Такаши Мацуока
Облак врабчета (15)

13
Ябълковата долина

Мъдреците казват, че щастието и тъгата вървят ръка за ръка. Да не би да е така, понеже, когато намерим щастието, неизменно срещаме и тъгата?

Судзуме-но-кумо (1861)

— Не съм никакъв самурай в края на краищата — говореше Генджи. Той се намираше в главната спалня на великия владетел в замъка „Облак врабчета“. Все още не я усещаше като своя стая. Присъствието на дядо му продължаваше да се чувства много силно тук.

— Как можете да говорите така, господарю мой? — възпротиви се Сайки. — Вие сте оцелели при най-опасни обстоятелства. Ето това се очаква от самурая.

Сайки и Хиде коленичиха до леглото. Генджи лежеше на лявата си страна, докато доктор Одзава обработваше раните му.

— Ти си пътувал в буря в океана, бил си атакуван от китове и си бил пленник на изменници — настояваше Генджи. — Ето това бих нарекъл най-опасни обстоятелства.

Генджи потръпна, когато засъхнала кръв се отдели заедно със старите му дрехи. И двамата самураи въздъхнаха шумно и се наведоха напред, сякаш да му предложат помощта си.

— Съжалявам, господарю мой — рече доктор Одзава. — Бях непохватен.

Генджи махна небрежно с ръка на извинението.

— Бях хванат абсолютно неподготвен от парцалива банда гладни дезертьори, бях защитен от Емили и спасен от чичо ми. Не бих казал, че това е историята, която бих искал да разкажа на празника за следващия ми рожден ден.

— Вие сте страдали от тежки рани, които биха убили по-слаб мъж — убеждаваше го Сайки. — Вашият боен дух ви е поддържал жив. Кое е по-важно за самурая от бойния дух?

— Малко елементарна предпазливост може би.

Хиде не можеше повече да се сдържа. Той притисна челото си към пода и остана така, тъй като се смяташе за недостоен да гледа ранения си господар. Позволи си да не издаде и звук. Само потръпващите му рамене показваха колко дълбока е скръбта му.

— Какво става, Хиде? — попита Генджи. — Стани, моля те.

— Вината е моя — рече Хиде. — Едва не ви убиха заради моята небрежност.

— Та ти дори не беше там. Как можеш да се обвиняваш, че си бил небрежен?

— Защото трябваше да съм там. Аз съм главният ви телохранител. Непростимо е, че допуснах да се изправите пред опасност без мен.

— Ти отстояваше позицията си яростно, когато трябваше — настоя Генджи. — Аз ти наредих да изостанеш въпреки протестите ви с Шигеру. Не можеше да направиш нищо друго.

— Можех да ви последвам, без да знаете.

— Хиде, изправи се и престани с тези глупости. Единственият, който може да бъде обвиняван, съм аз. Толкова съм свикнал да имам край себе си добри и верни хора, че съм загубил способността си да се защитавам. Ако някой трябва да плаче от срам, това съм аз, а не ти.

— Съгласен съм с Хиде — намеси се Сайки. — Вашите наранявания наистина се дължат на неговия провал. Той трябваше да пренебрегне заповедта ви и да продължи да ви наблюдава, без да знаете. За такова неподчинение той по-късно щеше да бъде длъжен да се самоубие, разбира се, но междувременно щеше да ви е предпазил, както изискват задълженията му.

— Ами ако Кудо и хората му бяха дошли на този кръстопът? Там нямаше да има никой, за да ги спре.

— Господарят Шигеру ги е убил всичките — припомни Сайки. — Нямаше нужда Хиде да наблюдава.

— Тогава не го знаехме — упорстваше Генджи. — И кой би могъл да каже какво щеше да се случи, ако Хиде бе постъпил, както според вас е трябвало да стори. Може би пророчеството щеше да бъде нарушено и щяхте да гледате сега трупа ми, вместо да ми преподавате мъдростта на неподчинението.

Хиде погледна нагоре.

Сайки седеше безмълвен.

Генджи се усмихна. Когато не останеха други аргументи, той се опираше на пророчеството. Какво изкусно средство. Най-сетне доктор Одзава каза:

— Раните ви са чисти, господарю мой. Няма признаци за инфекция. Забележително е, но не сте пострадали от никакво по-сериозно замръзване. Аз не бих могъл да обясня как е възможно това. Господарят Шигеру каза, че ви е намерил заровен в купчина сняг.

— Аз не бях сам — обясни му Генджи. — Моята спътница е имала познания за живота на ескимосите. Тя е приложила успешно тези свои знания.

— Какво е „ескимоси“? — попита доктор Одзава. — Чуждестранна медицинска техника?

— Техника, несъмнено — отговори Генджи.

— С ваше разрешение бих искал да обсъдя ескимосите с нея. Може би госпожа Хейко ще ни послужи като преводач?

— Сигурен съм, че ще намерите тази дискусия за поучителна — твърдеше Генджи. Той би искал да присъства. Щеше да е много забавно. Емили ще каже истината. Винаги го правеше. Да се лъже, казваше тя, е прегрешение спрямо Христос. Колко развълнувана и притеснена щеше да бъде, как щеше да се опитва да обясни какво е направила, стараейки се да не разкрива кой знае колко. Представи си сцената и се разсмя.

— Господарю мой?

— Просто съм щастлив, че се възстановявам толкова бързо. Благодаря ви за помощта, доктор Одзава.

— Недейте да се пренапрягате, прекалено рано е. Всяко вторично заболяване би било опасно.

Генджи скочи от леглото. Иначе просто би чакал, докато прислужниците му облекат дрехите. Разстроен от самия себе си заради непълноценното си поведение в гората, той настояваше да се облича сам.

— Може да не съм нещо особено с меча — продължи да говори Генджи, — но съм майстор на пояса.

— Това бе първата ви истинска битка — успокои го Сайки. — Ще се справите по-добре следващия път.

— Можеше ли да е по-зле?

— Вие сте твърде взискателен към себе си, господарю мой — рече Сайки. — По време на въстанията в западните части на провинцията — това беше преди да се родите — за пръв път видях пролята кръв. Съжалявам, че ще го кажа, но аз намокрих превръзката си. За един миг.

— Не! — възкликна Генджи. — Не и ти!

— За жалост, да — потвърди Сайки.

Генджи се засмя и Хиде се приближи към него. Сайки също се засмя. Той обаче забрави да каже, че е бил тринайсетгодишен и кръвта, която бе видял, бе от двамата тежковъоръжени селяни, които току-що бе убил с първата си катана в пълен размер. Радваше се, че историята повдигна духа на Генджи. Малката жертва на собственото си достойнство, която направи, бе несъществена.

— О, извинете ме. Да не би да прекъсвам разговора? — Емили стоеше на прага. Дрехата й беше подобна на онази, която бе носила преди, но ушита от копринен вместо от памучен плат. Фустата, долното й бельо и чорапите й също бяха копринени. Старите й дрехи са бяха повредили в пустошта. Шивачките в двореца ги бяха използвали за модел, за да й направят нови. Би предпочела памучни, които бяха много по-скромни. Да откаже тези подаръци на добронамерена благотворителност би било обаче нелюбезно. И ето, за пръв път в живота си бе облечена в коприна от главата до петите. Дори подплатеното палто, толкова старомодно и голямо както предишното й, беше от същия фин материал.

— Точно свършвахме — отговори й Генджи. — Още минута-две. Моля те, влизай.

— Госпожо Емили — обърна се към нея Сайки. Двамата с Хиде се поклониха дълбоко, когато тя влезе. — Щастлив съм да ви видя вече в добро състояние.

Генджи забеляза колко по-учтиво се отнася към нея Сайки. Сега вече беше „госпожа Емили“ вместо „чужденката“. Сбъдването на пророчеството беше довело до значителна промяна в положението й. Генджи се радваше. Почти изцяло сама в чужда страна, овдовяла още преди да се омъжи, животът на Емили бе достатъчно труден. Малко любезност щеше да намали болката й.

Генджи каза:

— Той изразява щастието си, че те вижда в добро здраве.

— Моля, благодарете на господин Сайки от мое име. Щастлива съм, че виждам и него в безопасност.

— Тя ти благодари за вашите добри пожелания, Сайки, и е щастлива, че те вижда в безопасност. И така, имаме ли да обсъждаме нещо друго?

— Не, господарю мой — рече Сайки. — Бунтът срещу вас беше потушен. Остава единствено да определите наказанията. Господарят Шигеру извърши вече най-трудните действия. Аз ще взема сто души за село Кагешима утро сутринта. Това ще бъде.

— Мисля, че ще е достатъчно, ако екзекутирате старейшините на селото — препоръча Генджи. — Придружете го със строго предупреждение към другите за значението на лоялността не само към техния господар, но и към великия владетел на имението.

— Това не е обичайната процедура, господарю мой.

— Знам.

— Питам се доколко мъдро е да бъдем любезни в тези времена. Това може да създаде впечатлението, че ви липсва волята да направите каквото е необходимо.

— Аз имам желанието да направя каквото е необходимо и това е, което е необходимо. В бъдеще ще има повече от достатъчно убийства. Ако трябва да убиваме, тогава нека се съсредоточим върху нашите врагове, а не върху нашите селяни.

— Да, господарю мой.

Сайки и Хиде се оттеглиха. На прага Хиде каза:

— Ще чакам заедно с конете.

Генджи се готвеше да го успокои, че неговото присъствие не е наложително. Нямаше да ходят далеч. Ала решителното изражение на лицето на Хиде го спря. Беше очевидно, че известно време той нямаше да може да язди сам.

— Много добре, Хиде.

Емили попита:

— Сигурен ли сте, че сте достатъчно добре, за да яздите, господарю мой?

— Ние ще се разхождаме — отвърна Генджи. — Няма да препускаме. Ще бъда добре.

— Може би вместо това трябва да се разходим пеш. Все още не съм разгледала голяма част от замъка. Онова, което вече видях, е много красиво.

— Ще го разгледаш. Днес обаче трябва да яздим. Искам да ти покажа нещо.

— Какво е то?

— Ела с мен и ще разбереш.

Емили се разсмя.

— Изненада? Когато бях добре, обичах изненадите. Мислите ли, че Матю ще иска да дойде с нас?

Генджи отговори:

— Той е зает с тренировки. Слушай.

Приглушен шум от изстрели се чуваше отдалеч.

— Във всеки случай това е нещо, което искам да покажа на теб, не на него.

— Става още по-загадъчно — рече Емили.

— Не за дълго — увери я Генджи.

 

 

Последната глава бе на детето, което още нямаше една година. Шигеру я набучи на копието в края на редицата глави пред портата на замъка. Зимите в провинция Акаока бяха по-топли, отколкото в планините на главния остров Хоншу. Лицето на Кудо вече бе толкова разложено, че бе неузнаваемо. Другите бяха съвсем пресни, преживяната неотдавна агония все още личеше по израженията им. Жената на Кудо, двете му наложници, петте деца, майката вдовица, брат му, зет му, балдъзите му, чичовците, лелите, братовчедите, племенниците и племенничките. Петдесет и девет глави всичко на всичко.

Родът на Кудо бе изтребен.

Хейко се поклони и се доближи до него.

— Най-ужасната задача, господарю Шигеру.

— Но изпълнението й бе необходимо.

— Не се съмнявам — потвърди Хейко. — Реката на кармата тече безмилостно.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожа Хейко?

— На това се надявам — отговори Хейко. — Накратко казано, господарят Генджи излиза на кратка екскурзия. Ще го придружава госпожа Емили. Те, разбира се, ще минат оттук.

— Разбира се. Владетелят винаги използва портата на замъка, независимо къде отива.

— Тази гледка ще изплаши госпожа Емили неимоверно много.

— Така ли? — Шигеру погледна към старателно подредената редица откъм южната страна на пътя. — Защо? На мен ми се струва, че всичко си е наред.

— Тя е изключително нежна натура. — Хейко подбираше думите си изключително внимателно. — Освен това, тъй като е чужденка, не разбира делата на кармата. Присъствието на децата особено ще й причини голяма тъга. Страхувам се, че тя няма да може да продължи разходката с нашия господар.

— И какво предлагате да направя?

— Да махнете главите.

— Не виждам как ще стане това. Традиция е от незапомнени времена съдбата на изменниците да се показва на главната порта на замъка и те да бъдат държани там, докато плътта от черепите не окапе и животните, които ядат мърша, не ги почистят.

— Традиция, достойна да бъде запазена завинаги — рече дипломатично Хейко. — Не е ли възможно да помислите да промените нещата малко, поне засега? Не може ли тази демонстрация да бъде преместена временно пред резиденцията на господаря Кудо?

— Изменникът не е господар и повече няма име.

— Извинете ме — Хейко се поклони. — Исках да кажа бившата резиденция на изменника.

— Тъкмо отивах натам да я изгоря до основи.

Хейко пребледня.

— Нима със слугите вътре?

Шигеру се засмя мрачно.

— Това беше намерението ми. Нашият господар, който е изключително жалостив и невероятно снизходителен, ми нареди вместо това те да бъдат продадени в робство.

Хейко си пое дъх с облекчение.

— Тогава мога ли да направя едно предложение?

— Аз бях под впечатлението, че правите това през цялото време.

— Само с вашето разрешение, господарю Шигеру. Мога ли да предложа да изгорите резиденцията, както планирахте, а после да разположите тези останки сред руините. Няма ли това да е ефектна възможност?

Шигеру си представи как ще изглежда. Петдесет и девет глави, набучени на копия, които се подават от димящите разрушения на изменника.

— Много добре, госпожа Хейко. Ще бъде направено.

— Благодаря ви, господарю Шигеру.

Тя не остана при него, за да проследи как ще изпълни задачата.

 

 

Когато излязоха от замъка, Генджи, Емили и Хиде срещнаха Старк и Таро, които се прибираха.

— Никога ли не свършваш куршумите си, Матю? — Емили седеше настрани на коня, вместо на седлото. Генджи я бе уговарял да облече панталон като неговия — с широки крачоли, наречен „хакама“. Той бил, твърдеше владетелят, подходящ за дами. Тя си спомни съвета на Зефаная да следва японските обичаи, доколкото те не нарушават диктата на християнския морал. Хакама изглеждаше достатъчно добродетелен. Панталонът беше достатъчно свободен, той приличаше повече на пола, отколкото на панталон според западните разбирания.

— Направих форма за отливане на нови куршуми — отвърна Старк, — а нашите домакини имат барут в изобилие. — Той показа празни гилзи в ръката си. — Тези мога да ги използвам няколко пъти.

— Надявам се, че ще бъдеш преди всичко християнски воин — рече Емили — и ще се бориш само за справедливи каузи.

— Моята мисия е справедлива — отговори Старк. — Това е сигурно.

Таро попита Хиде:

— Къде отивате?

— Недалеч. Ако си свободен, ела с нас.

— Ще го направя. Господин Старк ще се срещне с госпожа Хейко. Тя е по-добър придружител за него, тъй като говори неговия език.

Хиде и Таро яздиха известно време зад владетеля и дамата. В тяхната собствена провинция, толкова близо до замъка нападението бе почти невъзможно. Въпреки това Хиде наблюдаваше всичко наоколо с изострено внимание.

— Как стреля?

— Невероятно — възкликна Таро. — Никога не съм си представял, че е възможно подобно нещо. Той вади и стреля с оръжието си по-бързо, отколкото всеки майстор на яйдо е в състояние да извади меча си. Струва ми се дори по-бързо от Шигеру.

— И аз ти казах така.

— Да, каза ми. Мислех, че се шегуваш. Сега знам, че не си се шегувал. Също така е точен. От двайсет крачки поразява целта си от първи път девет пъти от десет, а с втория изстрел е съвсем безпогрешен. Чудя се защо тренира толкова усилено. В Япония няма никой, срещу когото да изпробва уменията си.

— Той е боец като нас — каза Хиде, — а войната наближава. Това е достатъчно основание.

Емили гледаше Генджи отблизо. Ако покажеше някакъв признак на напрежение, тя щеше да настоява да се върнат. Засега той изглеждаше добре. Самият факт, че си беше вкъщи, несъмнено му помагаше. Климатът в неговата провинция беше много по-мек, отколкото в Йедо. Там зимата бе съвсем истинска, в цялата й сила. Тук бе по-скоро като ранна пролет.

— Винаги ли зимите тук са толкова меки?

— Рядко е по-студено — обясни й Генджи, — затова нямаме нужда от ескимоски умения.

— Господарю мой, моля ви.

— Може би нашето население щеше да е по-голямо, ако валеше повече сняг.

Емили се загледа настрани, лицето й стана горещо от притеснение. Беше сигурна, че бе червена като ябълка, готова за бране.

Генджи се разсмя.

— Съжалявам, Емили. Поддадох се на изкушението.

— Обещахте никога да не споменавате за това.

— Обещах да не го споменавам пред други хора. Не съм казал нищо, което да напомня за теб.

— Господарю Генджи, това е много неджентълменско от ваша страна.

— Неджентълменско?

— Джентълмен е човек с добър характер и високи принципи. — Тя го погледна толкова строго, колкото бе способна. — Вашето сегашно поведение не издава добър характер и високи принципи.

— Непростим пропуск. Моля да приемеш най-дълбоките ми извинения.

— Бих ги приела, ако не се усмихвахте и не се забавлявахте толкова очевидно.

— Ти също се усмихваш.

— Това е гримаса, не е усмивка.

— Гримаса.

Тя се отказа да обяснява.

Продължиха да яздят мълчаливо. Всеки път, когато тя го погледнеше крадешком, виждаше на устните му лека усмивка. Искаше да се разстрои от неговите думи, но някак си не успяваше. В същото време бе погрешно да се прави, че нищо не е казано. Жестовете му бяха неуместни, като се имаха предвид отношенията им. Тя беше мисионерка, а той бе господарят, който подпомагаше тяхната мисия. Не се бе случило нищо, което да промени това.

Тя спря и погледна назад към „Облак врабчета“. Когато го видя за пръв път, тревогата й бе болезнено силна. Това ли беше замък? Тогава къде бяха високите стени и каменните кули, парапетите и защитните валове, зъберите и амбразурите, подемният мост и ровът? Камък бе използван единствено в основите, лошо уплътнен и неиззидан, а върху него се крепяха сложни пагоди от дърво, мазилка и кирпич. Замъците бяха обиталища на рицарите като Уилфред Айвънхоу. Тя не можеше да си го представи бляскав в своята броня и шлем, с щит и пика в ръка, на бойния си кон да излиза от подобно място. Както красотата, така и замъците в Япония бяха различни. Точно колкото една разлика можеше да бъде истинска благословия, така друга беше огромно разочарование.

Колко много се бяха променили възприятията й за две кратки седмици. „Облак врабчета“ сега изглеждаше толкова изящен в очите й, седемте му етажа сякаш се носеха над острата скала в морето. Каменната му основа преминаваше нагоре в елегантна вдлъбната парабола, която поддържаше стени от мазилка, бели като летни облаци. Най-отгоре на стените бяха арките и извивките на покривите, покрити със сиви кирпичени плочи. Оттам, където стоеше тя на кобилата си, на около две мили от замъка, тя можеше почти без усилие да види плочите, които приличаха на орляци врабчета, които се готвеха да излетят. В тази гледка имаше ефирна елегантност, която правеше тежките каменни структури от предишните й спомени да изглеждат, за разлика от тях, жалостно приковани към земята.

Генджи се обърна към Емили:

— Много ли си ядосана, Емили?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Не. Само си мисля, че не е много подходящо да се шегуваме с някои неща.

Стигнаха до място, откъдето нагоре теренът ставаше леко стръмен. Преди да поемат по него, й се стори, че улавя позната миризма. Тя бързо изключи възможността това да е трик на потиснатата й носталгия. След миг погледна към малката долина и усети главозамайване, както бе на седлото. Въздухът, който дишаше, изведнъж й се стори разреден, сякаш се бе качила на голяма височина.

— Ябълкова градина. — Гласът й не бе по-силен от шепот.

Не беше голяма, може би стотина дървета. Когато слязоха сред тях и те я заобиколиха, бе обзета от чувството, че могат да са и десет хиляди. Изпъна се на стремената, протегна се нагоре и откъсна един яркочервен плод.

— Много наподобяват ябълките, които отглеждахме в нашата ферма — рече Емили.

— Може би са същите — отговори Генджи. — Ябълките от Америка ли произхождат?

— Не, пренесени са от европейски заселници. Човек на име Джони Епълсийд целия си живот ги е засаждал навсякъде в страната. Или поне така са ми казали. Може да е приказка, а не истинска история.

— Често между двете има много малка разлика — каза Генджи. Той се протегна, за да хване един клон, пое с мъка въздух и пусна ръцете си надолу. Раните му осуетиха усилието му. — Обичах да се катеря по тези клони и да водя въображаеми разговори. Моите събеседници винаги бяха много мъдри.

— Аз също обичах да се катеря — отвърна Емили — и да играя с двамата си братя.

— Въображаеми братя?

— Истински. Том и Уолт.

— И те ли са мисионери?

— Не. Те починаха като деца.

— А родителите ти?

— Те също починаха.

— Значи и двамата сме сираци. — Той погледна към клоните нагоре. — Предполагам, че вече не можеш да се катериш.

— Моля?

— Дърветата. Можеш ли още да се катериш по тях? Ако нараняванията ми позволяваха, щях да стигна с лекота до върха.

— И аз мога — рече Емили.

— Разбира се.

— Май се съмнявате, господарю Генджи.

— Е, ти не приличаш на човек, който се катери по дървета.

— Това ми звучи като предизвикателство. — Тя, Том и Уолт си разменяха предизвикателства непрекъснато. Последния път, когато се бе покатерила на дърво и бе предизвикана, тя скочи от един клон на друг. Клонът, на който скочи, се счупи. Тя се хвана силно и полетя заедно с него към земята, като едва избегна по-сериозно нараняване.

Съжалявам, че счупих клона, татко.

По-добре клонът да се счупи, отколкото да ти се случи нещо на теб.

Да, татко.

Ти си много красива, Емили. Няма да бъдеш толкова красива със счупен крак или гръбнак.

Да, татко.

Той не пропускаше да й каже колко е красива. Когато й го казваше, тя се чувстваше прекрасно. Колко различна й се струваше тази дума сега.

Емили свали палтото си и го прехвърли на седлото. Протегна се, хвана здраво клона над себе си и се отдели от седлото. Залюля се напред-назад, набра инерция и накрая прехвърли първо единия, а после другия си крак през клона. Изви се и седна, а краката й се поклащаха весело под нея, на лицето й се изписа триумфална усмивка.

Генджи се поклони дълбоко на седлото си.

— Прости ми, че се усъмних. Ти наистина се катериш превъзходно. Когато се излекувам, трябва да си направим състезание.

— И какъв ще е залогът?

— Залогът?

— Цената, която губещият плаща на победителя.

Генджи обеща:

— Ако спечелиш, ще ти подаря тази градина.

— О, не, това е твърде много. Превръща залога ни в хазарт, а не в игра.

— Много добре — съгласи се Генджи, — независимо дали спечеля, или загубя, ще ти подаря тази градина. И ти можеш да ми подариш нещо в замяна. Тогава не играем комар, нали?

— Не мога да приема толкова голям подарък — възпротиви се Емили. — А дори да го направя, нямам средства, за да се грижа за нея както трябва.

— Ще ти дам също така и средства. Освен това трите села в тази долина и едно в съседната.

— Не, не мога да приема. Моята цел е да разпространявам Божието слово, а не да вземам нещо за себе си.

Генджи посочи към възвишението, откъм което бяха влезли в долината.

— Можеш да построиш тук и черква. Не си ли дошла за това?

— Мислех, че земята за нашата мисия е в друга провинция.

— Можеш да построиш и тук. Обещавам, твоята черква винаги ще бъде пълна.

Емили се засмя въпреки притеснението си. Той щял да спази обещанието си, като издаде заповед. Пратеници щели да тръгнат към селата. Селяните щели да се отпуснат на колене, да притиснат главите си към земята и да чуят думите на своя господар. В неделите съответно щели да пълнят пейките в черквата, както им бъде наредено. Щели да слушат преведената церемония, която не означава нищо за тях. Когато им предложели да се покръстят, всеки мъж, жена и дете щели да приемат християнството.

— Не можете да принудите хората да вярват, господарю мой. Те трябва да погледнат в сърцата си и да стигнат сами до истината.

— Обещавам, че ще дойда в твоята черква и ще погледна в сърцето си.

— Господарю Генджи. — Тя не знаеше какво друго да каже.

— Ти спаси живота ми. Трябва да ми позволиш да ти се отблагодаря с подарък.

— Мога със същия успех да твърдя, че вие сте спасили моя. Никой от нас не би оцелял без другия.

— Тогава и ти ми дължиш подарък. Аз ще ти подаря Ябълковата долина. А ти какво ще ми подариш?

Емили трябваше да се облегне на ствола на дървото, за да не падне.

— Ябълковата долина?

— Така я наричаше майка ми. Ринго-но-тами. Ябълковата долина на английски. — Усмивката остана на лицето му. Изражението на очите му се промени. — Тя беше от Севера. Провинцията на баща й е била прочута с ябълките си. Била е много млада, когато се е омъжила, почти дете. Липсвали са й майка й и сестрите й. Липсвали са й приятелчетата в играта. Липсвали са й дърветата, по които се е катерела като малка, и плодовете, които е брала в техните клони. Липсвали са й детските венци от цветове, които е носела на главата си. Баща ми засади тази градина с надеждата, че ще намали тъгата й поне за един ден и ще й донесе дори радост.

— И така ли е станало?

— Беше щастлива, когато засадиха фиданките. Самата тя посади няколко. Така и не видя дърветата, нито цветовете, нито плодовете. Умря същата зима при раждане. Новороденото, сестра ми, също умря.

— О, съжалявам много.

— При мен приказката за щастието и тъгата е една и съща. Когато съм тук, разбирам значението им.

Листата и клоните закриваха заобикалящия ги пейзаж от стръмни японски планини. Близостта на Тихия океан бе маскирана от аромата на ябълки. Седнала над земята, с клатещи се във въздуха крака, Емили усети, че чувството й за реалност се разпада. Тя погледна надолу и видя Генджи на своя боен кон и й се стори, че той не е на мястото си, а не тя. Неуместната гледка на самурай в нейната овощна градина я накара да се разсмее.

Собственият й смях я върна към реалността.

Щом дойде на себе си, тя се разплака.

— Домът ми бе в Ябълковата долина — рече Емили. — Друга Ябълкова долина.

След време Генджи каза:

— Това място е било твое, преди още да си го видяла.

 

 

— Госпожа Емили е доста подвижна, като се има предвид колко е едра — отбеляза Таро. Те я наблюдаваха как се люлее на дървото.

— Всъщност не е толкова едра — рече Хиде. — Когато тези двама глупаци се самоубиха, тя припадна в ръцете на господаря. Той я подхвана с лекота. Размерите й са различни от тези, с които сме свикнали, и затова не можем да преценим едрината й.

— Сега, като я гледам след това, което ми каза, виждам, че си напълно прав. — Таро направи максимално усилие да погледне от правилния ъгъл. Госпожа Емили бе сбъднала пророчеството на господаря Киори. Не биваше да я възприема като огромна, тромава или грозна. Лоялността ги заставяше да я виждат във възможно най-добрата светлина. — Фактически у нея има известна дамска изтънченост. В чуждестранния смисъл.

— Вярно — потвърди Хиде. — Разкайвам се за предишните си погрешни възгледи. Несъмнено в собствената си страна, където стандартите се основават на други идеали, тя е смятана за красавица, както госпожа Хейко у нас.

Колкото и да искаше, Таро не можеше да се насили да се съгласи с приятеля си. С известно усилие би я признал за привлекателна за чужденците, поне за някои от тях. Но красотата й да се сравнява с хубостта на госпожа Хейко? Какво би могъл да каже? Той умееше да си служи с меча и лъка, не и с думите.

— Можеше да е така, ако имаше база за подобно сравнение — възпротиви се Таро. — Госпожа Хейко е гейша от най-високо равнище, а госпожа Емили… — Той се бореше упорито да стигне до сигурен бряг. — В страната на госпожа Емили има ли гейши?

— Според мен — не — отвърна Хиде. Той очевидно също имаше затруднения с думите. Едната му вежда бе образувала дълбока бразда заради необичайното усилие да мисли непрекъснато.

— И аз мисля така — потвърди Таро. — Тогава дали е уместно да разговаряме с госпожа Емили и госпожа Хейко по един и същи начин?

— Изобщо не е уместно. — Хиде светна от облекчение. — Всъщност аз се изразих неправилно. Възхищението ми към нея ме накара да стигна малко далеч. Не й правим услуга, като преувеличаваме достойнствата й.

— Да, така е — съгласи се Таро. Ентусиазмът се върна в гласа му. — Те са съвсем очевидни. И не се нуждаят от фалшиво преувеличение.

— Във всеки случай колко е важно нещо толкова незначително като красотата на чужденката? — Хиде измести разговора на по-сигурна основа. — Онова, което в действителност има значение, е вътрешната красота. Там госпожа Хейко е ненадмината.

— Ти изрази ключовия смисъл. — Таро изпита задоволство от смяната на посоката на разговора. — Истинската красота е отвътре.

Двамата самураи се усмихнаха щастливо, както седяха на конете си и продължаваха да наблюдават своя господар и госпожа Емили. Бяха разрешили заедно един важен въпрос. Сега вече знаеха какво да мислят за важна персона, която не се вписваше в обичайния ред.

 

 

Хейко каза:

— Не споменахте за подробностите от нашето пътуване пред господаря Генджи.

Старк отвърна:

— Той не попита.

Седяха на столове в стая, която гледаше към вътрешните градини на замъка. Тя бе една от няколкото обзаведени според нуждите на Емили и Старк. В тази стая имаше шест стола, четири маси, голям диван, писалище и две тоалетки. Чужденците не бяха като японците. Онова, което те намираха за хубаво, японците смятаха за лошо, и обратното. Слугите на Генджи бяха приели това за свой основен принцип. В стремежа си да накарат почитаемите гости да се чувстват като у дома, те правеха за тях обратното на онова, което вършеха за своя господар. Там, където той разполагаше с голямо пространство и малко мебели, гостите имаха много мебели и малко свободно място. Слугите правеха всичко възможно да създадат обстановка, напълно различна от онази, която щеше да бъде удобна за тях. В това отношение те бяха постигнали възхитителни успехи.

— Възнамерявам да му кажа сама — рече Хейко, — още днес.

— Вашата тайна си е ваша тайна — каза Старк. — Аз няма да кажа нищо.

— Благодаря ви за въздържанието. Оценявам го. Тайните никога не остават скрити. Вие няма да говорите за това, знам. Но слухът за битката на барикадата в крайна сметка ще стигне до господаря Генджи. Той ще разбере истината.

— Това ще причини ли проблеми?

— Да, така смятам.

— Значи той не знае за другите ви умения.

— Не знае.

— Защо ги използвахте? — попита Старк. — Спокойно можехме да се промъкнем, а ако не бяхме успели, щяхме да си пробием път със стрелба. Мечовете не могат да излязат срещу огнестрелното оръжие.

— Не бих могла да излагам живота ви на риск повече от това. Преди да умре, дядото на господаря Генджи направи предсказание. Каза, че чужденец, когото господарят Генджи ще срещне в Новата година, ще спаси живота му. Сигурна бях, че това сте вие.

— Ако бях аз, тогава нямаше да се случи нищо. Трябваше да живея, за да се изпълни пророчеството. Ако бях умрял, тогава значи не съм този, когото сте чакали. Нищо нямаше да е загубено.

— Не може да се вярва докрай, че пророчествата ще се изпълнят — аргументира се Хейко. — Без най-искрените ни усилия изходът можеше да бъде доста различен от този, на който се надявахме. Ако бяхте чужденецът, който трябваше да го спаси, но бяхте убит, преди да сте го сторили, тогава мястото ви щеше да бъде заето от друг. Но това нямаше да е чужденецът, когото очаквахме. Господарят Генджи щеше да оживее, защото така е според пророчеството. Но той можеше да бъде осакатен или обездвижен, или да бъде доведен до кома.

— Така ли става? — попита Старк. Той не вярваше на нищо от това. Но тя искаше да говори, затова той я слушаше. — Как дядото на господаря Генджи е станал ясновидец?

— Бил е роден с дарбата да предвижда. През живота си е имал много видения.

— Винаги ли е познавал.

— Винаги.

— Защо не е казал на всички, че е ставало дума за Емили?

— Виденията невинаги са съвършени. Въпреки че животът е предопределен, точното му развитие зависи от това, което правим. Кармата от миналото го предопределя. От настоящата карма зависи конкретното му развитие.

— Карма?

— Може би вашата дума е съдба, но животът постоянно променя съдбата.

— Съдбата си е съдба — настоя Старк. — Тя не се променя. Не я виждаме, докато не навлезем в нея. Или тя не влезе в нас.

 

 

Понякога, когато Старк се намираше в района на Ел Пасо, той се отбиваше в заведението на Мануал Круз, където според собственика му бяха дузината най-добри курви в Тексас. Старк всъщност никога не бе преброил повече от осем наведнъж по едно и също време. Доколкото той можеше да каже, никоя не бе по-добра от курвите на другите места в града, да не говорим за щата.

— Поетична волност — твърдеше Круз. — Повдига настроението на мъжа. Прави го оптимист. Добре е за него. Добре е и за бизнеса.

— Какво означава „поетична волност“?

— Ти, момче, за какво идваш тук — да навлезеш в сложностите на езика или да те обслужат?

— Дошъл съм да чукам курва — отвърна Старк, — а не за друго.

— Педантичен мозък, това ли си ти? — попита Етан. Етан беше осиновен от Круз. Носеше оръжието си ниско на хълбока, подобно на Старк, и раменете му бяха отпуснати по същия начин. Един ден Етан щеше да разбере, че това е Матю Старк, стрелецът с прочута репутация, и да го предизвика. Или щеше да разбере, че двамата със Старк се занимават с едно и също и да му предложи партньорство. Едното или другото, някой ден.

Круз се засмя.

— Продължавай. Огледай внимателно и направи най-добрия избор.

Старк не стана постоянен посетител на заведението на Круз заради високото качество на неговата търговия. Той ходеше там, защото беше в самия край на града. А от градовете го стягаха в гърдите и гърлото. Вече не ходеше в тях, ако не се налагаше.

Ако мястото бе онова, което правеше заведението препоръчително, то в същото време го държеше и настрана. Не можеше да понася противната миризма на свинарника в съседство. В това отношение той беше от малцинството. Круз винаги имаше повече работа, когато вятърът духаше към бара, отколкото встрани от него. Това беше идеално, що се отнасяше до Старк. Единственото нещо в публичния дом, което той мразеше повече от вонята на свине, беше тълпата настървени за жени пияници. Когато влизаше в Ел Пасо, винаги проверяваше посоката на вятъра и така не му се налагаше да се разправя с тях.

Той не беше сантиментален. Нямаше любима проститутка. Беше двайсетгодишен, а бе убил с огнестрелно оръжие повече мъже, отколкото Джими Соу Фаст, и не знаеше дали ще доживее до двайсет и първата си годишнина. От повече от година не го бе преследвал никой, но той не беше толкова глупав да си мисли, че това означава, че повече никой няма да го преследва. Даваше четири монети на Круз и отвеждаше най-близкостоящата от „най-добрите в околността“ горе.

Сега, при второто му посещение, от последния път, когато бе ходил при Круз, се случи Мери Ан.

Не беше нищо специално, освен че беше по-възрастна от останалите, с които беше спал. Беше и по-любезна, а когато той изригна върху бедрото й, преди да е проникнал в нея, тя го приласка и го притисна, каза му да си почине малко, че всичко е наред, че може да опитат още веднъж, без да дава на Круз други четири монети. Той се оправда, че винаги му е трудно да се удържи първия път, защото рядко е с жена. Тя му направи знак да замълчи и го остави в прегръдките си, докато той отново стане готов.

Когато свърши, изглежда, бе заспал, защото следващият му спомен бе как се буди. Слаба лампа осветяваше масата. Мери Ан спеше до него. Вятърът духаше от „грешната“ посока, търговията не вървеше. Тя не бързаше да слиза долу и да седи на твърд стол в празния бар.

На него му се пикаеше. Обърна се, за да слезе от леглото, и видя две малки момиченца, които го гледаха. Стояха прави до леглото. По-малката — едва ли беше повече от четири-петгодишна, смучеше палеца си. Другата, с около две години по-голяма, бе я прегърнала покровителствено през рамо. Веднага позна, че са сестри, защото си приличаха. Знаеше също и чии дъщери са. Когато си легна с Мери Ан, от другата страна на стаята бе разпънат чаршаф, който висеше на прът. Сега той бе свален и той видя малкото легло на срещуположния край.

— Здравейте — поздрави ги Старк. Как щеше да разговаря с тях, след като трябваше да се обърне, за да обуе панталона си.

— Не знаехме, че има някой — обади се по-голямото момиче. — Беше тихо.

— Ще си тръгна, щом се облека — рече Старк.

По-малкото момиче взе панталона му от стола и му го донесе.

— Благодаря.

— Моля — отвърна по-голямата.

Той погледна отново Мери Ан, защото реши, че гласовете им ще я събудят. Нищо подобно. Тя спеше дълбоко.

— Спяхме — продължи по-голямата, — но Луиз се събуди от жажда и аз станах с нея да й сипя вода.

— Ти си добро момиче — похвали я Старк, — след като се грижиш така за малката си сестричка.

— Дори когато не спим — обясни по-голямата, — никой не разбира, че сме там. Тихи сме като църковни мишки, за да може мама да си върши работата.

— Винаги ли сте зад чаршафа?

— Не, глупчо. Денем ходим в къщата на мисис Креншоу, с изключение на съботите и неделите. В неделите сме на неделно училище в черквата. — Тя погледна към тяхната „ниша“, после се обърна пак към Старк и се изкикоти. — Как бихме могли да стоим през цялото време в това мъничко местенце непрекъснато?

— Защо сега не сте при мисис Креншоу?

— Защото е нощем и е събота. — Този път и двете момичета се изкикотиха. — Да не би да не знаеш дори кой ден сме?

— Беки, Луиз, какво правите? — Мери Ан вдигна сънено глава от възглавницата.

— Луиз е жадна, мамо.

— Тогава дай й вода и се върнете в леглото.

— Да, мамо. Довиждане, мистър.

— Довиждане. — Старк се изправи и обу панталона си, щом те излязоха. — Нали няма да отидат в бара?

— Сигурно ще идат. Водата е там.

— Можеш да държиш съд с вода в стаята си. До леглото им.

— Те не искат. — Мери Ан се претърколи по гръб, като придърпа срамежливо чаршафа около шията си и започна да го наблюдава как се облича. — Мислят, че миризмата на прасетата влиза във водата и я замърсява.

Старк не искаше да го казва, защото не бе негова работа. Но го каза:

— Това не е място за деца.

— Това не е място и за мен — отвърна Мери Ан, — а ето ги и тях, и мен. Има и по-лоши места. Круз им позволява да стоят с мен и никой не им досажда. Благодарна съм за това. Той казва, че не понася педерастите и педофилите и наистина е така.

— Какво е педофил?

— Човек, който изпитва удоволствие от блудство с дете.

Старк си спомни приюта за сираци и изненадата в мъртвешкия поглед на нощния надзирател, когато счупи черепа му с чук.

— Аз също не понасям педофилите.

— Няма нужда да си тръгваш. Те ще пият вода и ще се върнат да спят.

— Чувам гласове — рече Старк, заслушан в смеха на бара. — Клиенти.

— Момичетата са повече от достатъчно, за да се оправят с посетителите — Мери Ан въздъхна дълбоко. — Ставам мързелива, когато задуха източният вятър. Въздухът е толкова хубав, а клиентите — малко.

Старк извади още четири монети от джоба си и ги остави на масата до лампата.

— Казах ти, не трябва да ми плащаш за втория път. То наистина си беше първи път, като се замислиш. — Тя му се усмихна. Не беше усмивката на проститутка, която се шегува с теб или която се опитва да ти измъкне повече пари. Това бе приятна усмивка.

— Отивам в Мексико да работя в мина — рече Старк. Всъщност беше тръгнал към Мисури да ограбва банки. Мислеше, че ще направи по-добро впечатление, ако не го каже веднага, преди да я е опознал. — Ще се върна пролетта.

— Аз ще бъда тук — рече Мери Ан.

За пръв път Старк излъга курва. Преди не бе имало причина. Защо искаше да направи добро впечатление на Мери Ан? Защото бе майка на две деца? Това бе доста глупашка причина, ако беше така. В майчинството нямаше нищо свято. Собствената му майка, чиято самоличност остана завинаги неизвестна за него, беше оставила сама детето си на стълбите на черква в Кълъмбъс, Охайо, завито в одеяло и с нищо друго, дори без име. Получи името Матю^[1], защото това бе следващият апостол в именника. Не знаеше откъде идва фамилията му — Старк. Майките не предизвикваха у него разнежване. Може би постъпваше така, защото Мери Ан беше мила и имаше хубава усмивка. Може би защото Беки и Луиз бяха малки сладки момичета, които нямаха нищо общо с публичния дом. Това също бяха глупави причини. Старк не обичаше деца, дори не обичаше и спомените си като дете.

За пръв лъжеше курва и за пръв път казваше на курва, че ще се върне да я види. Помисли си, че това е втората лъжа след онази, че ще отиде да работи в мина в Мексико.

Излезе обаче, че е говорил истината, когато беше казал втората си лъжа. Мери Ан и Беки и Луиз не излизаха от ума му през цялото време, докато беше в Мисури. Мислеше за тях, докато беше в банката в Джоплин и един фермер едва не отнесе главата му с пушка, но куршумът не се изстреля и Старк успя да улучи фермера в крака. Не взе никакви пари, но и не го убиха. Преследвачите от Джоплин бяха още по петите му, когато той достигна Тексас. Тези мъже от Мисури бяха много упорити. Изобщо не бе взел от парите им, а го преследваха през два щата в трети. По време на дългото пътуване той взе решение. Ще отиде да види Мери Ан и ще се опита да разбере защо още мисли за нея, за Беки и Луиз.

— Виждаш ли какво имах предвид? — каза Круз, когато Старк влезе през вратата. — Поетичната волност настройва мъжа оптимистично. Вятърът духа от грешната посока за теб, но духът ти е приповдигнат. Имам предвид по-дълбоки неща, когато казвам, че това са дузината най-добри курви в Тексас.

— Къде е Мери Ан? — попита Старк.

— Е, ето това е първото. Ти искаш да видиш някого конкретно, нали?

— Къде е тя?

— Ти каза през пролетта — Мери Ан стоеше отгоре на стълбите. — Все още е зима, а ти вече си тук. Да не би да затвориха мината? — Тя се усмихна с онази нейна нежна усмивка и той разбра защо се е върнал. Беше влюбен.

— Коя мина? — попита Старк.

— Онази в Мексико.

Ето това им бе лошото на лъжите. Трябваше да помниш какво си казал и на кого. Беше по-лесно да кажеш истината. Щеше да каже истината на Мери Ан, щом останеха насаме.

— Заета ли си?

— Тъкмо сложих децата в леглата. Ще заспят до няколко минути. Ела горе.

— Не за цяла нощ — предупреди Круз. Той подсили вдишването и издишването си със звук и жест. — Нищо не пълни публичния дом така, както миризмата на свине. Най-добрите курви ще има да се потрудят доста тази нощ.

— Ще платя предварително за цялата нощ — каза Старк. — Колко?

Круз присви очи, мозъкът му извършваше изчисления в обезобразения от удар с брадва череп.

— Това не е точно компаньонство. Трябва да включа и печалбата от бара, която губя, когато тя е само горе, вместо да се качва и да слиза.

— Колко, по дяволите?

— Десет американски долара.

Старк извади сребърните долари от чантата на седлото и ги хвърли на масата за карти пред Круз. Бяха част от спестяванията му от предишни, по-успешни набези в Мисури.

— Господи, момче. — Круз проверяваше монетите и ги намираше истински и задоволителни във всяко отношение. — Не си обирал банки, нали?

— Виждал ли си обяви с моя образ, че ме търсят?

— Не още.

Старк се качи горе с Мери Ан. Момичетата бяха в леглото, но още не бяха заспали. Звукът от първичните страсти се чуваше през всяка от тънките стени. Те като че ли не забелязваха.

— Здравей, мистър — поздрави го Беки. Както обикновено, Луиз не каза нищо.

— Здравей, Беки. Здравей, Луиз.

— Хей, ти си спомняш имената ни.

— Несъмнено.

— А как е твоето?

— Стив.

— Здравей, Стив.

— Ей, Беки — прекъсна я Мери, — знаеш, че не е учтиво да се обръщаш към възрастен по име. Ще го наричаш мистър… Как беше второто ти име?

— Матюз.

— Ще го наричаш мистър Матюз.

— Здравейте, мистър Матюз.

— Здравей.

— Лека нощ, мистър Матюз.

— Лека нощ.

Мери Ан отиде и дръпна чаршафа.

— Не е необходимо да го правиш — рече Старк.

Тя го погледна озадачено.

— Само ще си говорим, това е.

— Ти плати десет долара, за да си говорим цяла нощ?

— Точно така. Съгласна ли си?

— Да, ако нямаш нещо друго предвид.

— Какво друго?

— Да говориш мръсотии и децата да те слушат. Да ги караш да те гледат, докато правиш разни неща.

— За какъв мъж ме мислиш, по дяволите?

— Не знам — отвърна Мери Ан. — Ти се намираш в публичен дом. Аз съм проститутка. Ти плати десет долара и казваш, че искаш само да си говорим и аз се чудя защо.

— Обичам те — каза Старк. Думите се изплъзнаха от устата му, преди да е разбрал. Той се надяваше да стигне по свой начин до тях. Сега може би нямаше да му се наложи.

— О, това ли било?

Мислеше си, че Мери Ан ще се радва да ги чуе или най-малкото ще се изненада. Вместо това тя изглеждаше разочарована и много уморена.

Наранен, той рече:

— Предполагам, че го чуваш непрекъснато от своите многобройни почитатели.

— По-често, отколкото си представяш — отговори тя. — Не бих ги нарекла почитатели. Просто мъже, влюбили се временно, изгубили се в някаква мечта. Не че искат мен или Беки, или Луиз. Не, те самите се виждат под друг ъгъл. Не продължава дълго. После изпадат в паника и стават зли. Обвиняват ме за неща, които не са станали така, както те са искали. Преживяла съм това. И на теб ще ти мине.

Тя отиде до леглото и вдигна ъгъла на дюшека. От малката ролка банкноти, която намери там, тя извади половината и върна останалите. Взе ръката му и сложи в нея десет долара. После пусна завесата между тях и децата и поведе Старк към леглото.

— Ще заспят до няколко минути. После ще се позабавляваме и ти можеш да се върнеш в Мексико. — Сълзите в очите й не й пречеха да се усмихва. — Много мило от твоя страна, Стив, наистина. Чувствата ти не са истински. Много си млад и още не го знаеш, но ще го разбереш.

— Не ми казвай какви са моите чувства — рече Старк. — Аз ще ти говоря за тях. — И го направи.

Разказа й за приюта, за чука, за Илаяс Игън; за играта на карти, за засеклия пистолет „Волканик“ и за Джими Соу Фаст; за тримата стрелци, които бе убил. Разказа й за банките в Мисури, за търговските постове в Канзас преди банките в Мисури; за конете и добитъка в Мексико преди търговските постове в Канзас. Разказа й за парите, които спестява, без да знае защо ги пести.

— Едва не ме застреляха в Джоплин, защото стоях с оръжие в ръка, мислех си какво ще направя с парите и знаех какво ще направя и бях толкова изненадан, че знам, че не забелязах фермера, докато не започна да прави опити да оправя пушката си.

— Мислел си си за всички хубави неща, които можеш да купиш, само ако имаш жена, за която да ги купиш. — Мери Ан все още изглеждаше нетърпелива, като човек, който изслушваше позната история за пореден път.

— Не — отвърна Старк, — мислех си, че бих искал да имам ранчо в хълмистите местности на Тексас. Да отглеждам добитък. Ако знаеш как се събира, колко трудно се отглежда, ето за това си мислех. Да построя малка къща, в която да не е кой знае колко студено през зимата и не много горещо през лятото. Да прекарвам достатъчно време на открито и това да стане важна част от живота ми.

— Вероятно ще стане — каза Мери Ан.

— Мислех за мястото, през което минах преди две лета, на север от Ашвил, и разбрах къде ще построя къщичката. Когато мислех за къщичката, те видях вътре да готвиш задушено говеждо от добитъка, който сами сме отгледали, а отвън беше Беки, която се грижеше за Луиз под сянката на дърветата в малката горичка, а когато ожадняха, си взеха чиста вода от нашия кладенец. — Старк се протегна и взе ръката на Мери Ан в своята. Все още усмихната, но тъжна, тя започна да измъква дланта си. Той отбеляза: — Не виждам, нито чувам, нито помирисвам миризмата на нито едно проклето прасе.

Тя престана да се опитва да измъква ръката си. След това го погледна в очите продължително, а после нежно се отпусна в прегръдката му.

На следващата сутрин Мери Ан каза:

— Етан е много бърз с неговото оръжие. Когато се върне, ще тръгне след нас, дори Круз да ме пусне, което той няма да направи.

— Круз ще те пусне — сигурен бе Старк, — а Етан няма да знае къде да те търси.

— Има един огромен дивак от Тихия океан, който язди заедно с него и умее да проследява като индианец.

— Ако ни намерят — рече Старк, — много скоро ще им се иска да не са ни откривали.

— О? И защо? Имаш много приятели в Тексас, така ли?

— Чувала ли си за Матю Старк?

— Кой не е? — Тя го погледна замислено. — Сега си спомних. Хората казват, че той е този, който надминал Джими Соу Фаст по бързина, а не ти. Нищо чудно, че твоята история ми звучи толкова познато.

— Аз съм Матю Старк.

Мери Ан знаеше, че Матю Старк е най-бързият стрелец в Западен Тексас, зъл гигант с белег на лицето, който биел проститутките до смърт, докато бил с тях в леглото. Тя започна да се смее, защото това сладко, красиво момче или лъжеше, или бе лудо. После смехът й премина в плач, защото тя и дъщерите й нямаше да отидат никъде, не и с такъв лъжец или лунатик, както предпочитате. На Старк му трябваше близо час, за да я убеди, че преди известно време той и репутацията му са тръгнали по различни пътища. Мислеше, че като й каже кой е, това ще я накара да се чувства в по-голяма безопасност и тя ще престане да се тревожи за Етан. Вместо това той едва не я изгуби.

Той изчака, докато Мери Ан, Беки и Луиз приключиха с опаковането на оскъдните си вещи във вехт куфар, превързан с дълго въже, за да не се разтвори. После провери двата си пистолета и слезе долу.

— Е, по дяволите, не изглеждаш много отпочинал — рече Круз — за човек, прекарал цялата нощ в леглото.

— Трябва да поговорим по работа. — Старк седна на масата за карти срещу Круз. Сводникът седеше точно там, където бе прекарал цялата нощ, само че ядеше свинска пържола, вместо да играе покер, и беше сам, вместо с три прасенца.

— Вятърът все още духа от същата посока. Цената все още е десет долара на нощ.

— За нея няма да има повече нощи — отсече Старк. — Тя напуска.

— Сигурно ще стане — отговори Круз, — ако имаш петстотин долара. Това ми дължи. Плати ги и прави с нея каквото искаш. Знаеш ли, тя ще се върне, щом извадиш главата от задника си и се събудиш.

Старк имаше повече от петстотин долара. Но тези пари му трябваха, за да купи ранчо в хълмистата местност.

— Ще ти дам сто.

Той видя как Круз отмества поглед и забеляза бармана да заобикаля бара с пушка двуцевка. Хвърли се наляво към Круз, а изстрелът превърна масата в купчина трески. Първият му куршум мина през дясното рамо на бармана, вторият — през дясното бедро на мъжа. Барманът пусна двуцевката и падна на двора, притискайки с все още здравата си ръка кървящите си рани. Когато погледна обратно към Круз, той видя насочен към него едрокалибрен пистолет. Старк го застреля в лицето. Големият куршум четирийсет и четвърти калибър отдели част на черепа на Круз, там, където той се разполовяваше от стария удар с брадва.

Някои хора не знаеха кога да спрат. Старк знаеше. Той никога повече не обра друга банка, нито отиде при друга проститутка. Мислеше си също, че няма да убие и друг човек и може би щеше да е прав и за това, ако зависеше от него.

 

 

През цялото време, докато правеше признанието си, Хейко държеше ръцете си на рогозката пред себе си, привела ниско глава. Нямаше смелостта да погледне Генджи в лицето. Какво ли си мислеше за нея, за тази дяволска двулична жена, която твърдеше, че го обича, въпреки че чакаше заповед да го убие? Тишината след последните й думи на разкаяние бе непоносима. Единствено гордостта й не й позволяваше да се разплаче. Щеше да бъде твърде безсрамно да разчита на мъжкото му съчувствие. Не позволи да падне и една сълза. Щеше да я убие или, каквато нежна душа беше, само да я изхвърли. Независимо от решението му, това бе последният й ден на земята. Не можеше да живее без него. Ако излезеше жива от замъка, тя знаеше точно какво да направи.

Щеше да отиде на нос Мурото.

Преди шестстотин години първият господар на Акаока, предшественикът на Генджи, Хиронобу, бе спечелил битка в тамошните гори и бе установил суверенитета си. Сега там имаше малък будистки храм, който принадлежеше на една неизвестна дзенбудистка секта, на върха на отвесните скали, струпани при морето. Деветстотин деветдесет и девет стъпала се изкачваха от скалистия бряг до храма. Щеше да спира на всяко едно, за да потвърди вечната си любов към Генджи. Щеше да моли Аматерасу-о-миками, богинята на Слънцето, да го къпе с божествената си светлина през целия му дълъг и плодотворен живот. Щеше да моли Канон, Състрадателния, да види искреността в сърцето й и да я обвърже наново с него в Сухавати, Чистата земя, където нямаше страдания.

Когато стигнеше върха, щеше да благодари на боговете и будите за това, че са я дарили с деветнайсет години живот, на отдавна напусналите този свят родители, че са й дали живот, на Кума, че я защитаваше и я бе отгледал, и на Генджи — за любовта, която не заслужаваше. Тогава щеше да пристъпи през ръба, към Голямата бездна, без страх, без съжаление, без сълзи.

— Как щеше да го направиш? — попита я Генджи.

— Господарю? — Хейко все още не смееше да погледне.

— Убийството ми. Каква техника щеше да използваш?

— Господарю, умолявам ви, повярвайте ми. Никога не бих сторила нищо, което да ви нарани дори най-малко.

— Хиде — повика го Генджи.

Вратата се плъзна и се отвори незабавно.

— Да, господарю.

Нищо по лицето на Хиде не показваше дали е чул дори част от разговора. Ръката му обаче беше на дръжката на меча.

— Помоли Ханако да донесе саке.

— Да, господарю.

Хейко знаеше, че той няма да го направи лично. Щеше да изпрати Таро, който беше зад вратата от другата страна на стаята. Хиде щеше да остане на мястото си, готов да се втурне вътре, ако е необходимо. Нямаше да остави господаря си незащитен с предателска жена нинджа.

Генджи се готвеше да й предложи да пийнат като пречистващ ритуал, преди да произнесе присъдата. Неговата милосърдност разкъсваше сърцето й. Тя едва успяваше да продължава да сдържа сълзите си.

— Предполагам, че щеше да го направиш през нощта, докато спя. Това е най-милият начин.

Хейко не можеше да отговори. Ако кажеше още една дума, емоциите й щяха да я предадат. Трепереща, безмълвна, тя не отделяше очи от рогозката.

— Господарю мой — гласът на Ханако се чу от другата страна на вратата.

— Влез.

Очите на Ханако бяха червени и подути. Тя се поклони и влезе с табла в ръце. Върху таблата имаше шише със саке и една чаша. Генджи, разбира се, нямаше да пие с Хейко. Тя щеше да пие сама, да се разкайва и да чака съдбата си.

Ханако се поклони ниско на Генджи. После се обърна и се поклони точно толкова ниско на Хейко. Когато го направи, от гърлото й се изтръгна ридание, а раменете й потрепнаха. Тя плачеше жалостиво.

— Госпожа Хейко — рече тя и отново зарида.

— Благодаря ти за приятелството — отвърна Хейко. — И двете сме сираци, а съдбата ни направи сестри за кратко време.

Неспособна повече да се контролира, Ханако се изправи на крака и избяга разплакана от стаята.

— И чужденците ли плачат колкото японците — попита Генджи. — Съмнявам се. Ако го правеха, вместо наука, щяха да имат кабуки^[2] като нас. — Той погледна таблата. — Донесла ни е само една чаша. Какво си е мислила? О, да.

За учудване на Хейко той взе чашата и я протегна да му бъде напълнена. Вцепенена, тя можеше единствено да го гледа.

Генджи каза:

— Предпочитам го изстудено, а ти?

Като не знаеше какво да направи, Хейко взе шишето от таблата и му сипа. Той отпи и предложи чашата и на нея.

— Господарю мой — рече Хейко. Тя не направи движение да поеме чашата от ръката му.

— Да?

— Не мога да пия от една чаша с вас.

— Защо не?

— Осъдените не могат да докосват това, което е докосвало устните на господаря.

— Осъдените? За какво говориш? — Той взе ръката й в своята и сложи чашата в нея.

— Господарю мой — спря го отново Хейко. — Не мога. Моите престъпления ще станат само още по-отвратителни.

— Какви престъпления? — попита Генджи. — Да не би да съм умрял? Или да съм осакатял? Издадени ли са най-съкровените ми тайни на моите врагове?

— Не бях разкрила истинската си същност пред вас, господарю мой.

Генджи въздъхна.

— За такъв глупак ли ме мислиш?

— Господарю мой?

— Най-красивата гейша на Йедо избира за свой любовник един от най-малко великите владетели. Тя го прави, защото съм много красив, очарователен и остроумен. Разбира се. Каква друга причина може да има? Какъвто съм глупак, никога не ми е хрумвало, че има някаква уловка, така ли?

Генджи вдигна шишето. Хейко трябваше да протегне чашата, за да не залее той цялата рогозка със саке.

— Знаех, че работиш за Лепкавото око — обясни й Генджи. — Друго не бе възможно. Човек понякога изпитва съмнения без каквито и да било основания. Аз знаех и предполагах, че през цялото време ти знаеше, че аз знам, и знаеше, че аз знам, че ти знаеш. Ние не сме нито деца, нито чужденци в края на краищата. Подобна повърхностна измама е нормата. Тя е като да поздравиш някого. Едва ли можехме да започнем без нея, нали?

Той й даде знак да пие. Тя бе твърде шокирана, за да не се подчини. Той взе отново чашата и тя му сипа.

— Не можете да игнорирате моето предателство — настояваше Хейко, — нито да го оставите ненаказано. Вашите васали ще загубят всякакво уважение към вас.

— Заслужавам ли наказание?

— Вие, господарю мой? Не, разбира се, че не. Не сте направили нищо лошо.

— Тогава защо да се самонаказвам?

— Не бива. Аз съм тази, която трябва да бъде наказана.

— Така ли? Чудесно. Направи предложение.

— Не е моя работа аз да казвам.

— Заповядвам ти да ми предложиш.

Хейко се поклони.

— Екзекуция или изгнание са единствените възможности, господарю мой.

— От една страна, ти си гейша и моя любовница. От друга, си нинджа и агент на тайната полиция на шогуна. Как е възможно да се избегне един или друг компромис? Ние живеем в свят на множество конфликтни лоялности. Не чистотата, а естеството на баланса, който постигаме, показва истинския ни характер. Не виждам вина у никого от нас. И двамата следователно сме извинени.

— Господарю мой, не бива да ми прощавате с такава лекота.

Генджи взе двете й ръце в своите. Тя се опита да ги измъкне, но той не я пускаше.

— Хейко, погледни ме. — Тя не вдигна очи. — Наказанията, които ми предлагаш, ще ми причинят непоносимо страдание. Справедливо ли е това?

Тя не отговори. Той я пусна.

— Значи любовта, която твърдиш, че изпитваш към мен, е толкова слаба, че предпочиташ смъртта — каза Генджи.

— Ние с Кума сме единствените живи нинджи от нашия род — обясни му Хейко. — Как мога да пренебрегна обета си и да продължа да живея? Освен себе си ще обезчестя и него.

— Ако умреш, за мен няма живот, само безрадостно негово подобие. Трябва ли да издам подобна присъда за себе си?

— Не мога да направя нищо повече. Такава е кармата ни.

— Така ли? Кой друг в замъка знае освен Старк?

— Вече всички. Лошите вести пристигат бързо.

— Искам да кажа, официално.

— Само вие, господарю мой.

— Ето го решението — отсече Генджи. Той остана замислен известно време. — Ти само си се преструвала, че работиш за Лепкавото око. През цялото време си докладвала на мен. Дори сега ние чертаем планове как да продължиш да предаваш полезна дезинформация на Каваками, като го омайваш с фалшива сигурност. Когато станем готови, ще подготвим капан и ще го хванем във фатална грешка.

— Това е буквално смешно. Никой няма да ни повярва.

— Не е необходимо някой да повярва. Само дето ще се преструват, че вярват, както ще се преструваме и ние. Хиде, Таро.

Вратите от двете страни се плъзнаха и се отвориха.

— Господарю.

Генджи каза:

— Дойде времето да ви разкрия моята най-тайна стратегия. Влезте и затворете вратите.

— Господарю.

Когато Генджи свърши с разкритието си, Хиде и Таро се поклониха дълбоко на Хейко. Таро каза:

— Благодарим ви, госпожо Хейко, че сте рискували живота си в такова опасно начинание. Крайният ни триумф ще се дължи до голяма степен на вашия кураж.

Хиде допълни:

— Моля се на боговете и будите да получа дори частица от вашите заслуги.

Гласовете на двамата мъже не трепваха. Сълзите падаха свободно от очите им, сълзи, които те се преструваха, че не ронят.

— Може ли да има самурай или гейша без кабуки? — попита Генджи. — Много обичаме мелодрамата, нали?

Тя го погледна и видя сълзи и в неговите очи и тази гледка срина цялата й решимост.

— Генджи — промълви тя и не можа да каже нищо повече, замлъкнала и заслепена от собствените си сълзи.