Уилиям Макдоналд
Забравената заповед: „Бъдете свети!“ (5)

В предишната глава ние разгледахме как неистинските, а понякога и истинските християни често пъти създават пред света една изопачена представа за Спасителя. Всичко това е много потискащо. Благодарение на Бога обаче тази картина има и друга страна. Имало е и има мъже и жени, чийто живот представлява вярно изображение на Божия Син за хората около тях.

Спомням си за един от моите студенти, който беше и мой близък приятел. Макар че беше болен от меланома и умираше, неговата стая беше едно малко преддверие към рая. На едно от редовните си посещения районната сестра каза: „Роб много ми напомня за Исус“.

Робърт Чапмън беше поставил пред себе си съвсем скромно следната велика цел: „След като видях толкова много хора да проповядват за Христос, а толкова малко да живеят като Христос, аз си поставям задачата да живея като Него“. По-късно Джон Нелсън Дарби каза за него: „Той живее така, както аз проповядвам“.

Говорейки за Уилям Арнът, един приятел каза следното: „Проповедите му бяха добри, книгите му — още по-добри, а животът му — най-добър от всичко“.

Когато Садху Сингх, един новоповярвал сикх, позвънил на вратата на една християнска къща, прислужничката отворила вратата и бързо изтичала при господарката си, за да съобщи, че е дошъл Христос. В друг дом той направил огромно впечатление на децата, докато си играел с тях на пода. Същата вечер те попитали майка си дали Исус не би могъл да ги сложи да спят. Неговият биограф казва така: „Те само изразяваха с думи това, което всички си мислеха, когато го срещаха. Неговият вид, напомнящ за Христос, съответстваше на благостта и авторитета на неговото поведение и дух“.

Подобният на Христос

В една биография на Робърт Мърей Маклейн, Джеймс Стюарт пише:

„Светостта на господин Маклейн можеше да се забележи още преди да беше изрекъл и една дума. Неговият външен вид говореше за нея. Имаше един служител от Северна Шотландия, с когото той прекара нощта. Служителят беше толкова впечатлен от него, че когато господин Маклейн излезе от стаята, той избухна в сълзи и каза: «Никога не съм виждал някой, който да прилича на Исус толкова, колкото този човек».

На друго място Стюарт добавя:

«Маклейн прекарваше часове наред в свято общение с Бога, изпълнен с хваление и възхищение, къпейки се в любовта на Голгота. След като излизаше от Божието присъствие, той тръгваше от къща на къща, за да разнася благоуханието на Христос. И докато вървеше по улиците на своята енория — и навсякъде другаде в Англия — хората с изненада откриваха върху лицето му образа на Исус.»

Сали Мегнъсън пише за големия шотландски бегач и мисионер Ерик Лидел, че когато бил интерниран в един японски концентрационен лагер, той много приличал на своя Господ:

«Това, което всички си спомнят, е начинът, по който той е живял като християнин. Те го описват като човек, който много прилича на Христос — не само там, в лагера, но и сред китайците в Сиячинг. Той се отнася приятелски както с проститутката, така и с опозорения бизнесмен; носи въглища на слабите и обучава младите; готов е да продаде златния си часовник и да скъса чаршафите си за тоалетна хартия. И едновременно с това си е същият Ерик… съвсем обикновен човек, в когото няма нищо особено.»

В книгата си «Последният враг» Ричард Хилъри признава съвсем искрено, че се чувствал много раздразнен и предизвикан от своя приятел и колега, пилота Питър Пийз, който бил християнин и най-добрият човек, когото той някога бил срещал. Най-голямото му желание било да се срещне с него насаме, да го нападне остро и да разбие вярата му на парчета. Такава възможност му се удала по време на едно пътуване във влак от Монтроуз до Единбърг. Хилъри се обърнал към своята жертва и казал: «Вашата религия е една измислица, някаква еретическа останка от миналото, нещо като необходим обществен придатък и нищо повече». Питър понечил да отговори, измънкал няколко слаби възражения и след това изпаднал в мълчание, нарушавано само от логическите изблици на неговия опонент. Това обаче не попречило на Хилъри да разбере, че е загубил битката. Питър държал в ръцете си едно много силно оръжие, което той не бил в състояние да победи — своя характер. Характерът му и религията му били свързани толкова здраво, че правели на пух и прах всяка логика (М. И. Макдоналд).

В тази връзка Джаует казва следното:

Хората могат да ни надминават в изкуството да водят спорове и ние лесно можем да загубим битката по отношение на интелектуалната аргументация на нашата позиция. Но няма аргументация, която да може да обори аргумента на изкупения живот. «А като видяха изцеления човек, стоящ с тях, нямаха какво да противоречат.».

Р. У. Дихаан разказва следния случай:

Скоро след пристигането си на полето мисионерът започна разговор с една група селяни, като се опитваше да им представи евангелието. Говорейки за Исус, той Го описа като състрадателен, внимателен, любящ и грижовен човек, който непрекъснато прави добро. Докато разказваше това, мисионерът забеляза, че неговите слушатели се усмихват и клатят глава в съгласие с думите му. Малко озадачен, той прекъсна разказа си и ги запита: «Да не би да знаете за кого ви говоря?». Един от селяните веднага отговори: «Да, знаем. Говориш ни за един човек, който често идваше тук». И те му разказаха за един лекар мисионер, който идвал в тяхното село, за да се грижи за физическите им нужди. Неговият живот толкова приличал на живота на Христос, че те видели в него Господ Исус. Той бил един истински пример на човек, подобен на Христос.

Сър Хенри М. Стенли разказва следното:

Заминах за Африка толкова предубеден срещу религията, колкото може да бъде най-големият атеист в Лондон. За един репортер като мен, който се занимаваше само с войни, масови митинги и политически събрания, сантименталните проблеми не представляваха никакъв интерес. Но там изведнъж се оказах далеч от светския свят и с много време за размишление. И когато видях стария и самотен Дейвид Ливингстън, не можах да не се запитам: «Защо този човек стои тук, на това място? Какво го кара да прави това?». Няколко месеца по-късно аз вече стоях при него и го слушах, чудейки се на начина, по който този стар човек изпълняваше на практика думите на Господа: «Остави всичко и Ме следвай». И така, лека-полека, гледайки неговото благочестие, нежност, усърдие и искреност и начина, по който вършеше работата си, аз бях обърнат от него, макар че той изобщо не се опита да го направи“.

Р. Спроул разказва за един случай, когато Били Греъм играл голф с президента Джералд Форд, Джек Никлаус и още един професионален политик. След играта политикът се оплакал на един свой приятел, че не желае никой — дори и Били Греъм — да му налива религия в главата. После отишъл на игрището за голф и си изкарал яда върху една кофа с топки. Приятелят му отишъл при него и го попитал: „Да не би Били да се е заяждал с теб?“. Другият въздъхнал и отговорил малко смутено: „Не, дори и дума не каза за религия“. Спроул дава следното обяснение: „Удивително е, че Били Греъм не е казал нищо нито за Бога, нито за Исус, нито за религия и въпреки това политикът се е ядосал, обвинявайки Били, че се е опитал да го натъпче с религия. Какво всъщност е станало: Това, че евангелистът толкова силно е отразявал приликата с Христос, че самото му присъствие е било достатъчно, за да накара другия да се чувства неудобно“.

Един ден, когато Силас Фокс бил на гости при свои приятели мисионери в Индия, при тях дошла една местна индийка, срещнала се с г-н Фокс, поговорила малко с него и си отишла. След като си тръгнал, тя изтичала при тях и казала развълнувана: „Аз видях Бога в неговото лице“. Тази жена, която вярвала в много богове, видяла единствения истински Бог в лицето на Силас Фокс.

Ние обаче знаем, че светостта не идва върху хората без никакви усилия от тяхна страна. Тя включва действието и на човешката воля. Вярващите трябва да искат да бъдат свети и трябва да се стремят да постигнат тази цел. Те трябва да имат мотивация. Това поражда въпроса „Какво е това, което кара хората да се стремят към святост?“.

Ако искате да разберете отговора, продължете да четете по-нататък!