сили, с когото работеше Криста. Току-що се беше разсъмнало. Сам Уилямс настоя да отиде за риба, Бет се беше съгласила и с това предложението бе прието. Последното, от което Алън имаше нужда, бе да се мотае из къщата и да се чувства нещастен заради смъртта на приятелката си и най-доброто решение беше да тръгне рано и да се поразсее с малко риболов. Може би защото в момента не мислеше за Криста, името изведнъж изскочи в паметта му.

— Лийтсдейл! — възкликна Алън и леко потупа с юмрук волана. — Майор Лийтсдейл. Ще трябва да се обадя на шерифа, когато се върна. — После размисли. Гонзалес не можеше да има нещо против Алън да се отбие до Колорадо Спрингс и да поговори с Лийтсдейл. При неговия график сигурно щеше да оцени малко помощ от аматьори. Веднага поклати глава. Гонзалес беше професионалист и нямаше да оцени Алън Бакстър, застаряващ детектив аматьор, да се меси в случая му.

Но можеше просто да поразпита съвсем безобидно. Не можеше да отиде за риба, докато убиецът на Криста се разхожда безнаказано. А и Колорадо Спрингс беше само на няколко часа. Той избра място, на което да обърне колата, и включи габаритите си.

 

 

Център за военни игри, военновъздушна база „Шрийвър“, Колорадо

Джо Танър беше сам в центъра за военни игри, удобно подвил колене на стола си. На компютърния екран пред него блестеше заснета от ниска орбита карта на земята. При тази височина от тъмното пространство зад планетата се виждаше само черен отрязък. В атмосферния слой се гонеха облаци.

— Без облаци — измърмори си Джо и бързо напечата нещо. Облаците изчезнаха и от синя и бяла планетата на екрана се оцвети в синьо и кафяво. Кафявото беше земята. Пръстта.

— Нека видим пръстта — каза Джо. Често си говореше, когато му се изправеше труден проблем. Арт Бейли, старият му приятел, го беше научил на този трик. Ако непознат видеше Арт и Джо през някой от влудяващите дни преди голяма военна игра, би помислил, че и двамата са се побъркали. Без да им пука за това и двамата говореха на екраните си. Беше нещо като странен трилог между Арт, Джо и суперкомпютъра.

Арт, мъртъв от повече от година, все още му липсваше болезнено. Особено когато имаше труден като този проблем. Какви бяха всички тези координати? Вече беше определил, че са за територия по-голяма от град, но по-малка от държава. Бяха маркирани и се придвижваха в пространството с времето.

Джо беше изгубил цял ден да намества информацията, дадена му от Айлийн в програмата си за военни игри. Беше странно да гледаш Земя, на която няма силози за ракети, подводници или държавни граници. Едно по едно ги беше изтрил, след като се убеди, че информацията няма нищо общо с пренос на войски или оръжие.

— И сега? — се запита, но задната част на мозъка му вече подаваше отговора. Щеше да оцвети информацията, така че цветовете да отговарят на променящите се във времето координати. Така щеше да разбере за какво става дума. Може би.

Следващите два часа Джо работи, без да повдига глава. Стори му се, че са минали петнадесетина минути. Компютрите настройват така.

Сядаш за малко и когато се изправиш, пак целият си изтръпнал и толкова ти се ходи до тоалетната, че едва се сдържаш. Той въздъхна, закопча сандалите си, тичешком отиде до тоалетната, а после, без дори да забележи закодираните врати по пътя си, притича до автомата до стълбите за кутия безалкохолно.

Когато се върна, кодът му беше приет и готов за проба. Джо отвори безалкохолното и седна на стола си.

— Хайде, светни ме — каза той и натисна „ENTER“.

 

 

Бюро за специални разследвания, Колорадо Спрингс, Колорадо

— Напълно ли си сигурна, че е убийство? — попита Харбън. Лицето му беше безизразно както винаги, но ръцете му бяха скръстени над изрядно подреденото му бюро. За Харбън жестът беше равностоен на истерия.

— Абсолютно — каза Айлийн. Но и тя беше притеснена. Засега разполагаха с нищожни доказателства. Аутопсията още не беше приключила. Без потвърждаваща улика нямаше да могат да заведат дело за убийство. Беше късно следобед, двамата с Роузън бяха в офиса на Харбън, а това бе лош знак. Както бяха лош знак и скръстените ръце на Харбън. Преди да успее да събере мислите си, Роузън ги формулира вместо нея.

— Откъде е натискът?

— От моя шеф. От кмета. От генерала, командващ военновъздушна база „Питърсън“. Очаквам да ми се обади и губернаторът и, по всичко личи, Господ.

— Да не забравите да го питате кой е убил Лийтсдейл? — сухо вметна Айлийн.

— Зад това стои Мичъл — каза Роузън.

— Изкара два мандата като конгресмен на Колорадо — каза Харбън. — А сега командва голям правителствен проект в „Питърсън“. А и е шеф на ФЕМА за региона.

— На какво? — попита Айлийн. — Това не беше ли за наводнения или нещо такова?

— ФЕМА означава Федерална агенция за борба с бедствията — обясни Роузън и повдигна вежди. — Регионът сигурно обхваща всички западни щати, нали?

— Всички без Калифорния, Орегон и Вашингтон — каза Харбън. Очите му проблясваха. — Естествено, в западните щати имаме основно бури и някое и друго торнадо. Мичъл няма кой знае колко работа като директор на ФЕМА и явно затова се е хванал на работа в „Питърсън“. И все пак длъжността директор на ФЕМА е доста престижна.

— Защо? — попита Айлийн искрено учудена. Беше израснала в Уайоминг, щат, в който бедствията се решаваха на много ниско ниво. Беше виждала хора на ФЕМА само веднъж, при спасителната акция след едно от типичните за Средния запад наводнения. Което изглеждаше все пак доста безобидно.

— Не си ли чувала, че директорът на ФЕМА има право да заобиколи конституцията и да наложи военно положение? — каза Роузън. — Колкото и да ти се струва странно, ФЕМА ръководи полицията, пожарникарите, горките патрули и Националната гвардия, докато трае бедствието.

— Значи, ако земетресението беше наистина сериозно, Мичъл щеше да бъде временно и наш шеф? — Айлийн намери идеята ужасяваща.

— И мен ме ужасява — каза сухо Харбън. — Но Колорадо е място, където просто няма големи природни бедствия. Така че Мичъл си има гръмката титла и почти нищо повече. ФЕМА не ме тревожи толкова, колкото влиянието му в управлението на щата. А в момента явно ги насъсква срещу нас.

— Можеше ли да ги задържите? — попита Айлийн. — И за колко дълго?

— Мога да оставя въпроса спорен до три дни, но дотогава искам да ми представите решението на случая.

— Става — каза Роузън. — Ще го имате, шефе.

— Гледайте да е така — каза Харбън и след като ги прогони с ръка, се върна към компютъра си. Айлийн и Роузън се спогледаха, надигнаха се и набързо се измъкнаха от офиса.

— Яд ли те е? — подхвърли уж между другото Роузън на път за бюрата им.

— Яд ме е — отговори Айлийн. — Но не вярвам, че ще е достатъчно за момента.

— Ами Джо? Разбра ли нещо за дискетите?

— Още ги преглежда. Ей, мислиш ли, че при положение че натискат Харбън отгоре, ще натиснат и патолога да промени заключението си от убийство на самоубийство? Аз не се усъмних особено, но…

— Добра идея — каза Роузън. — Мисля да прескоча до доктор Дърланд. Ако го натискат от едната страна, аз ще го понатисна от другата.

— Инспектор Рийд? — извика секретарката. Държеше листче хартия. — Обади се майор Бандимиър. Каза, че й звъннал някакъв мъж, който се интересувал от Джим Лийтсдейл. На път за града е и тя иска да знае какво да прави.

Роузън настръхна.

— Давай. Аз ще отида да поизвия ръката на доктор Дърланд. Бъди внимателна и т.н.

— Естествено — разсеяно каза Айлийн, загледана в бележката. Алън Бакстър. Името кой знае защо я накара да се разтрепери, нищо че звучеше съвсем обикновено, сигурна беше, че не го е чувала преди.

— Казал е, че ще пристигне към около 6 и ще се обади, когато се настани в мотел — каза секретарката. — Значи след около половин час.

— Познавам часовника — тросна се Айлийн и се отправи към бюрото си. Веднага се почувства виновна за изблика си. От това, че и в дома, и в работата на Джо се обади само телефонният секретар, не й стана по-добре. Най-вероятно беше в Центъра за военни игри с разрошена коса, очите — зачервени и напълно е забравил за заобикалящия го свят. Отчаяно й се прииска да са заедно не заради файловете на Лийтсдейл, а защото той беше Джо, беше неин и добър. Тя въздъхна, погледна към Шайенските планини, после се тръшна пред екрана на компютъра си и започна да дописва докладите от земетресението.

Телефонът звънна точно в шест.

— Ало, инспектор Рийд — обади се стегнато тя.

— Казвам се Алън Бакстър — каза мъжки глас. — Обаждам се във връзка с Джим Лийтсдейл. Позвъних в кабинета му и оттам ме препратиха към вас.

— За какво искате да говорите с Джим Лийтсдейл? — попита Айлийн.

— Ами трудно е за обяснение — поколеба се мъжът. — Моята позната Криста Люис работеше…

— Мисля, че се налага да се срещнем, господин Бакстър — прекъсна го Айлийн и почувства как по гърба й преминават тръпки. Криста Люис! Направо в ръцете й.

— Да дойда ли до полицията?

— Къде сте отседнали?

— В „Роудуей Ин“, до Бижу Стрийт.

— Точно насреща през улицата има „Пъркинс“^[1]. Да се срещнем там след петнадесет минути — каза Айлийн, след като погледна към часовника си.

— Добре — мъжът се поколеба. — С униформа ли ще бъдете, госпожо?

— Не — отговори развеселена Айлийн. — Просто седнете, аз ще ви намеря.

Айлийн затвори телефона и се усети, че върти с пръсти кичур коса, нервен навик от детинство. Мислеше, че отдавна се е отказала. Странно. А още по-странно беше, че нямаше причини да се притеснява чак толкова.