Някои вярват, че победата е резултат на върховна стратегия.

Други вярват в доблестта.

Някои възлагат надеждите си на боговете.

Има такива, които основават вярата си на шпиони, убийци, съблазни, предателства, корупция, алчност, страх.

Това са измамни пътища поради една проста причина. Само една мисъл за победата и ще загубиш истинската, докато стискаш в ръка фалшивата.

Коя е истинската? Когато остриетата на враговете ти те нападат безмилостно, а животът ти виси на косъм, тогава ще разбереш.

Ако не разбереш, значи си живял живота си напразно.

Судзуме-но-кумо (1599)

Сайки каза:

— Беше невнимателен, преподобни абате, като не доведе другия чужденец с теб. Според пророчеството един чужденец ще спаси живота на нашия господар в Новата година. Все още не знаем кой.

Сохаку пренебрегна саркастичната нотка в гласа на Сайки, когато той произнасяше бившата му духовна титла.

— Казвах на господаря Генджи да направим така. Той отказа с аргумента, че вече е срещнал чужденеца от пророчеството, който е спасил живота му.

— Владетелят Киори възложи на нас тримата да пазим внука му — припомни им Кудо. — Това означава понякога да сме непреклонни дори срещу възгледите, изразени от младия господар. Животът му е по-важен от това дали ще спечелим, или изгубим благоволението му.

— Давам си сметка за това — отвърна Сохаку, — но едва ли мога да давам заповед за действия в пряко противоречие с неговите команди.

— Слаб аргумент — възпротиви се Сайки. — Можеше да уредиш чужденецът сам да дойде в Йедо, може би в резултат на „недоразумение“. Нашият господар би го приел.

— Благодаря за инструкциите — каза Сохаку. С нарастващо раздразнение той се поклони с прекалено покорност. — Моля, дайте ми още насоки. Какво „недоразумение“ бих могъл да използвам, за да му попреча да върне господаря Шигеру на служба?

— Благодаря ти, че повдигна друг важен въпрос — рече Сайки и върна пресиления поклон на Сохаку. — Може би ще бъдеш така любезен да ни кажеш подробно как се случи това. Моето бедно съзнание отказва да си обясни как е станал възможен подобен опасен и абсурден обрат на събитията.

— Мога ли да предложа да говорим по-тихо — намеси се Кудо. — Обикновено гласовете се чуват надалеч от мястото, където сме ние. — В интерес на истината както Сайки, така и Сохаку говореха приглушено. Бързо покачващото се равнище на вежливост обаче бе ясен сигнал за опасност. Това бе обичайната прелюдия към внезапен дуел. Предупреждението, което отправи Кудо, беше неговият начин да обезвреди взривоопасната ситуация.

Тримата мъже се намираха сред развалините на една от стаите, която гледаше към централната градина. Забележително бе, че самата градина бе оцеляла от обстрела. Дори фигурите, нарисувани в пясъка, се бяха запазили. Същото не можеше да се каже за покрива. Покривът, стените и по-голямата част от пода липсваха. Сайки, Сохаку и Кудо седяха в един запазен ъгъл, техните слуги стояха на стража там, където преди това бе прагът. Промяната на обстоятелствата не се отразяваше от ничие положение, поведение или формалност.

— Царят объркване и страх, ширят се спекулации — продължи Кудо. — Никой не знае кой е извършил нападението или защо. Ние сме водачи. Всеки ще търси нас за отговорите. Не трябва ли да търсим тези отговори, вместо да вменяваме вина?

— Отговорите не са важни — отговори Сайки. — Онова, което е от значение, е поведението ни. Ако сме уверени, онези, които ни следват, също ще бъдат уверени, независимо дали те — или ние — знаят нещо или не.

Сохаку се наведе напред.

— Не бива да се отклоняваме по незначителни подробности за чужденеца или за Шигеру. Истинският въпрос е много по-сериозен.

— Съгласен съм — каза Кудо. — Трябва да постигнем решение по критичния проблем.

— Не вярвам очевидното заключение да е налице — отбеляза Сайки.

Сохаку и Кудо се спогледаха изненадани.

— Пропускам ли нещо? — попита Сохаку. — Когато се срещнахме предишния път, от всички нас ти най-много настояваше за назначаването на регент, който да държи реално властта в провинцията. Ако си спомням правилно, ти каза, че младият господар е дилетант, който ще доведе нашия род до разруха.

— Може би е трябвало да го характеризирам като прекалено рафиниран вместо като дилетант.

— А какво мислите за увлечението му по чужденците християни? — попита Кудо. — Несъмнено ти не си променил мнението си за тях.

— Не, продължавам да виждам в тях опасност — отговори Сайки. Той си спомни демонстрацията на нескрити емоции, на която бе станал свидетел преди малко. — Във всеки случай опасността е по-голяма от всеки друг път. Възможно е в бъдеще срещу тях да бъдат предприети действия, тайно и без разрешението на младия господар, ако е необходимо.

Кудо кимна, отново бе придобил увереност.

— Взето заедно с всичко останало, поведението му към чичо му е съмнително.

— Питам се дали е така — възпротиви му се Сайки. — На пръв поглед е съмнително, съгласен съм. Обаче поставено в контекста на пророческите видения, е възможно да е изключително мъдър ход.

— Пророчески видения? — Сохаку беше бесен. — Откога вярваш в тази приказка? Никога не съм виждал доказателство, че владетелят Киори може да предсказва бъдещето, а аз му служих двайсет години. Що се отнася до владетеля Генджи, единственият интерес, който проявява към бъдещето, е с коя гейша ще спи тази нощ и чие саке ще купи за следващото събиране на гости, с които съзерцава луната.

— Шигеру е напълно луд — рече Кудо. — Бях сред онези, които го затвориха. Ако бяхте там, нямаше да сте толкова благосклонни. Седеше и се смееше, напоен с кръвта на собствените си роднини, съсечените тела на жена му, дъщерите му и неговия наследник пред него. Никога няма да го забравя. Бих искал да мога.

— Чувам и разбирам — съгласи се Сайки.

Сохаку и Кудо се спогледаха отново, този път смирено. Сайки бе изговорил любимата си фраза, онази, която показваше, че вече има мнение и то няма да се промени.

Сайки продължи:

— Колкото и убедителни да сте несъмнено, мнението ми за младия господар претърпя известна промяна. Въпреки че не съм сигурен в неговите пророчески способности, вече съм готов да призная възможността за тяхното съществуване. — Той посочи източния край на градината, където беше най-вътрешната част на двореца.

Сохаку погледна натам.

— Не виждам друго, освен руини. Неоспоримо доказателство за нуждата от драстична промяна.

— Аз също виждам руини — съгласи се Сайки, — но виждам и нещо друго, което ти убягва.

— И какво е то?

— Това са останките от жилището на владетеля Генджи.

— Да, знам. И какво?

— Щеше да бъде тук, когато започна обстрелът, ако не беше пътувал до манастира Мушиндо. — Сайки с благодарност забеляза, че по лицата на другарите му се появиха първите признаци, че проумяват думите му.

— Не би могъл да знае — възпротиви се Кудо. Но гласът му не издаваше увереност.

— Излиза, че е знаел — настоя Сайки.

— Нищо не е доказано — рече Сохаку.

— Нито опровергано — държеше на своето Сайки.

— Ако е знаел, защо не ни е предупредил? — попита Сохаку.

— Не претендирам, че разбирам мистичното пророчество — рече Сайки. — Ясно е, че трябва да отложим решението по този въпрос за по-късна дата. Междувременно се подгответе за път. Това място вече не е безопасно.

— Имаш предвид да препоръчаме евакуация в „Облак врабчета“ — поинтересува се Сохаку.

— Да, така е.

— Много трудно начинание от гледна точка на превоз и снабдяване — опонира му Сохаку. — Повечето владения между Йедо и Акаока са враждебно настроени към нас. Вътрешно море не е достатъчна бариера. Водите му обаче се патрулират от военноморските сили на шогуна. Прекосяването му до нашия остров при подобни обстоятелства ще бъде много опасно.

— Предпочитам опасното пред фаталното — настоя Сайки. — Не можем да останем тук.

— Има още едно съображение — продължи Кудо. — Шогунът не разрешава никой да напуска Йедо.

— Лоялността ми е към Окумичи-но-ками Генджи, велик владетел на Акаока — рече Сайки, — а не към узурпатора, който се фука с титлата шогун и заема двореца на шогуна. — Той се поклони и стана на крака. — Ако моят господар се разпореди да се подчинявам на този човек, ще го направя. Ако обаче ми нареди да го убия, тогава само собствената ми смърт ще ми попречи да изпълня тази заповед. Знам кой съм. Също така вярвам на вас. — Без да чака отговор, той се обърна и продължи към останките от жилището на своя господар.

— Той е упорит стар човек — отбеляза Кудо.

Сохаку изсумтя.

— Той беше упорит млад човек. Защо трябва годините да потискат най-характерното му качество.

— Съвсем ясно е, че никога няма да се съгласи на регентство. Самият той е убеден, че Генджи вижда бъдещето.

Повече думи не се чуха. След продължителна пауза Сохаку и Кудо се погледнаха очи в очи, поклониха се и се изправиха едновременно.

— Съжалявам, Емили — каза Старк. — Не мога да открия и следа от него.

— Може би ангелите са го пренесли, както мислеше той — отговори Емили, после на лицето й се изписа тъжна усмивка, която показваше, че не вярва в собствените си думи.

— Какво ще правиш сега? — попита Старк.

— Каквото трябва. Ще събера каквото намеря от нашите вещи, ще ги опаковам и ще чакам следващия кораб, за да се върна в Америка. — От самата мисъл мускулите в гърдите й се сгърчиха, очите й отново се насълзиха. Седеше на земята до останките от бившата си стая и плачеше, без да се притеснява. Беше намерила рая, за който не бе дръзвала да помисли, че съществува, рая, където бе избягала от красотата си толкова успешно, че бе смятана за напълно отблъскваща. Беше го открила, но го беше изгубила с един изстрел. Това бе твърде много за нея. Беше силна, но не толкова силна.

Старк коленичи и я прегърна, положи главата й на гърдите си. Разбирайки неправилно причината за скръбта й, той каза:

— Ще се почувстваш по-добре, когато се върнеш у дома — думи, които само увеличиха страданието й. Безпомощен, той я държеше и я притискаше към себе си, а тя ридаеше. — Ти си млада, Емили. Животът ти сега започва. Небето ще ти се усмихне. Ще откриеш любовта отново. Знам, че ще е така.

Емили искаше да му каже, че онова, което иска да открие, не е любовта, а покоя. Ала думите не си пробиваха път през необятната й тъга.

Щом оръдията престанаха да стрелят, Шигеру отиде до външната граница на дворцовата територия, където бяха крепостните стени, и застана на стража. Нямаше никаква вътрешна опасност. Но ако някой възнамеряваше да се възползва от объркването и да направи опит за покушение срещу живота на Генджи, щеше да го направи сега, във времето непосредствено след атаката. Шигеру беше сигурен, че Сохаку още не е готов за действия. Първо щеше да провери Сайки и Кудо. Затова единствената грижа понастоящем бяха външните врагове. Надяваше се те да се появят. Това би било добра практика за него. По-късно щеше да се тревожи за Сохаку, също за Сайки и Кудо, ако станеше необходимо. Беше нещастно стечение на обстоятелствата, че при всички опасности наоколо, имаше също така възможност да се наложи тримата старши командири да бъдат убити. Дори Сайки и Кудо да останеха лоялни, загубата на Сохаку би била тежък удар. Той бе най-добрият стратег на групата и най-добрият боец след самия Шигеру.

Вниманието на Шигеру бе привлечено от звука на приближаващи коне. Два коня. Последвани от четирийсет-петдесет пешаци. Равномерната им дисциплинирана стъпка му говореше, че са самураи. Шигеру усети, че раменете му се отпускат и дишането му се успокоява. Беше готов.

Мигове по-късно Лепкавото око Каваками, началник на тайната полиция на шогуна, влезе в улицата срещу двореца, яхнал черен кон. До него, също на седло, беше помощникът му Мукай, съответно с не така добра сива кобила. Зад тях се виждаха четирийсет тичащи самураи. Каваками дръпна юздите на коня, на лицето му се изписа изненада, когато позна Шигеру.

— Господарю Шигеру, не знаех за присъствието ви в Йедо.

— Току-що пристигнах, господарю Каваками, и още не съм имал възможност да ви уведомя за местонахождението си.

— Не че искам да го подчертая, но аз не знаех и предишното ви местонахождение.

— О? Ужасен пропуск от страна на моите подчинени. — Шигеру се поклони, без да сваля очи от Каваками. — Ще се погрижа да накажа виновните.

— Сигурен съм в това — отвърна Каваками. — А сега, позволи ми да вляза и да направя инспекция.

— Не сме уведомени, че трябва да бъде извършена подобна инспекция. Следователно, за съжаление, трябва да отклоня предложението ви.

— Не ви правя предложение — Каваками пришпори коня си, а неговите хора го следваха плътно. — По заповед на шогуна трябва да инспектирам всеки разрушен дворец и да разговарям с всеки оцелял владетел. Моля, отстъпете встрани, господарю Шигеру.

Мечовете на Шигеру излязоха от ножниците си така плавно и леко, както жеравът разтваря крилете си. В един момент стоеше с голи ръце. В следващия по-дългата катана се озова в дясната му ръка, а по-късият уакидзаши — в лявата. Той държеше оръжията от двете страни на тялото си в поза, която не беше нито отбранителна, нито нападателна. Всъщност за окото на лаика Шигеру сякаш се готвеше да се предаде, толкова неподготвен да се бие изглеждаше.

Каваками, разбира се, знаеше, че не такъв е случаят. Като всеки добър самурай той бе изучавал „Го-рин-но-шо“, класическия трактат на Миямото Мусаши върху изкуството на фехтовката. Позата на Шигеру издаваше крайния момент преди битката — „ку“, празнота. Освен че беше напълно готов, той беше отворен за всичко, не предчувстваше нищо и приемаше всичко. Само един мъж в древността бе дръзнал да използва тази поза и това бе самият Мусаши. Оттогава бе имало само един друг. Шигеру.

Каваками даде сигнал и четирийсет остриета напуснаха ножниците си. Неговите хора бързо заеха позиция да атакуват самотния воин от три посоки. Никой не застана зад него. Това би означавало да пресекат линията между улицата на Йедо и територията на двореца на рода Окумичи. Каваками още не бе им наредил да го направят.

Каваками не извади своя меч. Той държеше коня си по своя преценка на безопасно разстояние от вероятната атака.

— Толкова ли си загубил връзка с действителността, че смееш да пренебрегваш преки заповеди на шогуна?

— Както знаеш, нямам привилегията да служа на шогуна — рече Шигеру. — Освен ако господарят не ми предаде същите заповеди, те не съществуват за мен. — От начина, по който Каваками държеше седлото си, Шигеру можеше да съди, че не е добър ездач. Това означаваше, че ще може да стигне до него, преди мъжът да успее да обърне коня си и да побегне. Изчисли разстоянието между двамата на пет удара на сърцето. Ще се наложи да съсече първо десет от нападащите мъже, но това нямаше да е проблем. Всичките му потенциални опоненти бяха напрегнати от страх. Те вече бяха почти мъртви.

— Господарю Каваками, каква изненада! — Сайки приближи напрегнатите редици на врага съвсем небрежно. Изглежда, сякаш не виждаше извадените мечове. — Бих ви поканил вътре да се освежите. Но както вече забелязахте, нашите възможности да предлагаме гостоприемство са ограничени понастоящем. Може би друг път?

— Сайки, вразуми господаря Шигеру, ако можеш. — Той погали неспокойния си кон по гривата. — Отказва да ми разреши да вляза, както е заповядал шогунът.

— Простете противопоставянето му, господарю Каваками — рече Сайки и отиде в средата на образувания от извадените проблясващи остриета полукръг. — Мисля, че господарят Шигеру е прав да ви отказва достъп.

— Какво?

— Според протоколите от Осака шогунът трябва да информира великия владетел за всяка инспекция най-малко две седмици преди уречената дата. Като главен управител на провинция Акаока трябва да ви информирам, че моят господар не е получил подобно предупреждение.

— Протоколите от Осака са отпреди двеста и петдесет години.

— Независимо от това — Сайки се поклони още по-дълбоко и усмивката му стана още по-широка, — те все още са действащи.

На лицето на Каваками се изписа умно изражение.

— Доколкото си спомням, протоколите не се изпълняват във време на война.

— Така е, но ние не сме във война.

Горящо здание зад Каваками се срина, а конят му, обзет от паника, се издигна на задните си крака. Мина известно време, преди да успее да го овладее.

— Ако това не е война, то е забележително добра имитация — отбеляза Каваками.

— Разсъждавах за условията на реалното й обявяване — настояваше Сайки, — за което протоколите упоменават изрично. Обявил ли е шогунът война на някого?

Каваками се намръщи.

— Не, не е.

Обърна коня си и рязко се отдалечи, оставяйки Мукай да заповяда на хората си да приберат оръжията си и да се оттеглят.

— Дипломатичен както винаги — каза Шигеру и върна мечовете в ножниците им.

— Благодаря ти — отговори Сайки, въпреки че не смяташе, че Шигеру е искал да му направи комплимент. — Отново приличате на себе си, господарю Шигеру, и то точно навреме.

— Господарю — каза Хиде, — Старк носи скрито огнестрелно оръжие.

— Да, знам — каза Генджи. — Не се притеснявайте. Той не представлява заплаха за мен.

— Сигурен ли сте, господарю.

— Да.

Хиде се отпусна. Ако това бе въпрос на пророчество, тогава то бе извън обсега на неговите отговорности.

Генджи се засмя. Беше успокояващо да има за главен телохранител човек, чието съзнание можеше да чете толкова ясно, сякаш наистина можеше да чете мисли. Той попита:

— Ханако добре ли е?

— Не знам, господарю.

— Не си ли я намерил?

— Не съм я търсил.

— Защо?

— Отговорността ми е да гарантирам вашата безопасност. Не мога да се отклонявам по лични проблеми.

— Хиде, ти говориш за своята годеница, бъдещата майка на сина и наследника ти; доживотната ти приятелка и спътница.

— Да, господарю.

— Затова я намери. Шимода ще ме защитава в твое отсъствие, нали, Шимода?

— Да, господарю.

Хиде се поклони до земята.

— Ще се върна бързо.

— Ще се върнеш утре сутринта — нареди му Генджи, — след закуска. И още нещо. Не се покланяй толкова ниско. Като главен телохранител не е редно да се разсейваш от заобикалящата среда, макар и моментно.

— Слушам и се подчинявам, господарю.

— Добре. Отиди да намериш невестата си.

Хейко изчака, докато Хиде си тръгне и Шимода се оттегли на дискретно разстояние. Те седяха на възглавниците под голямата тента, издигната до крайбрежната стена, единствената част от стената, оцеляла от обстрела. Лекият бриз донесе аромата на морето.

— Как е възможно да се промениш за толкова кратко време — рече Хейко. Тя докосна бутилката му за саке. Удовлетворена, че тя е с доста по-различна от околната температура, тя напълни чашата на Генджи.

— Какво имаш предвид?

— Преди седмица ти беше номинален водач. Фикция, зачитана единствено от наследствените ти васали. Сега ти си истински техен господар. Доста забележителна трансформация.

— Кризите променят хората — отговори Генджи, като на свой ред напълни чашата на Хейко. — Ако те имат късмет, кризата им показва какво е наистина от значение.

Тя се обърна, замаяна от открития му поглед. Колко трудно бе да си влюбена в него. Още по-трудно бе сега, когато той отвръщаше на любовта й. Ако бяха фермери или магазинери, или рибари, можеха да отдадат живота си на чувствата си свободно, без да се притесняват от скрити последици.

— Завладян си от емоциите на момента — рече тя. — Няма да запомня нищо от това, което ми каза днес.

— Винаги ще го помниш — увери я той, — както и аз. Не моментът е този, който ме е завладял. Това си ти, Хейко, само ти.

— Не е необходимо да ми говориш сладникави думички. — По лицето й се затъркаляха сълзи, но на устните й се изписа мила усмивка и дишането й остана спокойно. — Обичам те. Обичам те от момента, в който те срещнах. И ще те обичам до последния си дъх. Не е необходимо ти също да ме обичаш.

Той се усмихна с онази безгрижна усмивка, която винаги разтопяваше сърцето й.

— За мен наистина е досадно симетрично да те обичам с еднаква на твоята страст. Може би с времето ще се науча да те обичам по-малко. Това ще те удовлетвори ли?

Със смях Хейко падна в ръцете му.

— При моя чар? Опасявам се, че с течение на времето ще ме заобичаш повече, а не по-малко.

— Сигурна си, нали?

— Не, Ген-чан — отвърна тя. — Не съм, изобщо. Любовта е слабостта на жената, не е нейната сила. И независимо колко е красива, времето за пълното й разцъфтяване е кратко. Не очаквам да ме обичаш завинаги. Но, моля те, ако е възможно, бъди мил.

Той си помисли дали да не пъхне ръка през широкия ръкав на кимоното й, за да я погали. Ала денят бе студен и ръцете му бяха ледени. Нямаше да й е приятно и затова се въздържа. Докато тези мисли го вълнуваха, тя започна да се движи така, че нейната и неговата ръка се озоваха в кимоното на другия в един и същи момент. В момента, в който усети топлината на гърдите й, той почувства също острия студ на пръстите й върху собственото си тяло. Топлина и студ се сляха в едно. Кой от тях двамата, питаше се той, беше истинският гадател на мисли.

— Как другояче бих могъл да се държа освен мило? Когато съм с теб, когато само помисля за теб, цялата жестокост на света изчезва и моето сърце, цялото ми същество се размекват.

— Не цялото ти същество.

— Е, добре, може би не цялото ми същество.

Те не мислеха да се разсъбличат. Дори да бяха в убежището на най-вътрешните стаи на Генджи, пак нямаше да го направят, не и на среща през деня. Дрехите им бяха твърде сложни, особено облеклото на Хейко.

Кимоното й беше копринено, стил „омеши“ от тежък креп. Над него носеше дълго „хаори“, палто, подплатено срещу студа. Кимоното бе препасано с широк бродиран пояс „оби“, който бе привързан в панделка „фукура судзуме“, а на горния край за акцент имаше турнюр „оби-аге“, подпъхнат под него.

Можеше да се избира от над триста различни панделки и всеки ден Хейко използваше доста време, за да реши точно коя да завърже. Беше избрала модела „фукура судзуме“ — падащо врабче, защото си бе помислила, че е възможно днес Генджи да се завърне вкъщи, и искаше да отбележи случая с елегантно визуално напомняне за тотема на рода. Както се оказа, тя бе изчислила деня на пристигането му съвсем точно. Ако беше сгрешила, повече нямаше да завърже фукура судзуме. Това би било некрасиво. Ако изчисленията й се окажеха неверни, тя щеше да е пропуснала възможността и да приеме този факт.

Една тясна панделка „оби-джиме“ придържаше обито на място. Между кимоното и обито тя носеше корсет „оби-ита“, който служеше да предпазва кимоното от нагъване по линията на оби. Възглавничката „макура“ под панделката й помагаше тя да поддържа формата си. Една брошка „оби-доме“, прикрепена към панделка, малко по-тънка от оби-джиме, украсяваше обито отпред.

Под кимоното, обито, макурата, оби-аге, оби-джиме и оби-доме тя носеше „нагаджубан“, дълго до долу долно кимоно, също от коприна. Панделките, прикрепени към края на яката, минаваха през гайките на другата яка „чикара нуно“ и се завързваха така, че да направят подходящ отвор с големината на юмрук отзад на врата. Долният пояс „дате-маки“ беше завързан около нагаджубана.

Под нагаджубана беше долната риза „хададжубан“ и превръзката „сусойоке“. Под тях имаше различни подплънки на ключиците, корема и талията. Тъй като кимоното бе скроено с прави линии, тези подплънки бяха необходими, за да приспособят формата на тялото към естествените падащи гънки на дрехата. Нормално щеше да носи пояс около бюста си, който да притиска гърдите, за да не изпъкват. Ала тъй като очакваше завръщането на Генджи, тази сутрин не се бе привързала.

Въпреки че и Генджи, и Хейко останаха облечени, в дрехите им имаше достатъчно пролуки, които да позволят интимност от най-висок и най-близък порядък. Всъщност както топлината и студа бяха едно цяло, това важеше и за облеклото и пълната голота.

Дишайки тежко, Генджи каза:

— Ако любовта е твоята слабост, потръпвам, като си представя каква би била силата ти.

Стараейки се да не се задъхва, Хейко отвърна:

— Ти все едно ще потръпнеш, господарю мой.

Отклонил вежливо поглед, но неспособен да скрие усмивката от лицето си, Шимода безмълвно спусна краищата на палатката.

Когато започна да търси Ханако, Хиде бе поразен от размера на разрушенията. Свирепо земетресение бе опустошило Йедо, когато бе дете, последвано, както често ставаше при земетресенията, от пожар, изпепелил половината град. Дворецът „Спокоен жерав“ бе превърнат в димяща купчина останки, със смазани и разчленени тела, пръснати навсякъде, а въздухът беше зловонен от обгорената човешка плът. Стомахът на Хиде се разбунтува, когато си представи каква миризма различават ноздрите му. Започна да се бори едновременно с повдигането в стомаха и сълзите в очите.

В развалините на стаите на чужденците той видя парче ярък плат от кимоно, притиснато под паднала греда. Коленичи, взе го и го хвана нежно в две ръце. От нейната дреха ли беше? Когато я видя за последен път, облеклото й бе изработено от подобна материя, помисли си той, но не беше сигурен. Защо не беше по-наблюдателен? Как бе заслужил да бъде главен телохранител, след като дори не можеше да разпознае кимоното на бъдещата си жена?

Тази мисъл едва се бе появила в главата му, когато Хиде я отхвърли. Повече не можеше да се отдава на подобни вътрешни съмнения. Господарят му го бе назначил на този пост. Да се съмнява в способността си да изпълнява задълженията си означаваше да се съмнява в господаря си. Лоялността изискваше да вярва в себе си, защото господарят вярваше в него. След като изживя една своя грешка, сега трябваше да положи усилия да се поправи, да стане мъжа, когото господарят му бе видял в него. Това бе негово задължение. Хиде стана. Стойката му бе изправена и излъчваше увереност.

Ала парчето коприна бе все още в ръката му и сълзите пълнеха очите му. Какво му бе хубавото, след като нямаше с кого да сподели новото си положение и посвещаването си в нова длъжност? Къде беше сладостта на триумфа, успокоителното присъствие на поражението, прославата и траура дори в смъртта на идеалния самурай?

Хиде беше шестнайсетгодишен и носеше първия си катана с нормален размер, когато се запозна с Ханако. По онова време тя беше деветгодишно сираче, току-що доведено в двореца от владетеля Киори по препоръка на възрастния абат Дзенген. Бузите му се зачервиха, когато си спомни първите думи, които й бе казал.

— Хей, ти, донеси ми чай.

Малкото момиче в избеляло памучно кимоно вдигна брадичка и каза:

— Сипи си сам.

— Не, ти ще ми донесеш, момиче.

— Няма.

— Ти си слугиня. Аз съм самурай. Ще правиш каквото ти заповядам.

Малкото момиче се разсмя.

— Самурай е владетелят Киори — рече то. — Самураи са господарят Шигеру, господарят Сайки, господарят Кудо, господарят Танака. А ти, ти си просто невъзпитано дете с нов неокървавен меч. — Смущение, изпълнено с гняв, го изправи на крака, ръката му хвана дръжката на катаната.

— Аз съм самурай. И мога да те съсека на момента.

— Не можеш.

— Какво? — Хиде се вцепени от наглите и неочаквани отговори на момичето. — Самураят има властта върху живота и смъртта на всеки селянин като теб.

— Не и ти.

— И защо не и аз?

— Защото съм от домакинското обслужване на твоя род. Ти си длъжен да ме защитаваш. Ако е необходимо — с живота си.

С тези думи малкото момиче се отдалечи, оставяйки засрамения Хиде с отворена уста, безмълвен, зад себе си.

Огледа руините на двореца. Да, не беше ли се случило тук, на същото място, преди много години? Той погледна в земята, както и тогава. Тя беше просто едно дете, но му бе припомнила нещо, което той никога не трябваше да забравя. Самураят бе защитник, а не арогантен безсрамник.

Това нагло малко момиче бе израснало като жена с достойнство и добродетели и, естествено, той я избягваше все повече с течение на годините, докато пиянстваше и проиграваше живота си на хазарт.

Какъв идеален избор за негова съпруга направи владетелят Генджи. А сега тя бе загубена завинаги.

— Хиде!

Той се обърна от звука на изненадания глас на Ханако.

Тя стоеше там, където някога имаше алея, а в ръцете си държеше табла за сервиране на чай.

Обладан от щастие, Хиде се втурна да я прегърне, но се спря точно преди да го направи. Вместо това се поклони.

— С облекчение виждам, че не си наранена.

Тя му върна поклона.

— За мен е чест, че проявяваш малка загриженост към маловажна личност като мен.

— Ти не си маловажна — опроверга я Хиде, — поне не и за мен.

Въпреки че бе невъзможно да се прецени кой бе по-изненадан от думите му, Ханако или самият Хиде, реакцията на Ханако беше доста по-драматична. Вцепенена от прямотата му, тя се олюля и щеше да изпусне таблата. Само бързата намеса на Хиде предотврати падането й. Когато той сграбчи таблата, тя небрежно го докосна с едната си ръка. Неочаквано усети, че се размеква от този жест, тяхното първо докосване.

Хиде й съобщи:

— Владетелят Генджи ми нареди да не се връщам до сутринта. След закуска.

Ханако се изчерви, защото разбра думите му.

— Нашият господар е много благосклонен — рече тя, скромно свела поглед.

Хиде имаше да споделя толкова много неща, че не беше в състояние да чака повече.

— Ханако, ние се бихме срещу войска на владетеля Гайхо по пътя към манастира Мушиндо. Въз основа на моите действия владетелят Генджи ме назначи за началник на охраната си.

— Много съм щастлива за теб — каза Ханако. — Без съмнение ще се държиш с голям кураж и чест. — Тя отново се поклони ниско. — Моля те, извини ме за малко. Трябва да обслужа господаря Шигеру и господаря Сайки. Ще се върна при теб, господарю мой, щом задълженията ми го позволят.

Едва когато я проследи с поглед да се отдалечава — не по най-късия път през руините, а точно там, където преди беше вътрешният коридор, сякаш нищо не се бе случило — Хиде осъзна, че тя го е нарекла „господарю мой“ — така трябваше да бъде наричан той сега. Началник на охраната беше поземлена титла. Въпреки че владетелят Генджи не го беше уточнил, сигурно щеше да го направи при новогодишните си прокламации.

Хиде си припомни топлината, която почувства, когато ръцете им се докоснаха преди малко. Това беше първият им физически контакт. Той осъзна, че обича Ханако от много време, без да го е знаел. Ала владетелят Генджи е знаел. За пореден път Хиде бе трогнат до сълзи от благодарността, която изпитваше. Колко благословен беше, всички те бяха, да служат на такъв далновиден господар.

Отиде да огледа стаята си, да провери дали още е цяла. Надяваше се да е останала поне една стена, за да осигури на него и на невестата му известно уединение през нощта.

Ханако се опита да съсредоточи цялото си внимание върху устойчивостта си. Заради разрушенията доста често стъпваше накриво. Да върви тромаво и да падне пред очите на бъдещия си съпруг в навечерието на първата им интимност — имаше ли нещо по-унизително? Ала усилията й да се съсредоточи бяха напразни. Мислите й я понесоха назад десет години и върнаха спомена за гласа на владетеля Киори.

— Ханако.

— Господарю мой. — Тя падна на колене и притисна челото си към земята. Тялото й потрепери от страх. Докато вървеше гордо с вирната брадичка, тя беше толкова доволна, че е поставила на място това необщително, красиво момче, че пропусна да забележи присъствието на самия велик владетел.

— Ела с мен.

Примижавайки, без да може да се контролира от меката пролетна слънчева светлина, тя го следваше с наведени очи, сигурна, че я водят към смъртта й. Защо иначе великият владетел ще благоволи да разговаря с нея, осиротялото незначително същество, дошло в този удивителен дворец само заради доброжелателността на стария Дзенген, селския свещеник?

Дали момчето беше роднина на владетеля, любим племенник може би? Беше ли обидила необмислено не когото трябва толкова скоро след пристигането си? Сълзите напълниха очите и започнаха да се стичат по бузите й. Колко се срамуваше, че бе подвела Дзенген. Той бе направил всичко възможно, за да й помогне след смъртта на родителите й, а тя бе пропиляла шанса. И всичко заради гордостта й. Дзенген й бе повтарял. Недей да градиш високо мнение за себе си, Ханако; егото не е нищо друго, освен илюзия. Да, абат Дзенген, отговаряше тя всеки път. Ала не си бе извадила поука, а сега бе твърде късно.

Пред себе си чуваше звука от самурайски сблъсък в двора за тренировки. Нямаше съмнение. Щеше да бъде екзекутирана. Как щеше да се изправи пред родителите си в Чистата земя? Не, не биваше да се тревожи за това. Тя не бе достойна за спасението на Амида Буда. По-скоро щеше да отиде в някоя обител в Ада, за да се освободи от кармата на злото, с вещицата хермафродит Кичи, изнасилвача Гонбе и прокажения Исо. Може би на това ужасно място тя ще стане слугиня на Кичи и жена на Исо.

— Йе-е-е-е-й!

Свирепите бойни викове я ужасяваха толкова много, че тя не смееше да погледне и се блъсна във владетеля Киори, който бе спрял в средата на двора за тренировки. Ханако отскочи ужасена, но той не й обърна внимание нито когато се блъсна, нито когато отстъпи.

— Господарю! — Въоръженият самурай, който извика, падна на едно коляно и наведе тялото си под четирийсет и пет градуса, „съкратения“ поклон на бойното поле. Другите побързаха да го последват.

— Продължавайте — нареди владетелят Киори.

Те станаха и продължиха привидната си битка. Отначало Ханако не разбираше защо никой не умира. После забеляза, че те се бият с мечове от тежък черен дъб вместо със стоманени.

— Другите родове използват бамбукови пръти за тренировки — обясни й владетелят Киори. — Прътите не причиняват наранявания и затова са безполезни. В ръцете на добрия боец черният дъб може да чупи кости, а понякога убива, дори когато ударът попадне върху броня. Тренираме по този начин, за да има винаги елемент на реална опасност. Тренировка без опасности не е тренировка. — Той я погледна. — Защо тренираме?

— Защото сте самураи, господарю.

— Какво е самурай?

Тя бе изненадана, че той й задава въпроси, вместо да я убие незабавно. Беше благодарна за отлагането. През тялото й премина вълна от замайване и повдигане при мисълта, че може да бъде завлечена в брачното адово ложе на прокажения Исо.

— Воин, господарю мой.

— А кога за последен път имаше война?

— Преди двеста години, господарю мой.

— Тогава каква е ползата от практикуването на тези бойни изкуства? Ние живеем в мир.

— Защото войната може да започне всеки момент, господарю мой. Самураите трябва да са готови.

— Готови за какво?

Ето това беше. Стигнаха до него. Ритуалът приключваше. Сега щеше да умре. Тя преклони глава и каза:

— Готови да умрат, господарю — и зачака острието да пререже шията й.

Тогава владетелят Киори отново я изненада. Той каза:

— Не, Ханако, не е това. Убиването не изисква кой знае каква тренировка. Гледай внимателно.

Тя вдигна очи. Мъжете се биеха. Виждаше единствено това. Отначало. Ала когато продължи да ги наблюдава, забеляза разлика в поведението на самураите в мелето. Някои се движеха съсредоточено и изпълнени с решимост дори когато ударите се сипеха върху тях. Други се пазеха и отскачаха, за да избегнат ударите, но въпреки това бяха удряни. В царящия хаос на толкова много мъже, които се бият помежду си, бе невъзможно да се избегнат ударите, независимо какво причиняваха. Ако мечовете бяха стоманени, както в реална битка, малцина биха оживели. След като осъзна това, отговорът сам дойде на устните й. Тя каза:

— Те трябва да бъдат подготвени да умрат, господарю мой.

Владетелят Киори й се усмихна.

— Такава е съдбата на самурая, Ханако. Не е лесно да живееш в постоянен страх.

— Но истинският самурай не изпитва страх, нали, господарю мой? — Тя не можеше да си представи великия владетел да се страхува от нещо.

— Липсата на страх не е признак за кураж. Тя е признак за идиотизъм. Куражът е страхът да се познава и преодолява. — Владетелят Киори я погали по главата. — Понякога, особено когато е млад, самураят прикрива страха си с арогантност. Добродетелната жена ще му прости. Тя ще стори всичко, на което е способна, за да го направи по-силен. Няма да направи нищо, от което той да стане по-слаб. Разбра ли ме?

— Да, господарю.

— Можеш да вървиш.

Щом се раздели с владетеля Киори, тя бързо отиде в кухнята. Оттам се върна веднага в двора — там, където бе разговаряла с надменния младеж. За нейно голямо облекчение той беше още там, седеше на мястото, където го бе оставила. Дали си въобразяваше, или раменете му бяха безпомощно отпуснати? Усети, че бузите й почервеняват от срам.

Отиде при него, поклони се и коленичи.

— Чаят ви, господарю самурай.

— О — възкликна младият самурай, беше изненадан и развълнуван. — Благодаря ти.

Раменете му, помисли си тя, се изправиха, когато пое чашата. Тя усети, че се изпълва с радост. Беше много, много радостна.

Шигеру и Сайки седяха на две плетени от слама рогозки татами, поставени в средата на някогашната стая на Шигеру. Оригиналните татами бяха отишли във вечността по време на обстрела. Тези бяха малко повредени, но оцелели от различни места. Шигеру седеше неподвижно, със затворени очи. Той не помръдна, когато Ханако коленичи там, където преди бе прагът, поклони се и се придвижи напред, сякаш влизаше в стая.

Сайки вежливо я приветства.

— Радвам се да видя, че си оцеляла от нападението, Ханако.

— Благодаря, господарю. — След като бе чула ужасни слухове, тя приближи Шигеру със страх, но не показа нищо повече от вежливост, докато сипваше чая.

— Успя ли да говориш с Хиде? — попита Сайки.

— Да, господарю.

— Тогава знаеш добрите новини. Той несъмнено се издигна за кратко време, нали?

Ханако се поклони още по-ниско.

— Незаслужено и само заради благоволението на владетеля Генджи. — В отсъствието на годеника й задължението да бъде смирена падаше върху нея.

— Нашият господар е несъмнено добросърдечен. Но след като той вярва на Хиде, вярвам му и аз. — Сайки не погледна Шигеру, въпреки че тези думи бяха повече заради него, отколкото заради Ханако. — Реши ли къде искаш да установиш домакинството си?

— Не, господарю. Току-що разбрах за неговото издигане. — В интерес на истината тя вече бе харесала празните офицерски покои в западното крило на двореца, обзаведени скромно, но с вкус. Там имаше достатъчно място за отглеждане на деца. Разбира се, тъй като тази част от двореца бе напълно срината преди няколко часа, преместването трябваше да почака, докато всичко не бъде възстановено напълно. Едно по-важно действие не можеше да чака. Тъй като Хиде трябваше да бъде началник на охраната и в същото време неин съпруг, тя бе изпълнена с решимост повече отвсякога да го дари с наследник колкото е възможно по-скоро.

— Тогава имаш да обсъждаш с него много неща. Не е необходимо да обграждаш с внимание нас. Той несъмнено ще оцени присъствието ти много повече от нас.

— Благодаря, господарю — Ханако се оттегли с благодарност.

Сайки се усмихна. Колко сладък е животът, когато си млад и влюбен. Дори кризата и трагедията не могат да го помрачат. Може би дори засилват чувствата. Известно време, докато чакаше търпеливо Шигеру да започне разговор, той се отдаде на спомени за младостта и отминалите дни.

— След като той вярва на Хиде, значи и аз му се доверявам — обади се Шигеру, повтаряйки думите на Сайки.

Сайки се поклони.

— Мислех, че сте потънали дълбоко в медитация и не ме чувате.

— Медитирах, Сайки, не бях в кома.

— Радвам се, господарю Шигеру, защото сега не е време за изпадане в кома.

— Съгласен съм. — Шигеру отпи от чая си. — Последната фаза от битката за Секигахара наближава.

Сайки обмисли дълбокото значение на тези думи. В продължение на двеста шейсет и една години губещите в тази битка не преставаха да мислят за нея като за нещо незавършено, неокончателно. Неокончателно въпреки фактическия упадък на Западното регентство, пълното унищожение на управляващия по онова време род на Тойотоми, смъртта на близо сто хиляди воини само за един ден и очевидно трайното издигане на хората от рода Токугава до шогунския пост. Неокончателно заради абсолютното нежелание на всеки жив самурай да приеме поражението. Какво бе окончателно? Единствено смъртта. Когато въпросът се разглеждаше безпристрастно, всичко изглеждаше налудничаво. Това обаче беше позицията, която споделяше Сайки, въпреки че съзнаваше нейната ирационалност. Какво друго би могъл да стори? Той също беше жив самурай.

Сайки каза:

— Изпълнен съм с благодарност, че това става по времето, в което аз живея. — Дълбочината на емоциите му предизвика сълзи в очите му. Колко благословен беше, че бе предопределен да участва във войната. Баща му и дядо му, много по-достойни воини от него, живяха и умряха в мир. Той бе онова същество, което получаваше възможността да възстанови честта на предците си.

— И аз — каза Шигеру.

В продължение на няколко минути нито един от мъжете не каза нищо. Сайки сипа чай на Шигеру. Шигеру сипа чай на Сайки.

Този ден времето бе необичайно меко за зимата. Сайки вдигна глава и огледа небето. Стратосферните ветрове, които не се усещаха тук, долу, рисуваха бели линии по бледосинята равнина. В този момент от вечността той почувства цялата яркост на живота с всяка клетка от своето същество.

Шигеру от своя страна си припомни какво е чувството да измъкнеш древен меч от ножницата. Неуместната намеса на Сайки му бе попречила да изпита тяхната острота върху този идиот, Лепкавото око Каваками. Ала дори само изваждането им от ножниците беше въодушевяващо изживяване. В момента, в който освободи остриетата, той знаеше, че ще бъде последният Окумичи, който ги е държал в битка. Не знаеше кога ще е това. Не можеше да го види ясно. Нито знаеше кой ще е последният му противник, както и какъв ще е изходът от битката. Единственото, което знаеше, беше, че тя ще е последната и от това сякаш някаква тежест притискаше сърцето му.

По време на изтощителния мир, последвал Секигахара, шогунът Токугава постанови смесица от условия и собственост на най-прочутите мечове в областта, наречена мейто. Мечовете, които принадлежаха на Шигеру, „Ноктите на врабчето“, не бяха включени, защото владетелят на Акаока — по онова време Уеномацу, отказа да участва в каквото и да било начинание под егидата на Токугава, отнасящо се до мечовете, душата на самурая. Декларацията на Уеномацу по въпроса, надлежно записана в тайните архиви на рода, беше известна на всеки Окумичи.

Нека онези, които предпочитат чая пред битката, казваше владетелят, съставят списък на прочути чаени чаши.

Въпреки че не бе обсъдено нищо конкретно, вече се стигаше до същността на срещата. Шигеру и Сайки бяха потвърдили ангажимента си към Генджи като велик владетел на Акаока; те бяха обещали да му помогнат да свали шогуна Токугава, въпреки че щеше да им струва живота; те се бяха договорили да оставят настрана различията си — например по въпроса за мисионерите, — докато не се разреши по-важният проблем. Нищо от това не бе декларирано ясно. Ала всичко се подразбираше.

— Ситуацията в манастира Мушиндо не беше такава, каквато трябваше да бъде — рече Шигеру.

Сайки знаеше, че той не говори за собственото си неотдавнашно затворничество, а за надеждността на Сохаку като на един от ключовите васали на владетеля Генджи.

— Нито пък ситуацията в „Спокоен жерав“.

Шигеру кимна. И така, Кудо трябваше да бъде елиминиран, както и Сохаку. По този въпрос нямаше нужда да се казва нищо. Времето за действия не бе настъпило все още. Условията трябваше да назреят, а когато това се случеше, действията щяха да се разгърнат както трябваше. В този случай тайните убийства не бяха проблем. Нито Сохаку, нито Кудо можеха да се надяват да задържат лоялността на собствените си васали, ако използваха нечестни средства, за да убият Генджи. Подобно предателство щеше да ги опетни преди изкуплението. Те можеха да триумфират чрез открит бунт и победа на бойното поле. Те щяха, разбира се, да изберат времето и мястото, за да постигнат най-голямо преимущество. Подобна възможност щеше да им се предостави много скоро.

— Ще препоръчаш ли изтегляне от Йедо?

— Няма друга възможност — каза Сайки.

Шигеру обмисли възможните маршрути. Прекосяването на океана бе невъзможно. Чуждестранният флот, който бе обстрелвал Йедо, можеше лесно да реши да потопи японските кораби, без да задават въпроси. Дори без заплахата, която те представляваха, проблем беше и флотът на шогуна. Той не беше многоброен като чуждестранните сили, но беше достатъчно силен да унищожи всичко, което Акаока можеше да извади в морето. Най-бързият маршрут по земя беше покрай Вътрешно море. За жалост, владенията там бяха лоялни на шогуна. Значи оставаха само планинските пътеки.

— Пътят към къщи е дълъг и пълен с рискове — отбеляза Шигеру.

Сайки каза:

— Изпратих емисар в „Облак врабчета“ един час след нападението. Пет хиляди мъже ще бъдат разположени по източната граница на провинцията до две седмици, готови да ударят в нашата посока, ако се наложи.

— Това би означавало война.

— Да.

Шигеру кимна.

— Много добре. Предполагам, че тръгваме сутринта.

— С одобрението на нашия господар.

Според Хейко другите мисионери от „Правдивото слово“ са на място, наречено Мушиндо, манастир в друга провинция, на север от града. Малко след тяхното пристигане преди година там имало чума. Не се знаело колко от тях са оцелели и кои са.

Имате ли приятели сред тях?

Да, някого, когото трябва да видя.

Тогава се надявам, че този човек е все още сред живите.

И аз.

Ако не е, какво казва религията ви?

Не разбирам какво имате предвид.

Ако някой, когото обичате, умре, някога виждате ли го отново? Според вашата религия?

Християните вярват, че животът след смъртта е вечен. Добрите отиват на небето, лошите в Ада. Кого ще видиш, зависи от това къде ще отидеш.

Старк обмисляше да открадне кон и да отиде сам до Мушиндо.

Хейко му бе казала, че на лорд Генджи са му трябвали три дни, за да стигне дотам. Това беше неговата страна, той познаваше пътя и беше владетел. Въпреки тези предимства той се бе натъкнал на съпротива и трябваше да си пробива път. Старк си даваше сметка, че шансовете му да стигне там сам бяха минимални.

Беше чакал дълго време. Трябваше да чака още малко. Освен ако нападението не предизвика заповед на шогуна за експулсирането им. В този случай минимални беше повече от никакви. Трябваше да обърне повече внимание, когато Кромуел изнасяше на борда на кораба лекции по география на Япония. Имаше четири основни острова, спомни си той, а онзи, на който се намираха, най-големият, се наричаше Хоншу. Мисията на „Правдивото слово“ трябваше да бъде построена именно тук, на Хоншу. Поне беше на правилния остров. Това бе началото.

Хейко се бе извинила преди малко, защото трябваше да придружи владетеля, и остави Старк да преброди останките необезпокояван, за да открие най-ценната си вещ. Току-що бе намерил големия си револвер четирийсет и четвърти калибър под някакви разпръснати библии, за щастие неповреден, когато неочаквано се появи Емили. Той бързо пъхна оръжието под една Библия. Страхуваше се, че го е видяла, но тя не каза нищо.

— Можем ли да говорим откровено, Матю?

— Разбира се. — Той се огледа. Нямаше стол, който да й предложи.

— Съвсем удобно ми е да стоя, благодаря ти. — Направи пауза и погледна към земята. Пръстите на ръцете й бяха здраво сключени. Тревогата изопна устните й и тя се намръщи. Пое дълбоко дъх и в следващия миг думите й се посипаха като водопад. — Трябва да остана в Япония. Трябва да продължа, както планирахме с теб и със Зефаная, и да довършим строителството на мисията тук. Трябва, Матю, трябва. И единственият начин да го постигна е с твоя помощ.

Пламенността на Емили му направи силно впечатление. Тя беше решена, както и той. Ала нейната решителност се основаваше на вярата й, а неговата — на отсъствието на вяра.

— Винаги съм готов да ти помогна, Емили, колкото мога. Ала това, което искаш, може да се окаже невъзможно сега. Обстрелът несъмнено ще породи гняв срещу нас, защото сме чужденци, тъй като корабите, които го извършиха, бяха чужди. Тук няма да е безопасно. И може да нямаме никакъв избор. Японското правителство може да ни нареди да напуснем.

— Ако това се случи, ще го направиш ли?

— Не — отговори Старк. — Няма. Дойдох в Япония с определена цел и няма да си тръгна, докато не я постигна.

— Тогава ме разбираш, защото аз се чувствам по същия начин.

Старк поклати глава. Как можеше да й обясни. Никак. Единственото, което бе в състояние да каже, бе:

— Очаквам да умра тук.

— И аз съм готова на същото.

Не, искаше да каже Старк, не е същото. Ти си дошла да разпространяваш Божието слово. А аз дойдох да отнема човешки живот.

Старк спря, преди да изкачи последното възвишение по пътя към ранчото, и закопча новата си блестяща метална петолъчна звезда, на която в полукръг в средата бе изписано „Аризонски рейнджър“. Пълномощията на губернатора бяха в чантата на седлото му, заедно с десет златни слитъка, които губернаторът нарече премия при назначението. Не разбираше защо губернаторът ще иска да плати на някого само защото е бил назначен на работа, преди да е свършил каквото и да било, но не възнамеряваше да спори с човека, каза му „благодаря“ и взе парите заедно със звездата и пълномощията. Вероятно проблемите, които имаха там с апачите, изменниците, бандитите и дребните нарушители, бяха по-лоши, отколкото той бе чувал, което звучеше достатъчно зле. Това обаче бе възможност и той щеше да се възползва максимално от нея.

Закопча звездата на връхната си дреха, преди да изкачи възвишението, защото понякога, особено когато времето беше меко, както днес, Беки и Луиз се разхождаха надалеч от къщурката, докато играеха, и той искаше те да видят звездата, щом го зърнат. И двете бяха много ентусиазирани, когато той тръгна, пастрокът им щеше да стане рейнджър и това бе повод за радост. Вярно, не от прочутите тексаски рейнджъри, но рейнджърът си беше рейнджър.

Момичетата имаха нужда от другарчета на тяхната възраст, също от училище, а в Тъксън имаше и двете. През тази година, която прекара с Мери Ан и двете момичета, той живя добре в ранчото — по-добре от добре. Беше обаче време това да приключи и четиримата да започнат нов и по-хубав живот в Аризона.

Нещо го накара да спре на половината път по възвишението. Не можеше да каже какво е, просто безпокойство. Взе карабината от калъфа отзад и се заслуша. Ето какво било. Не чуваше нищо. Стадото му бе малко, нямаше нищо общо с препускащите реки добитък край Далас и Хюстън. Но като всяко друго издаваше звук, който се чуваше отдалеч, тихо приглушено трополене, което говореше за наличието на много търбуси и не особено много мозък. По тишината той се досети, че добитъка го няма, затова не беше изненадан от първото нещо, което не видя, когато прехвърли хълма — своето стадо.

Следващото нещо, което не видя, изсмука топлината от кожата му и лиши погледа му от цветове. Не виждаше нищо друго да се движи, освен прахта и клоните на ниските храсти и дърветата, а от къщурката не се чуваше и звук.

Старк пришпори коня си в галоп надолу по хълма, в главата му нямаше нищо, сърцето му бе обзето от непреодолима празнота. На половината път надолу по хълма той видя двете си кучета да лежат точно пред оградата, застреляни в корема, подути от процесите на разлагане. Не се виждаха гадини, които да пируват с труповете им. Причината можеше да е само една. Наблизо имаше нещо по-добро.

Той скочи от седлото, прехвърли карабината в лявата си ръка, а с дясната измъкна револвера си четирийсет и четвърти калибър. Остана на място дълго време, преди да тръгне към дома си. Държеше и двете оръжия на равнището на раменете, готов да стреля. Знаеше, че те са безполезни срещу онова, което щеше да види. Направи го, защото знаеше, че не може да стори нищо друго.

Все още беше на десетина стъпки, когато вятърът промени посоката си и вонята го удари в носа. Онова, което бе останало от мозъка му, се съсредоточи върху поддържането на оръжията, насочени в правилна посока. Той почти не забелязваше спазмите в стомаха си, киселинната течност, която си проправяше път към гърлото и в устата му, разхлабването на ставите и отпускането на мускулите му.

— Мери Ан.

Стори му се, че някой друг е там и вика името й, докато не позна собствения си глас.

Придвижи се напред, прекрачи прага и не можа да асимилира видяното. Бяха живи, трябваше да са живи, защото се движеха, или най-малкото одеялата, с които бяха покрити, мърдаха. Мери Ан сигурно ги беше купила от мексикански търговци, когато той вече е отсъствал. Бяха украсени с онези геометрични мотиви, които се предпочитаха на юг от границата. Пролетта не предполагаше да се завият с толкова много одеяла, не и през деня. Може би бяха хванали настинка. Сигурно беше така, защото под одеялата бяха увити в кожи.

После едно парче кожа се отдели от останалите, а одеялото, което бе най-близо до него, мръдна и го покри.

Дори когато ги чу, той не знаеше какво чува, докато едва не стана твърде късно. През последвалите седмици звукът понякога идваше при него от нищото, така ясен, както първия път, и когато го чуеше, той страстно желаеше да е умрял от гърмящите змии. Никога не бе виждал толкова много змии на едно място, никога не бе чувал такова трополене, все едно тракаха костите на мъртвец. Бяха дошли на банкет, някои така се бяха наяли, че не можеха да се навият. Плъховете, ненаситни за разлагаща се плът, бяха твърде дебели, за да избягат.

Единственото, което можеха да сторят, бе да пищят пронизително, докато гърмящите змии трополяха и ги поглъщаха.

Могли са да подпалят къщурката. Повечето от онези, които биха направили това, което бе сторено, щяха да я подпалят. Имаше само една причина, поради която не са го направили. Искаха той да види. Това не стана благодарение на змиите и плъховете. За Старк оставаше да си представи какво бяха направили на единствените трима души в света, които някога бе обичал.

Той отстъпи назад, бавно. Опиянени от звука на собственото си тракане, змиите започнаха да се нападат една друга. Старк затвори вратата и капаците на прозорците. Първо запали покрива. Когато той пропадна вътре, той хвърли факли върху балите сено, които бе опрял в стените. Прекара останалата част от деня и цялата нощ, обикаляйки край огъня с лопата в ръка, готов да разчлени на две всяка гадина, която види. Не излезе обаче нито една.

На следващата сутрин на мястото на къщурката имаше ниска могила от овъглено дърво и камък.

Нищо не се движеше.

Старк се качи на коня си и се насочи към Ел Пасо да намери Етан Круз.

Емили видя Матю да скрива пистолет под библиите. Беше голям — като онзи, който носеше, когато за пръв път дойде в мисията „Правдивото слово“. По всяка вероятност това бе същото оръжие — онова, което й каза, че е изхвърлил в Сан Франциско. Тя го видя, но не каза нищо. Не беше нейна работа да го съди. Това бе ролята на Зефаная, а той не бе сред живите. Сега тя имаше само една мисия — да остане в Япония на всяка цена.

— Освен всичко друго — каза Матю, — не знам с какво мога да помогна. Нямам никаква власт.

Нямаше друг начин да му го обясни, освен с прости думи.

— Сама жена, без съпруг или семейство, не може да остане в чужда страна. Единственият начин да остана тук е ако ти бъдеш моето семейство.

— Да бъда твоето семейство?

— Да. Мой годеник.

Емили очакваше предложението й да шокира Матю. Ако бе така, той поне не го показа.

— Не е ли малко преждевременно да мислиш за такива неща, сестро Емили?

Тя усети, че бузите й пламват.

— Това ще кажем. То няма да е вярно. Матю се усмихна.

— Предлагаш да излъжем нашите домакини?

Тя вдигна брадичка.

— Да.

Сега ще й зададе въпроса: Защо? И какво ще му каже? Истината? Да му каже, че красотата й прави невъзможно завръщането й в родната земя; а тук идеалната й грозота правеше невъзможно заминаването? Не. Това би я накарало да изглежда като най-празноглавата жена на земята или най-лудата. Вярата й. Ще му каже, че силата на вярата й прави малката лъжа приемлива, за да се разпространява по-голямата истина, истината за вечното спасение в името на Христос. Това беше богохулство, но за нея нямаше значение. Нямаше да се върне в Америка. Ако Матю не й помогнеше, щеше по някакъв начин да остане сама.

— Ще им се стори странно — рече Матю. — В един момент оплакваш Зефаная. В следващия вместо за него ще се омъжваш за мен. Но ние всъщност можем да се оправим по този начин. Ние сме непознати и странни за тях точно толкова, колкото те за нас. Затова ще ни повярват.

Сега бе ред на Емили да бъде шокирана.

— Ще го направиш ли?

— Да. — Той се протегна и бръкна под Библията и извади оръжието, което тя бе видяла той да крие. Погледна я в очите и не отмести погледа си. Тя го срещна и също не отмести очи. — Но вероятно няма да ходя дълго по тази земя. Не след дълго ти наистина ще бъдеш сама в това чуждо и опасно място. Готова ли си за това?

— Да.

Тя го наблюдаваше как загъва револвера в пуловер заедно с кутия, която тя реши, че е пълна с муниции.

— Аз ще говоря, а ти ще обясниш. — Той премести голям къс от паднала стена и откри гигантския си нож.

— Ще им кажа, че нашият брак ще е брак на вярата, както щеше да е моят със Зефаная. Японците имат религия както ние, въпреки че вярванията ни са различни. Те ще разберат.

— Тогава сме партньори — отбеляза Матю.

— Благодаря ти, Матю.

Той не попита защо. Тя не каза нищо за оръжието. Да, те наистина бяха партньори.

Генджи, Шигеру, Сайки, Сохаку, Кудо и Хиде седяха така, че образуваха квадрат, в главната стая на жилищата на прислужниците. Това бе единствената част от двореца, която изобщо не бе засегната от обстрела. Хейко и Ханако сервираха чай. Всички чакаха Сайки да заговори. Той беше управител на двора на владетеля. По протокол той трябваше да определи контекста, от който щеше да произтече решението.

След като щяха да бъдат обсъждани подобни секретни въпроси, Сайки би предпочел да не присъстват никакви жени. Генджи бе отхвърлил това негово съображение, отбелязвайки, че ако не може да се има доверие на невестата на Хиде и на собствената му любовница, тогава те вече са обречени. Сайки се въздържа и не каза, че има още време ненадеждният партньор да бъде съсечен. Очевидно, когато ставаше дума за Хейко, Генджи не можеше да прояви здрав разум. Ако станеше необходимо, той щеше да предприеме действия без разрешението на младия си господар. Той беше готов да го направи по време на пътуването от Йедо, ако възникнеха подходящи условия.

Сайки каза:

— Дворецът на владетеля Сенрю е избегнал пораженията. Той се съгласи да приюти нашите сериозно ранени, докато успеем да ги евакуираме в безопасност. Уредени са необходимите кремации. Ранените, които са на крака, ще отидат с основната група.

— Това ще предизвика шогуна да отговори — предупреди Кудо. — Дори в тази отслабена страна — и всъщност точно поради това — той не може да позволи подобно въпиещо незачитане на собствената му власт.

— Съгласен съм — отговори Сайки, — но ние нямаме избор. Каква ще е следващата стъпка на чужденците? Не знаем. Може би ще се върнат за друг обстрел. Може би следващия път ще доведат войски по суша. Това може да е навечерието на нахлуване. Освен тези несигурни рискове има един сигурен. След като стените на нашия дворец са разрушени, ние сме силно уязвими от местните си врагове. Вече бяха направени два опита за убийство. Един срещу нашия владетел преди обстрела и един срещу госпожа Хейко, или може би срещу мисионерката, веднага след него. Нападателят бе убит. Неговата самоличност и следователно самоличността на господаря му остават загадка. В тези несигурни времена мотивите и целите на другите невинаги се разбират лесно. А това е само от полза на нарастването на опасността.

— Съгласен съм, че трябва да се евакуираме — рече Сохаку. — Съгласен съм също, че шогунът ще отговори. Ние трябва да сме готови. Нашите скрити огнестрелни оръжия и муниции трябва да бъдат освободени незабавно. Всички възможни пътища извън Йедо и през вътрешността по посока на Акаока трябва да бъдат проучени. Особено внимание трябва да се обърне къде е най-вероятно да атакуват прехващащите войски. Тъй като отказахме на Каваками да го допуснем, несъмнено ще бъдем под наблюдение, което означава, че дори няма да можем да излезем от Йедо, преди да сме се изправили пред многобройни вражески сили.

Кудо се обади:

— Ще бъде от полза да се направи отвличаща маневра. Ако десетима доброволци атакуват замъка Йедо, те могат достатъчно добре да отвлекат вниманието от нас.

— Десетима мъже срещу крепостта на шогуна? — попита Сайки. — Те ще бъдат мъртви само след няколко секунди.

— Не и ако атакуват индивидуално и спорадично — обясни Кудо, — по различно време и от различни посоки. Гарнизонът ще трябва да остане под тревога за продължителен период. Нашите хора могат да носят знамена в знак на протест срещу бездействието на шогуна пред лицето на обстрела от чуждите кораби. Това ще увеличи хаоса.

Генджи се обърна към Шигеру:

— Какво мислиш?

Шигеру не слушаше. Мислеше си за древните мечове, които сега бяха негова собственост. По-конкретно мислеше за последното си видение, онова, което му подсказа, че той ще бъде последният Окумичи, използвал ги в битка. Това предсказание имаше смисъл и не бе съпътствано от объркваща визуална и звукова пиротехника. Това не бе му се случвало никога преди. Дали даваше сигнал за промяна в него или беше поредният страничен ефект от близостта на неговия племенник? А може би беше друга форма на макио — халюцинация, изпратена му от демоните? Докато не разбереше със сигурност, нямаше смисъл да казва каквото и да било на Генджи.

— Всички изложени планове имат конкретни достойнства — отбеляза Шигеру. Той знаеше, без да е слушал, че са изложени очевидните възможности. Открито и немаскирано придвижване на домакинството в едно цяло. Отвличащ маньовър, последван от бягство на младия господар с ядро от най-добрите ездачи. Освобождаване на огнестрелните оръжия. — Безопасната евакуация на нашия господар ще бъде осъществена най-добре при комбиниран подход. Това ще запази повечето достойнства на плановете и в същото време ще намали рисковете. Къде ще се извърши кремацията на нашите покойници?

— В храма Накауми — отвърна Сайки.

— Продължавайте да транспортирате телата там.

Сайки се размърда нетърпеливо:

— Задачата продължава без по-нататъшни насоки, господарю Шигеру, и е почти завършена.

— Продължавайте да транспортирате телата там — повтори Шигеру. — Живите са пренасяли мъртвите. Сега оставете живите да пренасят живи. Продължавайте, докато половината от хората ни не отидат до крематориума. Междувременно владетелят Генджи и малка група ще тръгнат към източните блата, за да наблюдават жеравите в зимното им оперение. Това ще бъде добре дошло като намаляване на напрежението, породено от неотдавнашното нападение. Когато стигнат там, той ще продължи през планините и ще пътува по черни пътища до провинция Акаока. Останалите в двореца ще чакат да падне мрак. Тогава нашите най-опитни хора тихомълком ще ликвидират шпионите на шогуна и евакуацията на двореца ще бъде завършена в пълна секретност.

Сайки се намръщи съвсем явно, когато Шигеру заговори, и вече съвсем забележимо.

— Вярно е, че нашият господар има репутацията на човек с рафинирани артистични прояви. Но да наблюдава жерави? След като дворецът му е бил сринат със земята? Когато десетки негови хора са мъртви и ранени? Недопустимо!

— Аз всъщност няма да наблюдавам жеравите — опита се да го успокои Генджи.

— Не, господарю, няма — каза Сайки. — Но да накарате другите да си го мислят, макар и за кратко, е под достойнството ви. Вие сте двайсет и шестият велик владетел на Акаока. Вашите предци са сваляли и издигали шогуни, а вие и вашите потомци също ще го правите. Дори не би ви минало през ум да наблюдавате жеравите в подобен момент.

— Въпреки това, необяснимо, но усещам в себе си непреодолимо желание да правя точно това — Генджи се усмихна на Хейко. — Казват, че някои жерави дори се кръстосвали през зимата.

Сайки затвори очи за момент. Когато ги отвори, нещата не бяха се променили.

— Господарю, моля ви, размислете. Рисковете от подобни действия са неизчислимо високи.

— С другите сценарии каква е вероятността от въоръжен сблъсък?

— Голяма.

— Ако нашето наблюдение върху жеравите е успешно, никакъв въоръжен сблъсък няма да възпрепятства моето отпътуване. Не е ли така? — Генджи каза: — Моето семейство винаги е имало късмет, когато става дума за нещо, свързано с птици.

Сохаку се намеси:

— Има и други причини тази стратегия да се оспорва. Вие възнамерявате да ни разделите на три групи?

— Точно така — потвърди Шигеру.

— И без това сме малко. В намален брой ще бъдем още по-уязвими на нападение. А вие предлагате да изпратим малко хора, леко въоръжени, с нашия господар, за да пътуват по най-трудния път и най-продължително време до дома.

— Да — съгласи се Шигеру, — и мисля, че е добре мисионерите да тръгнат с тях.

— Какво? — Сайки, Кудо и Сохаку изкрещяха почти едновременно.

— Ако нашият господар поиска да покаже на новите си гости красотата на провинцията, е разбираемо. В противен случай ще бъде трудно да обясним защо чужденците са навън в тези времена.

— Защо трябва да се обременяваме с тях? — попита Кудо. — Нека потърсят убежище у Харис, американския консул.

— Вие знаете пророчеството — припомни им Шигеру. — Един чужденец ще спаси живота на владетеля Генджи. Не знаем кой. Затова в името на нашия господар трябва да ги защитим, сякаш техният живот е неговият.

Кудо се възпротиви:

— Този чужденец вече изпълни ролята си, като пое куршума и умря. Тези двамата са абсолютно безполезни за нас.

Сайки въздъхна:

— Това не е сигурно. — Колкото и да не искаше да го признае, той сега бе по-скоро на мнението на Шигеру, че куршумът е поразил човека, за когото е бил предназначен — водача на мисионерите. — Съгласен съм с господаря Шигеру. Те трябва да бъдат опазени.

Кудо погледна Сохаку, който се преструваше, че не забелязва. Безмълвно Сохаку изруга своя съратник заради суеверията му. Щяха да успеят да убият Генджи или да се провалят, в зависимост от това каква бе съдбата им, а не заради някакви смешни пророчества за чужденци.

Сохаку попита:

— Кой ще води трите отделения? — Отговорът на Шигеру щеше да му каже дали е заподозрян, или не е.

— Ти командваш кавалерията — отвърна Шигеру. — Очевидно ще поемеш отговорността за главната сила. Сражавайте се, ако е необходимо, но избягвайте предварително подготвяните сражения. Преди да отпътувате, ще се съберем да обсъдим и да преценим къде по пътя ще можем да се присъединим към вас.

— Много добре, господарю — Сохаку се поклони. Значи все още му вярваха; в противен случай нямаше да получи принципно назначение.

— Кудо, най-добрите убийци, с които разполагаме, са сред васалите в твоето домакинство — Шигеру направи пауза. Изражението му не се смени. Внимателният наблюдател обаче щеше да забележи присвиването на зениците му, когато погледна Кудо. — Следователно ти ще организираш мъжете, които остават тук. Първо се освободи от шпионите, които ни наблюдават. После се присъедини към Сохаку колкото можеш по-бързо.

— Да, господарю. — Кудо също изпита облекчение, че получи важна задача. Забележката за убийците го притесни, но, изглежда, в думите на Шигеру нямаше нищо зловещо. Ако имаше и най-малко подозрение, нито той, нито Сохаку щяха да получат отговорностите, които им възложиха, а нямаше да им наредят дори да се присъединят към останалите.

Сайки слушаше ужасен. Шигеру предаваше цялата им налична власт на двамата мъже, за които знаеше, че заговорничат срещу господаря им. Очевидно беше луд, въпреки че на пръв поглед изглеждаше достатъчно разумен. След няколко дни някъде високо в планините по гръбнака на Япония Сохаку и Кудо щяха да намерят Генджи и да го убият. Умът му препускаше, борейки се безуспешно да намери решение.

Шигеру каза:

— Господарю управител, ти ще отпътуваш тази нощ към нашата провинция възможно най-бързо. Ще те придружават Таро и Шимода. Щом се прибереш, приготви армията ни за война. Бъди готов да тръгнеш в която и да било посока до три седмици.

— Да, господарю. — Сайки се поклони. За секунда планът на Шигеру му се проясни. Докато Сохаку и Кудо бъдат задържани на място със своите задачи, Сайки щеше да бъде свободен да стигне бързо до Акаока и да гарантира лоялността на основната армия, като унищожи безмилостно всички съмнителни елементи. Междувременно Шигеру ще преведе Генджи през най-малко известните пътеки във вътрешността на страната, с цел да избегне преследването, което несъмнено щеше да бъде организирано от шогуна и тези двама изменници. Задачата на Шигеру щеше да бъде сигурно самоубийство за всеки, но не и за Шигеру. С него владетелят Генджи имаше добри шансове да оцелее.

Сохаку попита:

— Колко мъже ще вземе господарят Генджи със себе си?

— Мен — отговори Шигеру — и Хиде. Естествено, господарят Генджи никога не би помислил да наблюдава зимни жерави без госпожа Хейко. И двамата мисионери. Други не са необходими.

— Господарю. — Това бяха най-добрите новини. Но Кудо почувства, че е необходимо да протестира като демонстрация на лоялната му загриженост. — Вашата смелост е извън съмнение, а и Хиде напоследък показа високо равнище на компетентност. Но само двама мъже? Да защитавате нашия господар по време на пътуване главно през владения, подарени на отдавнашните му врагове? С вас трябва да тръгне най-малко войска. Ако има нападение, тези хора могат да спечелят време за нашия господар, като платят с живота си.

— Единствената ни надежда за оцеляване е да избегнем стълкновението — продължи Шигеру. — Ако влезем в каквато и да било битка, със или без войска или с двама или дори с десетима зад гърба ни, ще се провалим.

— Аз също намирам риска за висок — обади се Сохаку. — Не е ли по-благоразумно господарят да пътува с мен или с Кудо? Ние ще имаме живата сила да го защитим във всички случаи, освен срещу армия, а армията не може да се движи достатъчно бързо, за да хване кавалеристи. — Докато говореше, го осени нова идея, която в значителна степен би улеснила плановете им. — Той ще пътува маскиран. Междувременно вие ще напредвате, както обяснихте, но с фалшивия господар Генджи, който да привлече вниманието. Така безопасността на нашия господар е двойно гарантирана. — Ако Генджи попаднеше в ръцете им, а Шигеру бъдеше отстранен, победата им щеше да е сигурна.

— Обещаваща идея — отбеляза Шигеру — и с несъмнени достойнства. Какво мислите, господарю мой? — Той зададе въпроса на Генджи не за да получи отговор, а да си даде време да овладее отново бушуващите си емоции. Беше на ръба да обезглави Сохаку и Кудо на място. Арогантни глупаци, предатели! Ала ако ги убиеше сега, репутацията му на луд човек щеше да бъде унищожителна за племенника му. Родът им щеше да се разпадне. Спокойно. Трябваше да намери спокойно местенце в себе си. Ако още съществуваше.

— Наистина блестящо, преподобни абате — каза Генджи. — Двойната измама, която предлагаш, е много находчива. — Двамата с Шигеру вече бяха договорили начина си на действие още преди тази среща. Преструвайки се, че обсъжда предложението на Сохаку, Шигеру показваше уважението си. Щом чичо му беше в състояние да прояви съображения за вежливо поведение, тогава може би лудостта му наистина бе останала в миналото. Това бе причина за реален оптимизъм. Генджи дари Хейко с още една усмивка. — Колкото размишлявам върху плана, толкова повече той ми се струва забавен като начин да напусна Йедо. Не си ли съгласна, Хейко?

— Забавен може би. — Хейко се надяваше, че Шигеру не обмисля сериозно възможността да предаде съдбата на Генджи в ръцете на Сохаку. Тази сутрин, преди зората да е осветила часа на заека, нейната прислужница, Сачико, бе видяла пратеник да напуска двореца. Беше излязъл от жилището на Сохаку. Сачико го бе последвала достатъчно дълго, за да определи вероятната му крайна цел. Замъкът Йедо. — Самотен, без съмнение.

— Самотен? Няма ли да сме достатъчна компания един за друг?

— Ще бъде, ако сме заедно — отвърна Хейко, — но сигурно ще се наложи аз да придружа фалшивия владетел Генджи. Ако не го направя, измамата ще е пропаднала от самото начало.

Генджи се разсмя.

— Глупости. И двамата ще се маскираме, а фалшива Хейко ще върви с фалшивия Генджи. Ще бъде много забавно. — Той искрено се забавляваше, докато си играеше със смехотворната идея. В един момент Шигеру или Сайки щеше да я отхвърли, така че нямаше опасност планът да бъде реално приложен. — Ти се маскираш много добре като селянка. Прикритието на прислужница ще бъде напълно в твоите възможности.

— Благодаря ви, господарю — напомнянето на Генджи възкреси раздразнението й от изпитаното по-рано притеснение. — Моля да ме извините. Ще започна да се подготвям, като отрежа първо косата си. — Тя се поклони и започна да се оттегля от стаята. Надяваше се Генджи да се вразуми, преди да е пристъпила към рязане на косата.

— Госпожо Хейко, моля ви да останете при нас — настоя Сайки. Той бе открил очевидния недостатък на Сохаку благодарение на думите на Хейко. — Ще бъде грях пред небето да се повреди красотата ви, като се следва подобен абсурден план.

— За да успеем в такова трудно време — каза Сохаку, — не бива да се страхуваме да мислим извън обичайните граници. Едва ли ще ни е от помощ, ако очерним като „смехотворна“ всяка идея, която не произхожда непосредствено от „Изкуството на войната“. — Наградата се бе наклонила на ръба и всеки миг можеше да падне в ръцете му. Трябваше само да сломи съпротивата на този твърдоглав стар глупак.

Генджи се намеси:

— Трябва да призная, не виждам никакъв недостатък в плана на преподобния абат. А ти?

— Никакъв — отговори Сайки, — след като самата госпожа Хейко придружава фалшивия господар.

— Така няма да стане — възпротиви се Генджи. — Интересното е да можем да се престорим на такива, каквито не сме. Във всекидневния ни живот подобен театър е напълно невъзможен. — Въпреки очевидната ирония в думите му Генджи не видя никакви разобличаващи изражения по нито едно лице в стаята. Наистина самоконтролът на самураите беше безграничен. — Нейното място също може да бъде заето от жена с фалшива самоличност.

Сайки рече:

— Господарю мой, може би е възможно вие да се маскирате като въоръжен войник. Може би също госпожа Хейко ще може да използва уменията си да скрие своята самоличност и да се представи като прислужница от домакинство. Може би един от нашите хора ще се маскира като вас. Но кой може убедително да се представи като госпожа Хейко?

Всички мъже в стаята погледнаха към нея. Хейко се поклони смирено.

— Сигурна съм, че лесно може да се намери заместничка.

Сохаку започна да я разглежда. Продълговатите очи, едновременно сънни и тревожни. Идеалната линия на носа и брадичката. Съблазнителната форма на малката й уста. Деликатните и грациозни ръце. Начинът, по който тялото й толкова правилно издуваше меките линии на кимоното. Сърцето му слезе в петите. Беше вярно. Имитацията на Хейко бе невъзможна.

— Сайки е прав — призна Сохаку. — Един поглед, дори от разстояние, ще разкрие истината. Ако госпожа Хейко не придружава фалшивия господар Генджи, планът няма да проработи.

— Госпожа Хейко няма да придружава никой друг освен мен — непреклонен бе Генджи. — Няма да прекарам три седмици в дива местност без нея. Какво ще правя? Ще ловувам?

— Не, господарю мой — каза Сайки, изпитващ облекчение, че е избегнал нещастието. — Ние знаем, че ловът не е сред любимите ви занимания.

— Договорихме ли се? — попита Шигеру.

Присъстващите се поклониха в знак на одобрение.

Гневът на Шигеру бе преминал. „Ноктите на врабчето“ щяха да останат в ножниците си, докато не се предоставеше подходящ случай. Дано боговете го предоставят скоро.

Каваками, Лепкавото око на шогуна, изживяваше еуфорията, която го обземаше винаги когато знаеше онова, което другите не знаеха. Поради самото естество на неговия занаят неговата информация винаги надхвърляше сведенията на останалите и можеше да се каже, че до известна степен той беше в постоянно състояние на блаженство. Тази сутрин той се чувстваше особено радостен. Току-що бе разговарял с втория си пратеник за деня, а слънцето още не бе изгряло. Сохаку, абат на Мушиндо и бивш командир на кавалерията на рода Окумичи, искаше спешно среща. „При най-секретни обстоятелства“, според пратеника. Това бе сигнал за една-единствена възможност. Сохаку бе готов да предаде господаря си. Все още не знаеше дали Кудо и Сайки, другите двама старши командири, са част от заговора. Нямаше значение. Сохаку никога не би направил стъпка, без да се е съобразил с тях. Или Кудо и Сайки щяха да са с него, или той имаше план да се освободи от тях.

— Господарю мой — неговият адютант Мукай стоеше на вратата.

— Влез.

— Пратеникът все още не отговаря на въпросите ни.

Мукай говореше за първия пратеник, не за емисаря от Сохаку. Този сега обитаваше килията за разпити, откъдето щеше не след дълго да отиде в безименен гроб. Беше заловен, докато се опитваше да напусне Йедо малко след обстрела. Каваками знаеше, че е от персонала на Сайки.

— Може би не го питате достатъчно настоятелно — допусна Каваками.

— Счупихме големите кости на ръцете и краката му, господарю мой, и отрязахме…

— Добре — прекъсна го Каваками, който не искаше да изслуша подробностите. — Пак ще говоря с него. Вече може да е податлив на по-нормален разговор. Приведете го в приличен вид.

— Вече е направено, господарю мой.

Каваками кимна. В редица отношения Мукай бе идеалният помощник. Беше достатъчно интелигентен, за да предугажда потребностите на Каваками, без да бъде достатъчно интелигентен, за да заговорничи срещу него. Беше от достатъчно висок произход, за да допълва статута на Каваками, но не толкова висок, че да има аспирации да заеме мястото му. Беше роднина на Каваками по брачна линия, тъй като беше съпруг на дъщерята на доведена леля на съпруга на сестра му. Още повече, неговият род бе пряк наследствен васал на рода Каваками в продължение на близо триста години. Освен това имаше трудно доловими, лични качества. Мукай бе физически силен човек, но той не излъчваше и един-единствен най-слаб лъч на индивидуалност. Винаги се обличаше подходящо, но дрехите му, които биха изглеждали мъжествено и съвсем консервативно на нечия друга фигура, стояха размъкнато нагънати на Мукай. Може би това впечатление се създаваше от лицето му, което бе необикновено невзрачно, с голям, кръгъл нос, малки очи, разположени твърде близо, огромна уста с много тънки устни и вдадена навътре брадичка. Външният му вид повече от всичко друго беше доказателството, което даваше на Каваками увереност в неговата лоялност. Мъж като Мукай имаше нужда от някой като Каваками, за да служи; самурай с приятна външност, изтънченост, чар и обаятелна натура, за да се радва на вътрешната светлина, която той самият не можеше да създаде и излъчва.

— Благодаря ти, Мукай. Справил си се добре, както винаги. — Не му струваше нищо да направи комплимент на мъжа, а ответната реакция винаги бе на благодарност.

— Не съм заслужил подобна оценка, господарю мой — Мукай се поклони дълбоко.

Влязоха в килията за разпити безмълвно. Както винаги, умът на Каваками бе пълен с яркото въображение на изпълнен със задоволство човек. Кой би могъл да го обвини? Перспективите за бъдещето изглеждаха още по-блестящи, отколкото той бе дръзвал да се надява. Питаше се дали човекът до него изобщо се замисля за нещо. Не че наистина искаше да знае. Често, както и сега, той сякаш присъстваше само тялом, без да показва съпричастност. Само боговете и Буда щяха да разберат какво става в ума му, ако бяха си направили труда да погледнат, което очевидно не бяха сторили. Какво нещастие, да си толкова незначителен. Поне бе благословен, що се отнасяше до служителите му.

Всички видими доказателства за насилие бяха отстранени. Пратеникът, самурай на средна възраст на име Годжиро, беше облечен спретнато, в облеклото, което носеше, когато го бяха арестували. Седеше на възглавница на пода в обичайната позиция, краката му бяха подгънати под тялото. Дървена подпора беше поставена зад него, за да го поддържа изправен, тъй като краката му бяха счупени, иначе щеше да бъде невъзможно да стои в тази поза. Лицето му бе изкривено от болка, дишаше кратко и задъхано, пот бе избила по лицето му. Почти срещу волята си Каваками погледна към ръцете на мъжа, очаквайки да види липсващи пръсти. Всички пръсти на двете ръце бяха обаче на мястото си. Нещо друго трябва да беше отрязано.

— Няма смисъл да мълчиш — обърна се към него Каваками. — Знаем каква е била мисията ти. Да мобилизираш армията на провинция Акаока. Просто искаме да го потвърдиш.

— Изобщо не ме интересува какво знаете — отвърна Годжиро.

— Би трябвало — каза Каваками, — тъй като моята информация ще доведе до смъртта на твоя господар, изпразване на къщата му и смъртта или поробването на всеки член от вашето семейство.

Тялото на Годжиро започна да трепери. Лицето му се изкриви. Сподавен, приглушен звук мъчително излезе от гърлото му. Каваками си помисли, че страда от някакъв вид припадък, преди да си даде сметка, че мъжът се смее.

— Ти си Лепкавото око — рече Годжиро. — Можеш да знаеш всичко, което знае всеки един. Всичко, с изключение на това кое е най-важното.

— Което е?

— Бъдещето — отвърна Годжиро — е известно само на един човек. Владетелят Генджи.

— Идиот! — Каваками се овладя. Ударът по осакатял задържан не би му донесъл нищо. — Искаш да умреш в агония в името на една приказка?

— Аз ще умра тук, Лепкаво око, да. Но моите синове ще живеят, за да служат на същия господар с пророческа дарба. И те ще се изпикаят върху разлагащия се твой труп. — Той отново се изсмя, въпреки че несъмнено това му струваше силна болка. — Ти си този, който наистина е обречен.

Каваками стана и напусна килията, без да каже дума повече. Беше прекалено ядосан, за да се довери на себе си да говори. Мукай го последва незабавно.

— Да го убия ли, господарю мой?

— Не. Не още. Продължавай да го разпитваш.

— Той няма да проговори, господарю мой. Сигурен съм.

— Въпреки това продължавай. Напредвай с най-големи подробности, за да не остане нито една непроучена.

Мукай се поклони.

— Добре, господарю мой.

Каваками се запъти към павилиона за чай.

Мукай се върна в килията за разпити. Както предрече, Годжиро не издаде никаква информация, дори когато външните части на тялото му бяха счупени, премазани, отделени, а много от вътрешните му органи му бяха показани. Той крещеше и плачеше. Дори и герой не би могъл да се държи другояче.

Чак в най-тъмните дълбини на часа на бивола дробовете му издишаха за последен път. Мукай се наведе над трупа и тихо поиска прошка. Духът на Годжиро сигурно щеше да му я даде. И двамата бяха самураи. Всеки служеше на господаря си както трябва. Мукай се разпореди тленните останки да бъдат погребани с уважение, макар и тайно.

Когато излезе от килията, той се насочи към своето жилище, но не влезе там. Щом се увери, че никой не го гледа, се промъкна през скрита врата. След минути бе извън замъка Йедо и вървеше бързо по посока на дворците на великите владетели в района Цукиджи.

Към следващата част или към съдържанието

Такаши Мацуока Облак врабчета (10)

Метаданни

Данни

Облак врабчета

Информация

История

Сваляне / Връзки

8Макио

Такаши Мацуока
Облак врабчета (10)

8
Макио