Уилиям Макдоналд
Забравената заповед: „Бъдете свети!“ (6)

Защо вярващият иска да бъде свят? Защо лайтмотивът на неговата песен е: „Искам все повече да приличам на своя Учител“? Защо голямата страст на неговото сърце е желанието да бъде като Христос?

Най-напред, защото това е инстинкт, който се вгражда в него по време на неговото обръщение. Тогава вярващият получава едно ново отвращение към греха и една нова любов към чистотата. Обитаващият в него Свети Дух се стреми да възпроизведе у него осветен характер. Неговата нова природа се изявява в едно страстно желание за победа в личния му живот.

Но освен това има и много сериозни причини, поради които вярващият трябва да търси светостта и да се съпротивлява на изкушенията на света, на плътта и на дявола.

Едно от най-лошите последствия от греха е позорът, който той нанася върху името на Господ Исус. Светът е прав да свързва името на ученика с името на неговия Учител. Ако ученикът съгреши, хората укоряват Учителя и хвърлят кал върху Неговото име. Те свързват с Него всяко срамно поведение. Когато през 1987 г. един телевизионен проповедник стана причина за избухването на голям сексуален скандал, най-големият атеист в страната каза: „Това е още един пример за това, че религията е една лоша, противна и гнусна игра“. Греховете прелюбодейство и убийство, които извърши Давид, станаха причина за безспирни хули срещу името на Господа (2 Царе 12:14). Виктор Джек споменава четири неща, които са умрели, когато Давид е съгрешил: усмивката на лицето на Бога: „делото… беше зло пред Господа“ (2 Царе 11:27); мирът в сърцето на Давид: „съгреших Господу“; сигурността на Давидовия трон: „няма никога да се оттегли меч от дома ти“; и свидетелството му пред света: „понеже… си дал голяма причина на Господните врагове да хулят“.

Друго едно основание за святост е споменът за цената, която Спасителят трябваше да плати за нашите грехове (1 Петр. 2:24). Нито един разумен християнин не би пожелал да продължава да прави това, което е причина за приковаването на Божия Син на кръста. Ако проливането на Неговата кръв беше необходимо, за да се заплати наказанието за греха, как биха могли Неговите последователи да одобряват или дори да търпят неправдата?

Христовата любов към нас ни принуждава да живеем в чистота. Той ни обичаше дори когато бяхме Негови безбожни врагове и показа любовта Си към нас, като плати огромната цена за нашето изкупление. Той ни осигури всичко необходимо за благочестивия живот. Исус не би могъл да ни обича повече. Всяко връщане назад към стария начин на живот е един много жалък отговор на Неговата любов.

Грехът съкрушава Божието сърце

Нашата любов към Христос трябва да ни накара да желаем да бъдем чисти съдове, полезни за Него. Ако ние наистина Го обичаме, ще искаме да бъдем угодни пред Него. Грехът не само нарушава Неговия закон, но и съкрушава Неговото сърце, докато светостта е угодна пред Бога. Той ни каза: „Ако Ме любите, ще пазите Моите заповеди“ (Йоан 14:15). Светостта е заповед (1 Петр. 1:15-16; Евр. 12:14).

Грехът кара хората да падат — както невярващите, така и вярващите. Когато неспасените видят как един християнин пада, те веднага си правят заключение, че евангелието не предизвиква никаква промяна в живота на човека, и му обръщат гръб. Това им дава основание да решат не само да не следват Господа, но и да започнат яростно да се подиграват на християнската вяра. Марк Твен се е разочаровал от християнството, когато чул, че някои християни оправдават робството, използват сквернословни думи и се занимават с тъмни сделки. Мохамед е възприел идеята за единия истинен Бог от евреите и християните, но бил отблъснат от начина им на живот. Брайън Гудуин казва следното: „Малко повече любов към Христос и към ближния можеше да промени хода на историята в онези области на света, които сега наричаме ислямски свят“.

Когато съгрешаваме, ние даваме повод и на други вярващи да съгрешават: те се разочароват и отпадат. Нашите грехове нараняват и хората, които са ни имали доверие — както в семейството, така и в църквата. Семейството ни неминуемо понася част от нашия срам и позор. Името на местната ни църква също страда, когато грехът ни стане обществено достояние, но дори и когато той остане таен, това нанася вреда върху духовната й атмосфера и ефективност. Един млад вярващ би се почувствал изключително разколебан и излъган, ако този, който го е довел до Господа, съгреши и се опозори. Колко често християни са били предпазвани от падане благодарение на видението на подкрепящи ги, вярващи приятели!

Животът в святост е най-добрият живот и за духа, и за душата, и за тялото. Той е добър и за физическото, и за духовното здраве. Светият живот ни спасява от угризения, чувство на вина, срам и много други видове духовни болести. Той ни води към пълнота от радост и вечно веселие (1 Йоан. 1:4; Пс. 16:11). Когато едно малко момченце си тръгнало след едно събрание с тъжно лице и някой го попитал защо изглежда така, то отговорило: „Защото е трудно да бъдеш и щастлив, и свят едновременно“. Но истината е, че без святост не може да има истинско щастие.

Когато непрекъснато живеем със съзнанието, че нашето тяло е храм на Светия Дух, ще имаме основание да желаем да „очистим себе си от всяка плътска и духовна нечистота, като се усъвършенстваме в святост в страх от Бога“ (2 Кор. 7:1). Ние никога не трябва да губим чувството си на удивление от това, че една от Личностите на Божеството обитава постоянно в нас и е наш непрекъснат Спътник.

Благочестието съдържа „обещанието и за сегашния, и за бъдещия живот“ (1 Тим. 4:8). То е най-добрата подготовка за вечността. Някой ден, може би скоро, ние ще видим Господ Исус. Ще застанем пред съдийския Му престол. Това означава, че трябва да живеем според светлината на това изпълващо ни със страхопочитание събитие, което от своя страна води само към живот на святост.

Грехът запечатва устата

Светостта дава свобода в служението на Господа, докато грехът запечатва устата. Чувството на вина и негодност, което съпровожда неизповядания грях, парализира човека. Той вече не се радва на освобождението на Духа. Неговото свидетелство е временно разрушено и истинността му е поставена под съмнение.

Светостта дава увереност в молитвата. „Ако нашето сърце не ни осъжда, ние имаме дръзновение спрямо Бога; и каквото и да поискаме, получаваме от Него, защото пазим Неговите заповеди и вършим това, което е угодно пред Него“ (1 Йоан. 3:21-22). Лошата страна на всичко това е, че ако в сърцето си гледаме благоприятно на неправда, Господ няма да ни послуша (Пс. 66:18). Грехът прекъсва молитвената връзка между нас и Бога.

Той също така прекъсва и общението ни с Бога. Това може да не ни звучи особено сериозно, но е истина. Вярващият, който следва Господа отдалеч, живее в непрекъсната опасност. Той може да вземе решение, да установи връзка или да се поддаде на изкушение, което може да го изолира и да го закара в някоя глуха линия до края на живота му.

Страхът от Бога е голям и мощен стимул за святост. Смисълът на израза „страх от Бога“ е бил толкова често смекчаван, че за повечето хора не означава нищо повече от почит или уважение. Може би е дошло времето да кажем, че той означава именно страх — здравословен страх от Бога, страх да не Го разсърдим, страх да не бъдем намерени за негодни, страх да не бъдем наказани. В известен смисъл Господ все още въздава за нечестието на бащата до третото и четвъртото поколение: много бащи, които са били неверни към своите съпруги, виждат как синовете им повтарят техния грях.

Това са само някои от причините, поради които ние никога не трябва да се отказваме да се стремим към святост и които трябва да ни подтикват към растеж в прилика с нашия благословен Изкупител.

Време е вече да се заемем с по-подробно разглеждане на въпроса за освещението. И нека не забравяме, че освещението е само още една дума за святост.