Такаши Мацуока
Облак врабчета (14)

12
Судзуме-но-кумо

Можеш ли да бъдеш като сляп пред картина; глух, когато край теб звучи музика; мъртъв — на пир.

Ако не можеш, тогава захвърли своята катана и своя уакидзаши, своя дълъг близо два метра лък; своите стрели, които завършват с перо от ястреб, своя боен кон, своята ризница и името си. Липсва ти дисциплината да бъдеш самурай. Стани селянин, свещеник или търговец.

Освен това избягвай хубавите жени. Те също са опасни за теб.

Судзуме-но-кумо (1777)

Емили бе подготвила грижливо лъжите, които щеше да изрече. Беше готова да каже на владетеля Генджи, че двамата с Матю вече са сгодени. Това беше обичайно сред американските свещенослужители от тяхната вяра, щеше да каже тя, един да заеме мястото на друг, когато смъртта се намеси. Бракът й със Зефаная щеше да бъде брак на вярата, а не на любовта, същото важеше и за женитбата й с Матю.

Въпреки че изглеждаше съвсем неестествено, тя разчиташе огромните различия в техните култури да направят думите й достоверни. Толкова много японски обичаи бяха неразбираеми за нея, поради което тя смяташе за безопасно да предположи, че обратното също е вярно и следователно би трябвало всичко на пръв поглед лишено от основания да не преминава обичайното равнище на щателно проучване. Матю се бе съгласил да потвърди нейните твърдения. Това й беше достатъчно. В крайна сметка трябваше да създаде още една причина да остане, тъй като той нямаше намерение да се ожени за нея, нито тя имаше желание той да постъпи по този начин. Когато му дойдеше времето, тя знаеше, че просто ще измисли нещо, защото така трябваше. Никога нямаше да се върне в Америка. Никога.

За нейно голямо облекчение, тъй като тя не беше много добра в лъжите, не й се наложи да казва каквото и да било, за да оправдае трайното си присъствие в Япония. Когато владетелят Генджи оповести, че ще трябва да напуснат Йедо и да тръгнат за Акаока, неговата провинция на южния остров Шикоку, тя просто предположи, че двамата с Матю ще тръгнат с него.

Сега тя пътуваше сама с младия господар, който говореше спокойно и тихо. Матю тръгна по друга пътека с госпожа Хейко. Чичото, Шигеру, се върна по пътя, по който бяха дошли. Хиде изостана назад при кръстопътя, където пътищата се разделяха. Въпреки че не бе казано нищо, беше очевидно, че домакините им бяха притеснени от възможно преследване. След обстрела откъм морето дали някой от имперските престъпници — Великобритания или Франция, или може би Русия — не бе нападнал Япония в опит да разшири колониалната си империя? Тя знаеше, че Съединените щати не могат да участват в подобен неморален акт. Америка, която някога е била колония, ненавиждаше потискането на независими народи. Тя предпочиташе политиката на „отворени врати“, която позволяваше на всички държави да си взаимодействат свободно по свой избор, без да признават никоя имперска претенция за сфера на влияние. Тя помнеше, че Зефаная преподаваше този урок. Разбира се, по онова време той беше мистър Кромуел, а не Зефаная. Нека почива в мир.

В долината не бе толкова студено, колкото в планините. По-рано същия ден те бяха тръгнали на югозапад. Можеше да определи посоката по движението на слънцето по небето. Следваха пътеката покрай плиткия поток, който се движеше само колкото да не замръзне напълно. Копитата на конете им издаваха тих хрущящ звук, докато преминаваха през тънкия лед, образуван по повърхността на снега.

Емили каза:

— Коя е вашата дума за сняг?

— „Юки“.

— Юки — красива дума.

— Няма да мислите така, ако ни се наложи да останем още дълго време сред снега — отговори владетелят Генджи. — Недалеч оттук има малка хижа. Тя е груба и селска, но е по-добро място за отсядане, отколкото на бивак в гората.

— Израсла съм във ферма. Свикнала съм с грубото и селското.

Той се усмихна развеселен:

— Да, мога да си представя. Сигурно не сте отглеждали ориз.

— Отглеждахме ябълки. — Тя замълча за известно време, припомняйки си щастливите времена на детството, хубавия й баща, красивата й майка, сладките й малки братчета. Не искаше по-близкото й минало да разруши цялата радост, която бе познала по-рано. — Овощните градини и оризовите полета са доста различно нещо. Въпреки това на мен ми се струва, че естеството на селската работа е едно и също навсякъде, независимо от отглежданата култура. Обвързани сме със сезоните и капризите на времето и това е същността.

— Капризите?

— „Капризите“ са непредсказуемите промени. В единствено число е „каприз“. — Тя произнесе буквите на думата една по една.

— А-ха. Каприз. Благодаря ви. — Щеше да запомни думата. Досега постъпваше така с всяка нова дума, която научаваше. Емили беше впечатлена.

— Учите се бързо, господарю Генджи. Вашето произношение и речникът ви се подобриха значително само за три седмици.

— Заслугата е твоя, Емили. Ти си най-търпеливата учителка.

— Учителят изглежда добър благодарение на отличния ученик — любезно се възпротиви Емили. — А ако учителите имат някаква заслуга, тогава и Матю заслужава да бъде споменат.

— За напредъка на Хейко, да. За мен си отговорна само ти. Разбирам Матю по-трудно, отколкото теб. Греша ли, като си мисля, че твоят акцент е по-различен.

— Не грешите.

— Твоите думи са ясно очертани, което в известна степен наподобява японския език. А той говори, все едно изпълнява някаква странна мелодия.

Той имитира непринуденото сливане на думите, характерно за Матю, с такава точност, че Емили избухна в смях.

— Извинете ме, господарю мой. Много успешно го имитирате.

— Няма за какво да се извиняваш. Смехът ти обаче поражда загриженост.

— Така ли?

— Да. В Япония мъжете и жените говорят много различно. Ако един мъж говори като жена, той ще е обект на подигравка. Надявам се да не съм допуснал подобна грешка с вашия език.

— О, не, господарю Генджи. Уверявам ви, звученето ви беше съвсем мъжко. — Тя се изчерви. Не точно това искаше, да каже. — Разликата в говора между Матю и мен е само въпрос на район на произход или местоживеене, а не на пол. Той е от Тексас, юга на нашата страна. Аз съм от Ню Йорк, което е на североизток. Регионалните различия са доста съществени.

— Изпитвам огромно облекчение от това, което ми казваш. Подигравката е особено силно оръжие в Япония. Заради него мнозина са умрели или са били убити.

За тях животът не е от значение, твърдеше Зефаная. Те могат да убиват или умират по най-нелепи причини. Ако двама самураи, които вървят по улицата и случайно ударят мечовете си в ножниците, незабавно следва дуел, в който единият трябва да умре.

Несъмнено това бе преувеличение.

Някога преувеличавал ли съм?

Не, господине.

Не ми казвай „господине“. Зефаная. Аз съм годеникът ти, не помниш ли?

Да, Зефаная.

Тяхното язвително чувство за хумор е буквално оскърбително. Ако някой говори на самурай не достатъчно любезно, той ще го приеме като смъртна обида, опит на онзи, който му говори, да му се подиграе. От високомерие произлиза раздор, а мъдростта е с ония, които се съветват.^[1]

Амин, каза Емили.

По нашия пример ние ще ги учим на смиреност и така ще ги водим към изкупление.

Да, Зефаная.

Владетелят Генджи продължи:

— Тогава, когато английският език започне да се използва по-широко в Япония, бих ли могъл да съм уверен, че говоря прилично.

— Да, без каквото и да било съмнение.

— Благодаря, Емили.

— Моля, владетелю Генджи. Мога ли да ви поправя?

— Моля.

— Казахте „когато“ английският език започне да се използва в Япония. „Когато“, използвано в това изречение, предполага неизбежност. По-добрият избор в този случай би било „ако“.

— Исках да предположа неизбежност — настоя той. — Дядо ми го предсказа.

— Така ли? Простете ми, че ще го кажа така, господарю мой, но това ми изглежда доста невероятно. Защо мнозина от вашия народ ще започнат да учат нашия език?

— Той не каза защо. Може да не е предсказал причината, а само резултата.

Емили беше сигурна, че той използва правилната дума.

— Да предсказваш означава да знаеш предварително.

— Да.

— Може би не е знаел събитията, преди да се случат.

— Знаел ги е.

Отговорът му я смрази. Той претендираше, че дядо му е имал силата, давана само на богоизбрани. Това беше богохулство. Тя се опита да го освободи от този ужасен грях.

— Владетелю Генджи, само Исус Христос и Пророците от Стария завет знаят какво предстои. Наш дълг е да положим усилия да разберем думите им. Нови пророчества не се случват. Християните не могат да повярват подобно нещо.

— Това не е въпрос на вяра. Ако ставаше дума за мен, бих предпочел да не вярвам. Животът не би бил толкова труден.

— Понякога хората отгатват и съвпадението превръща отгатнатото в пророчество. Но това е само на пръв поглед. По Божията милост само Пророците предсказват бъдещето.

— Не бих го нарекъл милост. По-скоро фамилно проклятие. Носим го, защото нямаме избор. Това е всичко.

Емили не каза нищо повече. Какво би могла да каже? Той говореше, все едно вярваше, че той самият има дарбата. Ако постоянстваше с подобно мислене, не само щеше да бъде прокълнат за богохулство, но беше застрашен и от лудост. Неговите халюцинации щяха да го накарат да вижда несъществуващи предзнаменования и знаци, а действията му щяха да се определят от тези подвеждащи измислици на въображението. Трябваше да бъде търпелив. И старателен. Вековните халюцинации нямаше да изчезнат нито за ден, нито за седмица, нито за месец.

Топло излъчване на праведност изпълни гърдите й. Имаше защо Христос да я изпрати на това място и по такова време. Сега причината й бе ясна. Тя даде безмълвен обет пред Него. Щеше да спаси душата на владетеля Генджи дори да й струваше живота. Нека Господ покаже божествената си милост и безкрайното си всеопрощение на тях двамата.

Известно време пътуваха мълчаливо.

Когато сянката на планината напълно покри долината, владетелят Генджи каза:

— Докато се стъмни, няма да стигнем хижата по обичайния маршрут. Нека вървим натам. По-скоро ще трябва да водим конете си, отколкото да ги яздим. Мислиш ли, че ще се справиш? Разстоянието е значително по-малко.

— Да, ще се справя.

Те се отклониха от потока и тръгнаха право нагоре по стръмния хълм. Близо до върха излязоха на малка, открита поляна. Пейзажът извика спомени в паметта й. Приличаше много на подобна поляна в Ябълковата долина. Дори снегът я бе покрил по същия начин. Съвпадение ли беше, че видя пейзаж, който толкова й напомняше отдавнашното минало? Или копнежът й по старото време бе премоделирал чуждия пейзаж във форми и сенки, които й бяха толкова познати?

— Идеално е за снежни ангели. — Тя не възнамеряваше да говори. Думите просто се изплъзнаха от устата й.

— Какви са снежните ангели?

— Никога ли не сте правили?

— Аз не.

— Мога ли да ви покажа? Ще отнеме само минута.

— Моля.

Емили седна на снега толкова по дамски, колкото бе възможно при тези условия. Отпусна се назад и протегна ръцете и краката си колкото бе възможно, като в същото време внимаваше подгъвът на полата й да не се вдигне над глезените на ботушите й. После енергично размаха крайниците си в снега. Започна да се кикоти, като си представи колко глупаво изглежда. Когато свърши, тя се изправи, като внимаваше да не развали формите, които бе направила в снега.

— Видяхте ли?

— Може би за да го видиш, първо трябва да си представиш образа на ангела.

Емили не можа да скрие разочарованието си. Наистина бе направила идеален снежен ангел.

— Може би.

— Емили?

— Да?

— Мога ли да попитам на колко години си?

— Ще направя седемнайсет следващия месец.

— А-ха — рече той, сякаш това обясняваше нещо.

Каза го така, както правеха възрастните, когато гледаха да прогонят някое дете. Тя позволи раздразнението й да вземе връх.

— А вашата възраст? — В други обстоятелства никога не би била толкова груба.

Владетелят Генджи не получи възможност да отговори.

Няколко мъже изскочиха иззад дърветата. Издавайки силни бойни викове, те се втурнаха напред и насочиха срещу него копия и пики. Той успя да отбие първия нападател, след като извади светкавично меча си, но двамата зад него забиха остриетата си в гърба му. Кръгът около тях се стягаше.

Емили беше вцепенена и не помръдна.

Нападателите нададоха триумфални викове, когато Генджи падна. Кръв оплиска снега около тях.

— Генджи! — изкрещя Емили.

Споменаването на името му ги спря. Мъжете — те бяха девет — се оттеглиха, а на лицата им се изписа страх. Тя чу името на Генджи да се повтаря. Чу и друго име, което познаваше.

 

 

— О, не. Той е племенник на Шигеру.

— Това е ужасно. Тъкмо успяхме да изненадаме самурай и се оказва, че е владетелят Генджи.

— Господарските коне са вкусни както всички останали.

— Шигеру ще ни проследи. И ще ни убие набързо. Чувал съм, че първо обича да подлага на мъчения.

— Имаме нужда от тези коне. В тези бутове има много храна. Повече няма да стоя гладен.

— По-добре да съм гладен, отколкото мъртъв.

— Съгласен съм. Нека се извиним и да продължим.

— Погледни.

Владетелят лежеше там, където бе паднал. Грозната чужденка се бе привела към него и мърмореше нещо на грубия си, недодялан език. Снегът под него беше кървавочервен.

— Вече не можем да спрем. Твърде късно е.

— Нека използваме жената, преди да я убием.

— Какво говориш? Ние не сме престъпници.

— Престъпници сме. Освен това можем да изминем целия път. Могат да отрежат главите ни само веднъж.

— Не си ли любопитен да видиш как изглежда? Чувал съм, че телата им са покрити с груби косми, като на глиган.

— Аз пък разбрах, че приличала повече на кожа на норка, там долу, в слабините.

Мъжете я огледаха.

— Чакайте. Уверете се първо, че владетелят е мъртъв. Самураят е странно същество. Докато диша, той може да убива дори ако трябва да стане от смъртното си ложе, за да го направи.

— Мъртъв е. Виждаш ли? Тя му говори, а той не й отговаря.

— Не му оставяй шанс. Заколи го.

 

 

Емили не знаеше какво да прави. Тя чувстваше как кръвта на Генджи изтича първо топла и после става ледена, когато пада на снега мигове след като се е процедила през неговите и нейните дрехи. Бе ранен в гърдите и гърба. Трябваше бързо да спре кървенето, иначе той щеше да умре. Тъй като бе облечен, тя не можеше да определи точното място или вида на раните.

Първо трябваше да го разсъблече. Но ако го направеше, нямаше ли да умре от студ, преди да е умрял от загуба на кръв? Дилемата бе ужасяваща. Ако тя не направеше нищо, той щеше все едно да умре.

Когато тя извика името на Генджи, бандитите веднага прекратиха нападението си и се оттеглиха на близко разстояние.

Бяха се скупчили и спореха. Понякога поглеждаха по посока на Генджи. Името на Шигеру бе споменато на няколко пъти. По едно време четирима от тях сякаш щяха да си тръгнат, но техният водач посочи Генджи и каза няколко думи. Трябва да бяха убедителни, защото мъжете останаха.

— Може би се разкайват за действията си — говореше тя — и ще ни помогнат да ви оправим.

Генджи дишаше, но не говореше.

— Ние сме в ръцете на Христос, всичките.

Спорът им приключи и мъжете се приближиха. Тя си помисли, че идват да помагат. Прекратяването на атаката и споменаването на името на Шигеру й даваше надежда. После тя видя ножовете им.

Емили прегърна Генджи, защитавайки тялото му със своето. Бандитите крещяха високо, дали един на друг или на нея — тя не знаеше. Един от тях я сграбчи за ръката. Другите изтръгнаха Генджи от прегръдката й. Нейният нападател я бутна по гръб и започна да задига полата й. Водачът му извика нещо и той се обърна, крещейки на свой ред.

Тя си спомни за оръжието на Матю.

Докато мъжът, който я държеше, се бе разсеял, тя извади револвера от палтото си, дръпна предпазителя, както я бе учил Матю, заби го под брадичката на мъжа и натисна спусъка.

Кръв, кости и плът експлодираха във въздуха и оплискаха мъжете, които държаха Генджи.

Тя презареди, опря края на барабана в гърдите на следващия мъж, който бе най-близо до нея, и отново дръпна спусъка. Докато той падаше по гръб, неговите другари вече бягаха презглава надолу по хълма. Тя стреля още два пъти по тях в гръб, но не улучи нито веднъж. Какво щеше да прави сега?

Държеше тежко ранен мъж в ръцете си, оръжие с два куршума и два коня. Наблизо имаше бандити, които можеха да се върнат и да подновят убийствената си атака. Тя не знаеше нито къде се намира, нито в коя посока е хижата. Не можеше да се върне назад към кръстопътя, където чакаше Хиде, нито да тръгне напред към Акаока. Дори да бе възможно, Генджи не можеше да пътува. Ако не направеше нищо, и двамата щяха да замръзнат през нощта.

Изтегли Генджи под дърветата. Те бяха твърде малко, за да й гарантират защитата, на която тя се надяваше, срещу появилия се вятър или от снега, който отново бе започнал да вали. Нуждаеха се от по-добро място.

Емили намери подходяща дупка в близкия овраг. Силите й се изчерпаха, докато завлече Генджи там. Не можеше да го мести втори път. Подслонът щеше да бъде построен около него.

През първата им нощ извън Йедо Хиде и Хейко бяха използвали клони, за да направят подслон. Сега тя щеше да стори същото.

На една Коледа, когато тя се оплакваше от студа, майка й и бе разказвала за ескимосите, които живеели далеч на север, в земя, където нямало друг сезон освен зима. Къщите им били направени от лед и въпреки това били много топли отвътре. Тези студени стени задържали по-студения въздух навън, а вътре — оставал въздухът, стоплен от хората. Така й бе разказала майка й и бе нарисувала картинка на кръгла ледена къща върху равнина от лед, с щастливи, кръглолики ескимосчета, които правеха отвън снежни човеци. Вярна ли бе тази приказка? Те щеше да разбере скоро.

Нагласи клоните под ъгъл, както бе видяла да прави Хиде. Той отрязваше лесно онова, което му трябваше. Тя се опита и не успя. Трябваше умение да се владее мечът, което тя не притежаваше. Подбра най-добрите клони от тези, които бяха на земята. После разпъна шала си върху тях и направи подслон, а пласт сняг отгоре образува покрив. Запълни празнините в основата с още сняг. Не беше кръгла, както й я бе нарисувала майка й. По-скоро беше с неравна форма. Но все едно бе ледена къща, която щеше да им послужи.

Влезе вътре и затвори входа с още сняг, като остави само малък отвор, за да не се задушат. По-топло ли беше? Струваше й се, че бе по-топло. Дори да не можеше да се нарече уютна, „къщата“ щеше да ги предпази от вятъра.

 

 

Емили не разбираше нищо от рани. Генджи несъмнено изглеждаше окаяно. Раната в гърдите му бе зейнала и откриваше костите на гръдния кош. Двете рани в гърба му бяха дълбоки. Кръвта се изливаше от тях, пулсирайки с всеки удар на сърцето. Тя свали фустата си, разкъса я на ленти и превърза раненото му тяло възможно най-бързо. Когато започна да повдига дрехите му, за да го преоблече, платът проскърца от замръзналата кръв. В чантите, които носеха конете, имаше одеяла. Тя зави Генджи с палтото си и излезе навън да ги вземе.

Конете изобщо не се виждаха. Видя в снега следи, които можеха да са от копитата им. Трудно бе да се каже със сигурност. Падащият сняг заличаваше следите. Започна да реди наум молитва и все пак тръгна по тях. Да. Ето го единия. С облекчение видя, че това е спокойната кобила, която бе яздила тя, а не неуправляемият жребец на Генджи.

— Насам, Синамон. — Синамон се казваше конят й в Ябълковата долина. Беше червеникава като тази. Тя изцъка с език и протегна ръка, за да го погали. Конете обичаха да ги галят.

Конят изпръхтя и се отдръпна. Да не би да беше усетил кръвта по дрехите й?

— Не се страхувай, всичко е наред. — Тя се стараеше да му говори възможно най-нежно и се приближаваше към коня, който продължаваше да се отдалечава. Тя говореше и вървеше, а разстоянието помежду им се скъсяваше. — Ти си добро момиче, Синамон. Добро, добро момиче.

Беше на една ръка разстояние от кобилата си, когато чу странно хриптене зад себе си. Протегна се да извади оръжието, което не беше с нея. Беше в палтото й, а палтото й беше на Генджи. Обърна се, очакваше да види вълк. Беше обаче жребецът на Генджи с приведена глава, тъпчеше снега с предните си крака. Кобилата й се отдалечи и тя вече не можеше да я настигне.

Емили отстъпи бавно назад. Не искаше да прави нищо, което щеше да накара коня да я нападне. Не се опитваше да му говори. Тя се съмняваше, че ще откликне на сладки думи. Беше само на десет метра, когато изведнъж скочи и побягна в галоп, но не към нея. Нейната кобила се разхождаше по хълма. Жребецът на Генджи я последва.

Облекчението на Емили не трая дълго. Не беше обърнала достатъчно внимание накъде върви, докато следваше кобилата. Въпреки че се огледа във всички посоки, не успя да види подслона. Не виждаше дори оврага. Беше се загубила.

Снеговалежът се засили толкова, сякаш снежни облаци падаха на земята.

Снегът по дрехите й започна да се топи и да прогизва през плата. Ръцете и краката й вече се бяха вкочанили. Двамата с Генджи скоро щяха да умрат. Сълзите замръзнаха на бузите й. Не се тревожеше от смъртта за себе си. Съдбата на Генджи бе тази, която разкъсваше сърцето й. Той щеше да загине сам в тази пустош, толкова далеч от дома си, без някой да го държи в ръцете си, да му каже някоя успокоителна дума, когато душата му се отправи надолу към Чистилището, неизбежна присъда за всички, които не бяха кръстени. Беше обещала, че Господ ще спаси душата му, и се беше провалила.

Отпусна се на снега и заплака.

Не, не, това нямаше да свърши работа.

Тя потисна риданията си. Беше обещала на Господ. Докато животът, който Той й бе дал, бе в тялото й, тя щеше да направи всичко възможно да изпълни клетвата си. Онова, което чувстваше, не бе истинска тъга; то бе самосъжаление, най-тъмният аспект на греха на гордостта.

Мисли.

Снегът заличаваше всичко, което бе на повече от един-два метра от нея във всички посоки. Тъй като тя все едно нямаше никакъв ориентир, това почти не бе от значение. Краката й сочеха наклона на планината. Ако можеше да си спомни дали е вървяла надолу или нагоре след кобилата, щеше да успее да намери обратния път.

Надолу.

Тя реши, че кобилата е тръгнала надолу. Това означаваше, че подслонът е някъде над мястото, където се намираше в момента. Не трябваше да е много далеч. Тя бе вървяла много бавно. Внимателно пристъпи в надебеляващата снежна покривка, после още веднъж и още веднъж. Следваше краката си нагоре по планинския терен. На четвъртата стъпка кракът й пропадна в снега, без да намери твърда опора. Тя падна право надолу. Инерцията я хвърли по наклона на хълма с главата надолу. Не спря, докато не се удари в нещо твърдо.

Бяха клоните на подслона.

Беше тръгнала в грешна посока. Ако не беше паднала в оврага, можеше да броди в бурята, докато студът не я изпратеше във вечното й жилище. Нова снежна покривка бе закръглила неравностите на подслона. Сега съвсем приличаше на ескимоската ледена къща, която й бе нарисувала майка й. Емили издълба снега и влезе вътре.

Генджи едва дишаше. Гърдите му се повдигаха почти незабележимо, пулсът му бе неравен. Кожата му бе студена и посиняла. Без топлина той можеше да умре след минути. Тя нямаше одеяла, с които да го завие. Не знаеше как да направи огън. Майка й бе казала, че индианците го постигат, като търкат една в друга две пръчки. Тя не беше сигурна, че е толкова просто. Не, единствената топлина, която можеше да предложи, бе топлината на собственото й тяло.

Кое бе по-голям грях? Да лежи с мъж, който не й е съпруг, или да седи безучастно, докато той умре? Първата от десетте божи заповеди бе да не убива. Несъмнено това бе по-важно. А и тя нямаше да легне с него в строго библейския смисъл. Това бе опит да го спаси, а не акт на блудство, съблазняване, похот или прелюбодеяние.

Емили легна отляво на Генджи, далеч от раната му в гръдния кош. Палтото й го покриваше, а тя самата бе съвсем облечена. Тя изобщо не бе „легнала“ с него. Но не правеше и кой знае какво добро. Топлината от тялото й се губеше в дрехите между тях.

Тя затвори очи и започна да реди молитва. Помоли Господ да се вгледа в сърцето й и да види чистотата на мотивите й. Помоли го да й прости, ако преценката й не е вярна. Ако Той може да спаси само един живот, нека това е животът на Генджи, тъй като тя бе кръстена, а той — не.

Бързо свали дрехите си, всичко, с изключение на долното си бельо. После махна и неговите без превръзката на слабините. Внимаваше да не забележи нищо, което не бива да види. Използва изцапаната му с кръв роба като чаршаф над постелката от борови иглички, а палтото си като матрак върху нея, после положи там Генджи. Покри тялото му със своето колкото е възможно по-добре, но внимаваше да не му тежи. Кървенето бе спряло, но от натиска раните можеха да се отворят наново. Използва останалите дрехи, за да направи плътен пашкул около двамата.

Кожата на Генджи бе лишена от топлина и мекота. Той дори не трепереше вече. Да го прегърнеш бе все едно да прегърнеш леден блок. Вместо тя да го стопли, изглеждаше сякаш той ще замрази нея. Но топлината от вътрешността на тялото й, притиснато толкова силно към неговото, беше по-силна от студа.

Една капка пот се появи на горната му устна.

Дишането му стана по-дълбоко.

Тя заспа с усмивка на устните си.

 

 

Генджи се събуди сляп, треперещ, болка разкъсваше тялото му. Така беше завързан, че едва можеше да помръдне. Някой го натискаше и го държеше прилепнал за земята.

— Е-е-е-й!

Той започна да блъска, извъртя се и смени положението си с това на нападателя си. Сега той бе отгоре.

— Къде сме? — Той бе затворник. Знаеше само това. Но чий?

Отговорът дойде със странен глас, който говореше преправени думи без смисъл. Гласът бе женски. Беше го чувал преди. Беше сън. Или видение.

— Госпожа Шидзука? — И тя ли беше тук, също затворничка?

Тя заговори отново. Той пак не разбра нищо. Тя се опита да се освободи от ръцете му. Той я хвана още по-здраво за китките и тя незабавно престана да се бори. Гласът й звучеше успокоително. Тя му обясняваше нещо.

— Не разбирам какво казваш — отговори Генджи.

Госпожа Шидзука, ако това бе тя, продължаваше да мърмори на неразгадаемия си език.

Защо беше сляп? Да не би очите му да бяха избодени? Или беше попаднал в затвор, заключен под земята, далече от слънцето? Тази жена, да не би да беше инструмент на мъчителите му? Каваками. Лепкавото око на шогуна. Той би постъпил така. Би използвал жена. Помисли си за Хейко. Жената под него не бе Хейко. Тя ли беше? Не. Той би познал Хейко. Нали?

— Хейко?

Познатият глас заговори отново, този път по-развълнуван и точно толкова неразбираем. С изключение на две думи. „Генджи“ и „Хейко“. Която и да беше тя, познаваше го. Гласът й му бе познат, но не и тялото й. Беше по-голямо, отколкото на Хейко. Или поне така изглеждаше. Не беше сигурен в нищо.

Той изпадаше в безсъзнание и пак идваше на себе си. Всеки път, когато се събуждаше, виждаше малко по-добре. Стените светеха и излъчваха светлина. Вместо коса от главата на жената излизаха златни нишки. Очите й бяха синя бездна като небето. Нещо проблясваше на врата й. Нещо, което бе виждал преди в друго видение.

 

 

Младият мъж забива меча дълбоко в тялото на Генджи…

Той чувства как кръвта излиза на тласъци от гръдния кош…

Изключително красива жена казва:

— Ти винаги ще бъдеш моят Блестящ принц.

Красотата й не е напълно японска. Той не я познава, но лицето й поражда копнеж в сърцето му. Той я познава. Или ще я познава. Това е госпожа Шидзука.

Усмихвайки се през сълзи, тя му говори:

— Завърших превода тази сутрин. Чудя си дали да използваме японското име, или да преведем заглавието на английски. Какво мислиш?

— Английски — отвръща Генджи, като иска да попита какво е превела.

Госпожа Шидзука го разбира неправилно.

— Добре тогава, английски… Тя ще се гордее много с нас.

Кой ще се гордее? Няма глас, за да попита. Нещо проблясва на дългата й гладка шия.

 

 

Същото виждаше сега на шията на тази жена.

Малък сребърен медальон, не по-голям от палеца му, на който е издълбан кръст, увенчан със стилизирано цвете, може би лилия.

 

 

— Господарю Генджи?

Отново бе изпаднал в безсъзнание.

Тя нежно пъхна ръката му под завивката и затвори пашкула. Щеше да му е толкова топло върху нея, колкото и отдолу. На едната й гърда се процеди кръв от раната му в гръдния кош. Превръзката на гърба му също бе мокра. Движенията му бяха отворили отново раните. Ако се опиташе да го премести, той можеше да се събуди и да поднови борбата си срещу призраците от делириума и така да се самонарани.

Новото им положение обаче беше донякъде неудобно и смущаващо. Докато спеше, нямаше проблем. Ала когато се събудеше в това трескаво състояние, тя се озоваваше в много притеснителна ситуация. За нея нямаше никакво резонно основание. Нито тя, нито той правеха нещо осъдително, намеренията им не бяха греховни, както изглеждаха. Ала фактът, че сега той бе върху нея, бе, разбира се, осъдителен. Той създаваше впечатлението, че правят нещо лошо, макар че нямаше кой да ги види и следователно никой не можеше да си извади грешни умозаключения.

Преместването му криеше много голям риск. По-добре на пръв поглед всичко да изглеждаше не както трябва, отколкото наистина да е така, защото със сигурност бе по-лошо, ако му позволи да се самонарани.

Приспиваше й се все повече, докато зората озаряваше натрупания около тях сняг. Скоро и тя бе заспала.

Снегът не спря да вали цял ден.

 

 

— Още един час и щяха да са мъртви — обясняваше Шигеру. — Тя е направила отвор в подслона, но снегът го е закрил. Задушавали са се бавно.

Хиде погледна към огъня, където спяха владетелят Генджи и Емили. Той бе превързал раните на господаря и бе нахранил и двамата. Щяха да оцелеят.

Шигеру показа на Хиде револвера трийсет и втори калибър.

— Изразходвани са четири куршума и има още два. Мисля, че се е била с нападателите на Генджи. Кой знае? Там, под снега, може да има трупове. — Не каза нищо как ги бе намерил — Генджи и жената полуголи, завити заедно в дрехите си. Той не знаеше дали жената е стреляла и е спасила по този начин Генджи. Знаеше, че го е спасила с тялото си. При раните, които имаше, и загубата на кръв, без нея той би умрял от замръзване.

— Господарю Шигеру — очите на Хиде се бяха разширили от удивление. — Разбирате ли какво се случи?

— Да. Пророчеството се сбъдна. Чужденец, срещнат през Новата година, спаси живота на владетеля Генджи.