Такаши Мацуока
Облак врабчета (4)

2
Чужденците

Някои твърдят, че между отделните варвари няма разлика, че те са едни и същи отвратителни същества, които ядат мърша. Това не е вярно. Португалците търгуват оръжие за жени. Холандците искат злато. Англичаните настояват за договори. По това може да се съди, че намеренията на португалците и холандците могат лесно да се проумеят и че англичаните са най-опасни. Следователно изучавайте англичаните внимателно и не се занимавайте с другите.

Судзуме-но-кумо (1641)

Окумичи-но-ками Генджи, велик владетел на Акаока, се оглеждаше в огледалото. Оттам го гледаше анахронизъм, скриван от пласт след пласт старинно облекло, увенчано със сложна прическа, като отчасти косата бе вързана, отчасти — лакирана, на места главата бе обръсната, наситена с повече символизъм, отколкото централните изображения на богове от по-обикновените селски религии.

— Господарю. — Носачът на меча му коленичи до него. Той се поклони, повдигна късия меч на Генджи — уакидзаши, над главата си и му го подаде. Когато Генджи го затъкна в пояса си, носачът на меч изпълни същия ритуал с втория, по-дълъг меч — катана, главното оръжие на самурая в продължение на хиляда години. За това кратко излизане не беше необходим и един меч, да не говорим за два. Те обаче се изискваха от неговия статут.

Макар и натруфен, външният му вид беше същевременно изключително консервативен, прилягаше повече на възрастен мъж, отколкото на младеж на двайсет и четири години. Това впечатление се създаваше, защото дрехите, които бе облякъл, бяха принадлежали на възрастен мъж — дядо му, покойния владетел Киори, който бе починал преди три седмици на седемдесет и девет години. Сиво-черното горно кимоно без каквато и да било украса излъчваше военна строгост. Черният жакет с твърди подплънки, облечен върху него, също беше обикновен, липсваше дори семейният герб, стилизирано врабче, което избягваше стрели от четири посоки.

Този пропуск не срещна благосклонността на Сайки, управителя на провинцията, когото наследи от дядо си.

— Господарю, има ли причина да бъдете инкогнито?

— Инкогнито? — Предположението учуди Генджи. — Ще изляза на улицата с официална процесия, заобиколен от група самураи, които ще носят герба с врабчето и стрелите. Мислиш ли наистина, че няма да ме познаят?

— Господарю, вие давате на враговете си извинение да се престорят, че не са ви познали, и така им давате свободата да ви обидят и да провокират криза.

— Ще откажа да бъда обиждан — отговори Генджи, — а ти ще предотвратиш провокацията.

— Възможно е да не ви позволят да откажете — настоя Сайки, — а аз да не успея да предотвратя провокацията.

Генджи се усмихна.

— В такъв случай съм сигурен ти ще ги убиеш всичките.

Кудо, началникът на сигурността, се поклони и влезе в стаята.

— Господарю, вашата гостенка ще напусне дома ви, след като вие потеглите. Няма ли да е благоразумно да бъде проследена?

— С каква цел? — попита Генджи. — Ние знаем къде живее.

— Просто предпазна мярка — настоя Кудо. — Докато ви няма, тя може да освободи охраната си и така да научим нещо ценно.

Генджи се усмихна. Познаваше Хейко по-малко от месец и вече знаеше, че тя никога не би освободила охраната си.

— Трябва да направим както предлага Кудо — рече Сайки. — Никога не сме проучвали миналото й и предишните й връзки щателно, както би трябвало да сторим. — Онова, което искаше да каже, но премълча, беше, че Генджи бе забранил да се правят подобни проучвания. — Малко елементарно проучване няма да навреди.

— Не се притеснявай — успокои го Генджи, — аз самият проучих Хейко внимателно и не открих нищо съмнително.

— Не от такова проучване имаме нужда — не отстъпваше Сайки с кисело изражение на лицето. Той намираше закачките, свързани със секса, за крайно отвратителни. По време на двеста и петдесетте изтощителни години на мирно съществуване много родове бяха рухнали, защото лидерите им бяха позволили вниманието им да бъде отвлечено от импулсите на похотливост. — Не знаем нищо съществено за нея. Не проявяваме благоразумие.

— Знаем, че е най-прочутата гейша в Йедо — отговори Генджи. — Какво още ни трябва да знаем? — Той вдигна ръката си, за да попречи на Сайки да отговори. — Проучил съм я психически в четирите измерения на време и пространство. Бъди спокоен, тя е напълно извън подозрение.

— Господарю — изражението на Сайки излъчваше упрек, — това не може да е предмет на шеги. Възможно е животът ви да е подложен на риск.

— Какво ви кара да мислите, че се шегувам? Сигурно си чул слуховете. Трябва ми само да погледна човека и вече знам каква е съдбата му. — Той забеляза между другото, че Кудо и Сайки се споглеждат, защото наистина бяха чули слуховете. След като хвърли последен недоволен поглед към огледалото, Генджи се обърна и излезе от стаята.

Двамата му съветници го последваха по коридора към външния двор. Двайсет самураи го очакваха, а помежду им бе паланкинът с четиримата носачи. Членовете на домакинството се бяха подредили до вратата, готови да се поклонят, когато той тръгне. Щяха да бъдат там и да се поклонят и когато той се върнеше. Това не беше нищо друго, освен хабене на човешка енергия. Излизаше само на няколкостотин метра от дома си и щеше да се върне след минути. Въпреки това строгият старинен протокол за ранга изискваше всяко негово излизане и завръщане да бъдат удостоявани със сериозна церемониалност. Той се обърна към Сайки:

— Не е чудно, че Япония толкова е изостанала от другите държави. Те имат наука и индустрия. Произвеждат оръдия, параходи, имат железници. За разлика от тях ние имаме свръхизлишък от лишени от съдържание церемонии. Ние произвеждаме поклони, коленичения и още поклони.

— Господарю? — Лицето на Сайки бе помрачено от объркване.

— Мога да оседлая коня и да отида там сам, после да се върна за по-малко време, отколкото е било необходимо, за да се събере тази ненужна тълпа.

— Господарю! — Сайки и Кудо паднаха на колене на пода в преддверието. Сайки проплака: — Моля ви, дори не си помисляйте подобно нещо.

Кудо допълни:

— Имате врагове както сред поддръжниците, така и сред противниците на шогуна. Да излезете навън без придружители би било равносилно на самоубийство.

Генджи им направи знак да се изправят.

— Казах, че мога. Не съм казал, че ще го направя. — Той въздъхна и слезе по стълбите, за да обуе сандалите, които бяха приготвени долу за него. Направи пет стъпки до паланкина (който вече бе вдигнат на близо метър от земята от носачите, за да може той да влезе в него с минимално усилие), свали двата меча (които току-що бе препасал в колана си) и ги сложи в паланкина, изу сандалите (а носачът на сандалите се поклони, преди да ги постави в нишата за сандали под входа на паланкина) и се настани вътре. Погледна Сайки и каза: — Виждаш ли какво имам предвид, когато говоря за лишена от съдържание церемония?

Сайки се поклони:

— Господарю, мой пропуск е, но не разбирам. Ще трябва да проуча въпроса.

Генджи изпусна гневна въздишка.

— Нека продължаваме тогава, преди слънцето да е залязло.

— Моят господар отново се шегува — рече Сайки. — Слънцето едва изгря. — Той пристъпи напред, поклони се и затвори вратата на паланкина. Носачите се изправиха. Процесията потегли.

През предния прозорец Генджи виждаше осем самураи в двойна колона. Ако си направеше труда да погледне назад, щеше да види още дванайсет. Двама вървяха отляво, двама, включително Сайки, отдясно. Двайсет и четирима мъже, двайсет и осем с носачите, бяха готови да дадат живота си, за да запазят неговия. Подобна бойна самоотверженост съпътстваше всяко действие на великия владетел, независимо колко обикновено и незначително беше, придружено с драматизъм в излишък. Нищо чудно, че миналото на Япония беше толкова кърваво, а бъдещето й — изпълнено с опасности.

Разсъжденията на Генджи се отнесоха в друга посока, когато зърна сложна фризура сред приведените глави на хората от домакинството. Беше направена от същата лъскава коса, която съвсем неотдавна украсяваше възглавницата му, като нощта, която се разпилява по небето. Беше облякла кимоно, което той никога не бе виждал преди. Знаеше, че сега го е облякла с единствената цел да се сбогува с него. На него бяха изобразени десетки розови рози, подхвърляни от бялата пяна върху море в наситено синьо. Бялото й палто беше в същия десен, но без допълнителни цветове. Десенът се образуваше от три различни копринени материи за белите рози върху бялата пяна и бялото море. Беше запомнящ се, дързък и особено опасен. Розите на Хейко бяха от сорта, наричан понякога „Американска прелест“. Всеки яростно настроен срещу чужденците самурай от реакционните родове се обиждаше на всичко, което идваше от чужбина. Със същата простовата арогантност, която им позволяваше да се наричат „добродетелни хора“, беше напълно възможно един от тях да реши да я убие просто заради десена на дрехата й. Срещу подобна атака единствената й защита беше смелостта, славата й и невероятната й красота.

— Спрете — нареди Генджи.

Сайки незабавно предаде заповедта:

— Спрете! — Водещата група самураи бе излязла от портата на двора и спря на улицата. Паланкинът на Генджи беше от вътрешната страна на портата. Останалата охрана беше все още зад него, в двора. Сайки направи гримаса. — Тази позиция е подходяща да ви нападнат из засада, господарю. Нямаме нито защита вътре, нито свобода на действие навън.

Генджи отвори плъзгащата се врата.

— Имам пълно доверие в способността ти да ме отбраняваш непрекъснато, при всякакви обстоятелства. — Хейко все още стоеше в дълбок поклон, както всички останали. — Госпожа Майонака-но-Хейко — обърна се той към нея с пълното й име на гейша. Среднощно равновесие.

— Господарю Генджи — отвърна тя и се поклони още по-ниско.

Как беше възможно, запита се той, гласът й да бъде толкова тих и същевременно така ясен? Ако беше толкова немощен, колкото изглеждаше, той не би могъл да я чуе. Илюзията беше лъжовна. Всичко у нея бе лъжовно.

— Много провокиращо кимоно.

Тя се надигна, усмихна се и разпери леко ръце. Широките ръкави на кимоното й се разтвориха като криле на птица, която всеки миг ще полети.

— Не съм сигурна, че разбирам какво казва господарят Генджи — каза тя. — Тези цветове са толкова обикновени, че съм близо до визуалното клише. Несъмнено само най-безнадеждните идиоти могат да бъдат провокирани от него.

Генджи се разсмя. Дори суровият непреклонен Сайки не успя да потисне мимолетния кикот, макар че умело го замаскира като кашлица. Генджи отвърна:

— Именно най-безнадеждните идиоти са онези, които ме безпокоят. Но може би вие сте права. Възможно е традиционните цветове да ги заблудят и да не видят чуждоземните рози.

— Чуждоземни? — Очите й се разшириха в измамно неразбиращ поглед, а главата й се наклони. — Казаха ми, че рози розови, бели и червени, цъфтят всяка пролет във вътрешната градина на прочутия замък „Облак врабчета“ — отбеляза тя многозначително. — Казаха ми, въпреки че аз самата никога не съм била канена там, за да го видя със собствените си очи.

Генджи се поклони, но не твърде ниско. Протоколът забраняваше великият владетел да се покланя ниско на човек, който стои по-долу от него, което на практика означаваше, че се отнася до всеки, с изключение на членовете на императорското семейство в Киото и фамилията на шогуна в големия замък, чиито кули се издигаха над Йедо. На лицето му се изписа усмивка, когато той каза:

— Сигурен съм, че това недоглеждане ще бъде поправено много скоро.

— Аз не съм толкова сигурна — отговори тя, — но съм настроена оптимистично заради вашата увереност. Във всеки случай, този замък не е ли един от най-древните в Япония?

— Да — потвърди Генджи, в рамките на добродушната си шега с нея. — Така е.

— Тогава как е възможно тези рози да са чуждестранни? По презумпция онова, което цъфти в древен японски замък, трябва да е японско, нали, господарю Генджи?

— Очевидно не съм имал основание да се тревожа за вас, госпожо Хейко — отвърна Генджи. — Вашата логика несъмнено ще парира всяка критика.

Хората от домакинството все още стояха в дълбок поклон. Пред портата минувачите, които бяха паднали на колене при появата на процесията на великия владетел, останаха на колене с глави, притиснати към земята. Правеха го не толкова от уважение, колкото от страх. Самурай можеше да заколи всеки обикновен човек, който според самурая не бе демонстрирал съответната покорност, което, общо взето, означаваше да остане ничком, докато самураят и неговият господар преминат.

— Продължете! — заповяда Сайки. Когато процесията най-сетне се отдалечи, Сайки хвърли поглед към Кудо, който бе останал по-назад.

Генджи забеляза размяната на погледи, знаеше точно какво означават те. Двамата не се подчиняваха на заповедта му да оставят Хейко на мира. Когато няколко минути по-късно тя напуснеше дома му, щеше да я придружава прислужницата й, а зад тях на дискретно разстояние щеше да върви Кудо, специалистът по проследяване сред високопоставените му съветници. Сега нямаше възможност да предотврати проследяването. Нямаше също така причина да се тревожи. Събитията все още не бяха взели такъв обрат, който да предизвиква тревога, че телохранителите му ще убият любовницата му. Ситуацията щеше да се влоши съвсем скоро. Щеше да се тревожи за това тогава.

— Сайки.

— Господарю.

— Какви транспортни средства очакват гостите ни?

— Рикши, господарю.

Генджи не каза нищо повече. Рикши. Сайки знаеше, че ще им е по-удобно в карети, но въпреки това бе поръчал рикши. Този ясен сигнал за васалското му неодобрение не разтревожи Генджи. Той проявяваше разбиране към дилемата му.

Сайки бе свързан с него по силата на честта, историята и традицията. Ала кодексът, създаден от историята и традицията, кодексът, от който произтичаше честта, беше подложен на риск от действията, които сега предприемаше самият Генджи. Чужденците заплашваха йерархичния ред на господари и васали, върху който бе изградено тяхното общество. Докато по-решителните владетели се стремяха да ги прогонят, неговият господар тръгна да се сприятелява с тях. И не просто с чужденците, а и с християнските мисионери, политически най-провокативните и на практика най-безполезните.

Генджи знаеше, че Сайки не е единствен сред обвързаните с традицията васали, който се съмнява в преценката му. Всъщност от тримата генерали, които наследи от дядо си — Сайки, Кудо и Сохаку, — нямаше нито един, чиято вярност да му е гарантирана. Предаността влизаше в невиждани преди конфликти. Когато обаче стане невъзможно да се примиряват с лоялността, дали ще последват Генджи, или ще се обърнат срещу него?

Въпреки че можеше да се ръководи от ясновидските си способности, пътят пред него бе изпълнен с несигурност.

 

 

Десетина парцаливо облечени японски докери чакаха пристигането на своя баркас. В основата на пристана трима мъже в по-изискано облекло седяха на маса. Старк виждаше, че и тримата са запасали по два меча в поясите си. Изглежда, това бяха самураи, както му бе казал Зефаная, военната каста, която управляваше Япония. Всички японци зачитаха техните принципи, без да дават какъвто и да било израз на чувствата си.

— Нека Господ ви пази от небето — говореше капитан Маккейн, — защото със сигурност го няма никъде на тези брегове. — Шкиперът на „Витлеемска звезда“ отиде с тях да уреди провизиите за кораба. За разлика от пътниците си, той беше посещавал Япония и преди и мнението му за страната и нейните жители не бе високо.

— Бог е навсякъде — обади се Кромуел — и във всичко. Той наблюдава всичко, без изключение.

Маккейн изсумтя. Беззвучното слово проясняваше мислите му. Той стъпи на пристана, в ръка държеше въжето на баркаса, което хвърли на един от чакащите японски докери. Той се наведе ниско, докато го поемаше. Двамата не размениха нито дума, тъй като Маккейн не говореше японски, а никой от японските докери не знаеше английски.

— „Звездата“ ще отпътува за Хонконг след две седмици — рече Маккейн. — Ако не се върнете на борда дотогава, ще трябва да чакате шест седмици, преди да минем тук на път за Хаваите.

— Тогава ще се видим след шест седмици — отвърна Кромуел, — за да ви пожелаем приятен път. А ние ще останем тук, за да вършим Божието дело до края на живота си.

Маккейн отново изсумтя и гордо се запъти към складовете.

— Всичко бе уредено предварително — обясни Кромуел на Емили и Старк. — Бяха дадени разрешителни. Тук сме изправени пред всякакви формалности. Братко Матю, ако вие правите компания на сестра Емили и наблюдавате багажа, аз ще се оправя със служителите на шогуна.

— Да, разбира се, братко Зефаная — отвърна Старк.

Кромуел забърза към масата на тримата служители. Старк предложи ръката си на Емили. Тя се облегна на нея и прекрачи от лодката на пристана.

Очевидният факт, че всички работници са японци, не даваше на Старк възможност да се отпусне. Те можеха да свършат задачата, защото ги караха, защото се страхуваха да не я изпълнят или защото им плащаха да я свършат. Всеки един от тях можеше да бъде такъв човек. Той нямаше намерение да умира, щом стъпи на брега, да бъде спрян, преди да е започнал.

— Очевидно си запленен от вида на японците, братко Матю — отбеляза Емили. — Смяташ ли, че изглеждат твърде необичайно?

— Не бих казал — отрече Старк. — Просто се възхищавах на ефективността им. Свалиха багажа ни от баркаса за четвърт от времето, което ни отне, за да го натоварим.

Последваха багажа си и стигнаха до масата, където седяха тримата служители. Кромуел бе погълнат от доста разгорещен спор с тях.

— Не, не, не — говореше той. — Разбирате ли? Не, не, не.

Очевидно служителят в средата им беше началник. Лицето му запазваше вежливото му изражение, но тонът му се повиши, докато казваше:

— Трябва да. Да, да. Разбира?

— Настояват да претърсят багажа ви за контрабандна стока — обясни им Кромуел. — Това е конкретно забранено от договора.

— Не така — възрази служителят. — Няма влезе в Япония.

— И какво лошо, ако ни претърсят? — попита Емили. — Не носим контрабандна стока.

— Нямат основание — упорстваше Кромуел. — Ако се подчиним на произвола им, няма да има край. Мисията ни ще се провали, преди да е започнала.

До масата дотича един самурай. Той се поклони на началника и му каза нещо на японски. В тона му се усещаше напрежение. Тримата служители скочиха на крака. След като размениха няколко реплики набързо, двама от служителите хукнаха заедно със самурая, който бе донесъл съобщението.

Неотстъпчивото изражение бе изчезнало от лицето на служителя, който остана при тях. Той изглеждаше развълнуван и много разтревожен.

— Моля, почака — рече им той с поклон, изведнъж бе станал учтив.

Междувременно самураи, които очевидно са били в готовност, се изсипаха от оръжейницата на дока и заеха позиции на пристана. Доста от тях носеха освен мечове и огнестрелни оръжия. Старк разпозна в тях старинни мускети. Стари, но все още способни да убиват от разстояние в ръцете на умели стрелци. В този случай разстоянието нямаше да е проблем. Докато те се подреждаха в редици, пристигна друга група самураи, около двайсет, които бяха облечени в униформи с различен цвят и модел. Новопристигналите излязоха на пристана и се спряха на по-малко от пет стъпки от предния ред на хората на шогуна. Отношението им не беше приятелско.

 

 

— Направете път! — обяви Сайки. — Как смеете да пречите на преминаването на великия владетел на Акаока.

— Изобщо не сме информирани, че какъвто и да било велик владетел ще ни удостои с присъствието си. — Сайки разпозна в говорещия Иши, дебелия и нахален командир на пристанищната полиция на шогуна. Ако се стигнеше до насилие, негова щеше да е първата глава, която Сайки щеше да вземе. — Следователно нямаме пълномощията да допуснем подобно присъствие.

— Невъзпитано същество! — Сайки направи стъпка напред, дясната му ръка бе на дръжката на меча. — Слез на своето ниво!

Без да бъде дадена каквато и да било заповед, половината от самураите на Акаока се подредиха в бойна линия до своя командир, с ръце на дръжките на мечовете. Въпреки че мъжете с цветовете на шогуна бяха четири пъти повече, те изобщо нямаха такава добра организация. Бойците с мускетите бяха отзад, където техните оръжия не можеха да влязат в действие, без да унищожат собствените си другари. Това би било така, в случай че бяха готови да стрелят, а те не бяха. Хората с мечовете на предния ред също не бяха готови за стълкновение. Когато Сайки пристъпи напред, те се олюляха назад, сякаш вече бяха понесли удар.

— Не е необходимо нашият господар да информира пристанищните плъхове! — Сайки беше обзет от гняв. Още една оскърбителна забележка от Иши и той щеше да посече дебелака срещу себе си на място. — Отстранете се от пътя ни, в противен случай ще ви помогнем ние.

Вътре в паланкина Генджи слушаше с мрачно любопитство. Беше дошъл на пристанището да посрещне гости. Никой не би допуснал, че ще има затруднения. Ала ето че сега бе на ръба на битка на живот и смърт, само защото искаше да стигне до пристана. Достатъчно. Той отвори вратата на паланкина, при което се чу звукът от удряне на дърво в дърво.

— Какъв е проблемът?

— Господарю, моля те, не се излагай на опасност. — Един от телохранителите коленичи до паланкина. — Наблизо има бойци с мускети.

— Глупости — сряза го Генджи. — Кой ще иска да ме застреля? — Той излезе навън. Щом краката му докоснаха земята, сандалите му бързо бяха поставени под тях.

На задния ред на хората на шогуна, Кума, маскиран като боец с мускет, видя как Генджи излезе навън. Забеляза също, че на облеклото на Генджи нямаше отличителен герб. Това бе възможност, която бе предупреден да очаква. Тъй като Генджи нямаше герб, можеше да се каже, че той е бил заподозрян като измамник, замесен в заговор срещу току-що пристигналите мисионери. Никой нямаше да повярва на това, нито бе планирано да повярва. Въпреки това беше прекрасно извинение. Кума отстъпи, така че да е извън полезрението на своите другари с мускети, вдигна мускета си и се прицели в средата на дясната ключица на Генджи. Както беше инструктиран, той щеше да му причини рана, която да го извади от строя, но да не бъде смъртоносна.

Сайки се втурна да попречи на Генджи да излезе по-напред.

— Господарю, моля ви, върнете се. На около десет стъпки има трийсет бойци с мускети.

— Това е много смешно. — Генджи отмина Сайки и излезе пред първия ред на собствените си хора. — Кой е началникът тук?

Кума натисна спусъка.

Мускетът не произведе изстрел. Кума го погледна. Трябваше да внимава повече, докато тичаше от склада към пристана. Беше грабнал нечие празно оръжие вместо своето, което бе заредено.

— Хей, вие, там, какво мислите, че правите? — капитанът на артилерията отиде до него. — Никой не е заповядвал да вдигате мускетите. — Той погледна гневно Кума. — Не те познавам. Как е името ти и откога си в това отделение?

Преди Кума да отговори, Иши каза:

— Господарю Генджи — и падна на колене. Неговите хора, включително Кума и гневният капитан на артилерията, бяха принудени да последват примера му.

— Значи ме позна? — попита Генджи.

— Да, господарю Генджи. Ако знаех, че идвате, щях да се подготвя за вашето пристигане.

— Благодаря ти — отвърна Генджи. — Може ли да посрещна гостите си, или първо трябва да отида някъде другаде, за да си осигуря разрешение.

— Отстранете се от пътя на господаря Генджи — нареди Иши на хората си. Те бързо се отместиха встрани, без да са напълно изправени, и отново се отпуснаха на колене. — Простете ми, господарю Генджи. Не можех да пусна вашите мъже да минат, без да съм сигурен, че наистина сте сред тях. Напоследък има много заговори и шогунът е силно обезпокоен, че се готвят заговори срещу чужденците.

— Идиот! — Сайки все още бе на ръба да избухне. — Да не би да допускаш, че бих застрашил интересите на своя господар?

— Сигурен съм, че не го допуска — опита се да го успокои Генджи. — Така ли е?

— Да, разбира се, господарю Генджи — започна да се оправдава Иши. — Аз просто…

— Ето — обърна се Генджи към Сайки — всичко е уредено. А сега можем ли да продължим? — Той тръгна по пристана, запътвайки се към мисионерите.

Сайки го наблюдаваше как се движи, а сърцето му се изпълваше с възхищение. При положение, че имаше сто потенциални убийци зад гърба си, той се отдалечи толкова небрежно, сякаш се разхождаше в градина във вътрешния двор на замъка си. Генджи бе млад и неопитен и може би му липсваше политическа преценка. Нямаше обаче съмнение за силата на кръвта на Окумичи, която течеше във вените му. Ръката на Сайки се отдели от дръжката на меча. След като хвърли още един поглед към Иши, той последва господаря си.

 

 

Емили не си даваше сметка, че е спряла да диша, докато не си пое въздух, защото усети, че се задушава.

Преди миг кървавата битка изглеждаше неизбежна. После някой слезе от паланкина, каза няколко думи тихо и напрежението се разсея незабавно. Емили наблюдаваше с огромно любопитство как сега този някой върви към тях.

Беше млад мъж с поразителна външност, изразителни тъмни вежди и очи, които се подчертаваха от бледата кожа. Очите му бяха по-скоро продълговати, отколкото кръгли. Ако бяха разположени на лицето на човек от Запада, биха били обект по-скоро на любопитство, отколкото на възхищение. В овала на лицето му на представител от Изтока обаче те бяха идеалният завършек на високите арки на веждите му, на финия нос, на леко вдигнатите скули и на загатнатата усмивка, която поддържаше устните му извити в лека дъга. Подобно на другите самураи той носеше жакет с твърди криловидни подплънки на раменете, а косата му беше в същата сложна прическа, при която части от главата са избръснати, и както всички останали бе запасал два меча в пояса си. Въпреки наличието на мечове поведението му изобщо не пораждаше асоциацията за войнственост.

Когато доближи, чиновникът, който създаваше проблеми на Зефаная, коленичи и прилепи главата си към дървената настилка на пристана. Младият мъж каза няколко думи на японски. След това чиновникът бързо скочи на крака.

— Генджи господарю, дошъл, той — изрече чиновникът, а нервността му влоши още повече английския му език. — Вие, той, тръгва, моля.

— Господарю Генджи? — попита Кромуел. Когато младежът се поклони в знак на потвърждение, Кромуел представи себе си и спътниците си. — Зефаная Кромуел. Емили Гибсън. Матю Старк. — „Господ да ни е на помощ, помисли си той. Това женствено същество се оказа великият владетел на Акаока, наш защитник в тази дива страна.“

Сега се приближи втори самурай. Този бе по-зрял и с доста страховит вид. Генджи каза тихо няколко думи. Страховитият се поклони и описа кръг с вдигната ръка.

Генджи се обърна към чиновника. Чиновникът се поклони на тримата мисионери с думите:

— Господар Генджи казва „добре дошли“ в Япония.

— Благодаря, господарю Генджи — отвърна Кромуел. — Наша е високата чест да бъдем тук.

Откъм мястото, където пристанът се свързваше със земята, се дочу тропот. Зададоха се три малки двуколесни карети, теглени не от коне, а от по един човек.

— Те още имат роби тук — отбеляза Старк.

— Мислех си, че нямат — отговори Кромуел, — но, изглежда, съм грешал.

— Колко ужасно — намеси се Емили. — Човешки същества да бъдат използвани като впрегатен добитък.

— Така е в робските държави — допълни Старк — и дори по-лошо.

— Няма да е задълго, братко Матю — успокои го Кромуел. — Стивън Дъглас чака да встъпи в длъжност като президент на Съединените щати и е обещал да отмени робството.

— Може да не е Дъглас, братко Зефаная. Може да е Брекинридж, Бел или дори Линкълн. Току-що миналите избори бяха изпълнени с несигурност.

— Следващият кораб ще донесе новините. Но те нямат значение. Който и да е президентът, с робството в нашата страна е свършено.

Генджи слушаше разговора им. Тук-там разбираше по някоя дума. Човешки. Съединените щати. Обещал. Не беше съвсем сигурен. Беше практикувал разговорен английски с домашните си учители като дете. Но езикът от устата на родени американци беше нещо съвсем друго.

Рикшите спряха пред мисионерите. Генджи им направи знак да се качат в тях. За негова изненада и тримата категорично отказаха. Най-грозният от тримата, техният ръководител Кромуел, даде дълго обяснение на началника на пристанището.

— Казва, че религията не им позволява да се возят на рикши. — Началникът нервно изтри потта от веждата си с носна кърпичка.

Генджи се обърна към Сайки.

— Знаеше ли това?

— Разбира се, че не, господарю. Кой би си помислил, че рикшите имат нещо общо с религията?

Генджи попита началника:

— С какво рикшите накърняват религиозните им вярвания?

— Той използва много думи и аз не го разбирам — отвърна началникът. — Простете ми, господарю Генджи, но обичайната ми работа е да се оправям с товара. Речникът ми е ограничен главно до търговски термини, такси, цени и други подобни. Религиозните вярвания са далеч от моите познания.

Генджи кимна.

— Много добре. Ще трябва да вървят пеша. Натоварете багажа в рикшите. Платили сме за тях. Можем все пак да ги използваме. — Той даде знак на мисионерите да продължат пеша.

— Добре — съгласи се Кромуел, — спечелихме първата си победа. Трябва да покажем на нашия домакин колко твърдо отстояваме християнската нравственост. „И че вие сте Мои овци, овци на Моето паство; вие сте човеци, пък Аз съм ваш Бог, казва Господ Бог.“^[1]

— Амин — изрекоха Емили и Старк.

Амин. Генджи разпозна тази дума. Ушите му дотолкова не бяха привикнали към езика, че той пропусна молитвата преди това.

Сайки се приближи към него, както вървяха. Говореше тихо, сякаш мисионерите щяха да разберат думите му, ако го чуеха:

— Господарю, не можем да позволим на тази жена да ни следва.

— Защо не? Тя ми се струва в чудесно здраве.

— Тревожи ме видът й, а не здравето й. Разгледахте ли я добре?

— Откровено. Опитах се да го избегна. Тя е изключително невдъхновяваща.

— Това е меко казано, господарю. Облечена е като парцалана, има размерите на впрегатно животно, цветовете на косата, очите и кожата са шокиращи, а чертите на лицето й са прекомерно едри и гротескни.

— Ние ще вървим с нея, няма да се женим за нея.

— Смешното може да реже така дълбоко, както острието, и да е също толкова фатално. В тези сложни времена съюзите са крехки, решителността е слаба. Не бива да поемате ненужни рискове.

Генджи погледна отново жената. Двамата мъже, Кромуел и Старк, вървяха галантно от двете й страни, сякаш беше любима красавица. Преструвката им беше възхитителна. Без съмнение сигурно не беше срещал жена, която да е толкова трудно да гледаш. Сайки беше прав. Смешнотворността й, която щеше да ги опетни, можеше да бъде изключително опасна.

— Почакай. — Те бяха стигнали до паланкина. — Ами ако тя пътува на мое място?

Сайки се намръщи. Ако Генджи вървеше пеша, щеше да е по-уязвим на евентуален опит за убийство. Ако не го стореше, жената щеше да се забелязва повече сред самураите на Окумичи и цяло Йедо щеше да я види. Нямаше по-добра възможност, само по-лоши. Щеше да бъде по-лесно Генджи да бъде защитаван, отколкото да се живее със смешното.

— Да, това ще бъде най-доброто решение.

Докато Генджи и помощникът му разговаряха, Емили погледна към малката войска самураи на техния домакин. Всички я гледаха, лицата им регистрираха различна степен на страдание. Тя бързо отмести поглед, сърцето й запрепуска лудо. Може би страданието не бе причинено от нея, а от Зефаная или брат Матю, или от трудностите, които тяхното пристигане предизвика. Не биваше да допуска да храни надежди само за да бъдат разбити. Започна да се самоубеждава да не стига до никакви изводи. Още бе рано. Но, о, възможно ли беше? Да, възможно бе. Възможно.

Кромуел каза:

— Емили, според мен господарят Генджи ти предлага да използваш паланкина му.

— Как бих могла да приема, Зефаная? Несъмнено е четири пъти по-грешно да бъдеш носен във въздуха от четирима роби, отколкото да бъдеш теглен от един.

Кромуел отново погледна носачите.

— Съмнявам се, че те са роби. Всеки мъж носи меч в пояса си. Никой не би позволил на въоръжен роб да бъде толкова близо до господаря си.

Емили си даде сметка, че Зефаная е прав. Мъжете бяха въоръжени и се държаха гордо като самураи. Вероятно беше голяма чест да служиш като носач на господаря. Тя забеляза, че мъжете също я гледаха, изпълнени с ужас. Въпреки че се държеше предпазливо, тя усети радост да обзема сърцето й.

— Освен това, Зефаная, няма да се чувствам удобно да ме носят, а ти да вървиш пеш. Това ще е непристойно и неприсъщо на жена.

Генджи се усмихна.

— Очевидно и паланкините предизвикват религиозен проблем.

— Да, господарю — съгласи се Сайки, но вниманието му бе насочено изцяло към неговите хора. — Контролирайте се! Мислите ви са изписани на лицето ви.

Емили разбра, че онзи със свирепия вид говори за нея, защото всички самураи си придадоха вежливо изражение и избягваха да гледат към нея.

— Не мога да споря с теб, Емили. Но при дадените обстоятелства може би е най-добре да се съгласиш с Божията воля. Трябва да се приспособяваме колкото е възможно, доколкото ни позволява моралът, към обичаите в тази страна.

— Както желаеш, Зефаная. — Емили направи реверанс на владетеля Генджи и покорно пристъпи в паланкина, където незабавно попадна в затруднено положение. Входът бе много малък. Трябваше да направи поредица движения, които не бяха присъщи на една дама, ако искаше да влезе в него. А след като се напъхаше в плътната кутия, дебело подплатеното й палто и обемната риза и пола щяха да изпълнят цялото пространство, незаето от тялото й. Почти нямаше да има въздух за дишане.

Зефаная предложи:

— Нека взема палтото ти, Емили. Паланкинът ще те пази от студа.

Емили притисна палтото си собственически към гърдите си.

— Предпочитам да съм с него, благодаря. — То беше още един защитен слой между тялото й и света. Колкото повече слоеве, толкова по-добре.

— Тя не знае как да се качи — отбеляза Сайки. — Интелигентността й съответства на външния й вид.

— И как да разбере? — попита Генджи. — Никога преди не го е правила.

Той се поклони вежливо и отиде при паланкина. Свали мечовете и ги сложи настрани. После се сви и когато влезе, се обърна, така че след като завърши движението, беше седнал. За да излезе, извади навън краката си, след това и тялото си. Направи всяко движение преднамерено бавно, за да може Емили да види всичко добре. Когато се изправи, спокойно пъхна мечовете в пояса си. След като завърши демонстрацията, той се поклони отново и подкани с жест Емили да се качи в паланкина.

— Благодаря ви, господарю Генджи. — Емили наистина изпитваше благодарност. Беше й спестил възможността да изнесе позорен спектакъл. Последва примера му и се качи в паланкина безпрепятствено.

— Ще можете ли да носите толкова огромно същество? — обърна се един самурай към носачите.

— Хиде! — извика Сайки. — Ще работиш един месец в конюшнята. Има ли други злостни шегобийци? — Повече забележки не бяха направени. Носачите вдигнаха паланкина без видимо усилие. Групата напусна пристанището и навлезе по улиците на Йедо.

 

 

Сан Франциско бе най-големият град, който Старк бе виждал. В тамошната мисия беше чувал фантастични истории за Япония от мъже, които казваха, че са пътували дотам на борда на фрегати, търговски съдове и китобойни кораби. Те му бяха разказвали за странни обичаи, странни гледки и дори странна храна. Най-голямата фантасмагория, която беше чул, бе, че населението наброява милиони, дори само в един град — в столицата на шогуната Йедо. Старк бе слушал, без да вярва на очите си. В крайна сметка информаторите му бяха пияници, скитници, бегълци. В мисията на „Правдивото слово“ не идваха други. Ала дори и най-налудничавите твърдения, които бе чул, не го бяха подготвили за шока от действителната многолюдност на тълпата на Йедо.

Навсякъде имаше хора. На улиците, в магазините, по прозорците на апартаментите на горните етажи. Въпреки че часът бе ранен, тълпата бе такава, че придвижването изглеждаше невъзможно. Животът изпълваше очите и ушите му.

— Братко Матю, добре ли си?

— Да, братко Зефаная. Поразен съм от видяното, но съм добре. — Може би всъщност не беше толкова добре. Беше израсъл и възмъжал в откритите простори на Тексас и територия Аризона. Там намери дома си. Там се чувстваше волен. Градовете не му допадаха. Дори Сан Франциско го караше да се задушава. А в сравнение с този, Сан Франциско беше град призрак.

Пред тях хората разчистваха пътя и без изключение падаха ничком на земята като прерийна трева, прекършена от северния вятър. Един мъж на бял кон, елегантно облечен и придружаван от трима прислужници, бързо слезе от коня и се хвърли в краката на процесията, без да се притеснява от мръсотията, която изцапа пищното му копринено облекло.

Старк попита:

— С какво владетелят Генджи е заслужил подобно уважение у хората?

— Родил се е, нищо повече. — Зефаная потвърди неодобрението си, като се намръщи. — Представителите на военната каста имат свободата да съсекат всеки, който не им покаже съответното уважение.

Даймио, каквото беше местното наименование за велик владетел като господаря Генджи, имаше правото да екзекутира семейство, дори цяло село, ако само един човек не бе го удостоил с внимание.

— Не мога да повярвам, че съществува такова варварство — обади се Емили от паланкина, край който вървяха Старк и Кромуел.

— Ето защо сме тук — отвърна Кромуел. — „Той спаси бедните от меча, от устата им и от ръката на силните.“

Мисионерите отново казаха „Амин“. Генджи вървеше на няколко крачки пред паланкина. Слушаше внимателно, доколкото можеше, но отново пропусна думите на молитвата. Очевидно християнските свещеници можеха да бъдат толкова кратки, все едно казват мантрите на будистите на Чистата земя или на последователите на сектата „Лотус Сутра“.

Изведнъж Сайки се хвърли върху Генджи и изкрещя:

— Опасност!

В същия момент прозвуча изстрел.

 

 

— Ако имате някакви въпроси, обърнете се към владетеля Каваками — каза Кума.

Капитанът на артилерията пребледня от страх при споменаването на началника на тайната полиция. Той се обърна рязко и се отдалечи. Докато Генджи и Сайки отиваха да посрещнат мисионерите на пристана, Кума се върна в оръжейния склад. Свали собственото си оръжие и го постави в черен платнен калъф, който преметна на гърба си. После излезе, без да се бави нито миг повече.

Знаеше, че има само един път между пристанището и двореца на рода Окумичи в района Цукиджи, достатъчно голям, за да приюти свитата на Генджи. Когато оглеждаше пътя предишната вечер, той избра сграда, която се издигаше на един от завоите на пътя, тясна двуетажна постройка, притисната сред други подобни в безразборната пренаселеност, характерна за жилищата на обикновените хора в Йедо. Сега той отиде в нея и се покатери на покрива й от една алея отзад. Никой не го видя. Ако някой го бе зърнал, нямаше да повярва на собствените си очи. Кума се катереше право нагоре по стената като паяк.

Разположението бе идеално. Оттам Кума можеше да наблюдава целта си, как тя наближава, скъсява разстоянието и свежда до минимум всяка корекция на прицела, която би могла да се наложи. Освен това заради завоя процесията щеше да бъде принудена да забави ход, а всяко забавяне на движението улесняваше прицелването му. Той провери мускета си. Този път трябваше да е сигурен, че ще дръпне спусъка на заредено оръжие.

Часът на коня настъпи, преди Генджи да се появи в началото на улицата. Гражданите, които срещаше по пътя си, се отпускаха на колене и се просваха на земята, докато минаваше великият владетел. Това улесняваше Кума още повече. Опря първите два-три сантиметра от дулото на мускета на края на покрива. Така отдолу от него нямаше да се вижда почти нищо, дори и най-прилежният наблюдател вероятно не би го забелязал. Ето го Генджи, който вървеше безгрижно сред водещата група телохранители. Кума се прицели в главата с елегантна прическа. Колко просто можеше да бъде. Ала моментът за изстрела, който да го извади временно от строя или да го обезобрази, премина. Онзи идиот, пристанищният полицай Иши, призна идентичността на Генджи. Сега всяко нещо, близо до опит за убийство на Генджи, би насочило твърде очевидно към замъка Йедо.

Кума взе на прицел целта, застана неподвижно и стреля.

 

 

— Господарю!

— Не съм засегнат — успокои го Генджи.

Сайки посочи близкия покрив.

— Ето там! Хиде! Шимода! Заловете го жив!

Останалите мъже с извадени мечове образуваха кръг с телата и остриетата на оръжията си около Генджи. Градските жители изчезнаха, бяха потърсили прикритие при първия знак за насилие.

— Мисионерите! — сети се Генджи. Той изтича до паланкина. Куршумът бе образувал дупка в затворения десен прозорец. Тялото на пътника трябваше да бъде от другата страна, в центъра на траекторията на куршума. Генджи отвори вратата, като очакваше да види чужденката, Емили, окървавена и мъртва.

Ала не беше така. Опитвайки се да намери поносимо положение в тясното и непознато пространство, Емили се бе проснала на пода. Подплатата бе изпаднала отпред на палтото й, там, където куршумът го бе разкъсал. Така я бе отминал, без да я засегне.

— Господарю! — Един от телохранителите се провикна от другата страна на паланкина. Кромуел лежеше на земята, кръв се лееше от раната в долната част на корема, ударен от същия куршум, който бе преминал през паланкина.

— Не можем да се мотаем повече тук — подкани ги Сайки. — Движение!

Носачите вдигнаха паланкина. Четирима мъже взеха отпуснатото тяло на Кромуел и го поставиха на раменете си. Мечовете проблеснаха на утринната светлина и те побягнаха бързо към двореца в Цукиджи.

 

 

Когато Хейко напусна двореца малко след като Генджи тръгна за пристанището, Кудо я последва. Задачата бе твърде важна, за да я остави на някой не така опитен и способен. Това не бе проява на високо самомнение от страна на Кудо. Той бе най-способният от самураите на Окумичи, когато става дума за проследяване. Така че тази работа бе точно за него. Без съмнение.

Хейко и прислужницата й се отдалечаваха от Цукиджи и вървяха бавно към вътрешността. Подобно на всички жени от „Плаващия свят“, тя имаше специално разрешение да живее в отделения с шлюзове район на Йошивара. Ако отиваше натам, тя щеше да вземе „водно такси“ по река Сумида. Тя обаче отиваше в извънградската си вила в гората на Гинза, в източната част на Йедо. Това второ жилище не беше съвсем законно. При прилагането на разпоредбите на „Плаващия свят“, особено когато ставаше дума за най-известните и красиви куртизанки, се усещаше известна разпуснатост. Без съмнение Майонака-но-Хейко беше най-прочутата от сегашното попълнение. Никой не би отрекъл, че тя е най-красивата. В този смисъл тя беше най-подходящата компаньонка за владетеля Генджи. Сайки, а и Кудо се тревожеха, че не знаят нищо за нея извън факта, че е публична гейша, а това, както всекиму бе известно, осигуряваше доста изискана репутация.

Първоначалните му проучвания, прекратени заради забраната на владетеля Генджи, разкриха единствено, че договорът й се държи от банкера Отани. Този мъж бе добре известен като подставено лице. По правило комбинацията от подкупи и заплахи би била достатъчна да осигури информация от Отани, може би дори за личността на тайния господар на Хейко. Не и в този случай. Отани твърдо отказа с аргумента, че неговият живот и оцеляването на семейството му зависят от мълчанието му. Дори да се допуснеше, че той преиграва, това предполагаше, че господарят му имаше власт равна или дори по-голяма от тази на велик владетел като Генджи. Сред оцелелите в битката при Секигахара преди двеста и шейсет години само шейсет бяха истински велики. Хейко бе приятелка на влиятелен мъж. Или негов инструмент. Без да е известно какъв е случаят, Генджи бе подложен на риск при всяка любовна среща. Кудо бе твърдо решен да открие истината. Ако не успееше, беше готов да я убие като предпазна мярка. Не днес, но своевременно. Задаваше се гражданска война. Несигурността трябваше да бъде ограничена, за да се подобрят шансовете на рода за оцеляване.

Кудо наблюдаваше как Хейко се спря да разговаря с поредния магазинер. Как беше възможно човек да е тръгнал за някъде и да се бави толкова по пътя? Той се отклони от главната улица и мина напряко през една тясна пресечка. Щеше да я изпревари и да я гледа как приближава. Ако забележеше, че някой я следи, подозрението й щеше да се вижда по-лесно от необичайна гледна точка. Това само по себе си би потвърдило нейната измамност, тъй като гейша без скрити мотиви никога не би подозряла, че е под наблюдение.

Когато Кудо зави зад ъгъла, видя двама мъже да носят боклук от задния вход на магазин. Видяха го и се вцепениха от страх. Товарът им падна на земята, те го последваха, заровиха лица в мръсотията и останаха неподвижни. Застанали на четири крака, те отстъпиха от пътя му и се стараеха да останат колкото е възможно по-незабележими.

„Ета.“ Лицето на Кудо се сгърчи в гримаса на отвращение. Ръката му се отмести на дръжката на меча. „Ета.“ Мръсни отрепки, чиято съдба беше да изпълняват най-елементарните и отвратителни задачи. Дори самият факт, че си бяха позволили да попаднат пред погледа на човек с ранга на Кудо, им гарантираше незабавна смърт. Ала ако той ги убиеше, това щеше да предизвика суматоха, да привлече внимание и да попречи на изпълнението на неговата цел. Той остави меча си в ножницата и бързо ги отмина. Самата мисъл за тях го накара да се чувства нечист.

Кудо отново се върна на главната улица, набрал хиляда стъпки преднина от мястото, където предния път бе видял Хейко. Да, ето я там, все още губеше времето си със същия магазинер.

Няколко бъбрещи жени за момент скриха обекта на наблюдение на Кудо от погледа му. Когато преминаха, вече не се виждаше нито Хейко, нито прислужницата й. Той хукна към магазина, където тя последно бе се забавлявала. Там я нямаше.

Как се бе случило това? В един миг той я гледаше. В следващия бе изчезнала. Гейшите не се движеха по този начин. Това бе характерно за нинджите.

Кудо се обърна, за да се върне обратно в двореца Цукиджи, по-неспокоен от всякога. И едва не се сблъска с Хейко.

— Кудо-сама — възкликна Хейко. — Какво съвпадение. Да не би и вие да пазарувате копринени шалове?

— Не, не — отвърна Кудо, който трескаво търсеше обяснение. Когато го хванеха натясно изненадващо, не можеше да даде всичко от себе си. — Отивам в храма в Хамачо. За да направя жертвоприношение за предците, паднали в битки.

— Колко похвално — рече Хейко. — В сравнение с това моят интерес към шаловете е повърхностен и безполезен.

— Не, моля ви, мадам Хейко. За вас шаловете са толкова важни, колкото мечовете — за самурая. — Идиотизмът на думите му накара Кудо да се сгърчи вътрешно от страх. Колкото повече говореше, толкова по-глупав щеше да изглежда. — Е, аз трябва да продължа.

— Няма ли да се забавите още малко и да пиете чай с мен, Кудо-сама?

— Нищо не би ми донесло по-голямо удоволствие, мадам Хейко, но задълженията ми изискват да се върна бързо. Трябва да отида бързо до храма и после — обратно до двореца. — След като се поклони набързо, Кудо се запъти отривисто на запад по посока към Хамачо. Ако беше внимавал, вместо да си представя, че Хейко е нинджа, щеше да си спести дългия път пеш. Когато се обърна, я видя, че тя още стои в поклон към него. Тъй като тя го гледаше, той трябваше да продължи по пътя още известно време, преди да го изгубят от поглед и да може да се върне.

По обратния път към Цукиджи той скърцаше със зъби и се ругаеше сам себе си.