Здравко Ненов, Питър Ван Кампен
Сектите и как да ги разпознаваме (7) (Кой в какво вярва по света)

Хиндуизъм

Преди около 38 века Авраам напуска Ур Халдейски в Месопотамия, на територията на днешен Ирак, и отива на югозапад — в Ханаанската земя. Там той става родоначалник на еврейския народ и с това слага началото на разпространението на вярата в само един Бог. Трите големи монотеистични религии — юдеизмът, християнството и ислямът — еднакво смятат Авраам за свой баща.

Смята се, че малко по-късно в Индия и страните на Далечния изток се наблюдавали други религиозни движения. Там се зародила друга система за справяне с действителността, друг начин за свързване с Бога, друг възглед за човека, греха и спасението. Там възникват така наречените „източни религии“, чийто мироглед често се нарича монизъм. Основната от тези религии е хиндуизмът. Името „хиндуизъм“ е въведено през XIII в. от мюсюлманите, които са нахлули в Индия. Самите индуси наричат религията си „вечното учение“ или „вечният закон“.

Всъщност хиндуизмът трудно би могъл да се определи като монолитна религия. Това е една изключително разнообразна система от вярвания и практики, богове и богини, свещени книги, видове служения, различни гледни точки и празници. Те често пъти са противоречиви и това почти изключва възможността за формулиране на някакво определено учение на хиндуизма. Все пак съществува едно основно ядро, поне на философската и религиозна система, която се разпространява в Европа и Америка под името „хиндуизъм“. Именно с това ядро ще се занимаем.

С други думи, тук ще се абстрахираме от „популярния хиндуизъм“, който може да се срещне в Индия или Непал, и ще се съсредоточим върху „белия, европейски хиндуизъм“.

Свещените писания на хиндуизма са възникнали за период от около 2000 години (1400 до 500 пр. Хр.). Те се делят на две групи: Шрути и Смрити.

Шрути, или „каквото се чува“ се отнасят до вечните истини на религията, които рижи (гледачите) са видели или чули. Те са независими от бога или човека, на когото са били казани. Те са първичен и абсолютен авторитет за религиозната истина. Ако използваме аналогията с отражението на образ в огледало или в езеро — интелектът на древните рижи е бил така чист и спокоен, че е могъл съвършено да отрази цялостната вечна истина. Учениците им са записали тази истина и този запис е известен като Веда.

Смрити, или „каквото се помни“, имат второстепенен авторитет, тъй като те произхождат от Шрути, чиито принципи се опитват да разширят. Като сборници от спомени те обхващат всички свещени текстове освен Ведите. Обикновено се твърди, че те включват и книгите със закони, двата големи епоса (Махабхарата и Рамаяна) и Пураните, които представляват сборници от митове, истории, легенди и хроники на велики събития. Агамите, които представляват теологични съчинения и наръчници за богослужения, и Сутрите, които представляват афоризми на шестте философски системи, също спадат към тях. Освен това съществува и богата литература на народния език, която вдъхновява масите от религиозни хиндуисти и която различни секти приемат като Смрити.

Махабхарата е огромен епос, съдържащ историята на деянията на арийските кланове. Тя се състои от около 100 000 дистиха и е била написана за период от около 800 години с начало приблизително 400 г. пр. Хр. В това произведение се съдържа и Бхагават Гита или „Песента на Възвишения“.

Бхагават Гита е не само най-святата книга на хиндуизма, тя е и най-известната по целия свят и най-четената, макар да е била прибавена към Махабхарата доста късно — едва през I в. сл. Хр. Тя се състои в един диалог между бога Кришна и война Арджуна, на когото предстои борба с неговите братовчеди.

Вярвания

Досега разгледаните религии имат една обща черта — те всички са „религии на откровението“. Те се развиват вследствие на свръхестествена информация, която божеството поверява на пророци и която те предават по-нататък на хората. Хиндуизмът не е такъв тип религия. Той няма основател. Мъдри хора — рижи, махатма и гуру — са развивали вярванията на хиндуизма в продължение на много векове. Той е поникнал „от корените на тревата“. Това е хиндуизмът, който се е разпространил на Запад. Също така обаче има милиони хиндуисти, които всъщност вярват в богове и богини, които са личности — в Шива или Вишну, в Рама или Кришна, в Дурга или Парвати. Въпреки това може да се каже, че преобладаващата религия е от „опитен“ тип. Хиндуизмът може да бъде наречен по-скоро мистична религия или опитна религия, отколкото религия на откровението. Това означава, че няма „един основател“ или „едно послание“, което да сплотява хиндуизма. Изключително трудно е да се обобщят хиндуистките вярвания в една ясна и проста картина. Няма „един вид хиндуизъм“, а съществуват хиляди „пътеки“. В края на краищата „божествената опитност“ на всеки един поотделно доказва истинността на хиндуистката религия. Едва ли може да има съмнение в това, че много хиндуисти действително имат силни „трансцендентни“ преживявания. Те казват, че са преживели „просветлението“, че са били издигнати до божествено ниво на съзнание. За тях опитът, а не „догмата“ показва на хората истината и реалността. А върховната реалност е Единството на (космическия) бог.

Хиндуистите, общо взето, смятат, че бог е неличностен. Наистина съществуват милиони почитатели на Рама или Кришна, но повечето хиндуисти биха казали, че бог не може да бъде разглеждан като „личностен“, тъй като това би било ограничение на неговата божествена същност. Висшата реалност включва всичко съществуващо. „Бог“ е пълният сбор на всяко съществувание, така че всички хора са „в бога“, но също така и всички животни, растения, неживата материя и т. н. Цялата съществуваща реалност е, така да се каже, „божествена“. И обратно, всички същества могат да се смятат за „проявления на божественото“. По този начин хиндуистите, наред със схващането си, че бог е един, същевременно вярват в милиони богове. Този възглед за бога се нарича монизъм.

Не може да се каже, че този (универсален) бог обръща внимание на хората, слуша ги и пр. Той не може да има определен характер, той не е ограничен в определен набор от качества, но може да бъде противопоставен на това, което не е. В хиндуизма бог не е трансцендентен, а по-скоро иманентен. Той се отъждествява с „всичко съществуващо“.

Ние можем да намерим бога в дълбините на нашето същество, тъй като нашата дълбока същност (в крайна сметка) се отъждествява е бога. Едно от най-добре познатите изказвания на хиндуизма е „това е онова“ (tat tvam asi на санскрит, свещения език на хиндуизма). Нашата най-дълбока „същност“, нашата „душа“ е идентична с „космическата Душа“, т. е. бог. Или друга аксиома е „Брахман е Атман“. „Брахман“ е думата за „бог“ на хинди, а „Атман“ (дъх) е нашето собствено същество. Ние, хората, сме част от бога, ние участваме в божественото естество. Ние сме част от божеството, но също така са и (светите) крави и другите животни, растенията, дърветата, реките, планините и др. На практика в хиндуизма има силен елемент на пантеизъм.

Едно следствие от този възглед е това, че хората не са „по-божествени“ от останалите същества. У бога няма никаква специална любов към хората; бог гледа на всичко „хладнокръвно“.

Според хиндуизма проблемът на човека е основно, че той не осъзнава факта, че е част от божеството. Хиндуизмът не говори за грях, а за „невежество“ относно абсолютната действителност. Ние трябва да осъзнаем „божественото си естество“. Достигането до тази божествена действителност става чрез медитационни и йога-техники, които помагат на човека да „издигне нивото на своето съзнание“. Затова хиндуистите не толкова служат и се подчиняват на някакъв трансцендентен бог, а по-скоро се стремят да открият собствения си потенциал.

Хиндуизмът разглежда времето като циклично — то се върти като колело. Не съществува „прогресия“, а всеки период се „възвръща“. Съществува само Самсара, колелото на безкрайното раждане, смърт и прераждане. Хиндуистите казват, че времето се състои от периоди на създаване, последвани от периоди на разрушение.

Шива, един от главните богове, се нарича „Натарджа“, „господарят на танца“ — той „извиква вселената в съществувание чрез танц“. Обаче той не е само бог на сътворението, а и на разрушението. Хиндуистите вярват, че всичко, което е било сътворено, ще бъде разрушено, а разрушението отново ще се превърне в сътворение. Така Шива въплъщава и двата аспекта — господар на сътворението и господар на разрушението.

Този възглед за времето, както всъщност и за човешкия живот, е в основата си песимистичен. В хода на времето няма никаква крайна развръзка. Съществува само въртенето на едно огромно колело. В човешката история няма нито прогрес, нито някакъв висш смисъл. Всичко е „мая“ — илюзия.

Този цикличен ход на времето се илюстрира от концепцията за прераждането. Хиндуистите вярват, че тяхната „същност“ (неправилно наричана „душа“) в хода на времето ще облича много различни тела. Те трябва да живеят милиони пъти, преди да престанат да се раждат. Това е въпрос на карма — общия сбор от човешките действия; тя определя дали хората трябва да се раждат отново, под каква форма и при какви обстоятелства. Възможно е понякога човек да се роди като животно или насекомо. Повечето от европейците, които се увличат по хиндуизма, смятат учението за прераждането за доста интересно и обнадеждаващо. В оригиналната система на хиндуизма необходимостта човек да се ражда отново и отново е ужасно страдание. Крайната цел на спасението е след безбройни прераждания да се изчерпа кармата, така че съществуванието въобще да престане. Тогава личността на човека угасва и той се слива с космическия бог. Това вярване е дори още по-силно застъпено при будизма, който ще бъде разгледан по-нататък.

Според хиндуизма човек не може да избяга от своята карма. Ако някой е недъгав и стане просяк, това е последица от неговата „лоша карма“. Той е вършил лоши неща и затова тези обстоятелства са напълно заслужени. На базата на тази презумпция индийското общество е разделено на около 100 касти. Това разделение почива на действия, извършени в предишен живот, и дори и в днешно време смесването на кастите е недопустимо.

Пътят за постигането на тази по-висша, космическа, „божествена“ степен на съзнание е, най-общо казано, йога (което също може да означава много различни неща). Думата „йога“ изразява множество пътеки, по които ние можем да вървим, за да достигнем тази цел: „карма йога“ е пътят на добрите дела; „бхакти йога“ е пътят на почитанието на боговете; „джана йога“ е пътят на познанието. Съществуват още много други. Този тип йога, която основно се преподава в Европа, е пътят на единство с бога, с абсолютната реалност. Това може да се постигне както чрез физическа тренировка, чрез асани, упражнения, така и чрез медитация, концентрация и т. н. Може би трябва да се каже, че и при йога, и при различните типове медитация често се прилагат техники на „изпразване на съзнанието“; човек трябва да се освободи от всичко, което го привързва към това „съществувание в мая“, т. е. в илюзия.

Тогава той достига „друго знание“, от което извлича огромна нова сила.