Такаши Мацуока
Облак врабчета (18)

16
„Спокоен жерав“

На смъртното си ложе господарят Якуо бе посетен от отец Виера. Отец Виера го попита за какво най-много съжалява в живота си.

Господарят Якуо се усмихна.

Упорит, каквито са обикновено християнските свещеници в това отношение, отец Виера попита дали има нещо, което е направил, и нещо, което не е направил.

Владетелят Якуо каза, че съжалението е еликсирът на поетите. Той е изживял живота си като груб, необразован воин и ще умре като такъв.

Отец Виера, като видя усмивката на устните на владетеля Якуо, попита дали съжалява, че е бил воин вместо поет.

Владетелят Якуо продължи да се усмихва, но не отговори.

Докато отец Виера задаваше въпросите си, владетелят Якуо влезе в Чистата земя.

Судзуме-но-кумо (1615)

— Мина цяла година — каза Емили. — Не мога да повярвам.

— Повече от година — отговори Генджи. — Вие пристигнахте на вашата Нова година, която е шест седмици преди нашата.

— А, да, така е, нали? — Емили се усмихна, смутена от собствената си небрежност. — Станало е, без да забележа.

— Коледната инсценировка за децата погълна голяма част от вниманието ти — отбеляза Хейко. — Затова не е чудно, че не си забелязала.

— Зефаная щеше да се радва да я види — обади се Старк. — Толкова млади обещаващи християни.

Седяха в голямата стая, която гледаше към вътрешния двор на „Спокоен жерав“. Дворецът бе възстановен толкова педантично точно, всяко дърво, храст и камъче в градината изглеждаха същите, както преди. Гледката се променяше леко само в североизточния ъгъл. Това се дължеше на камбанария, която завършваше с малък бял кръст. Архитектите на Генджи се бяха представили блестящо. Желанието на Емили за черква беше изпълнено, бе спазено и изискването да не се вижда от останалата част на Йедо. Кръстът се забелязваше от почти всяка вътрешна точка в двореца и от никъде извън него. Стратегическото разположение на стените и високите дървета с гъста листна маса постигаха тази цел.

Черквата не се използваше за обичайните церемонии и служби. Емили не бе свещеник. Тя беше прекалено срамежлива и не бе никак уверена, както би трябвало да е свещеникът, че нейната вяра е тази, която изповядва изключителната истина. В продължение на година тя бе видяла достатъчно милосърдие, съчувствие, самоотверженост, себеотдайност и всички други християнски ценности да бъдат притежавани от езичници и поради това вече се съмняваше, че изключителността е част от плановете на Бог. Загадката на благочестието е огромна, каза си тя сама на себе си и завърши с „амин“.

Вместо да проповядва, тя преподаваше в неделното училище на будните деца. Родителите им, нерядко последователи и на Буда, и на Божия път, очевидно не възразяваха на уроците от друга вяра. Как бе възможно някой дори да си помисли, че изповядването едновременно на три религии ще бъде една от многото невероятни загадки, с които Емили се бе сблъскала в Япония.

Разказваните от нея истории и притчи, преведени от Хейко, се посрещаха радушно от малките й слушатели, които нарастваха убедително по брой. Напоследък и някои от майките оставаха да слушат. Досега не бе идвал никой от мъжете. Генджи й бе предлагал той самият да я посети, но тя не можеше да разреши. Ако той дойдеше, неговите васали щяха да го последват от чувство за дълг заедно със своите съпруги, наложници и деца, само от задължение към Генджи, а не от глад за Божието слово, който да усещат в гърдите си.

Всички самураи бяха последователи на дзенбудизма, религия, в която не се проповядваше, нямаше и учение, което тя да може да изучи, всичко се свеждаше до сериозност, мрачност и тишина. Дали това изобщо бе религия? Веднъж тя помоли Генджи да й обясни, а той само се засмя.

Няма нищо за обяснение. Аз само се забавлявам с него. Много съм мързелив, за да го правя наистина.

Какво се прави ли?

Той седна в акробатска поза, наречена „лотос“, при която стъпалото на единия крак се поставяше на бедрото на другия крак и обратно, и затвори очи.

А сега какво правите? Струва ми се, че не правите нищо.

Оставям да ме напусне, обясни Генджи.

Да ви напусне? Какво да ви напусне?

Първо, телесното напрежение. Второ, мислите. Трето, всичко останало.

До каква степен?

Като типичен представител на Запада ти винаги мислиш за края, каза Генджи. Парите са краят. Ти седиш. Ти се оставяш да те напусне.

И след като си го оставил да те напусне, тогава какво?

Тогава се оставяш да те напусне оставянето да те напусне.

Не разбирам.

Генджи се усмихна и разпусна кръстосаните си крака, а после каза: Според стария Дзенген това е добро начало. Аз не съм подходящият пример. Никога не съм стигал по-далеч от освобождаване от телесното напрежение, а често не стигам дори дотам. Когато преподобният абат Токукен слезе от планината, ще обясни по-добре. Той беше най-добрият ученик на стария Дзенген. Но не бива да разчитаме на това. Той вече може да е постигнал такава яснота, че изобщо да не е в състояние да говори.

Понякога говориш такива глупави неща, каза тя. Колкото по-голяма е яснотата, толкова по-прецизно е обяснението и по-перфектно е предадено схващането. Ето защо Бог ни е дал дарбата да говорим.

Дзенген ми каза веднъж, че най-голямата яснота е пълната тишина. Всъщност това са думите, които изпратиха Токукен в планината. Той ги чу и на следващия ден замина.

Кога беше това?

Преди пет или шест години. Може би седем.

Емили се усмихна сама на себе си. Помисли си, че е възможно до края на живота си да остане в Япония и въпреки това да не я разбере. Тя погледна нагоре и видя Генджи да й се усмихва. Може в края на краищата не беше толкова важно да я разбере. Може би по-важно беше да има отношение.

— Добро утро, господарю. — Хиде се поклони на входа към стаята. Ханако, която се бе поклонила зад него, люлееше новороденото им.

— Избрахте ли му вече име? — поинтересува се Генджи.

— Да, господарю. Мислим да го наречем Ивао.

— Хубаво име — похвали ги Генджи. — „Стабилен като камъка.“ Може би ще е такъв, като баща си.

Хиде се поклони, беше притеснен от комплимента.

— Баща му е тъп като камъка. Надявам се той да е по-умен.

— Може ли да го подържа? — попита Хейко.

— Моля — отговори Ханако.

Тя се движеше с такава грация, че липсата на лявата й ръка изобщо не привличаше внимание. Във всичките й движения се усещаше необичайна плавност. Тя по-скоро, помисли си Хейко, е придобила, отколкото се е лишила от женственост.

Хейко възкликна:

— Какво красиво момченце. Сигурно в бъдеще ще разбие много сърца.

— О, не — възпротиви се Ханако. — Няма да го допусна. Щом се влюби веднъж, ще бъде верен от началото до края. Няма да разбие дори едно сърце.

— Хиде, повикай в нашия род историк — поръча Генджи. — Твоят син очевидно ще бъде първият и последният в това отношение.

— Можете да ми се присмивате — рече Ханако също през смях, — но не виждам нищо лошо в едно обикновено, праволинейно сърце.

— Това е така, защото имаш късмет — отбеляза Хейко — да спечелиш обичта на същото такова сърце.

— За мен не могат да се кажат такива неща — скромно рече Хиде. — Моите склонности и обичаи са по-скоро мързелът, неискреността и разточителността. Ако поведението ми е по-добро от това, то е защото вече нямам свободата да бъда по-лош.

— Това лесно може да се оправи — предложи Генджи. — Кажи една дума и аз веднага ще разтрогна този най-неподходящ брак.

Хиде и Ханако се погледнаха с много топлота.

Хиде каза:

— Опасявам се, че е много късно. Привикнах твърде с моето пленничество.

Старк се обърна към Емили:

— Мога ли сега да ти пожелая честит рожден ден, Емили, тъй като тогава няма да съм тук.

— Благодаря ти, Матю. — Емили се изненада, когато си спомни. — Благодаря ти много. Времето минава толкова бързо, че не след дълго ще стана стара мома. — Тя го изрече много очарователно, но не за да предизвика комплимент или отричане, а като нещо, което действително очакваше. Колкото по-хубава е жената, толкова повече губи тя със смяната на всеки сезон. Тук, в Япония, тя поне нямаше никаква красота и поради това нямаше и нищо, за чието наличие или загуба да тъжи.

Хейко учтиво я опроверга:

— Има много време, преди да станеш стара мома. Осемнайсет години се смятат за начало на женствеността, времето на първото истинско разцъфтяване.

Генджи се намеси:

— Ние имаме следната поговорка: „Дори евтиният чай има хубав вкус при първото варене. Дори дъщерята на вещицата е красива на осемнайсет години.“

Емили се разсмя:

— Е, господарю Генджи, не знам защо, но не се успокоявам от това.

— Наистина, господарю мой — рече Хейко, — това ли е най-добрият ви комплимент?

— Като че ли думите ми не бяха най-подходящите за случая, а?

Междувременно Хейко забеляза, че когато Емили погледнеше Генджи, очите й се смееха, кожата й почервеняваше и тя не чувстваше никаква обида, каквото и да й кажеше.

— Може ли? — попита Ханако.

— Разбира се — Хейко й върна сина й.

— Колко далеч ще пътувате? — поинтересува се Ханако.

— Още нищо не е решено — отвърна Хейко, — мисля, може би, до Сан Франциско за известно време. Поне докато гражданската война в Америка приключи.

— Колко вълнуващо. И колко страшно. Не мога да си представя да живея извън Япония.

— Аз също — отговори Хейко. — За щастие, преживявайки го, няма да ми се наложи да си го представя.

— Каква чест — продължи да разсъждава Ханако, — че владетелят Генджи ви избра да бъдете неговите очи и уши през морето.

— Да — потвърди Хейко. — Наистина висока чест.

Америка? Защо трябва да отида в Америка?

Защото не вярвам на никой друг толкова, колкото на теб.

Простете ми, че го казвам, господарю мой, но ако наградата е изгнанието, за мен ще е по-лесно, ако не ми вярвате толкова.

Не те пращам в изгнание.

Аз съм изпратена принудително извън родината си, отвъд морето във варварска земя, която е напълно непозната за мен. Ако това не е изгнание, какво тогава е?

Подготовка за бъдещето. Имах видение. Много скоро всичко ще се промени. Анархията и вълненията ще разрушат пътищата, които следваме от две хиляди години. Трябва да имаме място за убежище. Това е твоята задача. Да намериш такова място.

Генджи, ако не ме обичаш вече, само кажи. Не е необходимо да правиш такава хитра уловка.

Обичам те. Винаги ще те обичам.

Думите и действията ти не са в хармония. Човек не изпраща жената, която обича, на другия край на света.

Прави го, ако възнамерява да се присъедини към нея.

Ти да напуснеш Япония? Невъзможно. Ти си велик владетел. След време можеш да станеш и шогун. Не можеш да заминеш.

Колко много невъзможни неща вече са се случили, настояваше Генджи, след като са били пророкувани видение след видение от няколко поредни представители на рода Окумичи. Изглежда невъзможно, но можем ли да се съмняваме? Ти ще отидеш в Америка и един ден аз ще те последвам.

Кога ще дойде този ден?

Не съм сигурен. Може би друго видение ще ми покаже.

Не ти вярвам.

Как е възможно да се съмняваш в мен след всичко, през което преминахме? Защо ще искам да заминеш, ако не е истина? Защо ще възлагам на Старк да те направлява и пази? Защо ще изпращам с теб цяло състояние злато? Хейко, колкото и странно да ти се струва, единственото обяснение е това, което ти дадох. Това е доказателство за любовта ми, а не за липсата й.

Тя се съгласи. Какво друго й оставаше? Вярваше, че той все още я обича. Виждаше го в очите му и го чувстваше, когато я докосваше. Ала той я лъжеше. За какво и защо?

Откакто бе отишъл да говори с Каваками преди битката при манастира Мушиндо, нещо се бе променило. Какво му бе казал Каваками? Генджи твърдеше, че не му е казал нищо специално, само го е поканил на среща, за да може да му се надсмива. Това не можеше да е вярно. Каваками му бе казал нещо. Какво?

Емили попита:

— Матю, не си ли от Тексас?

— Да.

— Тогава ще се биеш ли във войната, когато се прибереш у дома?

— Той не може да се бие — отговори Генджи, — поне не веднага. Трябва да основе търговска компания и да я държи като наш довереник.

— Все едно няма да се бия — каза Старк. — Бях дете в Охайо, станах мъж в Тексас. Как бих могъл да вдигна оръжие срещу Севера или Юга?

— Радвам се — рече Емили, — че няма да се биеш за робството.

— Господарю — един самурай коленичи на прага. — Пристигна пратеник от пристанището. Започнал е сутрешният прилив. Корабът трябва да отпътува скоро.

— Все още сме обвързани с прилива — отбеляза Генджи.

— Не за дълго — успокои го Старк. — Капитан Маккейн ми каза, че „Звездата“ ще бъде снабдена с парен двигател, след като пристигне в Сан Франциско.

— Парата може да освободи корабите — отвърна Генджи, — но не и сърцата ни. Подобно на слънцето и луната, ние сме свързани завинаги с притеглянето на морето.

— А не е ли вярно и обратното? — попита Емили. — Нима морето не откликва на движенията на слънцето и луната?

— За нас е вярно другото — държеше на своето Генджи — и винаги ще бъде така.

Хейко, Ханако и Емили сипаха саке на мъжете. После Генджи, Хиде и Старк сипаха саке на жените. Вдигнаха чаши заедно за последен път.

— Нека приливът на смелостта ви понесе напред — каза Генджи, като гледаше Хейко право в очите, — а приливът на спомените ви върне у дома.