Бони Рамтън
Земетръсни игри (16)

Глава 16

Брайъргейт, Колорадо Спрингс, Колорадо

— Здрасти, Айлийн, ела да погледнеш това… — Джо рязко млъкна. Не беше сама. В миниатюрното пространство пред вратата му се бяха сместили още двама души. В единия разпозна Роузън, партньора на Айлийн. Другият беше много по-стар, висок и белокос и изглеждаше познат.

— Здрасти, Джо — каза Айлийн. Беше бледа. Когато бе много изморена или притеснена, около носа й избиваха лунички, наследство от прекараното на слънце детство.

— Влизайте — каза Джо, но не отстъпи встрани. Остави книгите, които носеше, на масичката до вратата и прегърна Айлийн. Тя не отговори на прегръдката му, но не се и отдръпна. Миришеше на ментови дражета, които обикновено мразеше, и на поостарялата си собствена миризма на пот. Нещо й се беше случило днес.

— Може ли да влезем, Джо? — попита Роузън. — Някой се опита да убие Айлийн вчера. — Както винаги Роузън каза много със съвсем малко думи.

Високият белокос мъж потрепери от изненада и долната му устна увисна.

— Какво? — попита той прекалено високо. — Не ми казахте за това.

— Пусни ги, Джо — каза Айлийн и се освободи от прегръдката му. Беше стояла притисната към него едва секунда-две, но вече изглеждаше нормално и луничките бяха изчезнали.

Джо отстъпи назад и след няколко секунди Роузън беше затворил и заключил външната врата. Съзнанието на Джо все още беше погълнато от земетресения, Мисисипи и разломната зона Ню Мадрид и с усилие успя да се пренастрои на казаното от Роузън.

— За вечеря мислех да изпека наденички — глупаво каза той. — Имате ли нещо против?

Айлийн се разсмя и лицето й почти възвърна нормалния си цвят.

— Естествено, че не. Нека отидем в кухнята и си отворим по една бира, а после всеки ще разкаже докъде е стигнал.

— Някой се е опитал да те убие! — повтори белокосият. Сега неговото лице беше пребледняло. Джо за пореден път се запита кой, по дяволите, е този. След това казаното най-после достигна до съзнанието му.

— Някой се е опитал да те убие! — обърна се той към Айлийн.

— Да, и това е една от причините да сме тук. — Сви рамене, сякаш темата слабо я засягаше. — Нека караме нещата поред. Първо трябва да седнем и поговорим. А после да хапнем, защото умирам от глад.

Джо поведе малката групичка към кухнята. Масата, грубо парче дъбово дърво, се намираше на мястото, където в нормалните кухни би бил кътът за хранене. Джо обаче беше покрил едната от стените с лавици за книги. Двете други стени гледаха към малко използвания му кухненски плот и към всекидневната. Плъзгащи се остъклени врати водеха към малка тераса и заден двор. Газовият грил беше включен. Джо твърдо вярваше, че най-добрият начин да почистиш грила е да пуснеш пламъка на максимално и да го оставиш така петнадесетина минути. Димът от грила се виеше на спирали из топлия и застоял като стар дъх вечерен въздух. Времето щеше да се промени, Джо беше сигурен в това.

Тази вечер беше запланувал да изпече дебели полски наденички и да ги залее обилно със соев сос и горчица. Беше купил и картофена салата и зеленчуци, от които се надяваше Айлийн да успее да забърка нещо вкусно. Искаше да й се реваншира след последните вечери на пица. За щастие купуваше всичко в големи опаковки и щеше да нахрани гостите си с това, което иначе мислеше да замрази.

— Бира? — попита той непознатия, отвори хладилника и извади бири и бутилка дестилирана вода за Роузън. Нямаше защо да го пита. Още пазеше останалото от опаковката от шест бутилки, които Роузън беше донесъл. Предполагаше, че с Роузън може би щяха да се сприятелят, стига той да не беше партньор на Айлийн. Сега обаче беше сигурен, че Роузън е влюбен в нея, а не можеше да си представи друг да обича Айлийн. Той подаде водата на Роузън и седна с бирата си в ръка. Все още непредставеният мъж последва примера му.

Айлийн отпи със затворени очи огромна глътка от бирата си. Направи го, сякаш пиеше лекарство. Роузън отвори водата си и се отправи към задната тераса на Джо.

— Ще проверя грила — каза той и тихо изчезна зад вратата.

— Е, добре — каза Айлийн, пое ръката на Джо в своята и го погледна в очите. Луничките й изведнъж се появиха отново. — Това май ще е най-трудната част, затова нека я приключим бързо. Това е Алън Бакстър и той ми е баща.

— Но… — каза Джо и усети, че Айлийн прекалено силно стиска ръката му.

— Срещнах го преди два дни и това е първата ни среща, откакто бях на три години. — Гласът й беше тъничък, прегракнал и упорит. — Осиновиха ме, когато бях на четири, и никога не съм искала да бъда дете на някой друг, освен на родителите си.

— Ти все още си — спокойно каза мъжът — бащата на Айлийн.

Джо го погледна, забеляза приликата помежду им и изведнъж разбра защо бе помислил, че е виждал някъде този човек. Скулите му бяха същите като на Айлийн и разположението на очите също, само дето неговите бяха особено жълто-кафяво, а нейните — сини. Височината, дългите, чувствителни ръце бяха същите.

Айлийн изгледа мъжа — Алън Бакстър — равнодушно и студено каза:

— Знам.

— И как се срещнахте? Всъщност, чакай, не е ли това приятелят на Криста Люис? Този, с когото се срещна, за да говорите за Джим Лийтсдейл?

— Да — каза Айлийн и изви устата си в гримаса. — Трябваше да ти кажа още тогава, Джо, но сама не можех да го повярвам. Извинявай.

— Няма защо — автоматично стисна ръката й Джо. Нали така се отговаряше, когато ти се извиняват. Няма нищо дори и да има. Дори и човекът, когото обичаш с цялото си сърце, да не те обича достатъчно, за да потърси от теб утеха, разбиране или помощ. Няма нищо, но всъщност има. Има болка.

— Така че двамата с господин Бакстър се озовахме въвлечени от двете страни на един и същи случай — продължи вече по-бързо Айлийн, очевидно облекчена да премине към по-безопасни теми. — Той е на гости при приятели в долината Сан Луис, а ние разследваме случая си оттук.

— И после някой се е опитал да те убие? — намеси се Алън Бакстър. — За Бога, какво става?

Роузън приплъзна стъклената врата, погледна към събраните около масата хора и посочи с глава към оставената от Джо в кухнята тава с наденички.

— Наденичките.

— Някой се опита да ме застреля, докато се прибирах вкъщи вчера — каза Айлийн и стана да му подаде чинията.

Роузън изчезна към грила. Джо също стана, отиде до хладилника и се захвана да изважда подправки и помощни чинии.

— Трябва да са те чакали — каза той. — Тръгна си късно.

— И аз така мисля — каза Айлийн и започна да събира чинии, салфетки и прибори с привичните движения на човек, който знае мястото на всичко.

Джо погледна към Алън Бакстър и забеляза безизразното му, замислено изражение. Алън гледаше право в него и за момент Джо почувства, че е на път да се изчерви.

— Както и да е — продължи Айлийн. — Към мен се приближи някакъв мъж, все едно е излязъл да се поразходи, което може и да беше минало в десет, но не и в два през нощта. Мисля, че щеше да ме застреля с пистолет със заглушител, после да ме пренесат в колата, която го чакаше, и да откарат трупа ми някъде. Но аз видях пистолета и го изненадах достатъчно, за да го изпреваря и да го прострелям право в гърдите.

Тя шумно тупна чиниите на масата и сведе очи към ръцете си.

— Прекарах следващите секунда-две в размисли как така за два месеца убих двама души и тогава приятелите му се появиха с гръм и трясък от долната пресечка. Аз прескочих през най-близката ограда и заобиколих и докато се върна при джипа си, цялата банда — трябва да са били най-малко двама души, но не знам колко точно — беше изчезнала, включително и мъжът, когото бях застреляла…

Плъзгащата се врата отново се отвори и пропусна вътре уханието на цвъртящи наденички. Устата на Джо веднага се напълни със слюнка.

— Капитан Харбън смята, че някой се е опитал да убие Айлийн, защото тя свърза Джим Лийтсдейл и Криста Люис — каза Роузън и приплъзна вратата зад гърба си. — Така че ако са опитали да убият нея, ще се пробват и с мен, и с господин Бакстър.

Джо остави купата с картофена салата на масата.

— И никой не иска да убие мен? — попита той. — Не, естествено, че не. Никой не знае за мен, нали? — Той погледна Айлийн. Нещо тежко сякаш падна от плещите му.

— Не исках да… — започна тя и изведнъж спря. Не трябваше да казва нищо.

За пръв път лицето на неговата Айлийн беше напълно открито. В този момент бе готов да заложи живота си, че тя го обича.

— Може ли да ни е проследил някой? — попита Алън Бакстър и лицето на Айлийн се промени, сякаш беше пуснал щори.

— Затова бяхме в служебна кола. Ние с Роузън оставихме колите си в отдела. Твоето бронко също е там. Харбън проверява и трите за бръмбари.

Алън подскочи и веждите му се сключиха.

— Ще претърсват колата ми? Не съм им разрешавал, искам да кажа… не искам да го правят.

— Наркотици? — попита Роузън. — Май трябваше да попитаме предварително.

— Няма никакви наркотици, за Бога, само пушката ми и моят пистолет калибър .357 — каза Алън Бакстър. — Това незаконно ли е в Колорадо? Трябва ли да имам разрешително или нещо подобно?

— Законите са същите — убеди го Айлийн. — Пистолетът ти не е със спуснат предпазител, нали?

— Не, но е зареден — нещастно каза Алън. — А и имам стотици мухи за риболова. Хиляди може би. Сортирал съм ги и съм ги завързал и ако отворите рязко някоя кутия, всички ще отлетят.

Джо се разсмя. Не можеше да се спре. Понякога нещо просто му се струваше смешно и нищо на света не можеше да му попречи да се засмее. Алън, Айлийн и Роузън се обърнаха към него.

— Ще проверяват колата му за бръмбари — успя да обясни той преди следващия пристъп. Никой не се разсмя с него. Гледаха го като сериозни съдии, от което той се разсмя още по-силно. — Ще отида да проверя наденичките — предложи услугите си той и се шмугна зад плъзгащата се врата, преди напълно да е загубил контрол.

Продължи да се смее в тихата вечер. Наденичките съскаха и подскачаха на скарата. Роузън ги беше подредил прилежно в редици, прекалено близо една до друга за вкуса на Джо. Той пое вилицата и ги раздалечи, като внимаваше мазнината им да не подпали скарата и овъгли храната. Изведнъж му се прииска на грила да лежаха и дузина царевични кочани направо с листата. Щяха да бъдат идеална гарнитура към малкото му пиршество. Вратата се отвори. Нямаше нужда да се обръща, за да разбере, че е Айлийн.

— Миришат страхотно — неловко каза тя.

— Естествено — тържествено отговори той, обърна се и размаха вилицата за барбекю във въздуха. Айлийн затвори вратата зад гърба си и пристъпи към него.

— Имам да ти казвам още неща за… себе си — каза тя.

— Добре — равно отговори Джо. — Ще ми се да ми имаше достатъчно доверие, за да ми ги кажеш и преди.

— Не можех — прошепна с мъка тя, без да го погледне. — Но ще го направя сега, обещавам. Само не сега и не тук. Ще изчакаш ли, докато съм готова?

Думите й увиснаха във въздуха, замрели неподвижно като дима от барбекюто. Лицето на Айлийн се изчерви, после пак пребледня. Изглеждаше изморена, нещастна и тъжна. Джо сведе вилицата и протегна свободната си ръка. Тя бързо се сгуши в прегръдките му, като птиче.

— Ще чакам — обгърна я с двете си ръце той, като гледаше да държи зъбците на вилицата по-далече от косата й. — Не се безпокой за мен, любов моя. Никога. — За момент раменете й потрепериха, после тялото й застина в прегръдките му.

— Благодаря ти — прошепна тя във врата му. — Не мога да те изгубя. Наистина не мога.

— Нямаш никакви шансове — престорено застрашително каза Джо. — Бих правил любов с теб веднага, но хората ще говорят. Съседите. Партньорът ти. Баща ти. А и наденичките ще изгорят.

Айлийн разхлаби прегръдката си и се отдръпна. Той се обърна да провери наденичките. Беше застанала до него и той скришом я изгледа. Все още беше изморена, но лицето й беше розово, а очите блестяха. Магьосникът Джо Танър, помисли си той самодоволно и подхвърли една наденичка толкова високо, че едва не я изтърва на пода.

— Ще направиш ли салатата, докато свърша с тия тук? — попита я той. — Купих нещата, но не ми остана време.

— Добре. Имаме да обсъдим още много неща. Така че побързай.

Джо обърна наденичките и замислено се загледа във ваничката на грила. Вратата зад него се отвори и пак затвори. Всичко щеше да се нареди, помисли си той, всички неща. Трябваше винаги да си рецитира Робърт Бърнс, докато пече наденички… И той си заподсвирква.

 

 

Военновъздушна база „Питърсън“, Колорадо Спрингс, Колорадо

Джейкъб Мичъл мълчаливо седеше на бюрото си. Беше поставил длани върху струпаните пред него гъсто изписани с думи и цифри листове и замечтано гледаше към отворения прозорец, в който спокойното късно следобедно небе бе като бездънно синьо езеро. Беше напълно готов.

— Военно положение — каза на глас той и се наслади на звука от собствения си глас. Гласът му бе невероятен, мек и наситен като масло. В идните дни щеше да има нужда от всичките си таланти.

За този ден, за този момент се беше подготвял цял живот. Беше разбрал иронията зад фразата „служа на обществото“ още на седем, когато започна да се интересува от история. Единственият път към властта в тази страна, Америка, беше политиката. А някои от по-умните президенти бяха показали достатъчно ясно, че не са подвластни на законите, дори на най-обикновените от тях.

Но всички президенти се подчиняваха на конституцията и примирено напускаха поста си след своя мандат, оставяйки страната да се поти през поредните избори и новата администрация. Мичъл знаеше, че администрация с двадесетгодишен опит би достигнала забележителен успех. Трябваше само един човек, един президент, да осигури стабилно предводителство. Страната отчаяно се нуждаеше от това.

Мичъл знаеше, че той е човекът, който щеше да помогне на страната си. Хората му знаеха. А и медиите явно също го знаеха. Винаги беше получавал положителни, дори ласкателни отзиви в пресата. Но Америка упорито се държеше за глупавите си панаирджийски избори, в които глупавият електорат отново и отново гласуваше за погрешния човек.

— Военно положение — повтори той. Това беше решението, разбира се. По време на военно положение не се провеждаха избори. Не важеше конституцията. Нямаше съдилища, нямаше свободна преса. През военното положение имаше само един човек, чиято дума бе закон. И този човек беше директорът на ФЕМА. А директор на ФЕМА за западната част на Съединените щати беше Джейкъб Мичъл. Липсваше му само природно бедствие. Природно бедствие достатъчно голямо, за да наложи военно положение. А веднъж наложено, нямаше да има път назад.

Ръцете му погалиха листовете. Тук, под дланите му, беше планът, който щеше да го изстреля на най-висшия пост в целия свят. Знаеше, че е изпипан до най-малката подробност. И че нищо нямаше да му попречи да го пусне в действие.

 

 

Брайъргейт, Колорадо Спрингс, Колорадо

— Не са отваряли нищо в бронкото ти — каза Роузън и затвори мобилния си телефон. — Проверили са само за електроника. Джийн каза да ви благодаря за предупреждението за оръжията. В никоя от колите няма бръмбари. Нито в апартаментите ни.

— Доста са предпазливи — замислено отбеляза Айлийн.

Бяха във всекидневната на Джо. Айлийн се беше натъпкала с наденички, картофена салата и соев сос и единственото, което искаше в момента, бе да поспи малко. Беше се излегнала на късия диван, с глава, опряна на рамото на Джо. На другия, по-дълъг диван седяха Роузън и Алън Бакстър. И те изглеждаха сериозно преяли, а бирата само влоши положението. Слънцето почти беше стигнало до Фронт Рейндж. През кухнята лъчите му чертаеха златни ивици по килима във всекидневната. Времето още не се беше развалило, само бе малко по-задушно от преди един час. Айлийн с мъка държеше очите си отворени.

— Ще направя кафе — обяви Джо. — После, когато се посъбудим, ще ви покажа симулацията си. Днес прехвърлих и някои книги. Може би нещата ще започнат да си идват на мястото.

Джо отиде в кухнята и Айлийн се изправи и потъна назад във възглавниците на дивана. Джо избираше мебелите по същия начин, както и дрехите си, важеше само критерият да бъдат максимално удобни. Преди доста време Айлийн случайно беше забелязала етикета на дивана — доста скъпа марка. Но помощните маси се оказаха пълен боклук, фурнирът вече се лющеше по ъглите.

Пронизителното бръмчене на електрическата мелничка накара Алън Бакстър да подскочи на мястото си. Айлийн го погледна и за момент намеренията й се изпариха. Беше изтървала контрола над Алън Бакстър, интересен заподозрян в убийство, и виждаше само баща си, който стоеше само на около метър от нея и също я гледаше. Нещо изпълни устата й като вода, само че това имаше вкус на страх. Само дето нямаше как да е страх. Защо да се страхува от този човек?

— Ще остана в ранчото на Сам и Бет Уилямс още една седмица — каза Алън. — Май имам да ви разкажа нещо интересно след симулацията на Джо. Говорих с една жена от града, не, чакайте, не мисля, че е оттам. Тя е учителка като мен, пенсионирана е и ми каза, че според кореняците Криста е била убита от някого на дюните.

— Изнасилена и убита — каза Роузън. — Днес получих предварителния доклад на патолога. Няма сперма, копелето е било с презерватив. Може и да си е мислил, че така няма да го открием, но намерихме няколко косъма, които не са нейни, а и има всички белези на изнасилване. Така че, ако го спипаме, ще имаме право да му предявим обвинения.

— Изнасилена — повтори Алън с далечен, ужасен глас. — О, Криста. — Той се преви и зарови лице в дланите си. От кухнята се чуваше гъргоренето на кафемашината на Джо, който се върна в стаята с жизнерадостна усмивка.

— Кафето идва след секунда — обеща той и погледна загрижено Алън. — Какво има?

— Съжалявам — каза Роузън на Алън. — Бях забравил, че я познаваш.

— Криста Люис е била изнасилена, преди да я убият — обясни лаконично Айлийн.

Джо се наведе над Алън и постави ръка на рамото му.

— Съжалявам, човече. Дръж се.

— Вече ми мина — каза Алън с приглушен глас. — Беше от шока.

Той най-после се изправи и свали длани от лицето си. Очите му бяха зачервени и изглеждаше уморен. Кимна на Джо, който го потупа по рамото и се върна в кухнята. Айлийн седна на мястото си. Чувстваше се едновременно неловко и глупаво. Но не успя да се насили да стане, да отиде при този човек, да го прегърне или поне да го потупа по рамото, както беше направил Джо преди малко.

— Кафе — съобщи Джо. — Адски горещо и тъпкано с кофеин.

— И така, накратко — започна с една от любимите фрази на Айлийн Джо и отпи последната глътка кафе от чашата си. — Имаме разломната зона Ню Мадрид, тема, по която станах нещо като експерт. Знаете ли, че за няколко часа след земетресението точно до зоната Мисисипи всъщност е текла назад?

— Трудно е да си го представиш — каза Алън Бакстър, който внимателно беше обхванал чашата си с две ръце. Той и Роузън седяха на кухненските столове. Айлийн се бе сетила, че след като лаптопът на Джо е портативен, могат да гледат симулацията навсякъде, но не предложи да го преместят във всекидневната. В кабинета на Джо беше и свързаният с Интернет компютър, както и безброй още машинарии, повечето компютри. Стените бяха облицовани с книги, книги се издигаха в купчини и по пода. Ако къщата имаше сърце, то беше тук.

— Има още много, но повечето и сам не мога да повярвам — каза Джо. — Днес взех някои книги от библиотеката. Сан Андреас например. Всички знаят за Лос Анджелис и Сан Франциско, нали?

— Да — измърмори Айлийн.

— Е, оказа се, че Сан Андреас е по-безопасна зона от Ню Мадрид. Плочата там е начленена като напукана чиния. Вярно е, че браздите минават точно под Лос Анджелис, но те всъщност поглъщат силата на земетресенията.

— Поглъщат я? — попита Роузън.

— Нещо като буфери, ако мога да се изразя така. Земетресението се заражда в разломната зона, но не се разпространява като голяма вълна. По-скоро като вълна, която се удря в поредица от скали. Така силата на вълната се загубва и остатъкът, който се движи между скалите, е много по-слаб и неконцентриран.

— В Ню Мадрид няма пукнатини, така ли? — попита Алън Бакстър.

— Няма малки напуквания. Когато земетресението избухнало през 1812, порцеланът в къщите в Бостън се натрошил. В Денвър водата се разплискала в легените, нали ги знаете, имало ги е във всяка стая. — Джо описа кръг с ръка, като се опита да покаже формата им.

— Кана и леген за миене като по уестърните — каза Алън. — В Денвър?

— Денвър. По разломната линия Ню Мадрид — Литъл Преъри цели къщи пропадали в пукнатините, които се отваряли в земята. Реката закипяла и за секунди потъмняла от калта и чакъла. Дърветата, които били потънали на дъното, се изстреляли във въздуха като заредени с динамит. — Джо натисна някакъв бутон и Ню Мадрид се показа в ярки, жизнерадостни цветове на малкия екран на лаптопа.

— Падали дървета. Много хора се качвали на тия, които били достатъчно големи да прекосят по тях пукнатините в земята. Вдигнал се ужасен шум, а въздухът се изпълнил със серни изпарения. Представяте ли си каква невероятна нощ е било? Нямало е телевизия, нито радио, хората бягали от реката и се опитали да преминават по дърветата. Поглъщали ги появилите се покрай бреговете подвижни пясъци, а малките лодки били завличани на дъното от водовъртежите или погребвани под сриващите се склонове на бреговете.

— Хей — продължи той, все още загледан в екрана на лаптопа. — От начина, по който изчисляваме евентуалните жертви от атомни бомби, може и да успея да изчисля колко хора биха загинали при едно такова земетресение днес. През 1811 в долината на Мисисипи са живели само три хиляди души. Не знам колко живеят днес. Сигурно милиони. Трябва да програмирам интензитета в епицентъра и намаляването на силата по периферията. Така ще разберем къде биха се получили най-много разрушения… — Джо придърпа краката си и седна върху босите си пети.

— Чакай малко — каза Алън. — Да се върнем малко назад. Къде се вписва Криста Люис във всичко това?

— Мислим, че Лийтсдейл е щял да изкара наяве проекта за предвиждане на земетресенията — отговори му Айлийн. — А Криста е била по някакъв начин свързана с това.

— Криста и Големите пясъчни дюни — каза Роузън.

— Ей, Джо, имаше ли нещо за Големите дюни във файловете на Лийтсдейл?

Джо, все още загледан в екрана на лаптопа, подскочи в стола си.

— Какво?

— Файловете на Лийтсдейл. Големите пясъчни дюни — развеселена повтори Айлийн. Ако го оставеха, Джо можеше да се отнесе за часове и когато пак им обърне внимание, да е програмирал компютъра да показва щетите цветно и триизмерно.

— Не, не мога да си спомня — каза той, без да отмества очи от монитора. Беше като хипнотизиран.

— Ами нещо странно, нещо, което да не се връзва? — попита Роузън.

— А, да, имаше нещо. Лийтсдейл беше запазил една снимка, която изобщо не бе симулация.

— Какво имаше на нея? — попита Алън.

— Стори ми се доста не на място. Между всичките тези снимки на мадами имаше черно-бяла снимка на Никола Тесла.

— Кой е Никола Тесла? — попита Роузън.

— Той е известен тук, в Колорадо Спрингс, и би трябвало да е известен по целия свят. Бил е изобретател. Открил е променливия ток, знаехте ли?

— Не, това е направил Томас Едисон — поправи го Алън.

— Да, ама не. Едисон е изобретил електрическата крушка. Тесла и Томас Едисон били големи съперници. Едисон открил правия ток, а Тесла — променливия и сега всички използват променлив. Но кой е по-известен? Едисон. Тесла продал патента си на „Уейстингхауз“, за да може да изпревари „Едисон Пауър“. Успял, но умрял разорен и забравен в един въшлив хотел в Ню Йорк.

— Някъде оттук ли е? — попита Алън. Изглеждаше объркан. — Или от пясъчните дюни?

— Не — каза Джо, отдавна забравил за лаптопа си. — Хърватец е, емигрирал в САЩ още млад. През лятото на 1899 провеждал експерименти в Колорадо Спрингс. Затова и Музеят на Тесла е тук. Един ден се помотах натам и веднага станах теслафил.

— Какво значи Тесла файл? — попита Алън.

— Теслафил, с „и“ — усмихна се Айлийн. — Като обратното на фоб. Наистина голям фен.

— Тесла е бил много странен, много — засмя се Джо. — Една вечер гръмнал цялото захранване на града, докато правел някакъв експеримент. Обичал да кани хора да присъстват на електрическите му експерименти. Виждал съм го на снимка насред малка гръмотевична буря, която сам възпроизвел. Всеки друг би се притеснил да не се изпече жив, но Тесла най-спокойно си чете книга.

— Какво общо има това със земетресенията? — попита Роузън. — Защо Лийтсдейл е оставил снимката му във файловете си?

— Има снимка, името му и координати — каза Джо. — Ей, знаете ли, че в музея купих книги за него? Бяха от тези, нали ги знаете, които хората сами печатат в мазетата си. Само че така и не ми остана време да ги прочета. Да видим дали ще ги намеря. — Той стана и излезе с чашата си кафе в ръка.

— Но какво общо има това с Големите пясъчни дюни? — попита Алън.

— Не знам — каза Айлийн и почувства как по гърба й като котешка лапичка пролази тръпка.

— Ей, Джо — провикна се Роузън. — Закъде бяха тия координати?

— Не проверих — провикна се от другата стая Джо. Според гласа трябва да беше в кухненската ниша и да рови из книгите си. — Трябваше да го направя, но се залисах с Ню Мадрид.

— Можем ли да проверим? — попита Алън. Никой не отговори от другата стая.

— Джо? — повика го Айлийн. Пак не последва отговор. Косъмчетата по ръцете на Айлийн настръхнаха. Тя понечи да стане с ръка на пистолета си и в този момент Джо се показа на вратата.

Лицето му беше мъртвешки бледо, сякаш не само бе видял призрак, но и сам се беше превърнал в такъв. Стискаше празната си чаша толкова силно, че кокалчетата на ръката му бяха побелели.

Носеше някакви книги, всички голям формат, оръфани и прашни. От евтината им подвързия и избелели цветове ставаше ясно, че са печатани от любители.

— Какво има? — попита Алън.

Джо не отговори, само извърна най-горната книга така, че да обърне заглавната й страница към Айлийн, Роузън и Алън.

След няколко секунди, които продължиха цяла вечност, Айлийн прочете на глас:

— „Машината за земетресения на Никола Тесла.“

— Стъмва се — каза Джо. Стоеше до прозореца на кабинета си и надничаше през щорите. Проверяваше за непознати коли, хора, които се държат странно, в случай че убийците все пак бяха проследили Айлийн, Роузън и Алън и изчакваха да настъпи нощта, за да нападнат пак. Слънцето отдавна беше залязло зад Фронт Рейндж и дългият здрач бавно преминаваше в мрак. Времето, досега задушно, започваше да се променя. Из клоните на дърветата като дихание се завихряше лек ветрец. Температурата рязко спадаше. Ако беше сам, Джо отдавна щеше да е пуснал телевизора си на прогнозата за времето. Задаваше се голяма буря и искаше да види сателитните снимки. При създалото се положение обаче беше в неведение.

— Чувствам се като ловец на вампири — каза Алън. — Страхувам се от приближаването на нощта.

— И аз — каза Айлийн. — Ако сме били прави, то си имаме работа с нещо много опасно.

— Достатъчно голямо, че правителството да изпрати наемни убийци? — попита сериозно Алън. — Както направиха с теб?

Все още загледан навън, Джо поклати глава.

— Не мисля. Правителството, с голямо П, всъщност не съществува. Можеш да накараш няколко войници от Форт Карсън да дойдат и да ни убият толкова, колкото можеш да накараш и Айлийн и Роузън да отидат да убият някого. Специалните служби, Тюлените, Делта форс, те са професионалисти. Не убиват американци по команда, те самите са американци. Имат си професионален кодекс, дълъг с километри.

— Добре, тогава ЦРУ? — упорито попита Алън. — Или ФБР? Спомни си какво направиха при онзи религиозен конфликт в Уейко, Тексас^[1]. Това със сигурност не беше дружелюбно. Нито почтено.

— Беше пълен провал, ако питате мен — каза Роузън.

Джо забеляза, че Айлийн кима в знак на съгласие.

— Хората в служба на правителството могат и да се олеят — каза тя. — Хората понякога са лоши. Правителството ни може и да прави лоши неща заради глупост или по случайност, също като голямо, тъпо дете. Но в правителството работят прекалено много добри хора, които не биха позволили да се случи нищо лошо, поне не и за дълго.

— Като с японските емигранти през Втората световна война^[2] — намеси се Роузън.

— Да, и робството, и изтребването на бизоните, за да умрат от глад индианците — продължи Айлийн. — Наистина лоши неща се случват. Но за разлика от нацистите или комунистите ние не сме лоши по принцип. И нещата постепенно се оправят. Има достатъчно добри хора, които да оправят лошите неща.

— Ще ми се да имах оптимизма ти — каза Алън. — Значи не мислиш, че твоите мъже в черно са били на държавна служба?

Айлийн вече клатеше глава.

— Не, всъщност мисля, че са точно такива.

— Е, сега вече съм напълно объркан.

Джо напусна мястото си до прозореца, седна на дългия диван до Алън. Пътем забеляза дистанционното на телевизора и едва се сдържа да не го включи.

— Съгласен съм с Айлийн донякъде. Правителството с главно П не би направило това — каза Джо и скръсти ръце пред коленете си, по-далече от дистанционното. — Но малките правителствени служби могат. Малките проекти могат да си позволят убийство. Както могат да постигнат и нещо много, много полезно.

— Той погледна към Айлийн и видя, че и тя го гледа сериозно. Не се усмихваше. Вече бяха спасявали заедно света, те двамата и още няколко хора от малки организации. Малцина щяха някога да научат за това.

— Абсолютно правилно — каза Айлийн. — Можеш да запазиш тайната само в сравнително малка група.

— Проектът Манхатън^[3] — предложи Роузън.

— Или летящата чиния в Розуел — допълни Джо.

— Да, и противоядрената ни програма — предположи Алън. — Чух, че вече са я изпробвали… добре ли си?

— Влезе ми нещо в гърлото — каза Джо, кашляйки, и се изправи. — Къде си чул пък това?

— От Криста — тъжно отговори Алън. — Тя мислеше, че в Колорадо трябва да има някаква подобна програма заради НОРАД и всичко останало. Беше прочела в Интернет нещо в смисъл че е възможно да успеем да свалим ракетите с ядрени бойни глави във въздуха. Но тя се занимаваше с екологични замърсители.

— Добре — с усилие каза Джо. — Ако нашите хора са отговорни за смъртта на Криста Люис и Джим Лийтсдейл, то те може да са и спонсориран от правителството проект.

— Строго секретен, закодиран проект — каза Айлийн. — Достатъчно малък, че да потули убийство.

— Изнасилване и убийство — напомни им Алън. По скулите и около носа му избиха червени петна. — И не мога да разбера защо си губим времето тук в приказки. Трябва да отидем там и да ги заловим.

— Къде? — попита озадачено Джо.

— Там — ядоса се Алън и посочи с пръст към картата на Колорадо, която Джо беше проснал на масичката за кафе преди около час. Точно в средата на Големите пясъчни дюни, на географска ширина 37 градуса, 47 минути и 50 секунди и дължина 105 градуса, 33 минути и 20 секунди — координатите, съхранени в снимката на Никола Тесла — Роузън прилежно беше изрисувал малък Х.

— И какво предлагаш да направим там? — меко попита Айлийн. — Просто да отидем и да арестуваме хората. Може и изобщо да не са там? И защо?

— За убийство. Каза, че разполагаме с косми от убиеца на Криста. Арестувайте всички и тествайте ДНК-то им.

— Не е лошо като идея — безизразно вметна Роузън.

— Да, ако живеехме в Китай — каза Айлийн. — Не можем да го направим, господин Бакстър. Трябва да разполагаме с причина да ги арестуваме, а ни е нужна и заповед за арест. Може и да успеем да вземем такава от тамошния шериф, Гонзалес, но…

— Сигурен съм, че ще ни даде — прекъсна я Алън. — Той ми е приятел.

— Първо трябва да разберем с какво точно се занимават те. После може би ще разберем защо убиват хора — каза търпеливо Джо. — Все още си мисля, че предизвикват земетресения с машина като на Тесла.

— Не съм убеден за машината на Тесла — отбеляза Роузън.

— Не мога да разбера защо никой не знае за тези земетресения. Ако съществуваше подобна машина, то всички би трябвало да знаят за нея.

— Преди час дори не беше чувал за Тесла — сви рамене Джо. — А седим под крушките, захранени от изобретението му. Светът ни се движи с енергията, изобретена от Никола Тесла. И никой от вас не знаеше за това.

— Добре де, наречи я машината за земетресения на Едисон — логично отбеляза Роузън. — Защо никой не знае нищо за нея?

— Мисля, че мога да отговоря на този въпрос — обади се Алън.

Роузън го подкани с ръка.

— Защото документацията на Тесла някак си е попаднала в правителствените архиви — каза Алън. — Това е единственото обяснение. Затова и проектът е правителствен.

— А тия домашно издавани книги?

— Те се базират само на слухове за машината. Също като книгите, които четеш за чинията от Розуел. Няма никакви доказателства, само слухове.

— Не мога да повярвам, че държавата може да спонсорира проект, който да причинява земетресения — протестира Айлийн. — За какво? Не става дума да сплашиш някого, нито за правене на пари или за някаква ясна цел. Какъв би бил смисълът?

— Не знам — упорито каза Джо. — Обаче имам предчувствие. Ще проверя принтера си. Може да има нещо във файловете, които разпечатах.

Старият лазерен принтер на Джо беше изпитан и работеше безотказно, но смърдеше като мръсно куче и когато започна да принтира документите за пясъчните дюни и Никола Тесла, цялата група избяга от кабинета. След удобните дивани във всекидневната на никого не му се искаше да се връща на твърдите дървени столове.

Когато Джо се върна с дебел наръч листове, телевизорът работеше.

— Хей — щастливо каза той. — Точно за това си мечтая от часове.

Айлийн виновно сви рамене и потупа мястото до себе си. Течеше емисията от девет часа и повечето новини бяха за последиците от колорадското земетресение. Оттам новинарите се прехвърлиха на чаровните орлета в зоологическата градина на Шайенските планини, после към стотния рожден ден на някаква жена в Небраска.

— Няма много новини — отбеляза Роузън.

— Големите пясъчни дюни са съставени от стрит кварц, знаехте ли това? И само допреди десет хиляди години ги е нямало — прочете на глас от листовете Джо. — Охо. Тук има нещо за звука Таос, каквото и да е то. Май е някакъв звук, за който се предполага, че се заражда в дюните, или долу в Ню Мексико, никой не знае.

— Сигурно идва от машината за земетресения — разсеяно каза Айлийн, без да откъсва очи от телевизора. — Не може да е абсолютно безшумна.

— Времето — каза Роузън. Останалите млъкнаха и се обърнаха към телевизора.

Джо изпита странно удовлетворение при вида на дългата редица облаци, които се приближаваха към Фронт Рейндж. Широк въздушен фронт се придвижваше от калифорнийския бряг към вътрешността на страната. Често това водеше до слънчево време по Фронт Рейндж и дъжд или сняг в Средния запад, но понякога фронтът се сливаше с влажния фронт с ниско налягане, който навлизаше от Мексиканския залив. Този въздушен фронт си имаше прякор, при споменаването на който всеки колорадец изтръпваше.

— Албъкъркът — казаха Роузън, Айлийн и Джо в един глас.

Говорителят хищно се усмихна от екрана и произнесе:

— Идва албъкъркът, приятели. Утре тръгнете за работа по-рано и непременно слушайте съобщенията ни за проходимите места.

Джо изключи телевизора.

— Какво е албъкърк? — попита Алън.

— Силна буря с планини от сняг — каза Джо. — Цял ден усещах, че ще се случи нещо такова. Надявам се из горите да не са останали много летовници.

— Добре, че е сряда, а не събота — каза Роузън. — Иначе пак щяхме да загубим туристи.

— Все още искам да отида на дюните — упорито отбеляза Алън.

— Не, не и тази вечер — каза Джо. — Откъде си?

— Пайндейл, Уайоминг, малък красив град в подножието на планините Уинд Рейндж. Знам всичко за снега. В сравнение с Уайоминг това тук са тропиците. Какво значение има малко сняг? Искам да върша нещо.

— И аз — каза Роузън. — Защото почти успяха с Айлийн, а слепващия път може да се справят и по-успешно. Или да убият мен.

— Повярвай ми, няма да безделничим — каза Айлийн. — Просто имаме нужда от още информация, иначе сами ще се напъхаме в капана.

— Като стана дума за информация — намеси се Джо, — тук имам около четиристотин страници статии. Ако си ги разпределим, ще ги прегледаме по-бързо.

— О, не — изпъшка Айлийн, но се усмихна и пое тесте листове от Джо. — Надявам се, че си ми дал нещо интересно.

— Всички са интересни — поправи я Джо. — Някъде тук е отговорът. Трябва да е тук.