Такаши Мацуока
Облак врабчета (3)

1
„Витлеемска звезда“

Когато пресичате непозната река далеч от вашите владения, наблюдавайте доколко е спокойна повърхността и следете прозрачността на водата. Обърнете внимание на поведението на конете. Внимавайте да не попаднете в засада. На познат брод близо до вкъщи се загледайте внимателно в сенките на отсрещния бряг и наблюдавайте движението на високата трева. Заслушайте се в дишането на най-близкия до вас спътник. Пазете се от самотния убиец.

Судзуме-но-кумо (1491)

Хейко се преструваше, че още спи, продължаваше да диша дълбоко и бавно, мускулите й отпочиваха, но не бяха отпуснати, устните й бяха затворени леко, сякаш ей сега ще се разтворят, очите й бяха спокойни под неподвижните клепки, обърнати навътре, към спокойното място в сърцевината на нейното същество. Тя по-скоро предугади, отколкото почувства, че той е буден до нея.

Надяваше се, че когато се обърне да я погледне, ще види:

Косата й: мрак в беззвездна нощ, разпилял се по синьото копринено спално бельо.

Лицето й: бледо като пролетен сняг, осветено със светлина, открадната от Луната.

Тялото й: обещаващи извивки под завивката, също от коприна, украсена с фина бродерия на двойка бели жерави, чиито шии бяха поруменели, обзети от завладялото ги безумство, докато танцуваха и се състезаваха във въздуха на фона на златно поле.

Изпитваше увереност в беззвездната нощ. Косата й — тъмна, лъскава, прекрасна — бе едно от най-добрите й качества.

Изразът „като пролетен сняг“ беше твърде далеч от действителността, дори поетичният образ да бе плод на щедро, метафорично сравнение. В детството си бе живяла в рибарско село в провинция Тоса. Прекараните толкова отдавна щастливи часове на слънце никога нямаше да могат да бъдат напълно забравени, защото бяха напръскали бузите й леко с лунички. А пролетният сняг е чисто бял. Е, това се компенсираше от лунната светлина. Той настояваше на това определение. Коя беше тя, че да изразява несъгласие с него?

Надяваше се, че я гледа. Заспала изглеждаше елегантна, дори когато спеше наистина. А когато се преструваше, както сега, въздействието върху мъжете обикновено бе опустошително. Какво ще направи той? Дали ще повдигне завивката, внимателно, дискретно, за да погледне невинната й голота? Или ще се усмихне, ще се наведе и ще я събуди с нежна ласка? А може да й се наслаждава, търпелив както винаги, и да чака очите й сами да се отворят.

Изобщо не би правила подобни догадки, ако ставаше дума за друг мъж, дори нямаше да й мине и една мисъл. Ала този бе различен. С него често се отдаваше на подобни фантазии. Дали защото той наистина се различаваше от всички останали, питаше се тя, или просто защото бе загубила най-глупашки ума си по този?

Генджи не оправда нито едно нейно предположение. Стана и отиде до прозореца, който гледаше към залива Йедо. Стоеше там гол в утринния мраз и се взираше много внимателно в онова, което го бе заинтригувало. От време на време потреперваше, но не понечваше да се облече. Хейко знаеше, че като млад е преминал строго обучение при монасите тендай на върха на планината Хией. Говореше се, че тези аскетични мистици са майстори в натрупването на топлина вътре в тялото и могат с часове да стоят голи под ледени водопади. Генджи се гордееше, че някога е бил техен ученик. Тя въздъхна и помръдна, все едно се раздвижва в съня си, за да потисне кикота, който едва не се изтръгна от нея. Очевидно Генджи не бе овладял техниката на тендай толкова добре, колкото би искал.

Въздишката й — измамна, както тя добре си даваше сметка, не откъсна Генджи от наблюдението му. Без дори да хвърли поглед към нея, той взе стария португалски телескоп, разви го докрай и отново съсредоточи вниманието си върху залива. Хейко си позволи да изпита разочарование. Беше се надявала… Какво се бе надявала? Надеждата, малка или голяма, беше мечта, нали така, нищо повече.

Представи си го как стои до прозореца. Виждаше го, без изобщо да го гледа. Генджи не би пропуснал да забележи нейната осведоменост, ако тя продължаваше с преструвката. Дори не бе напълно сигурна дали вече не я е забелязал. Това би обяснило защо не й бе обърнал внимание по-рано, когато стана, и после, когато тя изпусна въздишка. Той я дразнеше нарочно. А може би не беше така. Трудно бе да се каже. Затова престана да мисли и просто извика образа му пред очите си.

Беше прекалено красив за мъж. По тази причина и понеже обикновено се държеше изключително небрежно и поведението му се различаваше от самурайското, изглеждаше фриволен, крехък, дори женствен. Външният му вид лъжеше. Когато беше без дрехи, видимите бразди на мускулатурата му свидетелстваха за сериозната му отдаденост на военните дела. Изкуството на войната беше близък другар на импулсивността в любовта. Тя усети, че й става топло от спомените и въздъхна, този път без да иска. Вече бе почти невъзможно да се преструва, че спи. Позволи на очите си да се отворят. Погледна го и видя каквото си бе представяла. Онова, което се виждаше в отсрещния край на телескопа, трябва да бе пленително. Изцяло бе погълнало вниманието му.

След малко заговори със сънен глас:

— Господарю, ти трепериш.

Той продължи да наблюдава залива, но се усмихна и отвърна:

— Чиста лъжа. Недостъпен съм за студа.

Хейко се измъкна от леглото и облече долното кимоно на Генджи. Обви тялото си плътно с него, за да се затопли колкото е възможно, после коленичи и завърза хлабаво косата си с копринена панделка. Прислужницата й Сачико щеше да се мъчи часове да възстанови сложната й фризура на куртизанка. Засега това вършеше работа. Тя стана и тръгна към него със ситни стъпки, влачейки стъпала така, както трябваше да ходят елегантните жени, после, когато го доближи на около метър, се отпусна на колене и сведе глава. Задържа главата си приведена още известно време, не очакваше признание от него и не го получи. После се изправи, свали долното кимоно, загрято от топлината на тялото й и ухаещо на нейния аромат, и обгърна с него раменете му.

Генджи изсумтя и се загърна с дрехата.

— Ето, виж.

Тя пое предложения телескоп и огледа залива. Предишната вечер имаше шест кораба на котва, всичките бойни кораби от Русия, Британия и Америка. Сега до тях се виждаше седми — тримачтова шхуна. Тя бе по-малка от военноморските съдове, нямаше техните гребни колела и високите черни димни тръби. От двете й страни липсваха отвори за оръдия, на палубата също не се виждаха топове. До бойните кораби шхуната изглеждаше нищожна, но бе два пъти по-голяма от всеки японски кораб. Откъде бе пристигнала? От запад, от китайско пристанище? От юг, от карибските острови? От изток, от Америка?

Хейко каза:

— Когато си лягахме, търговския кораб го нямаше.

— Току-що пусна котва.

— Този ли чакаше?

— Може би.

Хейко се поклони и върна телескопа на Генджи. Той не бе споделил с нея какъв кораб очаква, а тя, разбира се, не бе го попитала. Най-вероятно самият Генджи не знаеше отговора на тези въпроси. Допускаше, че той чака да се изпълни предсказанието, а предсказанията бяха забележително несъвършени по своята същност. Независимо къде я водеха мислите, тя не откъсваше поглед от залива.

— Защо чужденците вдигаха толкова шум снощи?

— Празнуваха Нова година.

— До Нова година има шест седмици.

— Така е за нас. Първата нова луна след зимното слънцестоене, през петнайсетата година на император Комей. Но за тях Нова година настъпи. — Той каза на английски: — Първи януари хиляда осемстотин шейсет и първа. — После отново продължи на японски: — За тях времето върви по-бързо. Ето защо са толкова по-напред от нас. Това е тяхната Нова година, а ние оставаме още шест седмици в миналото. — Погледна я и се усмихна: — Засрамваш ме, Хейко. Не ти ли е студено?

— Аз съм просто жена, господарю. Там, където ти имаш мускули, аз имам тлъстина. Този недостатък ми осигурява топлина малко по-дълго време. — Тя напрегна всичките си сили, за да не реагира на студения въздух. Да затопли кимоното с тялото си, после да му го даде беше умерено очарователен жест. Ако потрепереше, щеше да подчертае какво е направила и цялото изящество на жеста би се изгубило.

Генджи отново погледна корабите.

— С парни двигатели, които ги задвижват, независимо дали духа вятър, или морето е спокойно. Топове, които могат да предизвикат разрушения на мили от тях. Пушка за всеки войник. В продължение на триста години се заблуждавахме с култа към меча, а те правеха всичко възможно да станат по-ефективни. Дори езикът им е по-ефективен. Поради това — и мисленето им. Ние сме толкова неясни. Разчитаме много на подразбиращото се и неизреченото.

— Толкова ли е важна ефективността? — поинтересува се Хейко.

— Да, във време на война, а войната се задава.

— Това предсказание ли е?

— Не, просто здрав разум. Навсякъде, където отидат, чужденците грабят каквото могат. Живот, съкровища, земя. Завладяха по-добрата част от три четвърти от света от неговите законни управници, плячкосваха, убиваха, поробваха.

Хейко се обади:

— Колко различно от нашите велики владетели.

Генджи се разсмя весело.

— Наш дълг е да гарантираме, че плячкосването, убийствата и поробването в Япония са наше дело. Иначе как бихме могли да се наричаме велики владетели?

Хейко се поклони.

— Чувствам се сигурна, след като знам за тази силна защита. Мога ли да ти приготвя банята, господарю мой?

— Благодаря.

— За нас това е часът на дракона. А за тях какъв час е?

Генджи погледна швейцарския часовник на масата и отговори на английски:

— Седем часа и четири минути сутринта.

— Кога предпочиташ да се къпеш, господарю мой, в седем часа и четири минути сутринта или в часа на дракона?

Генджи отново се засмя с волния си и непринуден смях, после се поклони в знак на признание на чувството й за хумор. Много от неговите клеветници коментираха, че се смеел прекалено често. Това е, твърдяха те, доказателство за критично отсъствие на сериозност в тези опасни времена. Може би това беше вярно. Хейко не можеше да прецени. Ала тя бе сигурна, че й е приятно да го чува да се смее.

Отвърна на поклона му, отстъпи назад три крачки, после се обърна, за да се отдалечи. Беше гола в стаята на любовника си, но походката й не би могла да е по-грациозна, дори да беше в пълно церемониално облекло в двореца на шогуна. Усещаше погледа му върху тялото си.

— Хейко — повика я той, — почакай малко.

Тя се усмихна. Беше я игнорирал толкова дълго, колкото бе способен да се сдържа. Сега той идваше при нея.

 

 

Негово преосвещенство Зефаная Кромуел, покорен слуга на Светлината на правдивото слово на пророците на Христос, нашия Бог, погледна отвъд водата към град Йедо, пренаселения езически мравуняк на греха, където той бе изпратен да разпространява Божието слово сред невежите японци. Правдивото слово, преди тези пропаднали езичници да бъдат напълно съсипани от паписти, привърженици на епископалната църква, които бяха просто маскирани паписти, и калвинисти и лютерани — нищо друго, освен преследващи печалба търговци, скрили се зад името на Бога. Еретични отстъпници бяха стъпкали Правдивото слово в Китай. Негово преосвещенство Кромуел беше твърдо решен те да не триумфират и в Япония. В предстоящата битка, при Армагедон, тези самураи биха били изключително силни, ако приемеха Христос и се превърнеха в истински Христови воини. Те не се страхуваха от смъртта, бяха родени за война и щяха да бъдат най-идеалните мъченици. Това бе бъдещето, ако изобщо имаше бъдеще. Настоящето не изглеждаше обещаващо. Това бе прокълната земя на проститутки, содомити и убийци. Ала него го поддържаше Правдивото слово и той щеше да триумфира. Бог ще бъде удовлетворен.

— Добро утро, Зефаная.

Гласът й веднага стопи правдивия му гняв и той почувства, че у него се надига ужасяващата, вече позната топлина, която не подлежеше на контрол и изгаряше мозъка и слабините му. Не, не, повече няма да се поддава на тези дяволски фантазии.

— Добро утро, Емили — отвърна той. Когато я погледна, се стараеше да изглежда строг и безучастен. Емили Гибсън, верен последовател от паството му, негова ученичка и годеница. Опита се да не мисли колко свежо е тялото й под дрехата, как се надига пищната й гръд, колко мамеща е извивката на бедрата й, колко дълги и безупречно оформени са краката й, как проблясват глезените й, когато полата й се развяваше в движение. Опита се да не си представя онова, което още не бе видял. Гърдите й, освободени от дрехата и отпуснати, напращели, формата и цвета на зърната й. Коремът й, който криеше плодната утроба, готова да поеме неговото напиращо семе. Хълмът, под който ставаше размножаването, толкова свещен за заповедите на Нашия господар Бог, толкова осквернен от дяволските чувствени съблазни, миризма и вкус. О, изкушенията и измамите на плътта, неистовият глад на плътта, бушуващите пламъци на безумието, което плътта подпалваше с възпламеняваща похот. Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух.^[1] Той не си даде сметка, че говори на висок глас, докато не чу Емили да му отговаря.

— Амин.

Преподобният Кромуел почувства, че светът се отдалечава с шеметна скорост от него и отнася със себе си Божията милост и спасението, обещани от Исус Христос, единствения роден син на Бог. Трябваше да отблъсне всички мисли за плътта. Отново погледна отвъд водата към Йедо.

— Най-голямото ни предизвикателство. Безбройните грехове на ума и тялото. Безбожниците, които нямат чет и брой.

На лицето й грейна онази нейна лека, замечтана усмивка.

— Сигурна съм, че ти ще се справиш със задачата, Зефаная. Ти си истински Божи човек.

Вълна срам заля преподобния Кромуел. Какво би си помислило това невинно и доверчиво дете, ако знаеше какъв скверен глад го измъчва всеки миг в нейно присъствие?

— Нека се молим за езичниците — и коленичи на палубата. Емили покорно коленичи до него. Прекалено близо, прекалено близо. Той усещаше топлината на тялото й и въпреки всички усилия, които положи, за да не забелязва, ноздрите му се изпълниха с естествения парфюм на нейната сексуалност.

— „Князете му посред него са рикащи лъвове — поде преподобният Кромуел, — съдиите му — вечерни вълци, които не оставят до сутринта нито една кост. Пророците му са човеци лекомислени, вероломни; свещениците му оскверняват светинята, тъпчат закона. Господ е праведен посред него, не върши неправда, всяка сутрин явява Своя съд неизменно; но беззаконникът не знае срам.“ — Черпейки увереност от познатите стихове на Правдивото слово, гласът му укрепваше и ставаше все по-силен и в собствените му уши вече звучеше като гласа на самия Господ. — „И тъй, чакайте Ме, казва Господ, до оня ден, когато ще се дигна за опустошение; защото е определено от Мене да събера народи, да свикам царства, за да излея върху тях Моето негодувание, всичката ярост на Моя гняв; защото от огъня на яростта Ми ще бъде погълната цялата земя.“^[2] — Той направи пауза, за да си поеме въздух. — Амин! — изкрещя той.

— Амин — повтори Емили с нежния си глас, сякаш напяваше люлчина песен.

 

 

Във високата кула за наблюдение на морето в замъка Йедо холандски астрономически телескоп с големината на главен топ на английски военен кораб бе монтиран на върха на сложен френски триножник с възможности за най-сложни движения. Телескопът бе подарък от холандското правителство за първия шогун Токугава — Иеясу, преди около двеста и петдесет години. Наполеон Бонапарт изпрати триножника на единайсетия шогун от династията — Йенари, по случай коронацията му като император на Франция. Така наречената империя просъществува едва десет години.

Когато часът на дракона отстъпи пред часа на змията, Каваками Еичи гледаше през огромния телескоп. Той бе насочен не към Космоса, а към дворците на великите владетели в района Цукиджи на по-малко от миля. Умът му обаче беше другаде. Размишлявайки върху историята на самия телескоп, той стигна до извода, че сегашният шогун — Йемочи, вероятно ще е последният Токугава, удостоен с тази висока чест. Въпросът, разбира се, беше кой ще е следващият? Като ръководител на тайната полиция на шогуна задължение на Каваками беше да защитава режима. Като предан поданик на императора, сега вече лишен от власт, но надарен с неприкосновените пълномощия на боговете, негово задължение бе да пази страната. В по-добри времена тези две задължения бяха неразделни. Сега това не бе необходимо. Лоялността бе най-основната от самурайските ценности. Без лоялност нямаше нищо. За Каваками, който разглеждаше лоялността от всеки възможен ъгъл — да следи за лоялността бе в крайна сметка негова професия, — ставаше все по-ясно, че настъпва краят на дните на личната преданост. В бъдеще лоялността ще трябва да бъде кауза, принцип, идея, а не човек или фамилия. Сам по себе си фактът, че подобна нечувана мисъл му мина през ум, бе чудо — това бе знак и за коварното влияние на чужденците.

Той отмести телескопа от дворците към залива. Шест от седемте кораба на котва бяха бойни. Чужденците. Те промениха всичко. Първо пристигането на флотата на Черните кораби преди седем години под командването на арогантния американец Пери. Последваха унизителните договори с чужди държави, които им дадоха правото да влязат в Япония и ги освободиха от юрисдикцията на японското законодателство. Все едно те измъчват и насилват, неведнъж, а неколкократно, а в същото време се налага да се усмихваш, покланяш и изразяваш благодарност. Ръката на Каваками се сви в юмрук, сякаш стискаше меча му. Колко пречистващо би било да ги обезглави всичките. Някой ден и това несъмнено ще стане. За нещастие нямаше да е днес. Замъкът Йедо бе най-укрепеното място в цяла Япония. Самото му съществуване помагаше съперничещите си родове да се въздържат от опити да изпробват силата на управлението на Токугава в продължение на три десетилетия. Всеки от тези кораби обаче би могъл да превърне величавата крепост в окървавен куп камъни за броени часове. Всичко се промени и онези, които ще оцелеят и ще благоденстват, също трябва да се променят. Начинът на мислене на чужденците, научен, логичен, безпристрастен, беше онова, което им позволяваше да произвеждат техните удивителни оръжия. Трябваше да има начин тяхното мислене да бъде използвано, без да се превърнат в демони — противни консуматори на мърша, каквито бяха чужденците.

— Господарю — гласът на неговия заместник Мукай се чу пред вратата.

— Влез.

Застанал на колене, Мукай приплъзна и отвори вратата, поклони се, влезе пак на колене и плъзна обратно вратата.

— Новопристигналият морски съд е „Витлеемска звезда“. Тръгнал е от Сан Франциско, на западния бряг на Америка, преди пет седмици и се е отбил в пристанището на Хонолулу, Хавайските острови, преди да продължи насам. В товара му няма експлозиви, нито огнестрелни оръжия, никой от пътниците му не е известен като агент на чуждо правителство, военен експерт или престъпник.

— Всички чужденци са престъпници — отвърна Каваками.

— Така е, господарю — съгласи се Мукай. — Исках да кажа само, че никой от тях няма криминално досие, доколкото показва нашата информация.

— Това е без значение. Американското правителство е много слабо в проследяването на хората си. Това е съвсем разбираемо, тъй като повечето от тях са неграмотни. Как може да се поддържа разумен архив, когато половината архивари не могат нито да четат, нито да пишат?

— Съвсем вярно.

— И какво още?

— Трима християнски мисионери с петстотин библии на английски език.

Мисионери. Виж, това разтревожи Каваками. Чужденците бяха изключително свирепи по въпроси, които те характеризираха като „религиозна свобода“. Това беше, разбира се, напълно абсурдна идея. В Япония хората от всяка провинция бяха последователи на религията, определена от техния велик владетел. Ако великият владетел принадлежеше към конкретна секта на будизма, тогава народът му също бе от тази секта. Ако той бе шинтоист, и те бяха шинтоисти. Ако беше и будист, и шинтоист, то и те бяха и от двете секти. Поданиците освен това имаха свободата да следват всяка друга религия, която изберат. Религията се интересуваше от друго царство, а шогунът и великите владетели не се интересуваха от никое друго царство освен от тяхното. Християнството беше съвсем различно. Предателството бе просто вградено в доктрината на чужденците. Един Бог за целия свят, Бог, който е поставен над боговете на Япония и над Небесния син, негово най-августейшо императорско величество император Комей. Първият шогун Токугава — Иеясу, мъдро осъди християнството. Той изгони чуждоземните свещеници, разпъна на кръст хиляди покръстени, това стана преди повече от двеста години. Християнството все още бе официално забранено. Но този закон повече не можеше да бъде налаган със сила. Японските мечове не можеха да се опълчат на пушките на чужденците. И така „религиозната свобода“ означаваше, че всеки човек може да практикува избраната от него религия, с изключение на всички останали. Освен насърчаването на анархията, което бе достатъчно лошо, това даваше на чужденците достатъчен претекст за намеса на страната на техните братя по религия. Каваками беше убеден, че това е истинската причина за „религиозната свобода“.

— Кой ще приеме мисионерите?

— Великият владетел на Акаока.

Каваками затвори очи, пое дълбоко дъх и се съсредоточи. Великият владетел на Акаока. Напоследък чуваше името му много по-често, отколкото би искал. Феодалното му владение беше малко, отдалечено и незначително. Две трети от великите владетели притежаваха по-богати земи. Сега обаче, както винаги във времена на несигурност, великият владетел на Акаока придоби известност, която изобщо не съответстваше на истинската му значимост. Нямаше значение дали е лукав стар воин и политик, като покойния владетел Киори, или е женствен дилетант като наследника му владетеля Генджи с момчешкото си поведение. От векове слухове ги въздигаха далеч над мястото, което заслужаваха. Слуховете за предполагаемата им дарба да правят предсказания.

— Трябваше да го арестуваме, когато регентът беше убит.

— Това беше акт на ксенофобски настроени радикали, а не на християнски симпатизанти — отвърна Мукай. — Той изобщо не беше замесен.

Каваками се намръщи.

— Започваш да говориш като чужденец.

Мукай осъзна грешката си и се поклони ниско.

— Прости ми, господарю. Не се изразих правилно.

— Ти цитира факти и доказателства, сякаш те са по-важни от онова, което е в сърцето на човек.

— Моите най-искрени извинения, господарю мой. — Лицето на Мукай все още бе притиснато към пода.

— Мислите са толкова важни, колкото и действията, Мукай.

— Да, господарю.

— Ако мъжете, особено великите владетели, не са отговорни за своите мисли, тогава как цивилизацията ще оцелее след клането на варварите?

— Да, господарю мой. — Мукай повдигна леко глава да погледне Каваками. — Да издам ли заповед за арестуването му?

Каваками се обърна отново към телескопа. Този път той се съсредоточи върху кораба, който Мукай бе нарекъл „Витлеемска звезда“. Благодарение на мощното увеличение, което му даваше холандският уред, видя на палубата забележително грозен мъж — дори за чужденец. Очите му бяха изпъкнали, сякаш вътре в ъгловатата му глава нещо оказваше огромен натиск и ги изтласкваше навън. Лицето му беше насечено от причинени от страдания бръчки, устата му бе изкривена вероятно в постоянна гримаса, раменете му се повдигаха и бяха извити от неимоверно напрежение. До него стоеше млада жена. Кожата й изглеждаше изключително мека и гладка, без съмнение илюзия, създадена от техническите възможности на оптичното стъкло. Иначе тя беше звяр като всички тях. Мъжът каза нещо и коленичи на палубата. След малко жената коленичи до него. Двамата се отдадоха на някакъв християнски молитвен ритуал.

Вина заради собствените му мисли накара Каваками да реагира малко по-остро на едва забележимото чуждо влияние в думите на Мукай. Разбира се, не можеше и дума да става за арест. Акаока бе дребна провинция, но свирепостта на нейните верни самурайски корпуси бе легендарна от векове. Всеки опит за арест щеше да доведе до вълна от убийства, които можеха да замесят и други велики владетели, да предизвикат повсеместна гражданска война, която от своя страна би била твърде съблазнителна възможност за чуждо нахлуване. Ако трябваше да бъде елиминиран великият владетел на Акаока, това би трябвало да стане с не толкова директни средства. Средства, с които Каваками вече разполагаше.

— Не още — отговори Каваками. — Оставете го на мира засега и нека видим кого още можем да хванем в паяжината.

 

 

Оръжието беше в дясната му ръка, а ножът — в лявата, точно преди да отвори очи. Старк се събуди, в ушите му отекваха яростни викове. Бледата утринна светлина проникваше в каютата му и хвърляше леки, движещи се сенки. Пистолетът проследи очите му, докато те претърсваха помещението. Никой не се бе скрил там в очакване на смъртта. Все още беше сам. За момент си помисли, че отново сънува кошмар.

— И тъй, чакайте Ме, казва Господ, до оня ден, когато ще се дигна за опустошение…

Той позна гласа на Кромуел, който идваше от палубата над каютата му. Въздъхна и отпусна оръжие. Свещеникът отново се бе заловил със задълженията си и бълваше адски огън от дробовете си.

Старк стана от койката. Сандъкът му бе отворен, готов за последни приготовления. След няколко часа щеше да стъпи на брега на непозната земя. Усети успокоителната тежест на големия пистолет в ръката си. Беше четирийсет и четвърти калибър, револвер „Колт“, армейски модел с шестинчова цев. Можеше да освободи близо килограм стомана и барут само за една секунда, поразявайки човешко тяло на шест метра от първи изстрел три пъти от пет опита, и от втори изстрел — другите два пъти. От три метра можеше да изпрати първия куршум между очите на човек, или в дясното, или в лявото му око, както предпочитате, два пъти от три опита. Третият път, ако човекът тичаше, Старк можеше да прониже гръбнака му точно в основата на врата и да отдели главата от раменете му.

Предпочиташе да носи колта винаги със себе си — в отворен кобур, ниско на дясното си бедро. Сега обаче не беше време да носи оръжието си открито. Нито пък нож с размерите на малък меч. Ножът се върна в калъфа и бе прибран в сандъка между двата пуловера, които Мери Ан му беше изплела. Загъна колта в стара кърпа за баня и го сложи до ножа. Покри ги със сгънати ризи, а върху дрехите подреди десет библии. В трюма на кораба имаше още петстотин. Как японците щяха да четат версията на крал Джеймс, знаеха само Бог и Кромуел. За Старк нямаше значение. Неговите интереси към скрижалите започваха и свършваха с втори стих от Битие. „А Земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната…“^[3] Съмняваше се, че изобщо може да бъде повикан да проповядва. Кромуел твърде много обичаше звука на собствения си глас.

Старк имаше още едно оръжие — компактен джобен пистолет „Смит енд Уесън“, трийсет и втори калибър. Беше достатъчно малък, за да го скрие под куртката си, и достатъчно лек, за да го държи в подсилен джоб на лявата предница на жилетката си, точно над колана. За да го извади, трябваше да бръкне по диагонал под куртката и жилетката. Пробва на няколко пъти, упражнява се, докато тялото запомни движенията и успя да ги усъвършенства и да постигне необходимата бързина. Нямаше представа доколко добър е трийсет и втори калибър, ако се наложеше да се справи с някого. Надяваше се да е по-добър от пистолета двайсет и втори калибър, който бе имал преди това. Трийсет и втори калибър можеше да изстреля пет куршума в човек, а ако човекът бе достатъчно едър, ядосан и уплашен, той нямаше да го остави на мира, кръв ще тече по лицето и гърдите му, трийсетсантиметровото лезвие на неговия нож ще бъде гладно за вътрешностите на противника, а с точен удар с празното оръжие по главата ще го довърши.

Старк облече жакета си, взе шапката и ръкавиците си и се изкачи по стълбите. Когато излезе на палубата, Кромуел и годеницата му Емили Гибсън тъкмо бяха прошепнали: „Амин“, и се изправяха на крака.

— Добро утро, братко Матю — поздрави го Емили. Носеше просто памучно боне, евтино палто, издуто на места от памучните подплънки, а около врата си бе навила стар вълнен шал, с който прогонваше студа. Непокорна къдрица златиста коса се бе измъкнала от бонето до дясното й ухо. Тя се протегна и я напъха обратно, сякаш бе нещо, от което трябваше да се срамува. Как беше онзи стих? Нещо като „не хвърляй перлите си пред свинята, за да не ги стъпче и да се нахвърли върху теб“^[4]. Странно. Караше го да се сеща за библейски стихове. Може би в края на краищата бе родена за съпруга на свещеник. Безпокойство изви за кратко едната й вежда, преди тюркоазните й очи отново да заблестят и да му се усмихне: — Да не би нашите молитви да те събудиха?

Старк отвърна:

— Какво по-добро от това да те събуди Божието слово?

— Амин, братко Матю — обади се Кромуел. — Не е ли казано, не давай сън на очите си и дрямка на клепките си.

— Амин — хорово изрекоха Емили и Старк.

Кромуел направи широк жест към земята.

— Ето я, братко Матю, Япония. Четирийсет милиона души са обречени на вечно проклятие, но и на милостта на Господ и нашите собствени самоотвержени усилия.

Старк забеляза, че докъдето му стигаше погледът, земята бе покрита с постройки. Повечето от тях бяха ниски и с окаян вид, не повече от триетажни. Градът бе огромен, но изглеждаше сякаш може да бъде пометен от силен вятър или да бъде изгорен от драсването на клечка кибрит. С изключение на дворците по крайбрежието и бялата крепост с кули с черни покриви на около миля от брега.

— Готов ли си, братко Матю? — попита го Кромуел.

Старк отвърна:

— Да, братко Зефаная, готов съм.

 

 

Сохаку, абат на манастира Мушиндо, седеше сам в своето ходжо, площ от три квадратни метра, където в усамотение медитираше местният дзен учител. Седеше, без да помръдне, в поза пълен лотос, клепките му бяха притворени, очите приличаха на тесни цепки, не виждаше, не чуваше, не чувстваше. Птичките чуруликаха на дърветата отвън. Лек бриз, който се надигна заедно със слънцето, премина през коридора. В кухнята монасите тракаха със съдовете, докато подготвяха следващото ядене. Не биваше да вдигат такъв шум. Сохаку усети, че се е отдал на мисли, и въздъхна. Е, този път продължи минута или две. Във всеки случай ставаше все по-добър. Стисна зъби, за да преодолее болката, вдигна десния си крак от лявото бедро с две ръце и го постави на пода пред себе си. Наведе се назад и вдигна левия си крак от дясното бедро, после го опъна до другия. Ох. Какво прекрасно удоволствие може да донесе обикновеното опъване на краката. Животът наистина бе дар и загадка. Откъм кухнята отново се чу тракането на съдове и някой се засмя. Изглежда беше Таро. Този недисциплиниран мързелив глупак.

С очи, изпълнени с мрачна решителност, Сохаку се изправи на крака и излезе от ходжо. Движенията му не бяха бавни, внимателни и обмислени като на дзен монах, какъвто вече беше. Стъпките му бяха дълги, напористи, без да позволяват възможността за пауза или оттегляне, това бяха обичайните му стъпки още от времето преди да даде двеста и петдесетте обета за монашество, от времето, когато беше самураят Танака Хидетада, командир на кавалерия, васал под клетва на живот и смърт на Окумичи-но-ками Киори, последния велик владетел на Акаока.

— Идиоти! — Той прекрачи прага на кухнята. С влизането му тримата едри мъже в кафяви роби на дзен послушници незабавно паднаха на колене и притиснаха силно бръснатите си глави към пода. — Къде мислите, че се намирате? Какво си въобразявате, че правите? Нека бащите ви бъдат прокълнати като жени във всички следващи прераждания! — Никой от тримата мъже не помръдна, нито издаде звук. Останаха на място, снишени колкото е възможно повече. Сохаку знаеше, че ще останат така, докато им разреши да станат. Сърцето му се смекчи. В интерес на истината те бяха добри хора. Лоялни, смели, добре обучени. Да бъдат монаси бе трудно за всички тях.

— Таро.

Таро леко повдигна глава от пода и погледна Сохаку:

— Да!

— Занеси закуската на господаря Шигеру.

— Да!

— И внимавай. Не искам да изгубя още един човек, дори да е толкова безполезен, колкото си ти.

Когато се покланяше, Таро се усмихна. Ядът на Сохаку бе преминал.

— Да! Ще го изпълня незабавно.

Сохаку се оттегли, без да каже нищо повече. Таро и другите двама мъже — Муне и Йоши — се изправиха. Муне отбеляза:

— Напоследък настроението на господаря Хидетада постоянно е лошо.

— Имаш предвид преподобния абат Сохаку — отвърна Таро, докато сипваше супа в купата.

Йоши изсумтя:

— Настроението му ще е лошо, каквото и име да предпочете да използва. Десет часа медитация всеки ден. Никакви тренировки с меч, копие или лък. Кой може да издържи на подобен режим, без да е в лошо настроение.

— Ние сме самураи от рода Окумичи — припомни му Таро, кълцайки маринована репичка на малки парченца. — Наше задължение е да се подчиняваме на господаря, каквото и да ни заповяда.

— Така е — съгласи се Муне, — но не е ли също наше задължение да го правим в добро настроение.

Йоши отново изсумтя, но взе метлата и започна да мете кухнята.

— „Когато стрелецът пропусне целта си — започна Таро, цитирайки Конфуций, — той трябва да потърси грешката в себе си.“ Не е наша работа да критикуваме висшестоящите. — Постави купата и маринованите зеленчуци на табла заедно с малко съдче с ориз. Когато Таро излезе от кухнята, Муне миеше съдовете, като внимаваше да не трака много с тях.

Беше хубава зимна утрин. Студът, който проникваше през тънката му роба, го ободряваше. Колко освежително би било да се гмурне в потока до храма и да застане под ледената вода на малкия му водопад. Подобни удоволствия му бяха забранени сега.

Сигурен беше, че това е временна забрана. Въпреки че сегашният велик владетел на Акаока не беше воин като дядо си, той все пак принадлежеше на рода Окумичи. Задаваше се война. Това бе ясно дори на обикновен човек като Таро. А когато се водеше война, мечовете на рода Окумичи бяха сред първите, които се обагряха с кръвта на враговете. Отдавна чакаха. Когато войната започнеше, те нямаше да бъдат повече монаси.

Таро стъпваше леко по малките камъчета на пътеката между голямата зала и жилищното крило. Когато камъчетата бяха влажни, те бяха измамно хлъзгави. Когато бяха сухи, при всяка стъпка издаваха звук от търкането си едно в друго. Преподобният Сохаку предложи едногодишно освобождаване от задълженията в конюшнята на първия човек, който премине пътеката тихо на десет стъпки. Засега Таро беше най-добър, но беше твърде далеч от представата за безшумно. Необходима му бе много по-голяма практика.

Другите двайсет монаси щяха да седят, медитирайки още трийсет минути, преди Муне да удари звънеца за първото ядене за деня. Деветнайсет монаси, това е. Беше забравил за Джиоджи, чийто череп бе счупен вчера, докато изпълняваше задачата, възложена сега на Таро. Мина през градината и стигна до стената, която очертаваше периметъра на храмовата площ. Близо до стената имаше малка колиба. Той коленичи до вратата. Преди да се обади, той застана нащрек. Нямаше никакво желание да се присъедини към Джиоджи в погребалния огън.

— Господарю — проговори той. — Таро е. Донесох ти закуска.

— Летим във въздуха в огромни метални кораби — чу се отвътре глас. — В часа на тигъра сме тук. В часа на глигана сме в Хирошима. Пътуваме по въздуха като богове, но не сме доволни. Закъсняваме. Бихме искали да пристигнем по-рано.

— Влизам, господарю — Таро отстрани дървения прът, който залостваше вратата и я отвори. Непоносимото зловоние на пот, изпражнения и урина веднага атакува ноздрите му и сви стомаха му във вибриращ възел. Той се изправи и се отдалечи колкото бе възможно по-бързо, без да размести храната на таблата. По обратния път с усилие успя да удържи жлъчния сок далеч от устата си. Трябваше да изчисти стаята, преди да сервира закуската. Това означаваше, че трябва да изчисти и нейния обитател. Нещо, което не можеше да свърши сам.

— В ръцете си държим малки рогове. Шепнем си един на друг през тях.

— Господарю, ще се върна скоро. Моля те, успокой се.

В интерес на истината гласът му бе спокоен въпреки безумието на думите му.

— Чуваме се ясно, въпреки че сме на хиляда мили един от друг.

Таро бързо се върна в кухнята.

— Вода, парцали — поръча той на Муне и на Йоши.

— В името на милостивия Буда на съчувствието — отговори Йоши, — моля те, кажи ми, че не е изцапал пак стаята си.

Таро му рече:

— Съблечи се по превръзка. Няма смисъл да цапаш дрехите си. — Той самият свали робата си, сгъна я прилежно и я постави на рафта.

Когато минаха през градината и отново видяха колибата, Таро се ужаси при мисълта, че е оставил вратата отворена. Щом забелязаха това, двамата му спътници спряха рязко.

— Не затвори ли вратата, преди да тръгнеш? — попита Муне.

— Трябва ни още помощ — нервно отбеляза Йоши.

Таро се задоволи да каже:

— Чакайте тук.

Доближи колибата много предпазливо. Не само бе забравил вратата отворена, но и вонята бе толкова отблъскваща, че той не бе погледнал вътре, преди да отиде да извика помощ. Беше невероятно техният повереник да се освободи от оковите, които го задържаха на едно място. След вчерашния инцидент с Джиоджи не само ръцете и краката на владетеля Шигеру бяха вързани към тялото, но и четири въжета бяха опънати до всяка от четирите стени. Шигеру не можеше да се движи на повече от стъпка в едната посока, тъй като в противен случай някое от въжетата ограничаваше действията му. Все пак това беше задължение на Таро.

Вонящите миризми бяха силни както преди, но сега той беше твърде разтревожен, за да ги забележи.

— Господарю?

Отговор не последва. Огледа помещението набързо, за да се предпази от евентуално нападение. Четирите въжета все още бяха свързани със стените, но не и с Шигеру. Таро притисна тялото си към външната стена отляво и погледна към дясната страна на колибата, после смени положението си и провери другата половина от малкото пространство. Колибата бе съвсем празна.

— Информирайте абата — поръча Таро на Йоши. — Нашият гост е напуснал жилището си.

Докато Йоши тичаше да обяви тревога, Таро и Муне стояха един до друг и оглеждаха несигурно близката околност.

— Може да е напуснал територията на храма и да е тръгнал обратно към Акаока — рече Муне. — А може да се крие навсякъде. Преди да се разболее, той умееше да се крие майсторски. Може да е в градината с дузина коне и кавалеристи и да не го виждаме.

— Той няма нито коне, нито кавалеристи с него — отвърна Таро.

— Не искам да кажа — започна да обяснява Муне, — че може, а че би могъл, а и ние изобщо нямаме представа къде е. Когато е сам, е способен лесно да се изплъзне от преследването.

Таро не успя да отговори, първо, заради изражението на ужас и удивление, изписано на лицето на Муне, когато той погледна не Таро, а зад рамото му, и второ, както разбра по-късно, от камъка с размер на юмрук, който се стовари върху тила му.

Когато Таро се върна в съзнание, Сохаку се грижеше за раната на Муне, тъй като едното му око бе подуто и напълно затворено. С другото си око Муне погледна злобно Таро.

После му каза:

— Сгрешил си. Господарят Шигеру е бил в колибата.

— Как е възможно? Огледах добре, вътре нямаше никого.

— Не си погледнал нагоре — Сохаку провери превръзката на тила на Таро. — Ще живееш.

— Бил е прилепнал към стената над прага — обясни Муне. — Изскочил е навън, когато се обърна с гръб да говориш с мен.

— Това е непростимо, господарю — Таро се опита да зарови лице в земята. Сохаку му попречи да го направи.

— Успокой се — рече Сохаку невъзмутимо. — Нека не забравяме изключителната му подготовка. В продължение на двайсет години владетелят Шигеру е бил главен инструктор по бойни изкуства на нашия род. Не е срамно да бъдеш победен от него. Разбира се, това не е извинение за небрежността ти. Следващия път се увери, че е добре вързан, преди да го оставиш, и винаги заключвай вратата.

— Да, господарю.

— Вдигни глава. Усилваш кървенето, като я навеждаш. Освен това аз съм абат, а не господар.

— Да, преподобни абате — отвърна Таро. — Откриха ли господаря Шигеру?

— Да — Сохаку се усмихне без сянка от присмех. — В оръжейницата е.

— Той има оръжия?

— Той е самурай — обясни му Сохаку — и е в оръжейницата. Ти какво си мислеше? Да, има оръжия. Всъщност има всички оръжия. А ние нямаме никакви, като изключим предмети, които можем да пригодим за тази цел.

Йоши дотича, все още само по набедрена превръзка, но сега носеше триметров кол, току-що отсечен от бамбуковата горичка край храма.

— Не направи никакъв опит да избяга, господарю. Залостили сме вратата на оръжейницата, колкото е възможно по-здраво, с греди и бурета с ориз. Ако той обаче наистина реши да избяга…

Сохаку кимна. В оръжейницата имаше три бурета барут. Шигеру можеше да взриви всяко препятствие. Всъщност, ако вземеше подобно решение, щеше да взриви цялата оръжейница заедно със себе си. Сохаку се изправи.

— Остани тук — поръча той на Йоши. — Погрижи се за другарите си. — Той самият тръгна през градината към оръжейницата. Там откри другите монаси въоръжени като Йоши с триметрови бамбукови колове. Те изобщо не бяха идеалното оръжие, с което да се противопоставят на мъжа с меч, който въпреки отслабващата го лудост беше несъмнено най-добрия в страната. Със задоволство отбеляза, че хората му се бяха построили както трябва. Тънка преграда от четирима наблюдатели край затворената задна част на постройката и три групи, всяка от петима мъже, отпред, където Шигеру би се появил, ако опиташе да избяга.

Сохаку отиде до предната врата, залостена, както Йоши му бе описал, с греди и тежки бурета с ориз. Отвътре дочуваше свистенето на стомана във въздуха. Шигеру тренираше, вероятно с мечове в двете ръце. Той бе един от малкото съвременни воини, достатъчно силни и обучени, за да следват стила с двата меча на легендарния Мусаши отпреди двеста години. Сохаку се поклони почтително пред вратата и каза:

— Господарю Шигеру. Аз съм Танака Хидетада, командирът на кавалерията. Мога ли да говоря с вас? — Той си помисли, че предишното му име ще предизвика по-малко объркване. Надяваше се също така да получи отговор. Двамата с Шигеру бяха другари по оръжие в продължение на двайсет години.

— Можеш да видиш въздуха — обади се гласът отвътре. — Пластове багри на хоризонта, гирлянди за залязващото слънце. Красиво, спиращо дъха.

Сохаку не разбра смисъла на думите му и отговори:

— Мога ли да ви помогна с нещо, господарю?

Единственият отговор отвътре бе свистенето на мечовете, които разсичаха въздуха.

 

 

Баркасът цепеше водата по посока на сложната плетеница от пристани, които образуваха пристанище Йедо. Леката мъгла над морето, образувана от пръските на пречупващата се вълна, докосна бузата на Емили с ледената си роса. „Астерн“, японски лихтер, маневрира и застана до „Витлеемска звезда“, готов да прехвърля товара от кораба на брега.

— Ето къде отиваме — посочи Зефаная, — в този дворец до брега. Господарят му го нарича „Спокоен жерав“.

Брат Матю отбеляза:

— Прилича повече на крепост, отколкото на дворец.

— Отлично наблюдение, братко Матю. Добре е да имаме предвид къде отиваме. Сред най-опасните езичници на земята. „Едни — с колесници, други — с коне, а ние с името на Господа, нашия Бог, се хвалим.“^[5]

— Амин — отговориха брат Матю и Емили.

Емили се опита да не допуска очакванията й да надхвърлят действителността. Тук щеше да се реши съдбата й. А когато тя се разкриеше, дали щеше отговори на мечтите й? Седеше до своя годеник, преподобния Зефаная Кромуел, и даваше вид, че е постигнала душевен мир. „Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води, подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име.“^[6] В пазвата й сърцето й биеше толкова силно и за нея беше изненада, че само тя го чува.

Обърна се към Зефаная и забеляза, че той я гледа. Бузите и веждите му както винаги бяха стегнати от праведно съсредоточаване, което караше очите му да изпъкват, устните му да се обръщат, а дълбоките бръчки по лицето му да се врежат още повече. Този свиреп и проницателен вид винаги я караше да усеща погледа му в най-тайните дълбини на съществото си.

— „Името на Господа е яка кула — рече Зефаная, — побегне ли в нея праведник, в безопасност е.“^[7]

— Амин — отговори Емили. Зад себе си чу като ехо брат Матю също да казва „Амин“.

— Той няма да те подведе — продължи Зефаная, гласът му ставаше все по-силен, а лицето — по-червено, — нито ще те изостави!

— Амин — казаха Емили и брат Матю.

Ръката на Зефаная, която беше откъм нея, се вдигна, сякаш да я докосне, после той примигна и прибра изпъкналите си очи обратно в главата си. Ръката му падна върху собственото му бедро. Погледна през носа на кораба към приближаващия док. Библейски слова излязоха от гърлото му под формата на потиснат шепот:

— „Но където идеш ти, там ще дойда и аз, и дето живееш ти, там ще живея и аз; твоят народ ще бъде мой народ, и твоят Бог — мой Бог.“^[8]

— Амин — рече Емили.

В интерес на истината тя се страхуваше повече от това, което бе зад нея, отколкото от предстоящото. Какъвто и ужас да изпитваше от приближаването на неизвестното, той беше потискан и канализиран от очакването и отдавна се бе превърнал в надежда.

Япония. Никоя друга страна не би могла да е по-различна от нейната родина и все пак да принадлежи на зелената Земя на Господ. Религия, език, история — Япония и Америка нямаха нищо общо. Никога не бе виждала японец или японка, като се изключат музейните дагеротипи. А японците, беше й казал Зефаная, не са виждали чужденци в продължение на почти триста години. Станали са кръвосмесително затворени, твърдеше той, чувствата им били деформирани от изолацията, а ушите им — заглушени от демонични гонгове, очите им — замъглени от езически заблуди. Ние с тях ще погледнем към един и същи пейзаж и ще видим различни неща. Бъди готова за това, предупреди я той. Пази се от разочарование. Забрави всичко, което отдавна си смятала за даденост. Ще бъдеш пречистена, обеща й той, от всяка суета.

Тя не изпитваше страх, само предчувствия. Япония. Беше мечтала за нея толкова отдавна. Ако имаше място, където адовото проклятие можеше да бъде вдигнато от нея, това бе Япония. Нека миналото бъде наистина минало. Това бе най-страстната й молитва.

Докът приближаваше. Емили виждаше около двайсетина японци там, докери и чиновници. След минута щеше да види лицата им и те — нейното. Какво щяха да видят, когато я погледнат?

Кръвта препускаше във вените й.