Бони Рамтън
Земетръсни игри (4)

Глава 4

Военновъздушна база „Питърсън“, Колорадо Спрингс, Колорадо

Бандимиър, намахана, къдрокоса и миловидна зад волана на огромния държавен джип, ги чакаше на портала. С няколко елегантни завъртания свали прозореца откъм страната на шофьора.

— Здравейте — обърна се към Айлийн. — Как си, Ели? Приятно ми е да те видя пак, Дейв.

— Роузън — ледено я поправи Дейв.

— Имаме самоубийство на площадка 12-F — продължи дребният майор. — Карайте след мен, след минутка сме там.

— Мразя хората, които говорят така — отбеляза Роузън, докато Бандимиър ловко направи остър завой и подкара към военновъздушната база „Питърсън“.

Айлийн се разсмя.

— Не й се връзвай.

— Няма, Ели — отговори Роузън.

Айлийн сви рамене.

— Не сме ли истински късметлии? — промърмори Роузън.

— Почти предпочитам да се занимавам с ония доклади по земетресението — оплака се Айлийн и погледна към Роузън.

— Почти — довършиха в един глас двамата.

Караха след майор Бандимиър, без да разговарят. Нямаше нужда, между тях отдавна се беше установило спокойното мълчание, резултат от почти година работа като партньори. Айлийн всъщност харесваше Дейв Роузън. В началото се беше притеснявала, че той ще се опита да поеме командването, нещо, което повечето мъже биха направили, в случай че непосредственият им началник е жена. В полицията обикновено не постъпват пасивни мъже, но и Айлийн нямаше да се даде лесно, не и след като беше работила под ръководството на Джим Ериксън цели три години. Надушваше неприятности, но такива не последваха. Дейв беше толкова мълчалив, че Айлийн често се хващаше да мисли, че в стереотипа за тихия индианец може и да има нещо вярно. Беше почти сигурна, че Роузън е индианец. Със сигурност не сиукс, беше израснала в Североизточен Уайоминг и добре познаваше сиуксите от племето дакота. После бе решила, че е навахо, но, от друга страна пък, идваше от Ню Йорк. Какъвто и да беше и откъдето и да идваше, Роузън бе най-уравновесеният човек, когото някога беше срещала. Не се опитваше да поеме лидерството, въпреки че работеше колкото и самата Айлийн. Не говореше много, но когато го правеше, думите му бяха винаги на място. Айлийн говореше, а Роузън слушаше, като от време на време вмъкваше по някой коментар, и в края на краищата винаги успяваха да разрешат случаите си.

И най-хубавото беше, че помежду им не съществуваше никакво сексуално привличане. Дейв Роузън беше висок, с мастиленочерна коса, изразителни черни очи и мъжествено, сякаш изсечено лице и въпреки това никога не бе привличал вниманието на Айлийн, дори и по времето, когато постъпи в управлението, а тя още работеше с Джим Ериксън. Самият Роузън явно също не я намираше привлекателна.

Веднъж й попадна някаква статия за феромоните, идеята беше, че ако двама души не са генетично съвместими — тоест ако има опасност потомството им да има дефекти, — то тия двама души няма да изпитат никакво привличане помежду си, независимо как изглеждат. Една вечер по време на много досадно дежурство Айлийн разказа за откритието си на Роузън. Тъкмо си поделяха огромен пай с месо. Роузън смучеше соса от пръстите си и ако на неговото място беше Джо Танър, Айлийн щеше да му се нахвърли веднага. Джо, който физически не беше много различен от партньора й, я разсейваше. Всичко, което правеше, я възбуждаше силно. Джо е забележителен човек, обясни тя на Роузън, докато на свой ред облизваше един по един пръстите си. И не само външно, Джо не беше само тъпкач, с когото да си ляга от време на време. Не, тя го обичаше. А и беше невероятно привлекателен физически.

— Вие двамата ще си имате красиви бебета — с типичното си многословие каза Роузън. — Докато от нас двамата ще излязат космати чудовища с по три глави и огромни носове.

Айлийн се беше разсмяла толкова силно, че се задави със сандвича си и докато се опитваше да го изкашля, си блъсна главата в предното табло. Роузън й подаде колата й и по очите му си личеше, че също се смее.

Майор Бандимиър зави елегантно, спря джипа си и изскочи навън. Вълна парфюм обля Айлийн. Бандимиър беше успяла да придаде на униформата си вида на костюм от витрината на скъп магазин, изложен на симпатична манекенка с перфектно ситно накъдрена руса коса. Синята й пола беше тясна и къса, а светлосинята й риза явно бе шита по поръчка и плътно прилягаше към повдигнатите й, стегнати гърди.

— Почти сигурни сме, че е самоубийство — повтори тя, докато вадеше от кожен калъф два пропуска за посетители. — Майор Джим Лийтсдейл, намерили са го в градината до 12-Е, до сградата, в която работи. Има рани от огнестрелно оръжие, но никой не е чул изстрели. Било е или по време на земетресението, или веднага след това. Не знаем със сигурност. — Тя подаде единия пропуск на Айлийн и пристъпи към Роузън, направи се, че не забелязва протегнатата му ръка и сама го закачи на джоба на ризата му.

— Така — каза тя и потупа с малката си ръка масивните му гърди.

Айлийн прикачи сама пропуска си и едва се сдържа да не се изсмее.

Военновъздушната база „Питърсън“ беше приятно място, с широки улици и много зеленина. Сградите бяха бетонни, с типичната за модерното строителство изсечена форма, но явно някой беше положил усилия да ги разхубави, като живописно разхвърля между тях храсти и дървета. Паркингът, на който ги беше завела майор Бандимиър, се намираше срещу 12-Е, номерът на сградата бе ясно изписан с огромни, почти двуметрови черни букви. Площадката беше почти празна. Зад нея започваше красива полянка, последвана от парк на възвишението, сред който беше поставено оръдие. До него караулеше войник.

Не, Айлийн видя крайчеца на син брезент. Войникът пазеше тялото. Техния труп. Нещо присви гърлото й. Чувството беше приятно, както когато захапеш нещо едновременно кисело и сладко. Отдавна беше спряла да се чувства виновна, че точно това е работата, която я прави щастлива.

— Кой откри тялото? — попита тя.

— Редник Ейми Шнески — отговори майор Бандимиър. — Подготвя се за Академията на специалните служби и всяка сутрин бяга с голяма раница камъни. Поне така казва. В момента е в 12-Е, в стаята за отдих.

— Окей — въздъхна Айлийн. Даяна Бандимиър може и да не й беше приятна, но бе компетентна. — Да видим тялото.

Майорът сви рамене и ги поведе към тялото и караула.

— Някой докосвал ли е трупа? — попита Айлийн.

— Само Шнески, за да провери пулса му. И аз по същата причина. Обадих се на доктор Дърланд. Ще изпратят екип до един час.

Караулът изглеждаше отегчен и измръзнал. Все още не беше заваляло, но вятърът пронизваше, а войникът бе само с лятната си камуфлажна униформа. Той се изпъна и отдаде чест на майор Бандимиър.

— Иди да похапнеш и се облечи — му каза тя. — Върни се след около час.

Войникът отпусна ръка и побягна надолу.

Айлийн извади чифт латексови ръкавици. Винаги имаше пълна кутия в джипа си. Роузън мълчаливо последва примера й. Бандимиър вече беше сложила своите. Айлийн пристъпи напред и внимателно разгъна брезентовата торба.

Майор Лийтсдейл, ако Бандимиър не грешеше, беше съвсем мъртъв. Очите му бяха полуотворени и безжизнени. От носа, устата и ушите бе изтекла малко кръв. Ръцете му с отворени и обърнати нагоре длани лежаха до тялото, краката му също бяха прибрани. Няколко омаломощени от студа мухи лениво пълзяха по устата му. Пистолетът беше в дясната му ръка и пръстът му още лежеше върху предпазителя. Беше се прострелял веднъж в лявото око. Куршумът беше изкарал окото от очната кухина, но не го бе засегнал и то се взираше нещастно встрани. Другото безпристрастно гледаше нагоре.

Айлийн усети как коремът й се стяга. Скришом погледна към Роузън, който й отговори с леко кимване. Тя се обърна пак към тялото.

В тревата лежеше празна бутилка вино, по дъното на която имаше малко тъмночервена течност.

— Ще трябва да изследваме това — промърмори Айлийн. — Когато дойдат от криминалния отдел.

— Ако изобщо е негова — каза Роузън.

— Негова е — отговори Айлийн и Бандимиър кимна.

Айлийн обясни на Роузън. От опита си във Военновъздушните сили знаеше, че в никоя военна база няма фасове, опаковки от чипс, книжни чаши. В началото на обучението си Айлийн беше участвала в безброй почиствания. Подреждаха курсантите в две редици и ги подкарваха през паркингите или поляните. Целта беше да приберат всички боклуци, които се изпречеха на пътя им. И най-малката хартийка от дъвка означаваше лишаване от неделен отпуск. Тази практика беше още в сила и благодарение на нея всяка база се поддържаше изрядно, направо призрачно чиста.

— Така че — заключи Айлийн — предмет с големината на бутилка не може да е престоял на това място повече от една нощ.

— Звучи ми като престараване — отбеляза Роузън.

Айлийн направи гримаса.

— Ще ти го обясня простичко. Мините.

Роузън примигна неразбиращо.

— Хората от тия бази обикновено биват изпращани по разни страхотни места като Босна — обясни Айлийн. — Често животът им зависи от това да обръщат внимание на подробностите.

Роузън, както винаги пестелив на думи, само кимна. Айлийн почти си представи как вечно заетият библиотекар в главата на Роузън си записва новата информация, категоризира я и я поставя на място, където да му бъде подръка при нужда. Беше забавно да му кажеш нещо, което да не знае.

— Оставил ли е прощално писмо? — попита тя Бандимиър.

— Поне не тук — отговори Бандимиър. — Но може и да е в офиса му. Запечатахме го. Никой още не е влизал там.

Айлийн приклекна до тялото и докосна прилепените към земята, тихи и неподвижни гърди. После за пръв път се вгледа в него, опита се да надникне зад започващото подпухване, мухите и странния поглед. Джим Лийтсдейл, доскоро жив, може би женен, с деца. Какъв човек е бил Джим Лийтсдейл? Видя следите от мъка и грижи по челото и около устата му, бръчки толкова скорошни, че приличаха на белези от порязано. Зад тях бяха бръчиците от смях и мрежата бръчици около очите. Последните явно се бяха появили от често примижаване срещу слънцето или ветровете, следи от спортуване на открито. Зъбите зад отпуснатите му устни бяха чисти и равни, ръцете му — с добре оформени мускули, коремът му явно доскоро е бил стегнат. Имаше късо подстригана оредяваща руса коса. Не си личеше собственикът й да й беше отделял някакво особено внимание.

— Беше ли женен?

— Да, загубил жена си миналата година — прочете от досието му Бандимиър. — Лори Лийтсдейл, загинала при земетресението на „Бърбанк“. Върху нея и още няколко души се срутила стена. Била е бременна.

Последва кратко мълчание. Все още клекнала до Лийтсдейл, Айлийн погледна към Роузън. Той срещна очите й и безмълвно показа, че я е разбрал. Айлийн кимна и се върна към тялото.

Не беше суетен, изглеждаше добре, коремът му се бе поотпуснал от стоенето на бюрото, но иначе беше в добра форма. Мъж, когото са обичали, преди нещастието да го лиши от семейство.

— Защо точно тази бутилка? — внезапно попита Роузън.

Айлийн се изправи и разтърси крака. Беше се питала същото, но не й се мислеше за това.

— Плодово сладко вино. По-скоро женско питие — каза тя и сбръчка чело. — Не че особено се радвам точно аз да го кажа.

— Може във виното да е имало нещо — каза Бандимиър. — Тези вина са сладки и вътре може да се разтвори нещо горчиво. Така че да набере смелост да натисне спусъка.

Айлийн погледна Даяна Бандимиър с наченки на интерес. Не беше очаквала толкова много от майора.

— Хей — извика някой зад тях.

Айлийн почти подскочи и светкавично се обърна, ядосана, че са я стреснали. По хълма се качваше мъж с костюм. По бузите му бяха избили червени петна.

Изглеждаше вбесен. Имаше гъста кафява коса и вежди, а около кестенявите му очи се червенееха кръгове, като че ли беше прекарал безсънна нощ или наскоро бе плакал. Кожата му беше надупчена от стари белези от акне, от които лицето му придобиваше някакъв мъжествен чар. Беше висок и добре сложен, мъж, който очевидно знае, че е привлекателен, или поне се мисли за такъв. Ръцете му бяха здраво свити в юмруци.

— Здравейте — спокойно го поздрави Роузън.

— Господин Мичъл — изписка страхливо Бандимиър.

— Какво означава този… цирк? — Гласът на Мичъл беше дълбок, силен и много ядосан.

Бандимиър се сви от страх и без това дребното й тяло се снижи пред погледа му.

Айлийн побесня не само поради тона на непознатия, но и от презрение към Бандимиър.

Жените, към които се числеше и тя, не трябваше да отстъпват така пред мъж. Беше готова да защити това свое убеждение с подготовката си в бойните изкуства и двата си пистолета. Айлийн се опитваше да говори с жените при всеки удобен случай и винаги се чудеше защо повечето жени, които стрелят, и то добре, са твърдо за ограниченията за притежаване на оръжия. Дали ако им отнемеха пистолетите, мъжете щяха да спрат да се бият? Или мъжете като Теди Шоу щяха да се откажат от тампоните, напоени с етер, и шперцовете?

— И кой, по дяволите, сте вие? — попита любезно тя.

Мичъл я удостои с гневен поглед.

— Джейкъб Мичъл, директор на проекта в 12-Е — отговори той. — Защо не се погрижите за този нещастник?

— Точно това правим, сър — намеси се Бандимиър с толкова задъхан и тих гласец, че прозвуча като мишка в анимационен филм.

На Айлийн й се прииска да я изрита.

— Това ли наричаш да се погрижиш за Джим? Той е мъртъв, сложил е край на живота си, а вие сте се скупчили около него като ято проклети лешояди и сте оставили да го налазят мухите! — Мичъл игнорира Айлийн и извърна ядосаното си лице към Роузън.

— Ти, ти кой си? Ти ли отговаряш тук?

— Аз отговарям — каза Айлийн стегнато. — Инспектор Рийд. Това е инспектор Роузън. Отдел „Убийства“, Колорадо Спрингс. А сега се отдръпнете от мястото на престъплението? Не искам случайно да разместите нещо.

— Откога наричате самоубийствата престъпления? Нямате ли си истински престъпления за разследване? — изкрещя Мичъл. От поредния леден полъх на вятъра краят на синия брезент заплющя. Няколко листа паднаха върху тялото. Звукът беше като от корнфлейкс.

— Просто се отдръпнете назад, сър — повтори Айлийн.

— Искам да се погрижите за приятеля ми — каза Мичъл. На думата приятел гласът му потрепери, мъжът се изчерви и лицето му още по-ясно се открои на фона на сивия следобед.

— Съжаляваме за приятеля ви — меко каза Айлийн. — Но трябва да спазваме определени процедури. Нека се погрижим за това, окей? А сега да се отдръпнем назад. — Тя направи грешката да постави ръка на рамото на Мичъл. Мускулите му под костюма бяха напрегнати и пулсираха като гнездо отровни змии. Той извика с погнуса, отхвърли ръката й и отстъпи назад. Беше забравил за наклона, загуби равновесие и едва не падна.

— Майор Бандимиър, искам веднага да поемете контрол над ситуацията — извика той, когато най-после възстанови равновесие и тръсна ръце, сякаш допирът на Айлийн го беше изгорил. — А ти — каза той, гледайки към нея. — Ще се обадя на твоя шеф и ще ти отнема службата.

Обърна се и закрачи към колата си, чисто нов седан, който изръмжа като пантера, когато собственикът му запали мотора. Преди, да излезе на улицата, Мичъл превъртя гумите му така, че изпод тях излетя черно облаче.

При оръдието остана само шумът от падащите върху брезента листа и накъсаното дишане на Бандимиър.

— Е — каза Айлийн. — Това не беше особено приятно.

— Не го виждам на твоето място — без да променя изражението на лицето си, отбеляза Роузън.

Айлийн понечи да се засмее, но при вида на Бандимиър веселието й се стопи. Дребната жена беше бледа, с разширени от ужас очи. Приличаше на миниатюрен пудел, хвърлен в плувен басейн.

— Кой беше този клоун, Даяна — попита тя. — Винаги ли е такъв?

— О, не — проплака Бандимиър и закърши ръце. — Наистина не трябва да ядосваме господин Мичъл. Той е важна клечка. Има власт.

— Не и над нас — успокои я Роузън.

— Натопи нас — каза Айлийн. — Не забравяй, че можеш да ни прехвърлиш всичко. Над нас е само Конгресът. Нали си спомняш, че прокараха закон за военните бази и углавните престъпления? — Бандимиър нещастно кимна. — Без значение каква роля изпълнява тук Мичъл, той няма власт над нас. Изглежда ми познат, но не мога да се сетя откъде. Кой е той?

— Господин Мичъл е бивш конгресмен. Не го ли познахте? Преди няколко години се кандидатира за президент, но отпадна преди предварителните избори. Сега ръководи проекта в 12-Е. Вие май не следите политиката. — Тя въздъхна и издуха кичур руса коса от челото си, но изражението й се поразведри, когато премести поглед от Роузън към Айлийн. — И не ме питайте за какво става дума, ще трябва да ви кажа, че нямам никаква представа. Поверителна информация.

— Какво означава поверителна? — попита Роузън.

— Повече от строго секретна — разсеяно отговори Айлийн. — Получаваш разрешително за достъп само ако притежаваш специална парола. Така че ако работиш върху вътрешен проект, получаваш поверителен пропуск и специален код, като „съдба“ например.

Тя прехапа език. В момент, особено опасен за Америка, нелегално й бяха дала „съдба“ за парола. Думата просто й се изплъзна. За щастие Роузън и Бандимиър не усетиха нищо и кимаха, сякаш Айлийн бе измислила думата на момента. Проклети тайни. Айлийн не ги обичаше и мразеше да ги пази.

— Значи господин Мичъл работи по специален проект — попита бързо тя. — Е и?

— Знам само, че става дума за нещо много голямо и важно и че досега е издействал много пари за базата — каза Бандимиър.

— Той е политик. Наистина има власт. Не можем ли просто да побързаме и да приключим с това заради него? Наистина ще ми направите голяма услуга.

Айлийн погледна скришом към Роузън, който незабележимо сви рамене. Повдигнатата й вежда и свитите му рамене бяха равностойни на цял разговор. Вятърът се бе засилил, а и светлината отслабваше. Айлийн хвърли поглед към планината. Огромният връх Пайкс, който обикновено се виждаше ясно, сега бе забулен в облаци. Явно денят щеше да приключи с истински дъжд.

— Даяна — каза тя. — Ще ми се да приключа със случая, но ще трябва да направим допълнително разследване.

— За едно самоубийство? — проплака Даяна. — Вие да не се опитвате да ми погубите кариерата?

— За убийство — каза Айлийн. — Този човек не се е самоубил. Бил е убит и са го подхвърлили тук така, че да изглежда като самоубийство.

— Брезентът — обади се Роузън.

Айлийн скочи, за да хване другия край на чувала, преди да го отнесе един особено силен полъх на вятъра. Двамата с Роузън с мъка го закрепиха с няколко от камъните, които се търкаляха около оръдието.

— Кога очаквате доктор Дърланд? — попита Айлийн, когато първите капки студен дъжд зачукаха по брезента. Няколко леденостудени капки бръснаха бузата й и тя сви глава в яката си.

— Целият екип трябва да е тук до час — каза нещастно учудената Бандимиър. — Мислите, че е бил убит?

— Да — каза Айлийн и Роузън кимна.

— О, Господи — промълви Бандимиър. От дъжда косата прилепна към страните й, а така изглеждаше още по-дребничка и млада. — Убийство.