Бони Рамтън
Земетръсни игри (24)

Глава 24

Големите пясъчни дюни, ширина 37,47,50, дължина 105,33,20, долината Сан Луис, Колорадо

Айлийн се събуди от някакъв шум. Беше подобният на туптене на сърце звук от хеликоптер. По ритъма на роторите и двигателя предположи, че е „Блекхоук“, и се оказа права. Черният, прегърбен силует се показа иззад хоризонта. Приличаше на изплуващ от вълните кит. Тя се пресегна и събуди Алън. Плячката идеше направо в капана.

Гръдният кош на някой в този хеликоптер трябваше да бъде натъртен. ДНК-то на някого трябваше да съвпада с това на къдравия пубически косъм, намерен върху мъртвото тяло на Криста Люис. Някой в този хеликоптер беше оставил тялото на Джим Лийтсдейл до оръдието.

Някой в този хеликоптер, а не човекът, стискащ сега ръката й, беше убиец.

Слънцето огря блекхоука, който се приземи в сянката, точно на мястото, където беше стояла вчера. Перките му вдигнаха ураган от пясък, после бавно се укротиха. Беше боядисан в пустинни цветове, тъмнокафяво с пръски бяло и светлосиво. Виждаше пилота и за една ужасяваща секунда й се стори, че той гледа право в нея.

После мъжът сведе поглед и надигна някаква бутилка към устните си. Просто отваряше термоса си зазяпан навън, това беше всичко.

Някой излезе от хеликоптера. С почти болезнено удоволствие Айлийн разпозна Джейкъб Мичъл. Носеше панталони с леко военна кройка. След него на земята скочиха още двама, и двамата цивилни. Излязоха и трима войници, които внимателно оставиха на пясъка някаква кутия, обвита в брезент, достатъчно голяма, за да им създава трудности.

— Машината на Тесла — прошепна Алън. — Няма какво друго да е.

Айлийн кимна и стисна ръката му, за да го накара да я пусне. Пръстите й бяха изтръпнали. Беше пет часът.

Войниците изкараха от хеликоптера няколко пакета, неща, които изглеждаха напълно нормално, може би палатка, храна и вода, после се метнаха обратно и помахаха. Държаха се точно като разносвачи по домовете. Когато перките се завъртяха, единият от цивилните се метна в хеликоптера. Джейкъб Мичъл и вторият мъж прикриха лица с лакти, за да се предпазят от вихрушката пясък, която се надигна пред тях.

В следващия миг хеликоптерът се изгуби над хребета, като остави зад себе си само изтъняващ звук сякаш от замиращо сърце.

— Само двама са — прошепна Айлийн. — Мисля, че можем да отидем при тях без проблеми.

— Колко е часът? — попита Алън, също шепнейки. — Колко време имаме?

— Пет и петнайсет. По-малко от четиридесет и пет минути.

— Ако изляза от палатката, докато са с гръб към нас, няма да разберат откъде съм дошъл — каза Алън.

Айлийн надигна вежди.

— Аз? — изсъска тя. — Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че ти трябва да останеш тук — прошепна Алън. — Може да стрелят веднага. Някой трябва да остане тук и да изчака.

— Този някой ще си ти. Аз съм ченгето. С това си изкарвам хляба, господин Бакстър. — Тя го изгледа през полумрака на палатката и видя упорито свитата му уста. „Абитуриентският ми бал“, помисли си отчаяно.

— Ще ти кажа какво ще стане — гневно прошепна Алън. — Сега ще се скараме, ще се сбием, ще преобърнем палатката и ще се изпързаляме долу. Страхотен цирк ще стане.

Айлийн затисна уста с двете си ръце, за да приглуши напушилия я смях, и зарови лице в спалния си чувал. Най-накрая изправи глава и погледна към Алън.

— Не прав човече така. — Беше се ухилила като идиот, във всеки случай като някой, който изобщо не е на метри от серийни убийци. — Отиваме заедно. Нека приключим с това, господин Бакстър.

 

 

Големите пясъчни дюни, долината Сан Луис, Колорадо

Джип „Хъмви“ срещу „Блекхоук“, показно състезание в корала на техниката. Джо беше сигурен, че блекхоукът ще победи. Все пак можеше да лети и отвратителният пясък не го засягаше. Хеликоптерът беше над билото на една дюна и перките му бавно се въртяха. На половината път надолу по билото с ръце на кръста стояха трима военни. Гледаха към наближаващата ги група абсолютно безизразно.

Застаналият с ръце в джобовете Парис ясно се открояваше на пурпурния фон на Бейб. Джо нямаше и най-малка представа как го е постигнал, но ризата му изглеждаше перфектно изгладена, също както преди да тръгнат. Той погледна към Роузън, чието лице беше безизразно почти колкото на войниците, и към Марша и Даниъл. Марша изглеждаше също толкова отчаяна, колкото и самият Джо. Даниъл беше бесен.

— Това не са вашите дюни — тихо каза Даниъл.

— Аз съм пълномощник на шерифа в Аламоса — прекъсна го Роузън. — В момента се намираме в спасителна акция и имаме нужните пълномощия, както ви е добре известно.

— Не е разрешено да се навлиза в тази част на дюните — каза командирът на военните.

Джо различи нашивки на капитан, но през разделящото ги разстояние не можеше да прочете името на джоба на ризата. Приличаше на мускулест робот, рус, с ледени сини очи. Ако под всичко това се криеше човек, то Джо не можеше да го види.

Отегченият пилот ги наблюдаваше от хеликоптера и бърникаше в зъбите си с клечка.

— Не сме на военна територия — обади се Роузън.

— Това е моя територия, като на гражданин — каза Даниъл. — И формално погледнато, вие работите за мен.

Хеликоптерът беше изникнал иззад една дюна и ги бе засякъл точно когато джипиесите им за втори път ги отведоха при джипа. Джо беше готов да закрещи от нерви. Бяха станали в три. И петимата успяха да се събудят без кафе и на нещастната светлина от фенерчето на Парис примигаха като кукумявки. Нарамиха нещата си и тръгнаха в три и половина. След петата дюна излязоха при джипа и видяха собствените си следи да водят към противоположния хребет. Парис се консултира с джипиеса си, Марша също. Тя и Даниъл си размениха притеснени погледи. И двамата пренастроиха уредите си.

В пет и петнайсет отново излязоха при Бейб. Небето просветляваше. От малката падинка излизаха три комплекта следи; два навън и един навътре. Беше невъзможно, но пък джипът беше там. Пак бяха направили огромен кръг. Вече нямаше как да успеят да стигнат до центъра преди шест, а Джо започваше да мисли, че дюните изобщо няма да им позволят да стигнат дотам.

— Трябва да отидем с Бейб — каза той.

— Е, изненадата пропадна — сви рамене Парис.

— Ако изобщо стигнем — добави Марша. На лъжливата зора лицето й беше просто бледо петно, по което тъмнееха черните дупки на очите й. Звучеше разтревожена и изплашена.

После в ушите им запищя звукът на хеликоптера и блекхоукът изникна от дюните…

Сега вече беше изплашен. Не от тримата войници пред себе си, Джо си имаше работа с войници всеки ден, въоръжени мъже, видели битка, или както Киплинг би казал, хора, убивали слонове и способни да убият и човек. Знаеше, че тези тримата не биха направили нищо на малката им групичка. Просто бяха войници, получили заповед. Джо се страхуваше от машината на Тесла, от Ню Мадрид. Страхуваше се за Айлийн, която бе оставил съвсем сама и на която не можеше да помогне.

— Стига толкова — внезапно каза с учителския си глас Марша. Тя пристъпи напред и сложи юмруци на кръста си. — Вижте. Знаем за проекта ви. Дошли сме, за да го осуетим, ако можем. Онова, което сте донесли с хеликоптера, е машината на Тесла и ако не я спрем, ще избие милиони хора. Ще я задействат в 6,45. Трябва да се върнете преди обяд, нали?

Войниците не помръднаха. Неумолимото слънце запълзя към тях по билото на дюната.

— Това е машина за предизвикване на земетресения — каза Джо. — Имам симулация на действието й. Мога да ви покажа. Не можете да позволите това да се случи.

— Достъпът в тази част на дюните е забранен — повтори капитанът. Воднистите му очи не се промениха и Джо си спомни за побърканите, които се опитваха да се промъкнат в Зона 51. И те бяха отчаяни, не смели. Или луди, но Джо знаеше, че самите те изглеждат такива. Глупости. Нямаше да успеят да стигнат до човека под униформата на капитана. За него те не бяха хора.

— Помислете — неочаквано се обади Марша. — За Бога, помислете малко. Защо само няколко души са пристигнали днес? Само колко, четири-пет човека експериментират с нещо. Защо? Не трябва ли наоколо да се мотаят петдесетина души и всички да се пречкат и да си водят бележки? Така се правят правителствените проекти. Трима зад всеки, който в действителност върши нещо. Качествен контрол, за да е сигурно, че всичко се документира в три екземпляра. Плюс радиостанции, камери, записваща апаратура. Но днес не сте докарали нищо такова, нали? Защо? Ще ви кажа. Защото ония там вършат нещо нередно. Нещо секретно, което избива хора. Можем да ви покажем… — Гласът й замря. Дишаше тежко и юмруците й бяха свити.

Капитанът се понамръщи и се премести на другия си крак.

— Няма значение за какво сме дошли, капитане — каза Роузън. — Това, което има значение, е законът, а аз го представлявам. Не можете да ни спрете, защото не сме на територията на федерална база. Ако не се отдръпнете от пътя ни, ще ви арестувам.

Единият от войниците изсумтя, но синеокият капитан му заповяда да млъкне с рязко, отсечено движение. После, без да помръдва, се втренчи в Роузън така, сякаш беше някаква особена порода насекомо.

— Достъпът в тази част на дюните е забранен — каза накрая той.

Марша и Даниъл изпъшкаха едновременно. Парис се намести на капака на колата си, а Джо с мъка преглътна много лоша дума. Роузън стоеше като шахматист, който премисля следващия си ход.

Джо погледна часовника си. Шест и двадесет.

 

 

Големите пясъчни дюни, ширина 37,47,50, дължина 105,33,20, долината Сан Луис, Колорадо

— Здравейте, господин Мичъл — любезно каза Айлийн.

Джейкъб Мичъл рязко се извъртя на пети. Беше удоволствие да види как челюстта му увисва и очите му се разширяват.

Спътникът му изтърва рулото брезент и се пресегна към мишницата си.

Айлийн внимателно се прицели.

— Оставете пистолета. Да вдигнем ръце, окей?

— Давай, Скот — каза Мичъл. Той сложи ръце на тила си така, сякаш това беше последен писък на модата. Изненадата беше изчезнала от очите му и той се усмихна на Айлийн и на застаналия зад нея Алън.

— Вие сте Алън Бакстър, нали? Какво правите тук… О! — Мичъл млъкна и заразглежда двамата. — Не знаех, че сте баща й. Колко интересно.

Най-после извадената на показ машина на Тесла лежеше на пясъка зад Мичъл. Беше красива. Две дървени платформи държаха нещо, което приличаше на метални бобини, от всяка от които като многоцветни кичури коса излизаха жици и се увиваха една в друга като дебела плитка, водеща към дъното на голям стъклен глобус.

Айлийн се обърна към Мичъл и се помъчи да не обръща внимание на глобуса. Беше кръгъл, блестящ, оцветен в зелено, синьо и кафяво и изглеждаше съвсем не на място сред жиците и металните части. Като безценно произведение на изкуството, натикано между обикновена машинария.

В пясъка до машината на дървен сандък беше поставен черен акумулатор за кола, чиито жици водеха към металната структура, захващаща искрящия кристал на глобуса.

— Захранвате машината на Тесла с акумулатор за кола? — попита Алън.

Мичъл присви очи, но гласът му си остана весел и приятелски.

— Джим Лийтсдейл, нали? Оставил е нещо в компютъра си или във файловете? Изненадах се, че толкова бързо взехте компютъра. Но не вярвах да успеете да разкодирате системата му. Е, случва се. — Мичъл понечи да свали ръцете си, но отново ги повдигна, след като Айлийн леко помръдна пистолета си.

— Искаме да спрем експеримента ви, господин Мичъл — каза тя с колкото е възможно по-спокоен и приятелски глас. — Ще ви отведем до Аламоса и ще вземем проба от ДНК-то ви или от ДНК-то на вашия приятел Скот, за да проверим дали някое от тях не съвпада с генетичния материал, намерен върху тялото на Криста Люис. Ако не, ще ви пуснем да си вървите.

— Защо не ме арестувахте в Колорадо Спрингс? — попита с усмивка Мичъл. Въобще не изглеждаше притеснен.

Айлийн усети как я обхваща вледеняващо съмнение, но бързо го потисна.

— Мисля, че и сам може да си отговорите — каза тя. — Знам за Ню Мадрид. Не знам защо го правите, но ще се радвам да го открия. Официално, господин Мичъл, аз съм тук, защото това е мястото, където Криста Люис е била изнасилена и убита. Намирайки се в близост до мястото на престъплението, вие ми давате повод да ви арестувам като заподозрян. Ще вземем и съдебно разрешение за тест на генетичния ви материал.

— Арестувате ли ме, инспектор Рийд? — попита Мичъл.

— Само ако не дойдете за теста доброволно.

— Разбира се, с удоволствие. Но тествахте ли господин Бакстър? Баща ви?

— Моля? — студено попита Айлийн.

— Нали знаете, че и той е бил на дюните през тази нощ. Скот и… аз можем взаимно да потвърдим алибито си. Ние бяхме тук и провеждахме сеизмични експерименти. Какво е правил обаче баща ви тук?

— Пристигах от дома си в Уайоминг — сковано каза Алън. — Не знам какво се опитвате да намекнете. Никога не съм се срещал с Криста Люис.

— Или поне така казвате — каза Мичъл. — Нека и двамата отидем и се тестваме.

Айлийн направи грешката да погледне към баща си. В момента, в който очите й се отклониха от тези на Мичъл, отзад изскочи още един човек. Третият цивилен от хеликоптера. Държеше насочен право към нея пистолет.

— Не мърдайте, мадам — каза любезно той и се придвижи бавно, без да й даде възможност да го вземе на мушка. Беше със сива коса, тъмни очи и изглеждаше опасен като гърмяща змия.

Айлийн не помръдна. Беше отклонила пистолета си от Мичъл и нямаше време да го насочи към новия човек. Хванала се бе на най-простия номер и сега се опита да прогони изумлението от лицето си. Трябваше да се сети за третия, който беше скочил обратно в хеликоптера. Като в тестовете, кой е излишният предмет в картинката? Мястото на третия цивилен беше при Мичъл, не в хеликоптера. Бяха го оставили някъде в околността, за да я претърси. Беше се провалила на теста и сега двамата с Алън щяха да умрат.

— Не мърдам — каза тя и застана напълно неподвижно. Гласът й не потрепери, което наистина я зарадва. — Но все още съм полицай и вие сте арестувани.

— Свалете пистолета си, госпожо — каза сивокосият.

Айлийн остави предпазителя на спусъка да се плъзне през показалеца й. Пистолетът увисна до китката й абсолютно неизползваем. Но поне не беше на пясъка.

— Гърдите на един от вас, смешници, трябва да са много натъртени — каза тя. — На кого?

— Най-вероятно моите — отговори Скот и на лицето му се изписа жадно задоволство. — Счупени ребра. — Той излезе напред и като гледаше да не застава пред партньора си, пое пистолета от ръката на Айлийн. Изгледа я отблизо и се ухили в лицето й. Алън понечи да помръдне, първото движение, което беше направил.

— Не, не — каза сивокосият. — Да не оплескваме всичко. Тук сме събрани професионалисти.

— Ти не си — каза Алън. — На път си да станеш най-големия масов убиец на Америка. В това няма нищо професионално.

Скот отстъпи от Айлийн и подаде на Мичъл пистолета й, любимия й зигзауер, с изчистения предпазител и прилягащата към ръката й елегантна дръжка. Беше най-хубавият пистолет, който някога бе притежавала, но съвсем не единственият. Лейдисмитът й, смазан и зареден, се криеше в кобура на глезена й. Можеше и да успее да промени всичко, стига да отклонеше вниманието на сивокосия. Беше напълно готова да рискува да я изнасилят заради това. Изнасилването бе по-добро от смъртта.

Мичъл пое зигзауера й от Скот, пусна предпазителя и го прибра спокойно в джоба си. Айлийн осъзна, че не си бе направил труда да не оставя отпечатъци по пистолета й. Нямаше намерение да й го връща. Почувства как кожата по гърба й настръхва.

— Ние не сме масови убийци, Алън — обидено се обади Мичъл. — Никога не бих направил подобно нещо. Ню Мадрид така или иначе ще се случи по някое време през този век. По-добре сега, отколкото по-късно.

— Това са глупости — каза Алън. — Играете си на Господ и подлагате на опасност човешки животи…

— Защо, господин Мичъл — прекъсна го Айлийн. — Не можах да разбера защо го правите. Това земетресение не е като досегашните. Голямо е. Защо?

Слънцето блесна в очите й и продължи по пътя си. Вече беше съвсем светло и след студеното зазоряване топлината беше приятна. За момент Айлийн се зачуди дали последното нещо, което ще помирише, ще бъдат дюните, после бързо прогони мисълта.

Мичъл погледна часовника си. Айлийн можеше да си го представи да гледа часовника си по същия начин — наистина пресмятайки времето — и в Овалния кабинет. „Да, разполагаме с достатъчно време. Днес ще поговорим с бойскаутите от Рапид Сити, Южна Дакота, и ще се срещнем с женския клуб в Акрон, Охайо.“

— Да, разполагаме с достатъчно време — каза той. — Ню Мадрид ще причини доста поразии, Айлийн. Също както и ако беше станало по напълно естествен път. Като директор на ФЕМА се подготвям за това земетресение от две години. Имаме напълно готова храна, вода и палатки. Частите на Националната гвардия на Колорадо, Уайоминг, двете Дакоти, Айдахо, Монтана и Ню Мексико са заредени с гориво и са готови за мобилизация. Вместо да създавам паника и хаос, аз ще ръководя спасителни акции, които ще снижат до минимум загубите на живот и имущество. Всъщност ще спасявам хората.

— Нацията ще ви е благодарна за това, нали? — каза Айлийн. — Ще ви дадат повече ефирно време, отколкото на президента. Ще станете големият национален герой.

— Не съм герой — скромно отбеляза Мичъл. — Аз съм просто служител на обществото, който си върши работата.

— Но искате да станете президент, нали?

— Да, искам — каза Мичъл. Гласът му бе все така културен и спокоен, но под лустрото Айлийн усети изяждащата го амбиция, жаждата. Непреодолимото желание да бъде пръв, Президентът.

— Ти не струваш абсолютно нищо — каза Алън. — Ще убиеш стотици или хиляди хора само за да покажат по телевизията как раздаваш на оцелелите дрехи втора употреба? Ще убиеш жени и деца, за да можеш да се кандидатираш за президент! Какъв човек…

— Алън — прекъсна го Айлийн, без да извръща глава. — Млъкни.

— О, няма нужда — каза Мичъл. — И без това времето ви почти изтече.

— Глупости — каза Алън. — Рискът е прекалено голям само за да получиш добра реклама. И преди си се кандидатирал за президент, нали? Не успя да спечелиш. Дори не успя да задържиш поста си в Конгреса…

— Затваряй си устата — каза злобно Бенет и пристъпи към Алън.

— По-спокойно, Бенет — успокои го Мичъл и без да обръща внимание на Алън, се усмихна на Айлийн. — Кой е казал, че ще се кандидатирам за президент?

— О — каза Айлийн.

— О, Господи — прошепна Алън.

— Точно така — каза Мичъл. — Скот, би ли поел поста от Бенет. Бенет, готови сме да започваме.

Скот извади пистолета си и го насочи към Алън и Айлийн. Бенет въздъхна, свали своето оръжие и разкърши рамене, преди да затъкне пистолета в кобура си и да извади от джоба си бяла пластмасова бъркалка. Пъхна я в устата си и дъвчейки, се насочи към машината на Тесла.

— И кой уби Криста все пак? — попита Айлийн. — Питам от любопитство.

— Не знам — разсеяно каза Мичъл и на свой ред пристъпи към машината. Следеше напрегнато конзолата. Бенет натисна някакви копчета, записа номерата от конзолата и ги сравни с нещо, написано на прикрепена към акумулатора папка. Дъвка бъркалката си, докато тя не се пречупи тихо на две, после я изплю и веднага извади друга от джоба си. Айлийн го наблюдаваше с интерес. Бъркалките й напомняха за нещо, за което знаеше, че рано или късно ще се сети.

— Трябва да ги спрем — отчаяно й прошепна Алън.

— Все още можем да изчакаме — каза Айлийн. — Просто не мърдай. — Чувстваше тялото и краката си изтръпнали. Страхуваше се, че ако погледне надолу, ще открие, че трепери. Никога не се бе чувствала толкова изплашена, а трябваше да запази спокойствие. В противен случай баща й щеше да умре, за да я спаси. Всяка нейна клетка бе убедена в това. Той нямаше да остави да я наранят. И следователно трябваше да запази контрол, за да го спаси жив. И за да опази и своя живот.

— Почти сме готови — каза Бенет.

Мичъл погледна часовника си и весело се усмихна на Айлийн:

— Шест и четиридесет.

 

 

Големите пясъчни дюни, долината Сан Луис, Колорадо

Шах и мат. Освен ако някой не измислеше нещо, Канзас Сити щеше да изчезне като линчуван в буре катран негър. Джо едва се удържаше на мястото си.

— Е! — Роузън сви рамене. — Не знам какво друго да му кажа.

Войниците не бяха помръднали от местата си, професионално глухи към доводите на Роузън.

— И какво ще правим сега? — попита Марша.

— Ще продължим нататък — спокойно каза Роузън.

Капитанът робот най-после реагира на думите му и премигна.

— Какво? — попита Даниъл.

— Ще продължим нататък — повтори Роузън, като гледаше към капитана. — Ще продължим с колата, капитане. Ако застреляте представител на шерифа на Аламоса на държавна територия, ще ви преследват с всичката сила на закона. Мислите ли, че вашият командир ще ви защити?

— Представителят на шерифа и четирима цивилни — допълни Джо, подскочи лекичко в пясъка и се обърна към джипа: — Да тръгваме, момчета.

— Не можете да го направите — каза капитанът. Спокойствието му беше изчезнало, но изражението на лицето му си оставаше същото. — Упълномощен съм при нужда да стрелям.

— Твоето пълномощно ще се стопи като лански сняг, ако убиеш ченге — каза Даниъл. — Той е ченге. Май трябва добре да си помислиш.

Марша не каза нищо, но препъвайки се, влезе в Бейб. Лицето й беше бледо и изплашено. Даниъл седна до нея. Парис красноречиво сви рамене и се вмъкна на мястото на шофьора.

— В какво се набърках — промърмори той и включи двигателя. Роузън влезе в колата и затвори вратата.

— Мислиш да, че ще ни застрелят? — все едно се уведомяваше за времето, попита Парис.

— Не знам — отговори Роузън.

— Е, добре — каза Парис и форсира двигателя. — Да се пробваме.

Войниците не помръднаха от мястото си, но по лицата на всички, освен на капитана се бяха изписали яд и учудване. Лицето на капитана, спокойно и съсредоточено, забележително приличаше на това на Роузън. Той вдигна ръка. Джо преглътна и сви ръце в юмруци.

Над дюната, почти подскачайки във въздуха, изникна и се спусна надолу по склона още един джип. Беше покрит с пясък и боядисан в защитно зелено. Спря на средата между Бейб и хеликоптера и тънка ръка размаха през прозореца значка. Лицето зад волана, върху което се бе разляла широка усмивка, принадлежеше на Гонзалес.

— Задръжте така — извика някой. Гласът беше на изскочилия от колата азиатец. Размахваше значката си, сякаш се мъчеше да я покаже на всички наведнъж. Джо веднага позна новодошлия и сърцето му подскочи от радост.

— Значи Люси все пак се е свързала! — изкрещя той и отвори вратата. Фред Нгуен, агентът на ФБР, го забеляза и го дари с лъчезарна усмивка.

— Здрасти, Джо. Дойдох колкото се може по-бързо. Имаме заповед да арестуваме всички на дюните, независимо дали са военни или цивилни. Плюс това трябва да конфискувам откраднатото от архивите на Отбраната, ако го намеря. Как се справих?

— Като проклетата кавалерия по филмите — възторжено се обади иззад рамото на Джо Даниъл.

— Карал си дотук? — попита Парис шерифа, когато Гонзалес свали прозореца си.

Гонзалес провеси дебелото си рамо през прозореца и лениво му се ухили:

— Карал съм тук пясъчните бъгита на „Фолксваген“ още преди да се родиш, синко. Просто вече не ми остава време.

— Имаме по-малко от десет минути — прекъсна ги Роузън. — А може да ни се наложи и да освобождаваме заложници. Идвате ли?

— Ще дойдем, разбира се — каза Фред Нгуен. — Може да ни потрябвате и вие, господа — обърна се той към капитана, който учтиво кимна.

— Щом видя заповедта, и съм на ваше разположение — каза той. Останалите двама войници непрофесионално си отдъхнаха.

— Вие тръгвайте — каза Гонзалес на Роузън и Джо. — Ще ви настигнем.

Нгуен се наведе над джипа и се зае да търси заповедта, която Люси, техният ангел хранител, им беше издействала. Джо така и не видя дали Фред я намери, защото изведнъж залитна назад към седалката си. Парис беше натиснал газта. Бейб изплю пясък и се заизкачва по дюната.

— Колко време имаме? — попита Парис.

— Три минути — отговори Роузън.

— Значи три минути, за да измислим някакъв план — съобщи Парис. — Едната възможност е да се опитам да пренастроя машината на Тесла. Някакви други идеи?

А часовникът неумолимо тиктакаше. Шест и четиридесет и две.

 

 

Големите пясъчни дюни, ширина 37,47,50, дължина 105,33,20, долината Сан Луис, Колорадо

— И кой уби Джим Лийтсдейл? Вие ли, господин Мичъл?

— Все още ли се опитваш да разкриеш убийствата? Доста безсмислено точно в този момент, не мислиш ли? — развеселено попита Мичъл, отстъпи от машината и извади от джоба си нещо, което приличаше на опаковка на сандвич. От кутията се показаха слушалки, малки и жълти, каквито използват по полигоните. — Аз го убих. Поне заповедта беше моя. Бенет и Скот я изпълниха. Доста незадоволително, мога да добавя. Предполагаше се да изглежда като самоубийство.

— Да, глупаво го бяхте подправили — каза Айлийн, все още обмисляйки възможностите да стигне до пистолета си. — Виждали ли сте Криста? Тя била ли е тук?

— Беше — каза Мичъл и нагласи слушалките на ушите си.

Времето им изтичаше.

— Готови сме, сър — каза Бенет. Без да помръдне, Скот продължаваше да държи пистолета насочен към Айлийн.

— Тогава да започваме! — Мичъл погледна Айлийн. Очите му блестяха. — После ще празнуваме.

Айлийн знаеше какво има предвид. Липсата на реакция от страна на Алън означаваше, че не е разбрал. Тя се замоли, ако наистина се стигне до изнасилване, да успее да запази самообладание. Беше срещала жертви на изнасилване, успели да го сторят, и те обикновено бяха тези, които оцеляваха. Не и без да бъдат изнасилени, разбира се, спомни си тя и се вледени. Не и без да бъдат изнасилени. Е, ако се стигне дотам… Щеше да мисли за това после.

Мичъл театрално натисна някакво копче на конзолата на машината на Тесла отстъпи назад.

За няколко секунди не последва нищо. После машината сякаш потрепери. Айлийн се втренчи в нея, едновременно омагьосана и ужасена. Прекрасният кристален глобус започна да се върти бавно, после набра скорост. Цветовете му се сляха в синьо-зелена цапаница. В зъбите, главата и пръстите на Айлийн се зароди нисък звук, който постепенно обхвана цялото й тяло. Едновременно звук и вибрация, толкова висока, че усещането беше като от полазили те мравки. До нея Алън отрони звук на отвращение и страх.

— Няма да ви стане нищо — каза Бенет, пристъпи зад Скот и му постави слушалки. После отстъпи назад и когато звукът се усили, си сложи своите. — Но без слушалките докарва много шибано главоболие — извика им той.

Айлийн усети как чувството, че я лазят буболечки, се усилва и преминава към кожата и във вътрешността на тялото й. После започна атонално пулсиращо жужене, което изпълни небето, пясъка и костите й. Беше отвратително.

Мичъл вдигна лице към небето, замахна с юмруци, ухили се и изкрещя нещо.

— Ще се пробвам — спокойно и меко каза Алън. — Трябва да ги спрем.

— Не — изсъска Айлийн. — Ще убият и двама ни. — Беше трудно да надвика звуковите вълни. Усещаше пронизваща болка в главата си и разбра, че е загубена. Ако Алън се опиташе да повали Скот, можеше и да успее да извади пистолета си. С цената на живота му. Живота на баща й. Не можеше да го направи, не можеше да го остави да умре пред очите й. Не и когато току-що го беше намерила. Но ако Алън й предоставеше възможност да спре тези хора, щяха да спасят милиони човешки живота. Може би самата Америка. Изведнъж най-после осъзна, че обича Алън, независимо че не той я бе отгледал. Все едно някой я стисна за гърлото. Обичаше го. А нямаше да има възможност да му го каже, защото щеше да го остави да се принесе в жертва. Пое си дълбоко въздух.

Алън понечи да помръдне. Скот поклати отегчено глава и готов да стреля, надигна пистолета си.

Мичъл, Бенет и Скот едновременно се извърнаха, когато отдясно с пронизително ръмжене над дюните изникна огромен джип. Това беше всичко, което Айлийн успя да види, защото в този момент се наведе, измъкна малкия револвер от кобура на глезена си и стреля в Скот.

Пистолетът му се завъртя във въздуха като фризби. Скот падна назад в пясъка. Отнесено забеляза някакви хора да излизат от колата. Ред на Бенет. Очите му все още се разширяваха и ръката му продължаваше да се надига към мишницата, когато с втория си изстрел тя го простреля право в гърдите. Дотук се бе справила добре. Сега вече си пое дъх — за пръв път — и се затича към падналия назад Бенет.

Приземи се с два крака върху гърдите му и усети предпазната жилетка. Пое си дъх за втори път. Под нея Бенет дишаше тежко. Лицето му беше посивяло, но още бе жив. Тя бръкна под якето му, измъкна пистолета и се извъртя на колене към Мичъл, в чийто джоб беше собственият й пистолет. Сега вече си пое дъх за трети път.

Хората се изсипваха от джипа сякаш безкрайно, като клоуни от картонена кола в цирка. Двама от тях се втурнаха към машината на Тесла. Единият приличаше на Джо Танър. Още някой бягаше към Джейкъб Мичъл и тя облекчено разпозна Дейв Роузън.

— Има пистолет! — изкрещя Айлийн с всички сили над стенещите вълни на машината на Тесла. Главата й всеки момент щеше да се разцепи на две. Роузън увеличи темпото до спринт и с ужасяваща, трошаща кости скорост повали с тялото си Мичъл в пясъка. Някой приклекна до нея и седна върху дясното рамо на Бенет. Айлийн успя да забележи сива коса и възрастно, изплашено, мило женско лице. Погледна към Скот, който лежеше в пясъка под Алън Бакстър и още някой, висок мъж с тъмноруса коса.

— Елате тук! — изкрещя тъмнорусият и Айлийн осъзна, че вика на Джо Танър и на другия мъж. Те стояха пред машината на Тесла и очевидно се мъчеха да разгадаят как действа конзолата.

Алън Бакстър стана от гърдите на Скот и се затича към машината със скоростта на шестнайсетгодишен лекоатлет. Наведе рамо с достатъчно сила да откачи кабелите и да изпрати малкия сандък в пясъка, преди да се претърколи до него.

Жуженето секна. Въздухът блестеше като тенджера с вряща вода. В клетката си от жици и метал кристалният глобус забави скоростта си.

— Нямаше да ми дойде наум — каза в отново настъпилата тишина Джо.

— Навреме ли дойдохме? — попита посивялата жена до Айлийн. — Навреме ли?

— Няма да разберем, преди да се доберем до телевизор — каза Джо. — Не знам.

— Не работи много дълго — отпусна се на пясъка Алън. Косата му стърчеше на всички страни, а лицето му бе много бледо.

— Това няма значение — озъби се Джейкъб Мичъл. Лицето му беше плътно покрито с пясък и трябваше да се изплюе няколко пъти, за да прочисти гърлото си. Роузън беше извил ръката му зад гърба и Мичъл изкриви лице от болка. — Всички ще отидете в затвора заради намеса в строго секретен проект. Нямате право да вършите това!

— Правото — доволно каза Роузън — ще пристигне всеки момент.

— А и скоро няма да можете да използвате тази машина — обади се Джо. — Парис?

Тъмнорусият подхвърли на Джо крик. Джо го подхвана с две ръце и използва инерцията, за да го забие в прекрасния кристален глобус, захванат в жиците на машината. Всяка частица от тялото му се включи в усилието и за момент вече не бе човек, а ангел, от тия, които пронизват с копието си дяволи и ги запращат в ада.

— Не! — изкрещя Мичъл, когато крикът се впи в глобуса и го разби. Във въздуха се разхвърча стъкло. Джо удари отново и жиците и металните гайки се разлетяха като строшен порцелан. Още два удара, и из пясъка се разхвърчаха трески от дървената платформа.

— Мой ред е — каза високият мъж, който беше отишъл при машината заедно с Джо.

Джо му подаде крика и непознатият замахна два пъти. Лицето му се бе изкривило от усилието. Във вътрешността на големите бобини имаше две крехки метални устройства с форма на луковица, монтирани върху лабиринт от шини, които сега се разхвърчаха сред отломки от метал. Нещо тъмно и мазно потече в пясъка. Тънък топ хартия изхвърча от главната конзола и няколко листа паднаха в мазната течност.

Джо пое обратно крика, но почти нямаше какво да прави с него, освен да нанесе още няколко удара на вече изкривената метална рамка. Машината беше унищожена. На сутрешното слънце блещукаха стъклени части и метал. Джо остави крика на пясъка и се облегна на него като англичанин на бастуна си.

— Здрасти, бейби — намигна той на Айлийн.

— Здрасти — разсмя се тя. — Ти трябва да си от кавалерията.

— Не, това си е Люси — каза Джо. — Да ти представя останалите. Парис Линели, Марша Фаулър, Даниъл Грентъм и последния естествено го познаваш.

— Пълномощник за Аламоса Роузън — каза с известна доза задоволство в гласа Роузън. — Вие сте арестуван, господин Мичъл. Всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас в съда.

— Не ми пробутвайте тези глупости — гневно изкрещя Мичъл. — Нямате право да унищожавате машината ми. Не можете да ме арестувате.

— О, да, можем — каза Айлийн. Бенет слабо се изкашля под нея. Тя със закъснение си спомни за Скот. — Той добре ли е?

— Диша — каза Парис. — Малко е поизбелил очи, но по устата му няма кръв. Няма засегнати бели дробове или нещо такова. Откъде знаеше, че е с предпазна жилетка?

— Беше с жилетка предния път, когато се опита да ме убие — разсеяно отговори Айлийн. Тя погледна към жената, седнала върху рамото на Бенет, която Джо беше нарекъл Марша Фаулър.

— Можеш ли да задържиш рамото му така за минута?

— Стига да остане в безсъзнание, да — нервно отговори Марша.

Айлийн стана на крака и се протегна. Искаше й се да бяга в кръг, да се смее, да се търкаля в пясъка. Беше жива.

— Добре ли си? Не са те наранили, нали? — попита Роузън.

— И двамата сме добре — каза тя. — Знам кой е убил Лийтсдейл.

— И Криста? — спокойно попита Роузън.

Алън, седнал на пясъка до Джо и другия човек, Даниъл Грентъм, погледнаха към нея.

За момент за Айлийн не съществуваше нищо друго, освен лицето на Алън Бакстър. Измореното му лице. Той я гледаше с тъга, любов и признание. Нямаше да й се противопостави, ако го арестуваше за убийството на Криста Люис. Щеше да отиде в затвора на Гонзалес и търпеливо да изчака резултатите от ДНК теста, а когато той се окажеше отрицателен, щеше да изчезне завинаги от живота й. Знаеше, че никога няма да спре да я обича. Но предателството й щеше да му нанесе рана, която нямаше да зарасне.

Слава Богу, че не го беше направил той. Айлийн усети, че се е ухилила.

— Да — каза тя. — Знам със сигурност.