Бони Рамтън
Земетръсни игри (13)

Глава 13

Грейт Фолс, Вирджиния

— Ето какво успях да намеря. Не е кой знае колко — предупреди Люси.

Ханк, току-що изкъпан, лежеше в скута й и дъвчеше пищяща гумена играчка. По брадичката му беше протекла слюнка и миришеше прекрасно. Чистото бебе бе най-хубавото нещо, което Люси някога беше помирисвала.

— Казвай. Надявам се, че си научила нещо.

— Първо, Криста Люис е мъртва. Знаеше ли?

— Не и когато ти се обадих предния път. Разбра ли нещо за нея?

— Била е еколог, правела проучвания за „Ривъруъркс“, фирма за опазване на околната среда, работеща за правителството. Шеф е Уолтър Алброуз. Сигурно не си чувала за него, но е доста известен във Вашингтон. Бивш шеф на ЕПА^[1], адвокат е и партньор на голф на почти всеки президент след Буш. Доколкото знам, „Ривъруъркс“ не е корумпирана компания. Силни са, участват в политиката и са твърдо за чистата околна среда, но не са корумпирани. Ще вляза в доклада от аутопсията на Криста веднага щом патологът в Пуебло го изкара онлайн. Искаш ли да ти го пратя?

— Да — въздъхна Айлийн. — Била е убита.

— Така разбрах и аз. Тук Уолтър Алброуз се е разбеснял да разбере какво точно й се е случило. Била е добър еколог, от тия, на които може да се разчита, и е знаела как да се оправя сама. Проучвала е някакво водно замърсяване в националния парк в Големите пясъчни дюни. Ако не се лъжа, са я открили там?

— Да.

— Всички останали връзки в Интернет, които пробвам, водят до сайтовете за извънземни. Около смъртта й има нещо странно и маниаците на тема извънземни са се побъркали.

— Не мисля, че извънземните имат нещо общо — усъмни се Айлийн.

— Окей — каза Люси. — Нямам достъп до информацията за извънземни.

Беше напълно вярно. Преди четири години Люси използва строго секретната си парола, за да влезе във всички правителствени архиви в търсене на информация за т.нар. катастрофа на летящата чиния в Розуел, Ню Мексико. Беше гледала документален филм за извънземни по телевизията, който разпали любопитството й. Попадна на някои интересни документи, толкова орязани, че бяха напълно неразбираеми. Откри и файлове, закодирани така, че дори тя не успя да ги отвори. След известно време се изплаши и се отказа. Каквото и да беше открило за Розуел правителството, то не беше достъпно дори и за агент от ЦРУ със специална парола.

Единственият друг път, когато се изплаши за ровичкането си в държавните файлове, беше, когато откри какво се е случило с приятелката на Айлийн Бърни Еймс, пилот, която се беше разбила в планина, докато летяла е бойния си А-10. Смяташе, че ще изтегли правителствените доклади без проблем, но след втория си опит да влезе в базата данни на Бюрото за специални разследвания беше получила кратък мейл, в който й искаха обяснение. Успя да се измъкне, но беше очевидно, че няма да й разрешат достъп.

Така че използва вирус. Когато служителят от Бюрото за специални разследвания й изпрати имейла, тя му се извини с картичка. Картичката беше анимирана и наистина сладка, малко кутре, което лаеше, обикаляше в кръг и подаваше петниста лапичка за помирение. Кутрето казваше, че съжалява, и не могат ли да си останат приятели. Хал Блакуел, служителят от бюрото, й беше изпратил ново писмо, в което приемаше нейните извинения. Беше толкова добродушно написано, че Люси почти се почувства виновна. В момента, в който Хал бе отворил анимираната картичка, беше отворил едновременно две програми. Едната беше петнистото кутре. Другата бе вирус, който намери информацията за достъп до компютъра на бюрото и паролите. Още същия ден вирусът беше изчезнал безследно, а Люси имаше парола за строго засекретения компютър на бюрото. Нямаше как да открият нито нея, нито абсолютно редовната й парола, която тя използва и си запази. В края на краищата можеше пак да й потрябва.

Предаде наученото на Айлийн лично на кръщенето на Ханк. Докато купонът течеше долу, двете се усамотиха в задната стая за гости. Айлийн се бе навела над листовете и лицето й беше закрито от косата.

— Съжалявам — каза Люси и постави ръка на рамото на приятелката си.

Айлийн въздъхна и остави листовете да паднат върху покривката на леглото.

— Можеше да съм и аз — каза тя.

Докладът, все още секретен, беше за повреда в апаратурата за подаване на кислород в самолета на Бърни. Някой си беше поиграл със сместа, вследствие на което в момента на злополуката Бърни най-вероятно е била в състояние на халюцинация и способностите й да реагира — „проблематични“.

— Проблематични — злъчно каза Люси. — Била е в състояние на хипоксия и е умирала и все пак е направила каквото може, за да продължи да управлява самолета. Вината не е била нейна.

— Те поправиха повредата с апаратурата — каза Айлийн. — Спомням си, че дойдоха и я поправиха. Дори не ни обясниха какво става. Казаха, че е рутинно модернизиране на апаратурата.

— Може би не са искали да плашат пилотите — предположи Люси.

— Или производителят на апаратурата е имал особени заслуги към правителството — горчиво каза Айлийн. — Какво струва репутацията на един пилот, при това жена, пред голям скандал?

— Е, сега знаеш — каза Люси. — Какво ще направиш?

— Нищо. Не съм го научила официално и не искам да те забърквам в неприятности.

— Благодаря ти — каза Люси и въздъхна. Беше готова да направи всичко за приятелката си, но се страхуваше, че ако Айлийн се опита да изкара наяве публикацията, щяха да открият хакерството й.

— Олекна ми — каза накрая Айлийн и й се усмихна тъжно. — Една загадка по-малко.

— Винаги има още — отбеляза Люси и побутна с рамо Айлийн.

— Винаги.

— Хайде да пробваме виното на свекъра ми и да се натряскаме — предложи Люси.

— Добра идея — беше се съгласила Айлийн и точно така направиха.

— Ами другите двама? — попита гласът на Айлийн.

— Да минем на Джейкъб Мичъл. Този е чист като чисто нов памперс. Всяка връзка в Интернет е като част от предизборна кампания. Сигурна съм, че ако пробвам с Мичъл и секс или Мичъл и свирки, пак ще ми дадат лъскава страничка, от която да науча, че този човек просто трябва да бъде президент. Наел си е доста печени компютърджии, само това мога да ти кажа.

— Нищо уличаващо? — попита Айлийн.

— Е, аз, разбира се, не се отказвам толкова лесно — хитро каза Люси. Тя премести Ханк на другата си страна и притисна слушалката с дясното си рамо. — Разведен е и сегашната му жена е също толкова безупречна и лъскава като него. Първата е единственият му провал.

— Цялата съм слух.

— Докато са били женени, е звъняла в полицията два пъти, и двата пъти за домашен тормоз, но и двете обвинения са били оттеглени. На развода е имала много добър адвокат и е получила значителна издръжка. Според засекретени полицейски документи — засекретени, но не и за мен, разбира се — е имала доста убедителни доказателства, че я е биел.

— Радвам се да го чуя — гласът на Айлийн беше едновременно доволен и жаден за още.

— Да, кара те да се зачудиш къде е бил през нощта, когато е убита Криста. Но не можеш да използваш информацията, за да му предявиш обвинения, защото…

— Да, придобита е незаконно, вече се сетих — каза Айлийн. — Но все пак се радвам, че го научих. Нещо за Лийтсдейл?

— И той е чист, но при него е различно. Чист в обичайния смисъл на думата. Учил е в университета Рола^[2], бакалавърска степен по геология и магистърска по информатика, после постъпил във Военновъздушните сили, местил се насам-натам и накрая се установил във военновъздушната база „Питърсън“, където и го убили.

— Знаеш ли върху какво е работил?

— Не — призна Люси. — Страшно съжалявам. Може да прескочим с Ханк до Пентагона и да се поразходим наоколо. Понякога се налага да потърсиш информацията на четири очи. Какъвто и да е бил проектът, засекретили са го добре. Ще продължа да търся.

— Благодаря ти, Люси. — Айлийн звучеше изморена и изнервена.

Люси подрусна Ханк на коленете си и се намръщи.

— Добре ли си?

— Справям се — каза Айлийн и се изсмя по начин, който изобщо не се хареса на Люси. — Просто имах тежък ден.

— Не се впрягай толкова. Знам, че няма да ме послушаш, но просто се опитай да не се притесняваш.

Айлийн й обеща да се опита, но си личеше, че въобще не смята да удържи на думата си. Люси остана със слушалката в ръка и се загледа пред себе си. С Айлийн ставаше нещо, нещо по-различно. Ханк изтърва играчката си и се пресегна към мишката на компютъра й.

— Няма начин, малкият — засмя се Люси и отдръпна мишката далеч от алчните му пръстчета. — Нека ти намерим друга играчка, която няма да се развали от малко повечко слюнка.

 

 

Ранчото Уилямс, долината Сан Луис, Колорадо

В кухнята на Бет Уилямс Алън Бакстър се натъкна на обядващия с огромна пържола и яйца шериф Рег Гонзалес. Сестра му похапваше салата. И двамата го погледнаха и се усмихнаха по един и същи начин. Въпреки различния цвят на кожата си можеха да минат и за близнаци. Алън беше тръгнал за Рио Гранде рано, прекалено нервен, за да поспи повече от няколко часа, и прекалено любезен, за да разбуди домакините си. На излизане просто беше оставил бележка върху гумените си ботуши.

— Здрасти, Алън, как беше рибата? — попита го Бет.

— Хванах една, една ми избяга и през останалото време зяпах водата и дърветата — отговори Алън. Въдиците и другите принадлежности бяха прилежно прибрани в бронкото и вече беше сменил ботушите и изкаляните си обувки, така че му оставаше само да измие ръцете си. На път към умивалника видя как Гонзалес прокарва огромно парче от пържолата с глътка от кафето на Бет.

— Спретнах му закуска, защото Рег обича пържолите и яйцата ми, но мисля, че в хладилника са останали малко кюфтета и салата — каза Бет. Тя понечи да стане, но Алън й направи знак с все още мокрите си ръце да остане на мястото си.

— Мога и сам да си сглобя обяд, ако нямаш нищо против да ти се ровя из хладилника — каза той.

— При условие че не ми пипаш печката — каза Бет. — Тя е старо изчадие на газ и не искам разни аматьори да се мотаят около нея.

— Ще си направя сандвич с кюфте и ще хапна малко от салатата — усмихна й се Алън.

Поуспокоена, Бет се отпусна обратно на стола си.

— Не че обичам да обядвам със салата — оплака се тя и набучи един морков на вилицата си, — но ако ям като Рег, ще стана буре като него.

— Аз не приличам на буре — протестира меко Гонзалес и напъха ново парче телешко в устата си.

— Но аз съм двойно по-ниска — бързо му отговори Бет и отхапа от моркова. Алън, с ръце пълни с продукти от хладилника, се усмихна. Даже говореха като брат и сестра. След прекараната на реката сутрин се чувстваше много по-добре. Риболовът на муха беше най-добрата известна му терапия. Безметежното спокойствие на бързото течение, самотата, рязкото подръпване на захапалата стръвта риба бяха в състояние да изличат от съзнанието му всякакви проблеми. Дори ужасният спомен за Линда, който срещата с дъщеря му беше извадил наяве, кошмарът, в който се бе превърнал бракът му, бяха притъпени и смекчени от времето, прекараното край реката. Всичко щеше да се нареди. Беше намерил дъщеря си и каквото и да се случеше, нямаше да я изпусне за нищо на света. Беше намерил дъщеря си.

— Ще си правиш ли сандвич, или само ще се пулиш срещу месото? — попита го зад гърба му Бет.

Алън подскочи и се зае да събира продуктите.

— Извинете, за момент се отнесох — извини се той.

— Благодаря, сестричке. — Алън се обърна с готовия си сандвич и видя, че в чинията на Гонзалес не е останало нищо. — Имах нужда да се махна от града. А и малката Мария-Елена — ако се бях прибрал вкъщи, нямаше да мога да мисля на спокойствие.

— Рег е изглупял покрай децата си — без да се отклонява от салатата си, обясни Бет на Алън. — Върне ли се вкъщи, и мозъкът му се стапя. Така че идва тук, за да си почине.

— И за да поговоря с любимия си любител детектив Алън Бакстър — саркастично каза Гонзалес. Поднеслият сандвича към устата си Алън замръзна на място. — Капитан Харбън ми се обади тази сутрин. Криста Люис е работила с майор Джим Лийтсдейл, който е бил убит в същия ден, в който е умряла и тя. Или поне горе-долу. За щастие алибито ти издържа, иначе сега щях да съм те подкарал към предоставените ми помещения.

— Съжалявам, шерифе — виновно каза Алън, все още със сандвича си във въздуха. — Изведнъж си спомних името му и си помислих да отида и да поговоря с него, а после да ви кажа…

— Не си упълномощен, не си детектив и нямам нужда от помощта ти — каза Гонзалес. — Ясно ли е, Алън?

— Да. — Чувстваше се ужасно. — Съжалявам.

— Добре — каза Гонзалес. — А сега си яж сандвича и ми разкажи какво откри.

Алън зяпна срещу него и Гонзалес му се ухили зловещо.

— Това, че нямам нужда от помощта ти, не означава, че няма да използвам информацията. След като и без това си си присвоил права, помощник Бакстър, искам пълния ти отчет.

— Добре — отговори Алън и остави сандвича си. — В Колорадо Спрингс се срещнах с един детектив. Казва се Айлийн Рийд, работи по делото. Разказа ми всичко за майор Лийтсдейл.

— В замяна на твоя разказ за Криста, нали? — нещастно каза Гонзалес и Алън кимна. — Е, и без това предполагах, че ще стане така. Майната му. Давай нататък.

— Първо трябва да ви кажа нещо. Айлийн Рийд е… ами, тя е моя дъщеря.

— Дъщеря? — попита Гонзалес.

— Дъщеря — каза Алън, премигна няколко пъти и отхапа решително от сандвича си. Гонзалес го гледаше объркано, а Бет бе вкаменена от изненада. Беше й разказал накратко живота си и там не се споменаваше нищо за дъщеря.

— Радвам се, че попита, защото откакто това се случи, искам да разкажа на някого. Но нямам намерение да губя времето на шерифа със семейните си въпроси, когато той…

— Точно в момента си имам Си Ен Ен, Фокс Нюз; Си Ен Би Си и Ем Ен Ес Би Си в града — довърши Гонзалес и запремята празната си чаша. — Докато ние си говорим тук, разни маниаци си правят резервации във всеки хотел, мотел и квартира в окръга. Обадих се във ФБР, но още нямам отговор. Довечера ще трябва да се разправям с пияни журналисти, които са тръгнали да щипят местни сервитьорки, и ще глобявам за превишена скорост фанатици, които се опитват да стигнат до града преди кацането на кораба — майка или каквото там очакват. Мисля, че за момента не искам нищо друго, освен още едно кафе и да изслушам историята ти, Алън.

— Алън, не си казал на дъщеря си за… за нашите крави, нали? — изведнъж попита Бет и в очите й проблесна безпокойство.

Гонзалес я изгледа строго, изпъшка и започна да разтрива челото си.

— Не, не съм — учудено каза Алън. — Не мислех, че… те нямат нищо общо, нали?

— Не и ако не вярваш в извънземни — мрачно каза Рег. — Колко бяха този път, Бет?

— Две. Изгорихме ги. Алън помогна на Сюзън и Франк.

— Грентъм може да е видял огъня — авторитетно каза Рег. — Обаждал ли се е?

— Не. — Бет остави вилицата си в това, което беше останало от салатата, изправи се и разсеяно започна да мие чиниите.

— Кой е Грентъм? — попита Алън.

— Даниъл Грентъм. Преподава математика в гимназията и в свободното си време пише книги за долината Сан Луис. Много е добър, взима работата си присърце и когато надуши някаква история, се залепя за нея като кучешко лайно за обувките ти.

— Книги? — попита Алън. Бет му донесе голяма чаша с кафе, разбъркано и с точно толкова сметана, с колкото го обичаше, а после седна до него също с чаша в ръце.

— Книги за извънземни. Доста се търсят. В долината Сан Луис са виждани странни светлини, отвличан е добитък, такива неща — каза Гонзалес. Той подаде чашата си към Бет, която му хвърли изпепеляващ поглед. Шерифът й се озъби на шега, стана и сам си наля още кафе.

— Обезобразени животни — каза Алън.

— И това — мрачно потвърди Бет. — Не сме богати, Алън, и не можем да оставим застрахователната компания да се отърве от задълженията си само защото добитъкът ни измира при мистериозни обстоятелства. Сигурно Сюзън ти е разказала за това.

— Да — отпи от кафето си Алън. — Чудя се дали смъртта на Криста има нещо общо с всичко това.

— Поне Си Ен Ен, Фокс Нюз и Ем Ес Ен Би Си явно мислят така — тежко каза Гонзалес и се върна на мястото си.

Следобедната светлина тъкмо започваше да нахлува през прозорците на кухнята. След по-малко от девет часа щеше да бъде тъмно, помисли Алън и изведнъж потрепери, сякаш някой беше докоснал врата му с ледена ръка. Навън имаше нещо — нещо, което беше убило Криста и може би Джим Лийтсдейл и кравите, които лежаха захвърлени с пробити в кожата дупки…

— Кара те да настръхнеш, а? — озъби му се грозно Гонзалес.

Алън дрезгаво се изсмя, задето бяха разгадали мислите му.

— Дъщеря ти — каза Бет — сигурно има някаква връзка със случая. Искам да ми разкажеш за нея.

— Добре. Може и наистина да се връзва някак си. Ожених се на тридесет и две. Тогава живеех в Лос Анджелис и бях търговски агент, можете ли да повярвате? Продавах харддискове, големите добавки към тогавашните компютри. Печелех доста пари и тогава се влюбих в едно момиче в „Локхийд“. Тъкмо привършвах една сделка с местното аеронавтско подразделение. Тя работеше на рецепцията в хотела, беше красива и пълна с енергия. Казваше се Линда Дорън. — Алън отпи, за да прочисти изсъхналото си и прегракнало от спомените гърло. — Сгодихме се и не след дълго се оженихме. Всичко това стана за шест седмици. Прекарахме медения си месец в Хавай и когато се върнахме, тя вече беше бременна. Животът беше прекрасен. После Линда се промени. Депресира се, истинска депресия. Заведох я на доктор, който ми обясни, че е от бременността. Мислеха, че всичко идва от хормоните. Така че изкарахме някак си и после се роди дъщеря ни. Нарекохме я Айлийн.

— Айлийн — усмихна се Бет.

— Айлийн. Половин година след раждането й състоянието на Линда се подобри, после пак се влоши и пак се подобри. Мисля, че нейното беше маниакална депресия, това, което сега наричат двуполюсно раздвояване, но така и не успях да я заведа на подходящ лекар. Не искаше да се подлага на тестове, защото си мислеше, че искам да я вкарам в лудница. — Алън погледна надолу и видя, че кафето му се плиска в чашата. Трепереше от спомена, независимо че беше отпреди тридесет и две години. Странно как толкова стара история може да боли толкова много.

— Тогава избяга. Бях в еднодневна командировка в Сан Франциско и когато се върнах, тя и Айлийн бяха изчезнали. Беше изтеглила всички пари от банковата ни сметка, беше натоварила колата и си тръгнала.

— Кога ги намери? — попита Гонзалес.

— Вчера — каза Алън и кимна при вида на изумените им лица.

— Господи — прошепна Бет.

— Не ги намерих и помислих, че е убила и Айлийн. Не намериха нищо, нито колата, нито някакви следи, нищо.

— Все едно са изчезнали от лицето на земята — каза Бет. — Дъщеря ти каза ли ти какво се е случило?

— Беше почти толкова разстроена и изненадана, колкото и аз — призна Алън, като си спомни странното изражение на лицето й, как това лице, което толкова приличаше на неговото, се беше затворило, сякаш си бе надянала маска. — Каза, че не иска да говори за миналото, и аз уважих желанието й. Сега е инспектор в полицията в Колорадо Спрингс и е… красива. — Алън отпи последната глътка от кафето си и остави чашата.

— Умно, не трябва да се избързва — каза Рег. — Кой знае какво й е наговорила за теб майка й?

— Опасявам се, че нищо добро — тъжно каза Алън. — Но знам, че е жива и че е моя дъщеря. Поне можем да поддържаме връзка.

— Тя ли работи по случая на Лийтсдейл?

— Тя е детектив в отдел „Убийства“ — усмихна се Алън на Бет. — Не че заслугата е моя. Но все пак съм горд.

— Познавам Харбън. Ще му се обадя и ще поговорим за Лийтсдейл и Криста Люис. Най-добре за всички ни ще е случаите да са свързани.

— Мога ли да се върна и да поговоря пак с нея? — попита Алън, когато Гонзалес стана и нагласи дългия си с метри колан около талията си.

Гонзалес го изгледа заплашително, после сви рамене.

— Ти си странна птица, господин Бакстър. Тук си само от три дни и най-важните жени в живота ми се отнасят с теб като с отдавна изгубен чичо. Ако и жена ми си загуби ума по теб, ще трябва да те застрелям.

Бет се изхили, стана и цапна Гонзалес по рамото.

— Ти, мекодушко — каза му тя. — Върви си при Кончита и Мария-Елена.

— Обади ми се довечера, след като вече съм прибрал на топло нафуканите журналисти — иронично каза Гонзалес. — Надявам се после да не трябва да чистя обувките си от драйфането им.

— Няма да говорим за Лийтсдейл или Криста — обеща Алън. — Просто искам да говоря с нея.

— Добре, и така да е. Ако се изтърве нещо по случая си, домъкваш се директно тук и ми изпяваш всичко, ясно?

— Ясно — усмихна се Алън. — И благодаря.

— Не благодари на мен, а на верните си поддръжници — каза Гонзалес, прегърна сестра си с огромната си ръка и я притисна към себе си. — Благодаря, сестричке. Ще ти се обадя, ако излезе нещо. На ваше място няма да се навъртам покрай града за няколко дни. Сигурно ще бъде лудница.

— Ще стоим настрана — обеща Бет. — Ако някой ощипе Сюзън по задника, ще трябва да му събираш частите по цялата Главна улица.

— Знам — въздъхна Гонзалес. — Така че я дръж тук.

— Ще се опитам — засмя се Бет. — Но не ме е слушала за нищо, откакто стана на десет. Същата като мен е. — Тя отвори вратата на кухнята и изпрати брат си, после се върна и се захвана да почиства масивната си печка, която за нетренирания поглед на Алън си беше съвсем чиста.

— За вечеря ще има енчилади с телешко — каза тя. — Нямам нищо против някой да ми помогне да настържа сиренето.

— Естествено — каза Алън. — Мисля утре сутринта да прескоча до Колорадо Спрингс и да се опитам да си уредя среща с Айлийн.

— Добра идея — каза Бет и тупна пред него блокче сирене и рендето. — А сега стържи. И ми разкажи за Айлийн. Не ми каза как изглежда. Как се срещнахте? Омъжена ли е?

Алън стържеше сирене в очакване Бет да млъкне, така че да може да отговори на въпросите й. Надяваше се, че нещата — всички неща — ще се подредят. В кухнята беше уютно, светло и се разнасяше уханието на готвено. Алън се опита да не мисли за дебнещата зад прозорците безкрайност и за настъпващата нощ.