Уилиям Макдоналд
Забравената заповед: „Бъдете свети!“ (20)

Съвестта е вътрешният индикатор, който ни показва разликата между добро и зло в областта на мислите, намеренията и действията (Рим. 2:15). Тя кара момчето непрекъснато да се оглежда, докато пъха ръката си в кутията със сладки. Тя ни кара да намалим скоростта, когато в огледалото за обратно виждане се появи кола дори само с чифт ски на покрива. Тя пришпорва крадеца да бяга дори когато никой не го преследва. Както е казал Шекспир, тя прави всички ни страхливци.

Съвестта е свръхактивна, когато дойде времето за плащане на данъци или когато трябва да отидем в съда, или когато сме на изпит. Не е чудно, че Библията я нарича „светило Господно, което изпитва всичките най-вътрешни части на тялото“ (Пр. 20:27).

Всеки човек се ражда със съвест. Той интуитивно знае, че е лошо да се лъже, да се краде и да се убива. И тъй като много добре знае колко е лошо да бъде използван от другите, знае, че е лошо и той самият да прави това с тях.

Съвестта не е непогрешим пътеводител

Съвестта не е непогрешима. Тя също е пострадала от грехопадението като всички останали наши способности. Може да се повлияе например от принципи, които се проповядват от обществото. Затова поговорката „моята съвест е моят водач“ не е вярна.

Съвестта трябва да се обучава от Божието Слово, осветлено от Светия Дух. „Съвестта трябва да бъде първо събудена и информирана; след това приведена в съответствие с Божието откровение и чак тогава следвана“ (Барнхауз).

Истинското покаяние засяга и съвестта. Спомняйки си отново своето обръщение, Джон Нютон пише така:

Съвестта ми призна и преживя греха

и ме хвърли в отчаяние.

Савел от Тарс непрекъснато е чувствал угризенията на съвестта, които са пронизвали неговото сърце, и затова Господ му казва: „Трудно е за теб да риташ срещу остен“ (Деян. 9:5). Когато благодатта събудила съвестта на Робърт Мъри Маклейн с небесната си светлина, той започнал да трепери от страх пред опасността от съда и смъртта.

Чистата съвест (Евр. 9:14) е съвестта, която е била очистена с кръвта на Христос. И макар че тя все още действа като показател на нашето поведение, в нея вече няма страх от вечното осъждение, тъй като то бе понесено от Христос на кръста вместо нас.

Съвестта ми вече не ме обвинява,

защото Неговата скъпоценна кръв

веднъж завинаги ме оневинява,

очиствайки ме в Божиите очи.

Слабата съвест е съвест, която е прекалено взискателна към спазването на неща, които не са лоши сами по себе си (1 Кор. 8:7-8), като определен вид ядене и пиене например.

Съвестта може да стане безчувствена, когато нейният притежател престане да я слуша. Всеки път, когато се качвах в колата, чувах звука на един звънец, който ми напомняше, че трябва да си сложа колана. След известно време толкова свикнах с него, че изобщо престанах да го чувам (т.е., до момента, в който не излезе закон, който направи коланите задължителни!).

Колкото повече един човек насилва съвестта си, толкова по-слаб става нейният глас. Също като ластик, който с времето започва да изгубва еластичността си. Или като плътта, която постепенно се износва и прегаря (1 Тим. 4:2). Човекът може да греши и да изгуби всякакво чувство за вина (Еф. 4:19). Може да извърши огромно престъпление, след което да избърше устата си и да каже: „Не съм извършил беззаконие“ (Пр. 30:20).

Известно е, че дотогава, докогато беззаконието удивлява и отвращава човека, той трудно може да съгреши.

Осквернената съвест е съвест, която е опетнена от зли дела (Тит 1:15). Ако животът на един човек е лош, съвестта му не може да бъде добра (Евр. 10:22).

Ние винаги трябва да имаме чиста съвест (1 Петр. 3:16), свободна от съблазни „и спрямо Бога, и спрямо човеците“ (Деян. 24:16). Чистата съвест е в съответствие с Божието Слово.