Такаши Мацуока
Облак врабчета (6)

4
Десетима мъртви мъже

Разкъсват те съмнения. Властелин е хаосът. Не знаеш, нищо от днес за утре. Вслушай се в сърцето си и намери посоката. Бие като барабан. Реве като буйни води през зимата. Накрая звукът и тишината стават неразличими.

Слушай.

Слушай.

Слушай.

Кръв, а не вода.

Твоята кръв.

Судзуме-но-кумо (1860)

Очакванията на Емили за сватбената й нощ бяха изпълнени с надежда и ужас. Ужасът произтичаше главно от физическото отвращение, което изпитваше към Зефаная; надеждите й почиваха на също толкова голямата и несъмнена антипатия, която той демонстрираше към нея. Ако някое от тези качества отсъстваше, тя изобщо не би обмисляла предложението му. Свързано с обещанието да напуснат Америка, това го правеше неустоим поклонник. Връзката им като съпруг и съпруга не би могла да бъде така съвършено лишена от интимност. Беше неразумно да се очаква пълна липса на брутално животинско съвкупление, обслужващо брака. За щастие, най-вероятно то щеше да бъде сведено до минимум. Преживяваната от време на време агония бе ниска цена за възможността, която той предлагаше.

Сега и надеждата, и ужасът си бяха отишли, прогонени от куршума на убиец. Когато Зефаная умре, Емили щеше да остане сама, а сама не бе възможно да пребивава в Япония. Без защитата на баща, брат или съпруг, жената нямаше почтено място в чужда страна. Щеше да бъде принудена да се върне в Америка. Или може би имаше алтернатива? Не беше ли възможно да продължи мисията с брат Матю?

Тя го стрелна тайно с поглед. Беше се загледал навън в градината. Нито лицето, нито позата, нито поведението му издаваше за какво мисли. Както винаги, той бе за нея загадка.

Беше влязъл в живота им за пръв път преди четири месеца. Това стана в мисията на „Правдивото слово“. Тя сервираше супа на бедните и бездомните, когато забеляза мъж на входа на трапезарията.

Дрехите му на конник преследвач бяха мръсни. Черната шапка на главата му изглеждаше така, сякаш някога може да е била бяла. Косата се спускаше по гърба и раменете му все едно бе див индианец. Лицето му бе мрачно, с изпити бузи и тъмни кръгове под очите. Щръкналата прораснала брада бе назъбена отдолу, сякаш я бе рязал с нож. Очевидно изпаднал в нужда, той приличаше на всеки друг от десетките несретници, за които тя се грижеше всеки ден. Само дето той не се блъскаше яростно на опашката за храна, не се нахвърляше на яденето като прегладнял човек и не посвещаваше цялото си внимание върху съдържанието на чинията, която тя му подаваше. Все едно самото спокойствие бе застанало на прага. Движеха се само очите му. Те бавно оглеждаха мъжете, насядали по масите и подредили се на опашка. Ръцете му бяха отпуснати от двете страни на тялото, но все пак по-скоро в готовност, отколкото инертни. В следващия момент тя забеляза издутината на дясното му бедро под спечения от мръсотия жакет.

Помоли сестра Сара да поеме черпака, с който разливаше супата, и отиде при странника.

Щом тя се приближи, той свали вежливо шапката си и кимна с глава:

— Мадам.

— Добре дошъл си да се присъединиш за вечеря, братко християнино. — Емили използва обичайното обръщение на последователите на „Правдивото слово“, с което се посрещаха всички новодошли. „Братко“, защото както казваше Зефаная, не са ли всички хора братя? „Християнино“, защото, въпреки че могат да не си дават сметка, не са ли всички хора, независимо дали са грешници, светци или езичници, християни по милостта и опрощението на Нашия повелител Господ?

— Задължен съм ви, мадам — рече странникът и отново сведе глава в кратък поклон. — Благодарен съм ви. — Изговаряше думите носово. Тексас, предположи тя, или някъде наоколо.

— Това място е благословено с покоя на Господ, братко християнино. — Тя протегна ръката си. — Насилието няма място тук.

Той я погледна и примигна няколко пъти, преди да схване думите й.

— Няма, мадам — отвърна той. Разкопча кожената каишка, която придържаше дъното на кобура към бедрото му, откачи го от кръста си и й го подаде с оръжието в него.

Тя едва не го изпусна.

— „А сега ви предавам, братя, на Бога и на словото на благодатта Му.“^[1] — Оръжието беше голямо и много тежко.

— Благодаря ти — рече той.

— Когато чуем думи от евангелието, казваме „амин“.

— Не познавам евангелието, мадам.

— А сега ви предавам, братя, на Бога и на словото на благодатта Му. Това са праведните думи. Деяния на светите Апостоли, глава двайсета, стих трийсет и втори.

— Амин — повтори странникът.

Тя се усмихна. Смирението му бе обещаващо. Несъмнено бе вършил лоши неща, вероятно с оръжието, което тя сега държеше. А може би с другото, което тя видя, че е затъкнато отляво на колана му. Все още никой не можеше да престъпи милостта и закрилата на Господ.

— И това — тя посочи другото оръжие с брадичка.

Той погледна към дръжката му, сякаш бе изненадан, че го вижда.

— Забравете го — за пръв път той се усмихна. — Имам го отскоро. — Приличаше по-скоро на малък меч, отколкото на голям нож. Остави го върху пистолета и кобура, които Емили държеше.

— По-добре харчете парите си за средства на мира — отбеляза Емили.

— Амин — рече странникът.

— Това са мои думи — обясни тя, — не евангелски.

— Все едно не съм го купил. — Той се усмихна отново със странна усмивка. Устните му се изкривиха, а очите му се присвиха.

— Откъде тогава си го взел, братко християнино? — Спечелил ги е на комар, помисли си Емили, или по-лошо, откраднал ги е. Даваше на непознатия възможност да си признае и така да направи първата стъпка към началото на новия си живот по милостта и благоволението на Бога.

— Нож с трийсетсантиметрово лезвие — обясни той. После, когато си даде сметка, че тя не разбра нищо, допълни: — Прощален подарък.

Много добре, за момента нямаше да има признание. Тя бе изпълнила дълга си, като му бе открила пътя. Попита го:

— Как се казваш?

— Матю — отвърна той.

— Аз съм сестра Емили, братко Матю. С радост те приветствам и те каня да вечеряш с нас със закрилата на Бог.

— Благодаря, сестра Емили — отвърна той.

Споменът за това по-обещаващо време предизвика така внезапно сълзи в очите й, че тя не успя да им попречи да започнат да се стичат по бузите й.

 

 

Старк се протегна над Кромуел и подаде на Емили носната си кърпичка. Тя покри лицето си с нея и започна да плаче почти безмълвно, раменете й трепереха от зле прикритите ридания. Беше изненадан, че е възможно от нея да блика такава емоция. Държанието й с проповедника преди беше резервирано вежливо. Ако човек не знаеше, никога не би допуснал, че са сгодени. Това бе само едно доказателство колко малко знаеше за жените. Не че имаше някакво значение. Не че го интересуваше. Сърцето на Старк изпомпваше кръв в тялото му, това беше. В противен случай това щеше да е сърцето на мъртвец.

Старк я посъветва:

— Трябва да си отпочинеш, сестро Емили. Аз ще бдя над брат Зефаная.

Емили поклати глава. След няколко дълбоки вдишвания тя най-сетне бе способна да заговори.

— Благодаря ти, братко Матю, но не мога. Моето място е с него.

Старк чу шумолене от дреха в коридора. Някой идваше. Четиримата самураи отвън се поклониха ниско. Момент по-късно владетелят Генджи се появи на прага с командира на охраната си. Той погледна Емили и Старк, после каза няколко думи на самурая. Четиримата мъже се поклониха и изрекоха една-единствена сричка, която приличаше на „Хай!“, и бързо напуснаха. Старк забеляза, че всички около Генджи казват тази дума често. Предположи, че означава „да“. Едва ли хората щяха да казват толкова често „не“ на някой, който можеше да унищожи тях и всички техни близки заради най-малкия каприз.

Генджи се усмихна и ги поздрави с лек поклон. Преди да са успели да се изправят на крака, той бе седнал до тях на колене, очевидно се чувстваше съвсем удобно. Каза нещо и зачака. На Старк му се стори, че ги гледа така, сякаш очаква отговор.

Старк поклати глава.

— Съжалявам, господарю Генджи. Никой от нас не говори японски.

Изумен, Генджи се обърна към Сайки и каза:

— Той мисли, че му говоря на японски.

Сайки отвърна:

— Да не е пълен глупак? Не познава ли собствения си език?

— Очевидно не, след като казва това. Произношението ми сигурно е по-лошо, отколкото предполагах. Аз обаче го разбирам. Това може да донесе радост на човека. — Генджи отново премина на английски и попита Старк и Емили: — Моят английски не е добър, извинете.

Старк отново поклати глава. Единственото, което можеше да му дойде наум да каже, беше онова, което вече бе казал:

— Съжалявам — започна той.

После Емили го прекъсна.

— Вие говорите английски — обърна се тя към Генджи. Или поне се опитваше. Очите й, все още влажни от сълзите, се разшириха от изненада.

— Да, благодаря ви — отговори Генджи. Той се усмихна като дете, което се е харесало на възрастен. — Съжалявам, че оскърбявам слуха ви. Езикът и устните ми изпитват затруднения с формата на вашите думи.

Емили чу поредица от странни срички в общия ритъм на английския език.

— Да-су, пла-а-гоу-даа-риа. Соо-за-ляа-аам, ее оох-суур-бяя-фам слууу-ааа фий. Еси-куу иа ух-нии-тее миа ииз-пиитв-уа заа-тлут-нее-нияу са фой-маа-таа най ваа-сии-теу дзуу-мии.

Тя се опита да разграничи замъглените звуци един от друг. Ако можеше да различи поне няколко думи, щеше да придобие представа за какво говори той. Да ни би да използва думата „затруднения“? Реши, че не е лошо да повтори същата дума в отговора си.

Формулира го грижливо и каза:

— Всяка трудност може да се преодолее, ако хората са достатъчно последователни.

„А, ето как се произнасяла думата“, помисли си Генджи. „Затруднения“ с „уд“ с език опрян в небцето, а не с „ут“ и леко хриптене в гърлото.

— Със затруднения, но не невъзможно — отвърна Генджи. — Искреността и постоянството изминават дълъг път.

Произношението му бе странно и недодялано, но постоянните му усилия правеха думите все по-ясни, колкото повече тя се заслушваше. Той също възприемаше бързо. Този път „затруднения“ бе по-близо до звученето, което Емили придаваше на думата.

— Господарю Генджи, как, за Бога, сте научили нашия език?

— Дядо ми изискваше да го уча. Той смяташе, че ще ми бъде полезен. — Всъщност Киори му бе казал, че ще му е абсолютно необходим. В пророческите си сънища бе видял Генджи да разговаря с хора на английски.

— Един ден тези разговори — каза му Киори — ще спасят живота ти.

По това време Генджи бе седемгодишен. Беше му отговорил:

— Ако сънищата ти познават, защо трябва да се мъча да уча? Пророчеството казва, че ще говоря английски, затова като му дойде времето, ще го говоря.

Киори се разсмя високо.

— Когато му дойде времето, ще говориш, защото сега, днес, ще започнеш да го учиш.

Забраната, която шогунатът наложи над чуждестранното присъствие и влияние, по онова време все още бе в сила. Не беше възможно за учители да се намерят хора, за които английският език бе роден. Затова обучението на Генджи бе почти изцяло ограничено до книгите. Думите на хартия бяха едно нещо. На езика и в слуха те бяха съвсем друго нещо.

Старк попита:

— Разбираш ли го?

— Да, с мъка. А ти не можеш ли, братко Матю?

— Ни най-малко, сестро Емили. — За Старк от устата на Генджи излизаше поредица от неразличими срички. Онова, което Емили чуваше като английски, беше много по-бавно, с изговаряне на малки групи, повече замъглени, отколкото разграничени. Тази разлика обаче изобщо не му помагаше да започне да разбира, независимо колко старателно слушаше.

Генджи говореше много бавно:

— Може би ако говоря много бавно?

Старк чу:

— Мо-е-зе-ее би-а-у аа-хо-о ху-уу-фо-ри — аа ммм-ноо-хоо паа-вноу-у-у? — Единственото, което можеше да направи, бе отново да поклати глава.

— Съжалявам, господарю Генджи. Моите уши не са толкова умни, колкото на сестра Емили.

— Аха — отвърна Генджи. Той се усмихна на Емили. — Парадоксално е, но ще трябва да превеждате моя английски на мистър Старк на английски, който той може да разбира.

— За мен ще е удоволствие — отговори Емили, — но съм сигурна, че това ще е временно. Въпрос на време е да свикнете с особеностите на говора си.

Генджи примигна.

— Малко забързахте речта си, мис Гибсън. Този път не успях да ви разбера.

— Извинете, господарю Генджи. Увлякох се заради ентусиазма си. — Тя обмисли как да формулира изречението си с по-прости думи. Ала когато погледна в кротките и добри очи на владетеля, тя се разколеба. Реши, че съзира в тях свръхчувствителна душа. Снизходителността не би му убягнала. Тя би го наранила. Още по-лошо, той ще бъде наранен. Емили повтори предишните си думи внимателно.

Сайки бе коленичил на прага наблизо. Той обаче бе достатъчно далеч, за да се намесва в разговора. В същото време беше на една голяма крачка разстояние, така че да може да застане между господаря си и чужденците и да обезглави Старк, ако се наложеше. Необходимостта не изглеждаше незабавна. Въпреки това Сайки бе в готовност. Независимо че жената изглеждаше безобидна, той наблюдаваше и нея.

Зад Сайки се бе струпала малка тълпа. Четиримата от охраната се бяха върнали и бяха донесли легло в западен стил. Заедно с тях бяха Хиде и Шимода, които носеха още мебели. Прислужницата Ханако се появи със сребърен английски сервиз за чай върху табла. Всички гледаха изумени сцената пред себе си.

— Господарят Генджи разговаря на езика на чужденците — прошепна Хиде.

Сайки продължаваше да наблюдава. Без да се обръща, той каза спокойно:

— Продължавай да нарушаваш дисциплината, Хиде, и ще прекараш предстоящата си сватба в конюшнята вместо в прегръдката на булката.

Сватба? Хиде искаше да се изсмее. Това нямаше да се случи никога. Техният господар бе направил случаен коментар, нищо повече. Само лишен от чувство за хумор стар глупак като Сайки можеше да вземе думите му на сериозно. Той се обърна да сподели учудването си с Шимода. Приятелят му се усмихваше с доста различна усмивка. До него стоеше Ханако, чиито обикновено бледи бузи бяха поруменели, и тя гледаше в таблата. Долната челюст на Хиде се отпусна. Защо никога не разбираше какво се случва, преди да е станало твърде късно?

Сайки се придвижи напред на колене.

— Господарю, принадлежностите на чужденците.

— Внесете ги — нареди Генджи, а на Емили и Старк каза: — Нека застанем встрани, докато стаята бъде обзаведена по-удобно. — Забеляза, че и двамата имаха значително затруднение с изправянето. Трябваше да се наведат и да заемат уязвими позиции и да се оттласнат от пода с ръце, нещо като току-що проходили деца, които се учат как да се изправят. Старк успя пръв и побърза да помогне на Емили. Дали всички чужденци се отнасяха към жените си с такова уважение? Или това се отнасяше единствено до мисионерите? Във всеки случай, беше възхитително мъж да се държи така галантно с жена, която дори не ставаше за гледане. Не беше трудно да си любезен с красива жена. Грозните изискваха значително по-голяма сила на волята.

Още преди да се е възобновило кръвообращението в краката на Старк, в стаята бяха инсталирани легло, столове и маси. Кромуел остана в безсъзнание, когато го преместиха на леглото. Одеялата на пода бяха прогизнали и бяха почернели от кръвта, която продължаваше да тече и веднага изцапа чистото спално бельо под ранения мъж. Цветът на течността, както и миризмата, говореха на Старк, че куршумът е разкъсал червата на Кромуел, както и стомаха му. Отрови и киселини от тези органи проникваха и в живата му плът.

— Да се оттеглим ли в съседната стая? — попита Генджи. — Тези прислужници ще се грижат за Кромуел. Ще ни се обадят, ако настъпи промяна.

Емили поклати глава.

— Ако се събуди, може да се успокои, като ме види.

— Много добре. Нека тогава да седнем. — Генджи се настани на ръба на един стол. Точно както на пода, той използва позата си, за да държи гръбнака си изправен. Емили и Старк веднага се облегнаха на стола и оставиха той да поддържа гърбовете им. Това изглеждаше доста нездравословно, но Генджи беше човек с широки разбирания. Той също опита. След няколко секунди усети как вътрешните му органи сякаш се изместват от обичайното си местоположение. Погледна Кромуел. Човекът можеше да поживее още час, може би два. Генджи не беше сигурен, че ще е в състояние да седи толкова дълго на тази чуждестранна мебел.

Старк също наблюдаваше Кромуел, но не беше загрижен, че може да почине. Мислите му бяха отдадени на къщата, която мисията на „Правдивото слово“ установи в провинция Ямакава на северозапад от Йедо. Преди година там бяха отишли единайсет мисионери. Сред тях бе човек, когото Старк искаше много да види.

Старк, Емили и Генджи седяха до леглото на Кромуел и го чакаха да умре.

 

 

— Нямаше възможност да застреляме Генджи на пристанището — обясняваше Кума. Не възнамеряваше да признае пред клиента си, че е грабнал празен мускет. За наемника репутацията беше най-ценният му атрибут. Защо да я накърнява безпричинно?

— Трудно ми е да повярвам — настоя Каваками.

— Въпреки това беше точно така.

— Обясни отново защо застреля точно този мисионер.

Още една грешка, макар и не толкова важна. Онзи, в когото се целеше, неприветливия, който вървеше редом с паланкина, бе отскочил точно в момента, когато Кума стреля. Сякаш мъжът бе погледнал към него, бе го видял и се бе навел. Това обаче бе малко вероятно. Дори трениран нинджа не би усетил толкова лесно присъствието на Кума. Трябва да се е спънал. Кума запази уверения израз на лицето си. Нямаше начин Каваками да разбере, че изстрелът му е бил напълно случаен.

Затова даде друго обяснение:

— Беше по-възрастният от двамата мъже. Предположих, че е ръководителят им. Загубата му би била по-болезнена за Генджи и за другите християнски симпатизанти. Мислех, че ще бъдеш доволен.

Каваками обмисли ситуацията. Не биваше да допуска Кума да взема критични решения сам. В същото време той беше най-ефективният, ако имаше свободата да действа при обещаващи обстоятелства.

— Не предприемай повече действия срещу Генджи. Ако изникне възможност да се атакуват мисионерите, направи го, но само докато се предполага, че се радват на пълната защита на рода Окумичи. — Приятно му бе да си представи подобно унизително събитие.

— Искате да кажете, докато са в двореца „Спокоен жерав“?

— Да.

— Това няма да е лесно.

Каваками постави десет златни рио на масата и ги побутна към Кума.

— Продължавай да следиш Хейко. Не съм сигурен, че си спомня каквото трябва да си спомня.

Кума се поклони, доизпи чая си и плъзна вратата. Беше минало по-лесно, отколкото бе очаквал. Обикновено Каваками задаваше много повече въпроси. Днес той изглеждаше разсеян. Нямаше значение. Кума бе по-богат с десет рио. И което бе по-важно, поръчано му бе да следи Хейко. И без това щеше да го прави. А да получава пари за това бе благословия. Наму Амида Буцу.

Кума Мечката вървеше отривисто, но не прекалено енергично, към търговската част на Цукиджи. Всеки, който си направеше труда да го забележи, щеше да види пълен, оплешивяващ селянин на средна възраст с разсеяно щастливо изражение, характерно за онези, които не са твърде умни. Никой не би разпознал в този човек най-смъртоносния нинджа във Вътрешните провинции.

Така и никой не го разпозна. Поне не когато трябваше.

 

 

На Каваками му бе много трудно да обърне внимание на Кума. Не можеше да спре да мисли за доклада на Хейко. Такова опустошително клане. Баща и син убити в един и същ прокълнат час. Коренът и клончето бяха унищожени, и то не от омразата на врага, а от собствената лудост на единия. Възможно ли бе подобен ужас да е истина? Докато не получеше потвърждение от допълнителни източници, Каваками можеше единствено да се надява. Ако беше така, провалът на Кума да осакати Генджи беше благоприятно стечение на обстоятелствата. Много по-добре е родът Окумичи да рухне отвътре, отколкото да бъде разрушен отвън.

Каваками затвори очи и изпадна в дълбок размисъл. През четиринайсетата година на император Го-йозей, преди два века и половина, Рейги, владетел на Минато, последва Нагамаса, владетел на Акаока, в битката срещу войските на Токугава. Рейги бе повярвал в пророческата дарба на Нагамаса. Родът Токугава е прокълнат, твърдеше Нагамаса. Това показват виденията ми. Нагамаса умря — избавление от лошия гадател. Рейги, който беше на страната на Нагамаса, също умря. Както и съпругата му, наложниците му и всичките му деца, с изключение на едно, дъщеря, която се омъжи за представител на по-младите Токугава. Почитаемата му прапрабаба. В продължение на поколения от баба на майка и на дъщеря историята се разказваше и бабите, майките и дъщерите разказваха историята в детските стаи на своите внуци и синове.

Ако не беше Нагамаса, Каваками и предците му щяха да са владетели на Минато, наистина голяма провинция, вместо на Хино — по-голямо като репутация, отколкото като площ.

Сега продължаването на кръвната линия на Нагамаса зависеше от един човек.

Генджи.

Останал сам в пълна тишина, Каваками размишляваше как може в бъдеще да планира най-болезнената и унизителна стратегия, чрез която тази линия да бъде прекъсната.

 

 

Старк бе гост в двореца на японски даймио на новогодишния ден през 1861 година заради десетима мъртви мъже.

Вторият мъртъв мъж беше Джими Соу Фаст. Истинското му име бе Джеймс Софая. Той се наричаше Соу Фаст^[2], защото не му харесваше да му казват Софая и защото бе толкова бърз с картите, че никой не можеше да го залови как мами. Третата причина, поради която се наричаше Соу Фаст, беше заради това, че бе по-бърз с пистолета в сравнение със седем мъже. Това бяха седемте мъже, които бе застрелял, но никой от тях не бе сред десетимата, довели Старк в Япония.

Старк не знаеше нищо от това, докато Джими Соу Фаст не умря. Една от причините, поради които Джими Соу Фаст умря, беше, че Старк, за разлика от другите мъже, които Джими Соу Фаст бе мамил на карти, го видя да мами.

— Стой — спря го Старк. — Току-що взе в ръка най-долната карта, кучи сине. — По това време той беше на седемнайсет, избягал от сиропиталище в Охайо на първото си прекарване на добитък в Западен Тексас. Болеше го глава, боляха го топките, болеше го гърбът, боляха го ръцете, боляха го коленете, болеше го задникът, боляха го краката. Беше изгорял от слънцето и страдаше от махмурлук. Ала погледът му бе остър както винаги и той видя кучия син да прибира картата. Асо пика.

Джими Соу Фаст му хвърли леден поглед:

— Знаеш ли с кого говориш, момченце?

— Знам — рече Старк. — Говоря с крадец на карти, измамен кучи син. Остави това асо пика, нещастен лайнар, или ще ти пръсна главата. — Нощта, в която напусна сиропиталището, Старк бе направил същото с Илаяс Игън, нощния надзирател. В продължение на години Игън беше тормозил и се държеше жестоко към много от момчетата, включително към Старк. След като бе смазал главата му, той нямаше да прави повече така. Илаяс Игън бе първият мъртъв мъж.

Джими Соу Фаст оправдаваше името си. Пистолетът му се оказа в ръката му, насочен срещу гърдите на Старк, преди Старк да е извадил своя от кобура. Щеше да превърне Старк в осмия мъртъв мъж, вместо да стане вторият мъртъв мъж на Старк, ако не беше преклонението му пред модерните изобретения.

Вместо револвер с барут, който се зарежда откъм дулото, каквито носеха всички по онова време, Джими Соу Фаст носеше пистолет „Волканик“, който имаше кръгъл въртящ се пълнител с шест куршума с възможност да се изстрелват един след друг, и със задно зареждане. Това бе една от причините да е мъртъв. Пистолетът „Волканик“ засече. Когато куршумът в пълнителя не се изстреля, Джими Соу Фаст се опита да зареди следващия, но затворът на пълнителя не помръдна. Докато го дърпаше и буташе, Старк измъкна своя стар пистолет с предно зареждане, притисна го към бузата на Джими Соу Фаст и натисна спусъка. Джими Соу Фаст бе извадил по-бързо оръжието си от Старк, но старият пистолет на Старк с предно зареждане стреля, докато пистолетът „Волканик“ на Джими Соу Фаст не успя.

Третият, четвъртият и петият мъртви мъже бяха стрелци, които си бяха въобразили, че ще вдигнат цената си на пазара на наемни убийци, ако елиминират човека, убил прочутия Джими Соу Фаст. Първият от тях би убил с лекота предишния Старк. Новият Старк обаче беше нещо друго. След като разбра кого е застрелял, той си даде сметка, че е направил нещо повече от това да пръсне мозъка на втория мъртъв мъж. Той самият се превърна в цел за всеки, който искаше да си създаде репутация, че действа светкавично с пистолета.

Най-доброто щеше да е да заличи спомена за смъртта на Джими Соу Фаст. Старк не бе в състояние да стори това, затова направи следващото най-добро нещо. Той се упражняваше да вади пистолета си, да се прицелва и да стреля. Упражняваше се да внимава за хитри очи, напрегнати рамене, неестествено дишане, прекалено силен или твърде слаб шум. Научи се да не се застоява твърде много на едно място. Свикна да носи второ оръжие в случай, че първото засече.

Когато третият мъртъв мъж го намери в Пекос, Старк беше вече по-бърз от Джими Соу Фаст. Пет каубои и две проститутки наблюдаваха как третият мъртъв мъж умира, преди да е успял да извади оръжието си. Пет каубои и две проститутки са в състояние да разпространят слуха за случилото се за кратко време. Те могат също така да го преувеличат, както никой друг. По времето, когато Старк отиде в Дедууд, репутацията му вече бе толкова страховита, че четвъртият и петият мъртъв мъж се обединиха, за да се изправят срещу него дружно. Не им провървя в две неща. Първо, те започнаха да стрелят от двайсет фута^[3] разстояние, от което не можеха да улучат стадо добитък. Второ, случи се така, че Старк бе се упражнявал в стрелба от двайсет фута и откакто бе убил Джими Соу Фаст, всеки ден бе улучвал цел от такова разстояние.

След Дедууд повече никой нямаше желание да се изправи срещу Старк. Кой би имал шанс срещу мъж, който изваждаше оръжието по-бързо, отколкото можеше да го види човешкото око? Кой би могъл да натисне спусъка толкова бързо, че вторият човек да умре, преди първият да е започнал да кърви? Кой можеше да уцели око от сто крачки? Дедууд също даде своя принос, що се отнася до каубои и проститутки, които разказаха случката.

Дълго време след това Старк стреляше само по мишени. Репутацията му стана толкова авторитетна, че той започна да се крие зад нея. Старк Бързото оръжие бе висок един и деветдесет и шест, през дясното му око преминаваше белег от нож, бе зъл като бесен глиган, пиеше уиски и никога не ядеше, обичаше повече да бие жените, отколкото да ги люби, и ги любеше, след като ги бе пребил почти до смърт. Старк започна да казва, че името му е Матю и никой не го разпознаваше. Търсеха човек много по-едър и по-зъл.

Минаха две години, преди Старк да срещне шестия мъртъв мъж. Беше сводник в Ел Пасо, който не искаше да пуска момичетата. След него Старк не се сети за мъртвите мъже близо година. Дори спря да стреля по мишени. Беше щастлив и си въобразяваше, че оттук насетне винаги ще бъде щастлив. Грешеше. Сбогува се с Мери Ан и другите две момичета и отиде да търси мъртъвци седем, осем, девет и десет.

Намери седмия мъртвец, след като язди четири дни северно от мексиканската граница, в една прашна дупка с претенциозното име „Ла Сиудад де лос Анхелес“^[4]. Нямаше нищо общо с представата за град, а ако някакви ангели го бяха нарекли дом, тези божествени същества бяха изключително добре маскирани. Преди да умре, седмият мъж каза на Старк, че другите са препуснали на север с планове да се качат на транстихоокеански кораб. Информира също Старк не защото мразеше бившите си другари или защото умираше от пулсираща дупка в стомаха, или защото искаше да изкупи вината си за всяка болка, която може да е причинил на невинни хора. Сподели онова, което знаеше, защото Старк го бе прострелял в двете колена, след като го улучи в стомаха и му бе обещал, че следващият изстрел ще е в слабините.

Осмият мъртъв мъж се бе опитал да избяга от бар в Сакраменто и Старк пусна един куршум 44-ти калибър отзад във врата и отнесе главата му.

Деветият мъртъв мъж хвана Старк неподготвен. Чакаше го зад вратата в хотелска стая в Сан Франциско. За Старк бе загадка, която не намери време да разреши, как двеста и трийсет килограмов мъж се бе скрил зад вратата. Изскочи и нанесе удар с нож, като едва не вкара почти цялото двайсетсантиметрово острие в гърба на Старк. Пистолетът на Старк 44-ти калибър изскочи от ръката му и затова той прибегна до 22-калибровия револвер и изстреля пет куршума в деветия мъртъв мъж. Той продължаваше да го напада, а ножът проблясваше пред погледа му. Старк размаха револвера като чук, имаше късмет и удари силно в слепоочието деветия мъртъв мъж.

Десетият мъртъв мъж беше единият от двама души. Той бе човекът, който взе кораб до Япония като мисионер на „Правдивото слово“ година по-рано. Ако не беше той, Старк щеше да бъде десетият мъртъв мъж.

Единият от тях трябваше да умре.

 

 

Монахът, когото наричаха Джимбо, се върна в манастира Мушиндо късно следобед. Сохаку чуваше щастливите гласове на децата доста преди да види когото и да било. Когато Джимбо си тръгваше, той винаги бе съпроводен от орляк деца от съседното село.

— Не си тръгвай, Джимбо!

— Да, не си отивай!

— Още е рано!

— За какво са ти тези билки? Няма да ги ядеш, нали?

— Баба ми каза, че можеш да вечеряш с нас, Джимбо. Не искаш ли? Не ти ли е омръзнала монашеската каша?

— Разкажи ни още една случка! Само една!

— Джимбо, разкажи ни как ангелите на Буда дошли от Чистата земя и ти показали Пътя!

— Джимбо! Джимбо! Джимбо! Джимбо!

Сохаку се усмихна. Последният глас бе на Горо, бавноразвиващия се син на местната селска идиотка. Бе едър, дори по-едър от Джимбо, който бе една глава по-висок и двайсет и пет килограма по-тежък от всеки друг мъж в провинция Ямакава. Преди Джимбо да дойде при тях, Горо стенеше, хленчеше, плачеше и крещеше, но не говореше. Сега в речника му имаше една дума и той я използваше постоянно.

— Джимбо! Джимбо!

— Спрете. — Джимбо бе стигнал портата. Той видя монасите въоръжени с бамбукови пръчки, да се разполагат около оръжейницата. Абат Сохаку бе седнал да медитира до барикадирания праг. — Прибирайте се вкъщи — разпореди се той на децата.

— Какво става?

— Нека видя, нека видя!

— Това е лудият, обзалагам се. Сигурно пак е откачил.

— Джимбо! Джимбо! Джимбо!

— Млъкни, глупако! Знаем му името.

— Прибирайте се — отново им нареди Джимбо — или в противен случай няма да дойда в селото.

— О, ако си тръгнем сега, ще изпуснем всичко интересно.

— Да, предишния път лудият хвърляше хора през стената!

Джимбо погледна строго децата.

— Няма да дойда в селото и вдругиден.

— О, добре. Хайде, да тръгваме.

— Но ще дойдеш утре?

— Обещаваш ли?

— Обещавам — отвърна Джимбо.

Двете най-малки момиченца хванаха Горо за ръцете. Ако се бе възпротивил, нямаше да могат да го помръднат. Но Горо винаги се подчиняваше на жените. Възрастни жени, млади жени, малки момиченца. Изглежда, някои уроци — по твърдост или нежност, — които майка му бе му предала, се бяха настанили удобно в гънките на мозъка му. Когато двете момиченца го затеглиха след себе си, той ги последва, без да оказва съпротива.

— Джимбо!

Остана на място и наблюдава, докато децата се изгубиха по тясната пътека към долината. Не се обърна, докато и последното не изчезна от погледа му. Дневната светлина избледня с часа на маймуната. Беше време да приготви вечерната си каша. Запъти се направо към кухнята. Не изпитваше любопитство към необичайната ситуация. Ако поискаше да разбере какво става, абатът щеше да му каже.

Грижовно и благодарно той изми билките, които бе събрал в планината. Не след дълго дългите зелени листа щяха да бъдат накълцани на малки парченца. Щяха да украсят кашата и да й придадат празничен вкус и цвета на обикновено ястие. Откакто бе в манастира, бе загубил представа за месеците и дните. Сезоните се разпознаваха по-лесно. Сега бе зима. Коледа бе през зимата. Може би на днешния ден. Джимбо вече не беше християнин, но не виждаше нищо лошо в това да си спомни Коледа. Думите на Буда и Христос бяха съвсем различни, но доколко различни бяха посланията им? Не толкова различни, помисли си той.

— Джимбо, абатът иска да те види. — Таро надникна през прага. Беше облечен за път в жакет за езда вместо с монашеска роба. Двата меча бяха запасани в пояса му. Отвън конят тихо цвилеше.

Джимбо последва Таро в оръжейницата. Абатът даде знак на Джимбо да отиде при него, а на Таро поръча:

— Тръгвай. — Таро се поклони, скочи на коня си и препусна в галоп към портата. Падаше здрач. Под прикритието на тъмнината щеше да язди до вражеската територия на съседната провинция Йошино. Джимбо се помоли наум приятелят му да е в безопасност.

— Огромни метални зверове бълват пламъци — гласът на Шигеру се дочу откъм барикадираното здание. — Навсякъде се усеща миризмата на изгорена човешка плът.

Сохаку попита:

— Тези думи приличат ли ти на пророчество, Джимбо?

— Не знам как звучи пророчеството, преподобни абате.

— Мислех, че християнството е религия на пророчествата.

— Не знам. Не съм християнин.

— Но си бил — настоя Сохаку. — Вслушай се в думите му. Пророчески ли са?

— Понякога пророците са луди — отговори Джимбо, — но не всички луди са пророци.

Сохаку изсумтя.

— Нито съм луд, нито съм пророк. — Това е моят проблем.

Владетелят Генджи бе оставил недвусмислени инструкции. Когато чичо му започна да предсказва, трябваше да го повикат веднага. Откъде той изобщо знаеше, че чичо му ще започне да предсказва, също несъмнено бе въпрос на пророчество. Или на лудост. Колко по-прост би бил животът, ако васалът на владетеля виждаше вчера в миналото, днес в настоящето и утре в бъдещето. Покойният владетел Киори поне имаше достойнството да бъде дисциплиниран воин. Неговият внук и наследник прекарваше прекалено малко време според Сохаку в изучаване на пътя на самурая.

— Няма шогун — говореше Шигеру. — Няма мечове. Няма опашки на косите. Няма кимона.

— Реших, че това е пророчество — отсече Сохаку — и трябва да информирам владетеля Генджи. Таро ще стигне в Йедо след една нощ и един ден. Ще се върне с нашия господар след седем дни. Тогава ще се срещнеш с него.

— Питам се дали заслужавам подобна чест. Не съм непременно чужденецът от пророчеството на владетеля Киори.

Пророчеството, за което говореше Джимбо, беше онова, което казваше, че през новата година ще се появи чужденец, който ще държи ключа към оцеляването на рода Окумичи. Сохаку не залагаше особено на това пророчество. В края на краищата, ако владетелят Киори можеше да вижда бъдещето толкова ясно, защо не бе предотвратил собственото си убийство? От него обаче не се изискваше да вярва на каквито и да било пророчества. От него се изискваше да следва единствено разпорежданията на своя господар. А дори и това подлежеше на съмнение. Доколко — това Сохаку още не беше решил.

Сохаку каза:

— Ти си единственият чужденец, известен на нашия род. Новата година наближава. Кой друг би могъл да е? — Точно сега го интересуваше много повече Шигеру. Имаше възможност Сохаку да го изненада и да го залови. В противен случай щяха да изпаднат в много лошо положение при пристигането на господаря Генджи. Предполагаше се, че са най-добрите кавалеристи от рода. Ала тук бяха притиснати в собствената им оръжейница от един душевноболен и бълнуващ човек, човек, когото им бе вменено да пазят.

— Ще приготвя храна за господаря Шигеру — Джимбо се поклони и тръгна обратно към кухнята. Беше научил вкусовете им забележително добре за кратко време. На Сохаку най-силно впечатление му направи как научи езика им. Американският консул Таунсенд Харис живееше в Япония повече от четири години и още не можеше да каже повече от няколко зле произнесени думи на японски. Сохаку видя това с очите си, когато придружи владетеля Киори на посещение в новата квартира на дипломата в Йедо. А Джимбо само след една година говореше почти като японец.

— Уродливост навсякъде. По рождение, поради нещастен случай, по замисъл.

Сохаку се бе вслушал в продължаващото вътре мърморене. Ако не успееше сега да залови Шигеру, щеше със сигурност да го направи през следващия ден или два. Дори лудите трябваше да спят.

 

 

Чудесата следваха едно след друго, чудеса на виденията, на тълкуванията, на силите.

Тръгна с Исус по водата.

Стоеше с Мойсей пред горящата, но неизгаряща къпина.

Полетя с архангел Гавраил над бойното поле на Армагедон.

Въодушевен от божествен устрем, се събуди на друго място и откри у себе си дарбата да разбира японски език. Когато женственият владетел отново заговори, Кромуел бе благословен да го разбира.

— Да се оттеглим ли в съседната стая? — попита Генджи. — Тези прислужници ще се грижат за мистър Кромуел. Ще ни се обадят, ако настъпи промяна.

Емили поклати глава.

— Ако се събуди, може да се успокои, като ме види.

— Много добре — отвърна Генджи. — Нека тогава да седнем.

Макар да бе привикнал към чудесата, Кромуел се вцепени от онова, което чу. Не можеше да разбере кое го учуди повече. Че Емили, подобно на него, намира смисъл в странните чуждоземни срички или че владетелят разбира английските думи, които излизат от устата й. От всички велики знамения и чудеса не беше ли най-голямото развалянето на проклятието на вавилонската кула? Кромуел отвори очи.

Емили му се усмихна. Защо по бузите й се стичаха сълзи? Тя промълви:

— Зефаная.

Опита се да произнесе името й. Ала вместо думи гореща течност изпълни устата му.

— О, Боже — простена Емили. Ръцете й, стегнати в юмруци, се стрелнаха да закрият зяпналата й уста. Ако Старк не я бе прихванал, тя щеше да падне назад.

— Повдигнете го — разпореди се Старк — или той ще се удави в собствената си кръв.

Генджи хвана Кромуел с ръце и повдигна потръпващото му тяло от леглото. Там, където ръката му минаваше през гръдния кош на ранения мъж ръкавът на кимоното му почерня от бълващата от гърлото на ранения черна кръв.

— Господарю! — Сайки подскочи напред. — Моля ви, не го докосвайте! Мръсотията на чужденеца ще ви изцапа!

— Това е кръвта на неговия живот — отговори Генджи, — не по-различна от твоята и моята.

Старк усети как тялото на Емили, вцепенило се от страх, се вцепенява още повече. Тя бе на път да изпадне в шок.

— Емили — обърна се той към нея. Постави главата й на рамото си и я отдалечи от Кромуел. Усети как тя се отпуска. Ръцете й го обвиха. Зарови глава в гърдите му и се разплака. Старк излезе заедно с нея от стаята. Недалеч имаше малка градина. Щеше да я отведе там. — Ела. Не е възможно да се направи нищо повече.

В коридора, който водеше към градината, Старк и Емили се натъкнаха на двама мъже, които вървяха забързано към стаята, от която току-що бяха излезли. И двамата носеха по два самурайски меча, но главата на втория бе избръсната, а облеклото му бе грубо и просто. Изглежда, пристигаше отдалеч и бе бързал да стигне дотук. Прахът, примесен с пот, се бе превърнал в кал по лицето му.

— Не, братко Матю — възпротиви се Емили. — Не мога да оставя Зефаная сам.

— Брат Зефаная вече не е сам — убеждаваше я Старк. — Той е заедно с праведните в дома на Спасителя.

 

 

Сайки бе ужасен. Чужденецът бе изкашлял кървавите си вътрешности върху владетеля Генджи. Нещо по-лошо, той бе умрял в ръцете му. Шинтоистките свещеници трябваше да бъдат повикани незабавно, за да пречистят владетеля. После, веднага след изнасянето на тялото, стаята също трябваше да бъде пречистена. Чаршафите, леглото, мебелите, рогозките татами, всичко трябваше да бъде изнесено и изгорено. Това не интересуваше самия Сайки. За него всички религии бяха приказки. Някои хора обаче се поддаваха на стари суеверия.

— Господарю — каза Сайки, — не сте в състояние да помогнете на чужденеца. Моля ви, оставете другите да се занимават с тялото му.

— Той не е умрял — отвърна Генджи, — просто спи.

— Спи? Невъзможно. — Сайки се наведе по-близо. От тялото на чужденеца се надигаха ужасни миризми, от които му се повдигна. Ала в следващия миг видя гръдния му кош да се повдига и спада и чу слабото свистене на въздуха, който преминаваше през огромния му нос.

Генджи обърна Кромуел към Ханако и другата прислужница.

— Задръжте го седнал до завръщането на доктор Одзава. Ако отново започне да се задушава, направете необходимото, за да изчистите гърлото му, включително с ръка, ако се налага.

— Да, господарю — отговориха двете прислужници. Те с мъка се бореха да не повърнат от гадната миризма, която се носеше от тялото на чужденеца. Да покажат неудоволствие от каквото и да било в присъствието на господаря си би било непростимо нарушение на етикета.

— Погледни колко е спокойно лицето му — обърна се Генджи към Сайки. — Той сънува целебни сънища. Смятам, че ще оцелее.

— Това би било чудо.

— Той е християнин. Неговата религия е религия на чудесата.

— Още не е умрял, господарю, но това едва ли означава, че ще оцелее. Той излъчва единствено зловонието на смъртта.

— Може би не. Съмнявам се, че се е къпал по пътя насам през морето. Вероятно това е източникът на зловонието.

На вратата чакаше самурай от граничната стража. Когато Генджи погледна към него, той се поклони.

— Господарю, ездач донесе спешно съобщение.

— Доведи го. — Той би предпочел да свали тези кървави дрехи и незабавно да се изкъпе. Ала трябваше да почака.

Въпреки грубото облекло и обръснатата глава пратеникът му бе познат. Името му бе Таро. Преди шест месеца той заедно с двайсетина от най-добрите кавалеристи на провинция Акаока бяха получили духовен сан заедно с техния бивш командир. Таро можеше да идва само от настоящото си местоположение в манастира Мушиндо, а идвайки оттам, той можеше да носи само едно съобщение. Не беше необходимо Генджи да го чуе, за да разбере какво е то.

— Господарю — започна Таро. Той спря за миг, за да си поеме дъх. — Капитан Танака… — Отново спря и се поклони в знак на извинение: — Тоест, абат Сохаку следва инструкциите.

Генджи кимна.

— Каква е ситуацията в провинцията?

— Голямо движение на войски в провинция Йошино, господарю. На няколко пъти бях принуден да напускам пътя, за да се крия.

— Бъди по-точен, Таро — строго го сгълча Сайки. — Нали си обучен като разузнавач?

— Да, господине — Таро направи бързи изчисления наум. — Петстотин души на коне с мускети и четири обсадни оръдия тръгнаха на юг по главния път към Вътрешно море. Три хиляди пешаци в три бригади пътуваха през нощта в същата посока.

— Много добре, Таро. Освежи се и бъди готов да тръгнеш обратно след час.

— Да, господарю.

Сайки подсвирна.

— Йошино е съюзник на Курокава. Тази провинция е отделена от вашата с най-тесния проток на Вътрешно море. Възможно е да заговорничат да се възползват от неотдавнашната смърт на дядо ви.

— Съмнявам се. Шогунът не би дал разрешение да бъде атакувана Акаока. Той е твърде притеснен за чужденците, за да рискува каквито и да било ненужни вътрешни безредици.

— Шогунът става само за посмешище — настоя Сайки. — Титлата му Велик генералисимус, завоевател на варварите, е по-авторитетна от самия него — четиринайсетгодишно момче, което има за съветници страхливци и идиоти.

— Може да му липсва силата на предшествениците му — отговори Генджи, — но никой владетел не би дръзнал така очевидно да подлага на риск авторитета си. Армията на шогуна все още е най-силната в Япония. А никой друг няма флот, за който си струва да се говори. — Той потъна в размисъл, после продължи: — Всъщност новините са добри. След като цялото внимание е насочено на запад, на север ще бъде по-безопасно да се пътува.

— Господарю, несъмнено вие не възнамерявате да отидете лично в манастира, нали?

— Трябва. „Абат Сохаку следва инструкциите“ означава, че се е случило нещо, изискващо персоналното ми внимание. Не се притеснявай, Сайки. Ще пътувам инкогнито. В противен случай бих привлякъл прекомерно голямо внимание. Затова тръгвам с Таро. — Генджи огледа стаята. — А също с Хиде и Шимода.

Двамата мъже се поклониха.

— Да, господарю. Благодарим ви. Ще се приготвим за пътуването.

— Лъкове, но не огнестрелни оръжия — нареди Генджи — и никакви доспехи. Обикновена ловна експедиция. Никакви гербове на облеклото.

— Да, господарю, разбираме и се подчиняваме. — Хиде и Шимода бързо напуснаха стаята.

Сайки се придвижи напред на колене и се поклони ниско.

— Господарю, моля те да размислиш. Преди час бе направен опит за покушение срещу вас. Вашият гост чужденец бе ранен сериозно. Вече цяло Йедо го е разбрало. Кой би избрал такъв момент, за да тръгне да ловува? Доста е неправдоподобно. Никой няма да повярва.

— Не съм съгласен. Репутацията ми на фриволен дилетант на практика изисква подобни действия.

Сайки се примоли:

— Господарю, поне ми позволете да ви придружа.

— Не мога. Самото ти присъствие ще ни прави да изглеждаме прекомерно сериозни. А аз искам точно обратното.

Един от самураите се разсмя при тези думи, но потисна смеха си, когато Сайки се обърна и го погледна.

— Освен това — Генджи на свой ред сподави смеха си, — ти си необходим тук, за да защитаваш нашите гости от бъдещо нападение. — После погледна Кромуел. Зад затворените му клепачи очите му се движеха в танца на съня. — Къде са другите двама?

— Във вътрешната градина, господарю — каза един от стражите.

— Хартия — нареди Генджи. Когато му донесоха, той написа кратка бележка на английски:

„Скъпи мис Гибсън и мистър Старк. Съжалявам, но трябва да замина за малко. Ще изпратя при вас своя приятелка. Със съжаление ще отбележа, че нейният английски е още по-лош от моя, но тя ще се погрижи всичките ви нужди да бъдат задоволени.“

 

 

Той се подписа по чуждестранен маниер с първото си име преди фамилното.

 

 

„Искрено ваш, Генджи Окумичи“

След срещата с шпионина на шогуна Хейко се върна във виличката си в гората на Гинза в източните покрайнини на Йедо, близо до Новия мост към шосето Токайдо.

— Банята ви е готова — посрещна я Сачико.

— Благодаря. — Хейко се съблече бързо, сложи си обикновена роба и се запъти към банята. Къпеше се винаги след среща с Каваками, независимо по кое време на деня. Днес тя изпитваше повече от обичайното нужда да се изчисти.

Докладът, който бе направила, извика в съзнанието й образи, които би предпочела да забрави. Няколко пъти бе срещала Шигеру, чичото на Генджи. Никога не бе имало и намек, че нещо не е наред. Каква лудост го бе накарала да изколи цялото си семейство, включително единствения си наследник, чудесно момче на шест години? Дали болестта бе поразила само него или бележеше със съдбоносна дамга целия род? Щеше ли любимият й Генджи един ден също да полудее?

— Можеш ли да потвърдиш с доказателства всичко, което ми каза? — бе я попитал Каваками.

— Не, господарю.

— Тогава това е стечение на обстоятелствата.

— Смъртта не е стечение на обстоятелствата, господарю, то се отнася единствено до начина, по който е настъпила. Твърди се, че тъстът на Шигеру — Йоритада, е бил убит от лавина близо до планината Тасо заедно с цялото си домочадие и дъщеря му Умеко и трите й деца, които са му били на гости. Твърди се също, че след като починали, случайно разразил се пожар изгорил дома му. Невероятно за първото твърдение и много удобно за второто, ако наистина е имало кръвопролитие.

— От време на време се случват съвпадения — отбеляза Каваками.

— Да, господарю.

— Това ли е всичко?

— Не, господарю. Има още. Пристигането на чуждестранен кораб тази сутрин събуди любопитството на владетеля Генджи. „Витлеемска звезда“. Не каза с какъв товар е. — Хейко не се притесняваше, че може да издаде някаква информация. По това време другите шпиони на Каваками трябва да са му казали всичко това и дори повече. — Тръгна за пристанището в часа на дракона.

— Човешки товар — рече Каваками. — Още християни от сектата на „Правдивото слово“. Това може да е знак за участието на владетеля Генджи в някакъв християнски заговор.

Хейко са изкикоти.

— Това е толкова нелепо — възможността някой като него да е замесен изобщо в някакъв заговор. Той се интересува единствено от жени, вино и музика. Ако има заговор, тогава несъмнено в него е участвал покойният владетел Киори. А с неговата смърт заговорът също трябва да е приключил.

— Той се интересува и от лов, нали? Това е част от воинската ни традиция.

Хейко отново се изкикоти.

— Може би е част от воинската ни традиция, лорд Каваками, защото вие сте истински самурай. Ала когато владетелят Генджи отива на лов, той неизменно се връща с празни ръце.

— Недей да се влияеш толкова много от онова, което виждаш — предупреди я Каваками. — Това може и да е представление в наша чест.

Тя се поклони, на вид силно смутена.

— Да, господарю. — Тя се съмняваше, че той вярва на думите си. Най-вероятно смяташе, че родът Окумичи подобно на този на шогуна е в последна фаза на упадък. Дядото, Киори, бе последният, който приличаше донякъде на великите владетели от старите времена. Синът му, Йоримаса, беше пристрастен към опиума дегенерат, който бе починал млад. Внукът му, Генджи, изглежда, бе такъв, какъвто Хейко го описваше. А Шигеру, единственият истински опасен Окумичи, останал жив, беше душевноболен. Може би това бе достатъчно, за да се запази животът на Генджи. Ако той не беше заплаха за никого, не би имало причина да се поръча да бъде убит.

Тя излезе от унеса си на няколко крачки от банята. Тръпки полазиха кожата й под памучната роба, но не от хладното време. От горещата вода във високата правоъгълна вана се издигаше пара. Самотна птица се обади от гората. Нямаше нищо необичайно. Тогава какво я накара да застане нащрек? Името само излезе на устните й — случайно или по инстинкт.

— Излез, Кума — рече тя, — няма да те убия. Не и днес, във всеки случай.

Откъм банята се чу гръмогласен смях. Кума се показа и се поклони.

— Не се ядосвай, Хей-чан — каза Кума, като използва приятелското умалително „чан“. — Просто проверявах осторожността ти.

— И щеше ли да я проверяваш и докато се събличах?

— Моля ви се. — Кума придоби обидено изражение. — Аз съм нинджа, а не дегенерирал воайор. — После широка усмивка грейна на лицето му. — Щях да продължа да наблюдавам от скривалището си, но само с проучвателна цел.

Когато мина край Кума, за да влезе в банята, Хейко се разсмя.

— Обърни се, ако обичаш. — След като Кума се подчини, тя свали робата си и започна да се къпе. Стоеше до ваната, вземаше вода с малка кофичка и се поливаше с нея. Изключително горещата вода я караше да потръпва от удоволствие.

— Преди две седмици Каваками ми нареди да застрелям Генджи при първа възможност — рече Кума, който стоеше чинно с гръб към къпещата се жена. — Почти щях да успея тази сутрин. — По звуците познаваше кога водата се плъзгаше по тялото на Хейко и кога падаше на земята. Въобразяваше си, че разбира и за кои части на тялото става дума. От внезапното прекратяване на плискането той разбра, че думите му са я обезпокоили.

— Това е изненада — най-сетне отговори Хейко. Когато заговори, гласът й издаваше обичайното за нея безразличие и след кратка пауза тя продължи да се къпе. — Беше създал у мен впечатлението, че тази задача ще трябва да изпълня аз.

— Той е твърде хитър, за да каже на когото и да било дори малка част от истината — каза Кума. — Може би дори е толкова хитър, че не знае той самият какво прави. Когато го срещнах днес, той не ми поръча да опитам отново. Мисля, че още не е решил дали иска Генджи мъртъв, или не.

— Това прави нещата по-объркващи, отколкото трябва да са — отбеляза Хейко.

Кума усети облекчението в гласа й. Това потвърди отдавнашните му подозрения. Хейко играеше прекалено добре ролята си на любовница на владетеля Генджи.

— Надявам се, че не си започнала да се заблуждаваш сама, както правиш с него.

— Какво имаш предвид?

— Тревожиш се за него — Кума бе откровен.

— Разбира се — призна си Хейко. — Ако не се тревожех, той щеше да го усети. Не е възможно да се преструваш пред толкова чувствителен човек, особено в подобни интимни обстоятелства.

— Но си готова да го убиеш, ако е необходимо.

— Само глупакът действа от любовни подбуди — отвърна Хейко. — А ти не си възпитал глупачка.

— Надявам се да не съм. — Кума се заслуша в тихите звуци, които идваха откъм банята. Хейко се сапунисваше. — Във всеки случай мисля, че Каваками има друг, съвършено различен план за изпълнение и че той е взел приоритет над другия, който предвиждаше незабавното убийство на Генджи.

— О-о? Какъв план?

— Все още не знам — каза Кума. — Сигурно включва теб. Не знаеш ли?

— Не. — Хейко изплакна сапуна. След като вече бе чиста, тя пристъпи в дълбоката дървена вана. Водата бе много гореща. Тя бавно се снижи, докато не седна на дъното, а водата не я покри до шията. — Можеш да се обърнеш.

Кума я послуша. Лицето на Хейко бе изтрито от грима, дългата й коса бе мокра и несресана и тя му заприлича на малкото момиченце, което някога познаваше. Колко непредвидима е съдбата, колко близка до трагедията.

Хейко продължи:

— Смяната на решението на Каваками трябва да има нещо общо със смъртта на дядото на Генджи и с изчезването на чичо му.

— Може би — отвърна Кума. — Ако тези съобщения са верни, тогава родът Окумичи е на ръба на катастрофата. Идеална ситуация за жестоките злосторничества, които нашият сегашен работодател обича. А като се заговорихме за нашия работодател, не го приемай пренебрежително. Той не ти вярва.

— Той не вярва на никого. Това е смисълът на живота му. Недоверие.

— Нареди ми да те следя. Според мен това означава, че недоверието му към теб е по-голямо от обичайното. Внимавай, Хей-чан.

— А дали някой следи теб, за да се увери, че ти следиш мен?

Кума се разсмя:

— Той няма доверие на теб, не на мен.

— Толкова ли си сигурен? Той няма обичая да оповестява подозренията си на онези, които подозира. — Хейко поля главата си с вода. — Провери ли, за да си сигурен, че не те следят?

Кума се изправи на крака.

— По дяволите. Имаш право. Трябва да съм по-внимателен. По-добре да проуча. Внимавай, Хей-чан.

— И ти, чичо Кума.

По целия път до Йедо той бе в носталгично настроение. Колко бързо минаваше времето. Малкото момиче, на което той стана настойник преди петнайсет години, сега бе жена с невероятна красота. Наричаше го чичо Кума. Трябваше да знае истината. Вече бе достатъчно голяма. Това щеше да наруши заповедите му, но, по дяволите заповедите. Кума се усмихна сам на себе си. Само глупак би действал по любовни подбуди, бе казала тя. Тогава ме наречи глупак, помисли си Кума. През петнайсетте години на обучение той бе започнал да обича Хейко като дъщерята, която никога не бе имал. Във всеки конфликтен момент между дълга и любовта му той нямаше съмнение кое ще възтържествува.

Да, тя трябваше да знае истината. Следващия път, когато бъдат заедно, той ще й каже. За нея ще бъде трудно, много трудно. Ако светът бе по-добър, никога не би се наложило да разбира. Ако светът бе съвършен, не би имало значение. Ала този свят не бе по-добър и със сигурност не бе най-добрият от безбройното множество. Най-добрият бе Сухавати, Чистата земя на Амида Буда. Един ден те всички щяха да живеят там. Но не и днес.

 

 

Хейко постоя във ваната още няколко минути, след като Кума тръгна. Колко непреходен бе животът, мислеше си тя, колко непредсказуем. Ние ласкаем другите, мислим, че сме актьори на сцената, гении, които пишат собствените си пиеси, импровизираме нашите думи и сменяме основните линии на интригата и най-фините нюанси на всеки наш каприз. Може би по същия начин се чувстват дървените кукли бунраку^[5]. Те не забелязват кукловодите, които насочват всяко тяхно движение.

От водата, която я обгръщаше, се издигаше пара. Ала тя чувстваше студ до мозъка на костите си. Генджи можеше да умре днес, а тя дори нямаше да разбере, преди да е станало фатално късно.

След банята тя остави косата си вързана на дълга конска опашка. Облече се в селски дрехи, като внимаваше да покрие всеки милиметър от кожата си, за да не бъде опетнена белотата й дори от най-слаб зимен слънчев лъч. После отиде в градината си и разкопа земята около зимните пъпеши. Докато работеше в градината, не мислеше за нищо друго, освен за онова, което правеше. Не й мина и мисъл за кланета, измяна или любов.

Слънцето отдавна бе отминало обедния си зенит, когато тя забеляза от юг да приближават четирима ездачи.

Генджи наведе глава от коня си.

— Почитаема селянко, казаха ми, че наблизо се намира прочутата красота на Йедо. Можеш ли да ми покажеш къде живее?

— Йедо е далеч — отвърна Хейко, — красотата е толкова преходна, а всяко жилище е непостоянно. Може ли вместо това да ви заинтересувам с малко гореща супа, за да ви предпазя от студа? — Тя посочи градината. — Направих я с тези зимни пъпеши. — Никога не би се облякла по този непривлекателен начин, ако й бе минала през ум и най-малката възможност, че той ще се отбие при нея. Същата сутрин вниманието му бе изцяло погълнато от чужденците. Генджи бе отишъл на пристанището специално да ги посрещне. Беше съвсем резонно да очаква той да бъде зает в града до края на деня. Но ето, следобед той беше тук, както личеше по всичко, се насочваше към възвишенията на ловна експедиция, а с него не се виждаше никакъв чужденец. Въпреки че притеснението й бе огромно, точно толкова бе голяма и радостта й. Генджи бе жив, тя също и ето че те бяха заедно. След онова, което Кума й бе казал сутринта, тя се наслаждаваше на ценността на тези неочаквани моменти.

— Вашето умение да обработвате земята е впечатляващо — каза Генджи. — Несъмнено в един свят с по-голямо равновесие и хармония жена, която притежава подобни земеделски способности, ще бъде ценена повече от жената, която е веща единствено в изкуството на спалнята.

— Твърде сте любезен, добри ми господине. — Хейко направи дълбок поклон, за да прикрие червенината, която изби по бузите й. — Ала нека не ви задържам повече. Несъмнено вие нямате търпение да отидете на любовна среща със знаменитата си дама.

— Супа от зимни пъпеши или легендарна красота — въздъхна Генджи, — това е труден избор. — Неудобството, което изпитваше тя, го забавляваше. Винаги бе толкова уверена в себе си. А сега тя бе излязла от пищното си облекло, стоеше с мотика в ръка и разкопаваше почвата като проста селянка. Това ли беше първият случай, в който я хващаше неподготвена? Поне според него беше така. Беше решен да му се наслаждава колкото е възможно по-дълго.

— Мъдрият мъж винаги би избрал супата — увери го Хейко, — особено в такъв студен ден. — Самодоволното изражение на Генджи я докарваше до бяс. Да му позволи да го забележи означаваше да му достави още по-голямо удоволствие. Не възнамеряваше да увеличава задоволството му.

— Питам се. Истинската мъдрост ще доведе до красота, нали? Какво би могло да стопли повече тялото и духа? — Вярно е, че я бе хванал в селско облекло и без грим. Ала негов ли беше триумфът? Лъскавата й коса падаше по гърба, сякаш бе принцеса от хейанската епоха^[6] отпреди хиляда години. Липсата на пудра, руж и други козметични примамки не я омаловажаваше. Напротив, обикновено скритото й вътрешно аз излъчваше виталност и интелигентност, които го удивляваха дори повече от очевидната й физическа привлекателност.

— Смея да предположа, че ваша светлост е зле информиран — настоя Хейко. — Красотата може да е по-студена от най-мразовития зимен ден. Любовта, а не красотата е тази, която сгрява.

— Точно казано, добра ми селянко. — Генджи укроти коня си, който бе станал нетърпелив от дългото стоене на едно място. — Никога не съм чувал такива правдиви думи от устата на която и да е куртизанка в Йедо. Нито една.

— Ваша светлост е твърде любезен. — Хейко се усмихна на Генджи. С този обикновен комплимент той възстанови достойнството си.

— Вие сте тази, която е твърде любезна — Генджи й отвърна с усмивка — и сте твърде красива, за да се криете в тази гора на Гинза. Командирът на кавалеристите ще дойде след малко тук с два свободни коня — един за вас, един — за прислужницата ви. Моля ви да отидете с него до Йедо, където ще намерите по-добра почва за вашите способности.

— Как бих могла да откажа подобна щедрост? — попита Хейко.

— Питам се колко ли дълго ще ме смятате за щедър. Сред способностите, които са ни необходими, са вашите познания по английски език.

О, не! Сега всичко й стана ясно. Нещо спешно е отделило Генджи от чуждестранните му гости. И той бе намислил тя да им бъде преводач и да им прави компания в негово отсъствие.

— Сбогом, Хейко. — Той дръпна юздите и обърна коня си по посока на Новия мост. — Ще се върна след седмица.

— Чакайте? Господарю Генджи! — Хейко направи няколко стъпки към него. — Не съм казала повече от няколко думи на английски, и то само пред вас. Как е възможно да ме оставите сама с чужденците?

— Прекалено скромна си. — Той се усмихна. — Отдавна смятам, че знаеш повече, отколкото показваш. Сега ще имаш възможността да покажеш, че съм прав.

— Господарю Генджи!

Ала той й се поклони от седлото, пришпори жребеца и се отдалечи в галоп, последван от тримата си спътници.

Когато Сайки пристигна с двата свободни коня, Сачико вече бе помогнала на Хейко да върне обичайния си вид. Грубоватият възрастен самурай не им каза и дума по обратния път до Йедо. Така беше по-добре. Хейко бе в твърде лошо настроение, за да води неангажиращ разговор.

 

 

Същата нощ Генджи и хората му се подслониха в селска къща в северния край на равнината Канто. На следващия ден щяха да влязат в Йошино, територията на владетеля Гайхо, един от заклетите врагове на Генджи.

Конфликтът им не бе на лична основа. Генджи дори не бе сигурен, че ще разпознае Гайхо, ако го види. В случай, че напрегнеше паметта си, тя му рисуваше неясен образ, лишен от детайлите. Пълен, жизнерадостен мъж на около шейсет години. Или на седемдесет. Дали носът му бе остър или широк? Тъмна или побеляла бе косата му? Тъмна, помисли си Генджи, чрез използването на боя. Това издаваше известна суетност. Значи освен пълен и жизнерадостен Гайхо бе и суетен. Кога се бяха видели за последен път? Преди близо три години по случай издигането на Токугава Йемочи за шогун. Седяха в двата противоположни края на стаята, така че Генджи успя да хвърли само бегъл поглед на Гайхо, докато минаваше край него. В интерес на истината той не бе сигурен, че мъжът, когото си представяше, бе Гайхо. Този непознат обаче би убил Генджи при наличието на най-дребен претекст.

През живота им, както и през живота на бащите, дедите и дори прадедите им, между двете семейства не се бе случило нищо. Не бяха отправени или нанесени никакви обиди, нямаше трагична любов, нито битки за територия, влияние или от гордост. Проблемът бе елементарен и от общ характер. Това бе същият проблем за всички родове, които управляваха в продължение на двеста години шейсетте владения в страната. Проблемът се наричаше Секигахара.

Секигахара беше малко селце в Западна Япония, което не се отличаваше с особено значение. Ала през четиринайсетата година от управлението на император Го-йозей там се бе случило нещо, което продължаваше да управлява живота в страната. През една късна есенна утрин, когато падна мраз, а мъглата се вдигна, двеста хиляди самураи се разделиха на две вражески армии и влязоха в бой в долината близо до селището. Половината от тях последваха Токугава Йеясу, великия владетел на Канто. Другата половина се струпаха под знамената на Ишида Мицунари, регент на Западна Япония.

Предшественикът на Генджи — Нагамаса, застана на страната на Ишида. Месец преди битката в един сън му се разкри, че родът Токугава ще бъде лишен от всички права и привилегии, включително от наследствения статут на велик владетел. Когато падна мрак, Нагамаса с още осемдесет хиляди самураи бяха мъртви, а Йеясу беше върховен управник. Скоро той стана шогун, а титлата остана за семейството му до ден-днешен.

Генджи не се съмняваше във валидността на съня на праотеца си. Той просто не бе определил вярно времето.

Въпреки че Нагамаса почина и родът Окумичи беше откъм губещата страна, той не беше унищожен. Достатъчно противници на Токугава бяха оцелели, за да предотвратят пълното му унищожение. В продължение на двеста шейсет и една години те поддържаха и обмисляха отмъщението. В същото време партизаните на Токугава, сред които бяха предците на Гайхо, заговорничеха за окончателното им унищожение. Ето това правеше Япония дълги години, докато чужденците развиваха науката си и завладяваха света. А сега може би, докато Япония продължаваше да води отново и отново същата древна битка, чужденците щяха да завладеят Япония.

— Господарю. — Селянинът излезе на колене от стаята, главата му бе притисната към пода като орен плуг. — Почитаемата ви баня е готова. — Слабото тяло на мъжа трепереше от страх.

Генджи искаше да му каже да стане. В крайна сметка това бе неговият дом и Генджи не беше нищо повече от неканен гост. Ала, разбира се, не можеше да го каже. Той, подобно на селянина, чиято къща бе ангажирал за нощта, спазваше древния, неподатлив на промени етикет.

— Благодаря — отговори Генджи.

Все още прегънат на две в поклон, селянинът бързо се отмести от пътя, така че господарят да може да премине, без да си направи труда да стъпва около собственото му скромно тяло. Две надежди изпълваха свитото му от страх сърце. Първата бе господарят да не намери за обидна за личността му простата селска вана. Съпругата и дъщеря му бяха окървавили ръцете си, тъй като я бяха търкали един час след пристигането на владетеля. Той отправи тиха молитва към Амида Буда ваната да е достатъчно чиста. Втората му надежда бе, че господарят, привикнал към легендарните куртизанки на Йедо, няма да прояви интерес към дъщеря му. Тя бе петнайсетгодишна, с току-що разцъфтяла женственост и се смяташе, че е красавицата на селото. Сега си пожела тя да е толкова невзрачна, колкото бе дъщерята на Муко. Отправи още една безмълвна молитва към Амида Буда, в която молеше Състрадателния за защита и милост през тази опасна нощ.

Отвън най-младият син на селянина, който се потеше обилно, се изтри и продължи да храни четирите коня под наблюдението на Таро. За конете на господаря нямаше подходяща храна, затова той бе тичал до съседното село и бе помолил старейшината за сено. Върна се с двайсет и пет килограмова бала на гърба. Искаше му се по-големият му брат Шиничи да е тук, за да му помогне. Ала преди месец той бе мобилизиран в армията на владетеля Гайхо. Кой знае къде беше и кога щеше да се прибере? Задаваше се война. Всички твърдяха така. Война срещу чужденците. Война между поддръжниците и враговете на шогуна. Война с иноземци и гражданска война едновременно. Хиляди, стотици хиляди, дори милиони щяха да умрат. Може би Шиничи щеше да е на по-безопасно място в армията, отколкото щяха да са те в стопанството. Генджи излезе от къщата. Момчето падна ничком и зарови глава в мръсотията.

Хиде и Шимода охраняваха банята. Генджи завари вътре жената и дъщерята на селянина. Те също бяха коленичили и бяха притиснали глави към земята. Подобно на селянина телата им трепереха от страх. Не биха се страхували толкова дори да беше демон от Ада. А като се размисли за това, всъщност каква бе разликата между демона и господаря за селянина?

Генджи чу, че от една от жените се изтръгна ридание. Без да погледне, знаеше, че това е майката. Съвсем естествено тя предполагаше, че той ще поиска да му помогнат при къпането, ще забележи колко голяма е дъщеря й и ще я вземе в леглото си през нощта. Това щеше да е така, ако бе спокоен по натура. В противен случай можеше да я обладае още тук, на пода, дори преди да се е изкъпал.

— Можете да вървите — обърна се към тях Генджи. — Предпочитам да се къпя сам.

— Да, господарю — успя да каже жената, след миг и дъщеря й промълви: — Добре, господарю. — Двете жени напуснаха банята, придвижвайки се назад на колене.

По-късно същата вечер, когато семейството се събра под складовия навес, всички започнаха да изказват предположения какъв е техният посетител.

— Трябва да е куриер от императорската столица — прошепна селянинът. — Изглежда прекалено фин, за да е воин.

— Тези коне са бойни — не се съгласи синът му. — Те едва изтърпяха присъствието ми. Ако този гологлав самурай не ги беше озаптявал, щяха да ме сритат до смърт, когато се опитвах да ги нахраня.

— Възможно е да се присъединят към армията на господаря Гайхо — обади се майката. — Надявам се, че е така. Колкото повече войници има, толкова повече в безопасност ще бъде нашият Шиничи. — Тя започна да реди тихо мантри към Амида Буда и ги отброяваше, сякаш държеше в ръце скъпоценната си молитвена броеница от сандалово дърво. Липсваше й, но беше щастлива, че я е подарила. Свещеният талисман беше около шията на първородното й дете — Шиничи. Несъмнено щеше да го запази от злото, да привлича доброто и да го предпазва. Беше едва шестнайсетгодишен и за пръв път се бе отделил от дома си.

— Възможно е — отговори бащата. — Този млад господар няма да е от голяма помощ в битката. Ала мъжете му изглеждат силни.

— Може да е принц — мечтателно отбеляза дъщерята. — Много е красив.

— Тихо! — изшътка бащата, плесна с ръце в тъмнината и достигна лицето й.

— Оу!

— Който и да е той, той е свикнал да взема онова, което иска. Ти ще стоиш тук, докато те не си тръгнат сутринта.

Ала четиримата им посетители си бяха тръгнали преди изгрев-слънце. Когато селянинът се върна в къщата си, той откри шал от жълта коприна, прилежно сгънат и поставен върху олтара на скромното им домашно светилище. Когато следващата седмица го занесе до Йедо, той откри, че той струва повече от припечеленото миналата година от оризовата реколта.

 

 

Генджи и неговите хора яздеха силните си коне и ги пришпорваха силно. С това темпо щяха да стигнат манастира Мушиндо по обяд. Успяха да пресекат провинция Йошино, без изобщо да срещнат войски на Гайхо. Отвъд следващия поток бе територията на приятеля на Генджи Хиромицу, велик владетел на Ямакава. Хиромицу бе другият човек, когото Генджи щеше да разпознае трудно. Беше му приятел в същия смисъл и по същата причина, по която Гайхо му беше враг. Някой от предците на Хиромицу беше застанал на губещата страна при Секигахара.

Когато изминаха и последната извивка на пътя преди границата, те срещнаха петима самураи начело на колона от четирийсет копиеносци. Те също вървяха на югозапад като другите, които бе видял Таро.

Генджи забави ход и даде възможност на групата войници да минат встрани на пътя. Въпреки че не носеше герб и флаг, неговият начин на обличане, конят и амунициите му, както и поведението на придружителите му ясно го идентифицираха като владетел. Светският обичай изискваше онези с по-нисък ранг да направят път.

Ала тези хора не го сториха. Техният водач се развика:

— Хей, вие там, направете път!

Генджи дръпна юздите на коня си, за да го спре. Беше видял войниците отдавна, можеше да скрие хората си и да излезе на пътя, когато станеше чисто. Ала вече бе твърде късно за това. Не можеше и с достойнство да се подчини и да се отмести от пътя пред един наглец с такова ниско потекло. Той седеше спокойно на седлото и чакаше препятствието да бъде отстранено.

Хиде пришпори коня си напред и спря пред водача на малката войска. После се обърна към него:

— Високопоставена персона, която пътува инкогнито, ви удостоява да мине край вас!

Самураят се изсмя.

— Високопоставена персона? Не виждам такава. Само четирима мърляви странници далеч от родните си места. Напуснете пътя! Пътуваме по заповедите на владетеля Гайхо. Имаме предимство.

— Подчинете се, както отговаря на положението ви. — Хиде беше бесен. — Не разпознавате ли владетел, когато го видите?

— Има владетели и владетели. — Присмивайки се, самураят сложи ръка на двуцевния кремъчен пистолет, който бе запасан на пояса му. — Времената се менят. Издигат се силните. Деформираните останки от миналото ще бъдат пометени.

Последвалите събития се развиха светкавично.

Хиде не каза и дума повече. Стоманата проблесна в ръцете му и прокара тънка червена линия по тялото на водача от лявата страна на врата му до дясната му подмишница. След миг трупът на мъжа бе разчленен на две и кръвта бликна във въздуха във всички посоки.

Обляният в кръв самурай, който беше до падащото тяло, се опита да извади меча си. Преди дори сантиметър от острието да се е показал от ножницата му, стрелата на Шимода прониза сърцето му и той също се свлече от седлото.

— Аи-и-и-и-и! — Мечът на Таро зае позицията на коса и той пришпори коня си по посока на насреща стоящите войници.

Един от останалите самураи на кон размахваше меча си във въздуха и издаваше команди:

— Формирайте бойни редици! Формирайте бойхх-х-х…! — Той стисна с все сила стрелата, която изведнъж се заби в гърлото му, пусна меча и падна от коня си.

Колоната на копиеносците се разкъса, те хвърляха оръжието си и панически крещяха. Повечето от тях избягаха в гората. Онези, които имаха по-малко късмет, се обърнаха и хукнаха по пътя. Именно те станаха обект на преследване от страна на Таро. Той пореше въздуха с острието на меча си вляво и вдясно от главата на коня, галопирайки през тях. Мръсотията по пътя му се превръщаше в кървава каша.

Друг от самураите, който побягна, получи стрела високо в гърба си.

Хиде стъпка слабата съпротива и на последния конник, като сряза шийната му вена.

Таро се обърна обратно и се върна по пътя, по който бе минал. Последният останал противник вдигна ръце, за да се предпази от смъртта, и изкрещя за сетен път.

Генджи въздъхна. Всичко свърши. Тръгна с коня си през труповете, които покриваха пътя. Животът на всички тези хора бе пропилян. И за какво? За нарушаване на етикета? За задръстване на пътя? Просто една историческа злополука? Без дори да има потвърждението от пророческите си способности, Генджи бе сигурен, че подобно безсмислено насилие няма да бъде част от бъдещия свят. Не бе възможно.

Шимода погледна първия мъртъв мъж. Обърна се към Хиде:

— Какво ти каза, че те накара да действаш така мълниеносно?

— Каза ми: „Времената се менят.“ — Хиде избърса острието си. — После негодникът направи обидна забележка за „останките от миналото“.

Шимода рече:

— Времената се менят, стават по-лоши. Хора с ниско потекло да проявят подобна арогантност! Само преди седем години никой не би си позволил да допусне такова неуважение. — Преди седем години американският комодор Пери бе влязъл в залива Йедо със своите параходи и оръдия.

— Направихме им услуга. — Таро тръсна меча си, за да го изчисти от кървавия хрущял по него. — Спестихме им едно безполезно пътуване. Където и да отиваха, с когото и да щяха да се бият, щяха да бъдат победени. Какви безполезни страхливци.

Хиде отбеляза:

— Чужденците ни унищожават без бой. Губим пътя от самото им присъствие.

Генджи поглеждаше всеки от умрелите по пътя си. Последният, десетият, бе отправил безжизнен поглед към ясното зимно небе, черепът му зееше отворен. Дясната му ръка бе останала свързана с лакътя чрез някаква натрошена кост и сухожилие. Лявата му ръка свършваше с китката. Дланта бе паднала близо до краката му. Това изобщо не бе човек. Лицето принадлежеше на младеж, едва излязъл от детските си години, не повече от петнайсет или шестнайсетгодишен. Около врата му имаше дървена молитвена броеница. Амулет на надеждата. На всяко малко парченце сандалово дърво бе издълбана свастика, будисткият символ на безкрайността.

— Не са виновни чужденците — обади се Генджи. — Вината е наша.

Случилото се бе нещастие, но имаше и добра страна. Хиде, Шимода и Таро бяха показали храброст. Генджи изпита задоволство, че така добре умее да преценява характерите на хората.