Когато атакуваш, изчакай точния момент.

Когато чакаш, балансирай като голям камък на ръба на три хиляди метрова пропаст.

Когато се удаде подходящ момент, се хвърли в атаката като камък, който пада в бездната.

Судзуме-но-кумо (1344)

Фактът, че Кудо не успя да се прибере от планината, не изненада Сохаку. Той се бе надявал неговият съюзник да ликвидира Шигеру. Беше се надявал, но не го бе очаквал. Онова, което го бе изненадало, бе присъствието на нинджи около Генджи. Заедно с Кудо и Сайки той бе един от тримата командири на армията на провинцията. Никога нинджи не бяха следвали флага с врабчетата и стрелите. Поне той не знаеше за това. Възможно ли бе нинджите да бъдат държани в толкова строга тайна, че той да не научи? Изглеждаше невъзможно. Кудо щеше да разбере и да му каже. Сайки щеше да знае и това щеше да е изписано на лицето му. Никой, дори лукав човек като владетеля Киори не би могъл да ги заблуди и тримата. Би ли могъл? Дори да бе успял, приготовленията щяха да се провалят веднага след смъртта му. Споразуменията с нинджите се подпечатваха с лични клетви.

Не беше възможно Генджи да ги е наел еднолично. Та той дори не знаеше къде да ги намери. Неговата област бяха сакето и гейшите, а не шпионите и убийците. А кой нинджа би повярвал на думите на толкова слабоволен човек? Освен ако също не бъдеше заблуден от брътвежите за пророческата му дарба. Не, нинджите бяха дълбоко отдадени на житейските реалности. Не можеха да бъдат подведени лесно.

Всички тези аргументи оставяха само един доста обезпокояващ кандидат. Каваками. Нинджите бяха известни като едни от най-използваните хора от тайната полиция на шогуна. Да не би Лепкавото око да бе планирал да елиминира Сохаку и Кудо, за да отслаби Генджи? Може би никога не е възнамерявал да ги приеме като лоялни нему? Кудо бе загинал в капан, заложен от Каваками в планината. Но и това изглеждаше невероятно. Не беше умен ход. Умен ход, ако Каваками искаше да ги предаде, беше да остави Кудо да убие Шигеру, да помогне на Сохаку да хване в капана Генджи и после да ги убие и тримата едновременно.

Никой от вариантите нямаше смисъл. Сохаку трябваше да си изясни ситуацията, и то скоро, защото в противен случай действията му нямаше да дадат добри резултати, а и той трябваше да действа без отлагане. Имаше със себе си по-малко от осемдесет души. Васалите му в Акаока бяха или мъртви, или вече не му бяха васали. Докато разбере какви са намеренията на Каваками, не можеше да рискува да се върне в Йедо. Вместо защита можеше да го очакват арест и разпити.

Поне семейството му бе на сигурно място. Когато стана абат, те се преместиха в провинцията на тъста му на Кюшу, най-южния от четирите главни острова на Япония. Следователно бяха в безопасност и извън обсега на отмъщението на Шигеру.

Изоставяйки всякаква надежда и страх, той имаше нужда да намери спокойствие в самата същност на своето същество. Тогава основното решение щеше само да излезе на повърхността.

Имаше само едно място, където можеше да постигне това.

Манастирът Мушиндо.

Каваками мрачно погледна през телескопа към флота британски и френски бойни кораби, хвърлили котва в залива Йедо. Арогантност с такава величина бе немислима. Съвсем неотдавна те бяха обстрелвали града. Сега седяха, все едно нищо не се бе случило. Не, дори по-лошо от това. Държаха се, сякаш те бяха засегнатата страна.

Някои владетели на юг бяха обстрелвали чуждестранни търговски кораби в протока Курошима. За отмъщение британците и французите бяха сринали със земята фортовете им, после бяха продължили към Йедо, за да разрушат дворците на оскърбилите ги владетели. Тъй като целта им бе по-широка, както и разбиранията им, чужденците обстрелваха района Цукиджи доста безразборно. Вместо да се разкаят, те поискаха да им се плати компенсация за щетите на търговските им кораби, да им бъде отправено официално извинение от отговорните владетели и обещание от шогуна, че подобни действия няма да се повторят.

Колкото и притеснителни да бяха тези събития, нищо не бе така унизително като съобщенията, които получаваха от бойното поле. Когато британският морски флот се доближи до брега, куражът на самураите във фортовете на Курошима се изпари. Изправени пред дисциплинирани войски, множество мускети и поддържаща артилерия, те избягаха, изпълнени с презрян ужас. Шестстотин години по-рано техните предци безстрашно срещнаха и победиха монголските орди на хан Кублай. Сега те избягаха, без дори да влязат в битка. Какъв срамен ден в дългата история на тяхната история на воини.

Шогунът не беше в състояние да вземе решение за подходящ отговор. Някои буйни глави го съветваха да обяви война на чужденците, на всички едновременно. Други, по-изплашени, но не непременно по-разумни, призоваха незабавно да се приемат исканията на чужденците. Беше необходим консенсус, за да се запази правителството от разцепване. За да го постигне, шогунът предприе безпрецедентна стъпка. Вместо да вземе решение и да излезе с декларация, той покани великите владетели, дори тези, които не му бяха съюзници, да дойдат в Йедо, да се съберат в съвета и да работят с него, за да изковат общ отговор. На практика той предложи подялба на властта с традиционните си врагове, изключените родове, които чакаха от времето на Секигахара да отмъстят на рода Токугава. Сцената за историческото възмездие беше подредена.

Възможността това действително да се случи поболя Каваками. Това означаваше край на търпеливо подготвяните му планове да съсипе претенциозния род Окумичи. Още по-лошо, в тези несигурни времена репутацията на неговите представители за пророчески видения можеше да им позволи да се въздигнат още повече от незаслужената висота, до която те вече бяха издигнати поради мнението на народа. Каваками почти можеше да си го представи.

Генджи щеше да присъства на съвещанието. Щеше да направи някакъв безцеремонен коментар, който шогунът да приеме като сериозен съвет. Щяха да бъдат предприети действия. При едно от онези съвпадения, които, изглежда, често се материализираха около владетелите на Акаока, щеше да се стигне до по-добър резултат, отколкото човек можеше да си представи. Шогунът, който бе в слаба позиция и се хващаше за всяка илюзорна надежда, тогава щеше да реши да назначи Генджи във вътрешния си съвет от консултанти. Не беше необходимо Каваками да е пророк, за да предвиди собственото си бъдеще, ако това се случеше. Отмъстителният Генджи щеше да намери претекст да принуди шогуна да нареди на Каваками да извърши ритуално самоубийство. Беше служил през целия си живот в семейството на шогуна. Но ако неговият господар трябваше да избира, той щеше да избере Генджи. Ако вярваше в онова, в което вярваше шогунът, Каваками би направил същото на негово място. Беше лесно да се справи с шефовете на тайната полиция. Пророците бяха друго нещо.

Какъв неприятен обрат на събитията.

Но, чакай малко. Засега нищо не се бе случило. И нямаше да се случи, ако Генджи не доближеше Йедо. Каваками имаше последен шанс. Този път това трябваше да стане неофициално, тъй като Генджи вече не беше извън закона и всъщност никога не е бил благодарение на прекратяването на действието на Закона за алтернативното жителство със задна дата. Страната беше в безпорядък, а в такива времена се случваха неочаквани неща.

Сохаку бе изпратил съобщение, че временно се оттегля в манастира Мушиндо. Това подразни Каваками. Сега обаче той видя в това изгода. По пътя към Йедо Генджи щеше да мине между Мушиндо и село Яманака. Каваками възнамеряваше да бъде в селото в подходящото време заедно с личните си васали, около шестстотин души. Всички въоръжени с наполеоновски мускети и добре обучени да ги използват. И като се вземеше всичко предвид, се оказваше, че ситуацията не се развива непременно в напълно незадоволителна посока.

Единственото друго притеснение, а то не беше съществено, беше продължаващото загадъчно отсъствие на помощника му Мукай. Каваками бе изпратил трима пратеници до малката северна провинция на тъпака. Никой не се бе върнал. Това бе много странно, наистина много странно. Възможно ли беше някаква неотложност в дома му да го е отвела далеч и да го е погълнала дотам, че да не може да отговори? Каваками си спомни съпругата на Мукай, която бе срещал при няколко неизбежни светски събития. Тя беше почти толкова безлична и невзрачна, колкото съпруга си. Същото можеше да се каже за двете му държанки. Те, изглежда, съществуваха само за да се изпълнят очакванията, че владетел от неговия ранг трябва да има поне две. Немислима бе проява на непреодолима страст.

Рано или късно Мукай щеше да се появи и да изложи напълно рационална, абсолютно отегчителна причина за завръщането си вкъщи. Може би глупашки бе разтълкувал разрешението на шогуна да се напуска Йедо като заповед. Точно такова решение той би взел, без да е инструктиран от Каваками.

Той отхвърли от съзнанието си тази своя грижа. По-неотложни проблеми изискваха вниманието му. Неговите шпиони наблюдаваха Акаока. Хейко все още споделяше постелята с Генджи. Неговата възможност щеше да се появи скоро.

— Първо, настоятелно ви съветвам да не предприемате това пътуване — говореше Сайки. — Второ, ако пътуването бъде осъществено, настоятелно съветвам да се тръгне с военна сила. Не по-малко от хиляда души. Две хиляди ще е още по-добре. Трето, съветвам настоятелно да се пътува в компанията на поне още един господар, за препоръчване някой, който е смятан за надеждно неутрален и от двете страни. Това ще намали вероятността от засада по пътя.

— Благодаря ти за искрената загриженост — рече Генджи. — При други обстоятелства опасността несъмнено би била толкова голяма, колкото се опасявате. Но аз отивам в Йедо по покана на шогуна. Само това е достатъчно, за да ми гарантира безопасно пътуване.

— Преди десет години това щеше да е вярно — съгласи се Шигеру. — Сега шогунът няма вече такъв твърд контрол. Чуждите военни кораби обстрелват столицата му безнаказано. Все по-често неговите съюзни владетели, както и изключените владетели, не зачитат властта му, както им се иска. В много провинции режимите на самите велики владетели са нестабилни. Сайки е прав. Не бива да отивате.

Генджи се обърна към Хиде:

— Ти какво мислиш?

— Независимо дали ще тръгнете, или не, решението е извън моята компетентност, господарю. Ако тръгнете, тогава съм съгласен с господаря Сайки. Трябва да тръгнете с военна сила. Хиляда мъже ще бъдат достатъчни, ако вземете най-добрите.

Генджи поклати глава.

— Ако тръгна към Йедо с хиляда мъже, шогунът ще го приеме като акт на агресия и съвсем правилно.

— Информирайте го своевременно — посъветва го пак Сайки. — Кажете, че ще останете с тях извън града, но близо до равнината Канто, ако шогунът пожелае те да се присъединят към неговите сили срещу чужденците. Можем да използваме за целта манастира Мушиндо.

— Във всеки случай ще спрем там по пътя — рече Генджи. — Емили иска да провери състоянието на сградата на мисията. Имаш ли представа дали строителството изобщо е започнало?

— Не, господарю мой. — Сайки се бореше с раздразнението, което го обзе. Беше много благодарен на госпожа Емили, че спаси живота на Генджи. Той обаче намираше за недопустима загрижеността от нейната неуместна мисионерска работа, за да става обект на такава сериозна дискусия. — Възнамерявате ли да разрешите на госпожа Емили да ви придружи до Йедо?

— Да.

— Тогава трябва да добавя четвърто предложение — рече Сайки. — Четвърто, настоятелно ви съветвам това да не става.

— Дворецът „Спокоен жерав“ е възстановен — възпротиви се Генджи. — Емили трябва да наглежда някои етапи от строителството. Не би могла, ако не е там.

Сайки заскърца със зъби.

— Да не би архитектурата да е една от дарбите й?

— Не. Но нашите архитекти се нуждаят от съвета й за строежа на черквата.

— Черквата?

— Поръчах да бъде изградена малка християнска черква.

— Какво? — Сайки беше поразен.

Шигеру се разсмя, което изненада всички. Случваше му се рядко.

— Защо се притесняваш, Сайки? Преди хиляда години будизмът е бил чуждестранна религия, донесена у нас от китайски и корейски мисионери. Сега той е японска религия, както ние сме японци. След хиляда години същото ще бъде казвано за християнството, което тези чужденци донасят.

Сайки успя да каже:

— Не съм си представял, че сте толкова оптимистично настроен, господарю мой.

— Уча се от племенника си.

— Смятате ли, че е благоразумно да се позволи жена да тръгне на това потенциално рисковано пътуване?

— Не една жена — поправи го Шигеру. — Няколко жени. Госпожа Хейко и Ханако също ще дойдат.

Сайки се въздържа да изрази по-нататък неодобрението си. Той само отбеляза:

— Петото ми предложение е да се отнесем към това пътуване със сериозността, която то заслужава.

— На Хейко й липсва Йедо — настоя Генджи, — а Хиде не бива да бъде лишаван от възможността да си осигури наследник.

— Най-голямата опасност не е преминала — упорстваше Сайки, но не си позволяваше да реагира на фриволната същност на това разсъждение. — Тя предстои.

— А когато дойде, ще я посрещнем — обеща му Генджи. — Дотогава нека не се отдаваме на безсмислено безпокойство.

Сайки се поклони. Каква ирония, ако след като оцеляха от неотдавнашните опасности, загинат по време на пътуването до Йедо. Природата на кармата бе такава и сега той се покланяше колкото на господаря си, толкова и на кармата.

— Слушам и се подчинявам, господарю.

— Благодаря ти, Сайки.

— Колко мъже да подготвя?

— О, мисля, че двайсет-трийсет ще бъдат достатъчно. Няма да останем в Йедо задълго.

— Нашите разузнавачи докладваха, че Сохаку е в Мушиндо — съобщи Хиде. — Ако още координира действията си с Каваками, хилядата мъже, които господарят Сайки предлага, съвсем не са много.

— Мушиндо ще бъде изчистен много преди Генджи да стигне там — намеси се Шигеру. — Безименният изменник скоро ще координира усилията си само с гладните призраци.

— Не мога да повярвам на очите си — възкликна Емили. — Първо ябълковата градина. А после това.

Двамата със Старк седяха сред зимните рози. Цветът им бе най-белият от бялото и най-червеното от червеното, а помежду им се виждаха всички нюанси на розовото — от бледото до наситеното.

Старк каза:

— Тази градина заслужава славата си.

Емили го погледна въпросително.

— Хейко ми каза, че другото име на замъка е „Пазител на розовата градина“.

— „Пазител на розовата градина“ — повтори Емили. — „Облак врабчета“. Каква поезия, за да опишеш крепост, печално предназначена за водене на война.

— Войната е поезията на самурая — обясни й Старк.

— Е, Матю, ти, изглежда, си научил доста за тях по време на неотдавнашното ти пътуване с Хейко.

— Имахме известна възможност да разговаряме — отвърна той. После стисна челюсти. По-добре беше да не казва нищо повече. Хейко бе казала, че ще разкаже всичко на Генджи. Може би щеше да го направи, може би — не. Това бе нейна работа, не негова.

В розовата градина ги заведе Ханако, след като Емили успя да обясни, че предпочита да е навън, отколкото вътре. Прекомерната претрупаност със столове, маси, бюра и лампи в нейната стая й създаваха чувство за клаустрофобия; а гостната, която споделяха със Старк, не беше по-добра. Слугите бяха изнесли неподходящите плюшени кресла, на които седяха. Емили си отбеляза наум да разкаже на господаря Генджи за градинските мебели. Той изглеждаше силно заинтересуван да научи колкото може повече за американската цивилизация, както и за американския език.

— Тя изглежда такова деликатно създание — отбеляза Емили. — Лишенията в пустошта трябва да са й причинили значителен дискомфорт.

— Тя се справи добре. — Старк се опитваше да пренасочи разговора по друга тема. — Вие с господаря Генджи сте преживели повече приключения, отколкото ние. Ако слуховете са верни, ти си ангел, който е направил чудеса, за да спаси живота му.

Емили се обърна и се загледа съвсем нарочно в отдалечения розов храст. Надяваше се той да не е видял червенината, която плъзна по лицето й.

— О, слухове. Знаеш как става. Някой, който не знае нищо, казва нещо и нищото нараства и нараства.

— Хейко не ми прилича на клюкарка. Тя каза, че господарят Шигеру я информирал, че ви намерил с Генджи в снежна къща, която ти си построила. Наистина ли си построила къща от сняг?

— Това бе просто убежище от клони, върху които наваля сняг.

— Тя каза, че господарят Генджи й обяснил, че си запазила него и себе си от замръзване благодарение на познания, придобити от ескимосите.

— През живота си не съм срещала нито един ескимос — отвърна Емили колкото можеше по-твърдо.

— Не си мисля, че си срещала — съгласи се Старк. — Изглежда, тя не го е разбрала добре. Или аз не съм я разбрал. Та как го направи?

— Кое?

— Да останете живи. Бяхте в неизвестност близо два дни в бушуваща снежна буря. Направила си нещо, за да ви предпазиш от замръзване, нали?

— Убежището ни пазеше от вятъра — отговори Емили. Не можеше да лъже. Нито, Господ да й е на помощ, да каже истината. Това щеше да бъде по-притеснително, отколкото тя можеше да понесе. — Въпреки че стените около нас бяха от сняг, те все пак бяха стени. Предпазваха достатъчно от стихията, така че вътре бе забележимо по-топло, отколкото навън.

— Добре е това да се знае — рече Старк, — ако някога попаднем в сходна ситуация.

— Сигурна съм, че няма — уверено заяви Емили. Тя се протегна към един яркочервен цвят. — Чудно ми е какъв сорт е това.

Генджи каза:

— „Американска прелест“.

Емили се обърна и го видя да стои недалеч. Очевидната му веселост й говореше, че е стоял достатъчно дълго край тях, за да чуе поне част от мъчителния й разговор със Старк. Когато забеляза стреса на лицето й, той веднага започна да се държи по-сериозно. Пристъпи към цветето, на което тя се любуваше, измъкна късия си меч и едва докосна стеблото с острието му. Цветето се отдели от храста и падна в ръката му. Бодлите паднаха незабавно, щом ги докосна леко с оръжието си.

Той се поклони и подаде култивираната роза на Емили.

— Благодаря ви, господарю мой.

— Това име е странно за японско цвете — обади се Старк.

— Това име е валидно само тук — обясни Генджи. — Един от моите предци имал… — Той се готвеше да каже видение. Когато си спомни колко много тази дума разстрои Емили, когато я използва, той каза вместо това — … сън. На следващата сутрин той излязъл с прокламация, в която обявил, че най-хубавите рози, които цъфтят в замъка, ще се наричат оттук насетне, „Американска прелест“.

Емили си помисли, че обяснението на Генджи звучи подозрително и прилича повече на поредното твърдение за видения. Но то събуди любопитството й.

— И какво е сънувал?

— Така и не разказал какво точно. Същия ден обединил армията си с хората на рода Такеда. Той бил с тях, когато те атакували укрепленията на Нагашино, може би най-известната кавалерийска атака в националната ни история. Умрял в разгорял се пожар, предизвикан от масирана стрелба на вражески мускети, заедно с хиляди други воини на коне. Оттогава никой не е организирал подобна атака.

— Сънят му ли го е довел до тази лудост?

— Да. Преди нападението той казал на васалите да не се страхуват. Появата на „Американска прелест“ зад стените на „Облак врабчета“ станала сигнал за окончателния триумф на нашия род. Неговият сън, казвал той, го гарантирал.

Преди да успее да се въздържи, Емили каза:

— Е, това звучи доста налудничаво. — Искаше й се да си бе прехапала езика. — Съжалявам, господарю мой, изразих се лошо.

Генджи се разсмя:

— Той се опитал да накара реалността да се приспособи към неговия сън. Лудите хора често го правят. За жалост това не е необичаен недостатък за моето семейство. Нито е правило сънищата да се тълкуват фатално грешно. Неговият приемник оставил прокламацията да служи като предупредително напомняне.

— Това е било твърде умно от негова страна — отбеляза Емили, която се опитваше да поправи непохватния си гаф, като отправи за компенсация похвала.

— Щеше да бъде още по-мъдро, ако той самият я бе запомнил — отбеляза Генджи. — Собствените му сънища го убедили при Секигахара да застане на противниковата на Токугава страна. Бил убит, родът ни почти бил унищожен и ето ни тук, в постоянния списък на най-коварните врагове на шогуна.

Емили почувства едновременно съчувствие и неодобрение. Сблъсъкът между тях предизвика необичайно мръщене на лицето й. Тя каза:

— Това без съмнение са знаци, че подобни сънища трябва да се приемат едно към едно. Само като сънища. В Библията се казва, че пророчеството служи не на тези, които не вярват, а на онези, които вярват.

— Може би. Това не ме тревожи кой знае колко. Аз сънувам значително по-рядко от моите предци.

Докато езикът, устните, дробовете и ларинксът му образуваха тези думи, светът около него изчезна и Генджи се озова на друго място.

Нежен вятър охлажда неговата донякъде трескава кожа.

Бели цветове изпълват клоните над него и насищат въздуха с тяхната сладост.

Ябълковата долина цъфти.

Трябва да е пролет.

Заобикалящата го красота стяга гърдите му и предизвиква сълзи в очите му. Той е щастлив и въпреки това…

Какви са тези противоречиви чувства, които изпитва? Не е сигурен. Бъдещият Генджи можеше да знае. Въображаемият обаче не знаеше. Точно както беше и при първия опит, той се намираше у човек, който тепърва щеше да дойде на белия свят. Ръцете, които държаха юздите, отпуснати върху лъка на седлото, не бяха по-различни от дланите, поднесли розата на Емили. Ако този ден е отдалечен от настоящето, той не е толкова отдалечен от момента, в който той става възрастен.

Генджи оставя коня си да върви накъдето иска. Той няма посока. Чака. Какво? Нетърпението го кара да слезе от седлото. Разхожда се напред-назад. Поглежда нагоре и вижда клона, на който седеше Емили, когато той й подари тази долина. В същия ден Хейко му направи признание. Докато мисли за двете жени, се усмихва.

Красивата гейша, която знаеше повече отколкото трябва.

Наивната чужденка, която знае само каквото иска да знае.

Мисли си за тях и отново се сеща за жестоките ограничения на пророческите видения.

Усеща вибрирането на земята, преди да чуе копитата на галопиращите коне. Когато поглежда към мястото, където започва долината, вижда сграда със стръмен покрив и камбанария. Върху камбанарията има бял християнски кръст. Хиде отминава черквата на Емили, яздейки стремително. Без да го чака да пристигне и да донесе вестта, Генджи отново яхва коня и препуска към „Облак врабчета“.

Слугите са се събрали на двора. Покланят се, когато той пристига. Той не се спира, влиза незабавно в замъка. От другия край на коридора той чува плача на новороденото си дете, който идва откъм собствената му спалня. Отривистите му стъпки го отвеждат бързо там.

Прислужница държи детето, за да му го покаже. Но той се тревожи за майката, а не за детето. Поглежда го само бегло. Преди да е успял да влезе във вътрешната стая, доктор Одзава излиза оттам и затваря вратата след себе си.

— Как е тя?

— Раждането беше много трудно — казва доктор Одзава. Лицето му е мрачно.

— Извън опасност ли е? — пита Генджи.

Доктор Одзава поклаща глава. Покланя се дълбоко.

— Съжалявам, господарю мой.

Само едно, непримесено с нищо друго, чувство го завладява след думите на лекаря. Безмерна тъга. Той се отпуска на колене.

Доктор Одзава коленичи до него.

— Вие сте баща, господарю Генджи.

Генджи е твърде съкрушен от скръб, за да се съпротивлява, когато слагат бебето в ръцете му. Усети някаква искрица в гърлото си. Въпреки че сълзите замъгляват образа, той го разпознава веднага. Виждал го е два пъти преди това.

Веднъж в друго видение.

Веднъж в снежната къща.

Малък сребърен медальон с вграден кръст, върху който е гравирано едно-единствено цвете, може би лилия.

Доктор Одзава беше строг:

— Предупредих ви да не се преуморявате, господарю мой.

Генджи почиваше на леглото в стая с изглед към розовата градина. Не си спомняше как е попаднал тук. Спомняше си само, че припадна.

— Само разговарях.

— Тогава сте говорили прекалено много. Моля ви, говорете по-малко.

Генджи седна.

— Добре съм.

— Хората, които са добре, не припадат без причина.

— Видение — опита се да го подведе Генджи.

— А — доктор Одзава се обърна към вратата. — Ханако.

Вратата се плъзна и Ханако надзърна вътре.

— Да, докторе. — Тя се усмихна на Генджи въпреки тревожното си изражение и му се поклони.

— Донеси чай.

— По-добре саке — поиска Генджи.

— Чай — повтори доктор Одзава.

— Да, докторе — отговори Ханако и се оттегли.

— Да ви го разкажа ли?

— Ако желаете — рече доктор Одзава. Той бе лекар на рода от почти четирийсет години. Преди Генджи негови пациенти бяха Киори и Шигеру. Той знаеше всичко за виденията. — Съмнявам се, че мога да предложа полезни тълкувания. Никога не съм могъл.

— Винаги има първи път.

— Не непременно. Понякога няма първи път.

Генджи описа в най-големи подробности какво е видял, доколкото му бе възможно. Чакаше доктор Одзава да заговори, но той седеше мълчаливо и пиеше чай.

— Това е като първото — обясни му Генджи. — То повече обърква, отколкото просветлява. Коя е майката на детето? Трябва да е госпожа Шидзука от първото ми видение. Детето носи медальона на майка си. Но в първото госпожа Шидзука е жива, а аз умирам, а в това е обратното. Неразрешимо противоречие.

— Така изглежда.

— Според вас какво съм видял — каквото трябва да бъде или каквото би могло да е?

— Всичко, което вашият дядо сподели с мен, се случи. — Доктор Одзава отпи от чая си. — Знам обаче, че той не е споделил всичко. Нищо, което чичо ви каза, не се е материализирало. Досега. Вашето е друго — съвсем различна ситуация. Имали сте две видения и ще имате само още едно. И с това при вас нещата ще приключат. Това обстоятелство е много по-благоприятно, струва ми се, отколкото при Киори или Шигеру. Нито ви е съвсем ясно, нито съвсем неясно. По-скоро е достатъчно, за да увеличи предпазливостта ви.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Как бих могъл? — попита доктор Одзава. — Какво знам за бъдещето? Аз съм просто лекар, а не пророк.

— Подобна философска неутралност не е полезна — рече Генджи. — Имам нужда от съветник.

— Колебая се да предложа нещо, което ще е само мнение, а няма да бъде съвет — каза доктор Одзава.

— Бих го приел въпреки това.

— Тогава трябва да говорите с жена.

— Да — съгласи се Генджи, — но с коя?

— Това трябва да е очевидно.

— Така ли? Кажете ми.

Доктор Одзава се поклони.

— Исках да кажа, че трябва да е очевидно за вас, господарю мой. Вие сте този, който има видения.

Хейко слушаше, без да го прекъсва. Когато той свърши, тя продължи да мълчи. Генджи разбра. За нея не бе лесно да научи, че той ще стане баща на дете от друга жена. Но с кого би могъл да сподели случилото се? Не вярваше на никой друг толкова много.

— Само едно ми е ясно — говореше той. — Преди всичко това да се случи, Шидзука трябва да срещне Емили, защото медальонът, който тя носи, онзи, който дава на детето ни, сега е на Емили. Освен това аз съм напълно объркан.

Тя го попита:

— Не ми ли разказа веднъж за един чужд учител и неговото острие? Не мога да си спомня името му.

— Да не би да се сещаш за историята на Дамокъл и висящия меч?

— Не, не е това. — Хейко се замисли. — Името му приличаше на дзен учителя Хакуин Дзенджи. Хакуо. Хокуо. Окуо. Окао. Острието на Окао. Нещо такова.

— Бръсначът на Окъм.^[1]

— Да, това е.

— Какво по-точно?

— Когато казваш, че нещо ти е ясно, ти не използваш бръснача на Окъм.

— О? Ти развиваш мислене на чужденец?

— Няма какво толкова да развивам. Доколкото си спомням, според Бръснача на Окъм, когато си изправен пред много възможности, е най-вероятно правилната да е онази, която изисква най-просто обяснение.

— Аз се ограничих само до тази част от видението, която може да бъде обяснена. Как да не съм приложил бръснача на Окъм.

— Ти допускаш, че майката е Шидзука, с която все още ти предстои да се срещнеш. Че идентифициращият медальон някак си ще се озове у нея от Емили и после ще отиде при детето. Има по-просто обяснение.

— Не съм успял да го видя.

Хейко му разясни:

— Детето получава медальона направо от Емили.

— Защо Емили ще дава медальона на детето ми?

— Защото то е и нейно дете — отвърна Хейко.

Генджи бе шокиран.

— Това е буквално абсурдно. Също и обидно. И изобщо не е в съответствие с правилото на простотата. За да стане майка на детето ми, ние първо трябва да спим заедно. Аз не виждам обикновен, пряк път към това, а ти?

— Любовта има свойството да улеснява и най-сложните и трудни ситуации — дълбокомислено заключи Хейко.

— Не съм влюбен в Емили, а сигурно и тя не е влюбена в мен.

— Може би не още, господарю мой.

— Никога — настоя Генджи.

— А какво е отношението ви към нея?

— Не изпитвам никакви чувства към нея, не от такова естество, за каквото говориш ти.

— Виждала съм ви да се смеете заедно с нея — не отстъпваше Хейко, — а и тя се смее често във вашата компания.

— Едва не умряхме заедно — отговори Генджи. — Вследствие на това между нас се породи връзка, която нямахме преди, така е. Приятелска, а не любовна връзка.

— Все още ли я намирате отблъскваща и тромава?

— Отблъскваща не. Но само защото свикнах с външния й вид. „Тромава“ е също твърде силен израз. — Генджи си припомни как лежеше в снега и размахваше ръце и крака, за да направи снежния ангел. Представи си я как се изкачва по ябълковото дърво, без ни най-малко да се притеснява. — Предполагам, че по нейния си чуждестранен начин тя е без съмнение невинна красавица.

— Говорите за нея така, сякаш изпитвате привличане към нея.

— Ще призная, че я харесвам. Но от харесването до любовта има дълъг път.

— Преди месец ви се налагаше да мобилизирате цялата си самодисциплина дори за да погледнете към нея. Сега я харесвате. Любовта не изглежда толкова абсурдна.

— Между двете има критично важна разлика. Сексуалното привличане.

— Което тя не предизвиква?

— Да.

— Разбира се, има още по-просто обяснение — продължи Хейко.

— Надявам се и да е по-приятно — заяде се Генджи.

— Вие го казвате това, господарю, не аз. — Хейко погледна към ръцете си, които стискаше в скут. — Едва ли е необходимо да се създадат нови условия, които да отведат вас с Емили в леглото, след като вече сте били там.

— Хейко, не съм спал с Емили.

— Сигурен ли сте?

— Не бих те лъгал.

— Знам.

— Тогава какво се опитваш да кажеш?

— Бълнувахте, когато Шигеру ви намери.

— Бил съм в безсъзнание. Бълнувал съм преди това.

— Преди да ви открие, вие с Емили сте били в покрито със сняг убежище в продължение на един ден и една нощ. — Тя погледна нагоре и впи очи в него. — Господарю мой, спомняте ли си как точно е станало така, че не сте замръзнали?

— Толкова се радвам да ви видя на крака — каза Емили. — Всички ние много се тревожихме. Моля, седнете.

— Благодаря ви — вътрешното аз на Генджи беше в безпорядък. То просто съответстваше на външното аз, което беше в една агония, състояние, което му бе причинено незабавно от погрешната форма на чуждестранния стол. Гръбнакът му излезе от изправеното си състояние, щом седна, а вътрешните му органи се притиснаха неестествено един в друг, препятствайки потока на енергията ки и причинявайки натрупване на опасни токсини. Отлично. Сега беше се разболял доброволно.

— Госпожа Хейко спомена, че искате да разговаряте с мен.

— Каза ли ви защо?

— Обясни ми само, че е по много деликатен въпрос. — Емили го погледна. — Може би беше по-добре аз да дойда във вашите покои, отколкото вие при мен. Може би не сте се възстановили напълно от последния епизод.

— Няма за какво да се тревожиш — успокои я Генджи. — Това беше само умора. Сега съм по-отпочинал.

— Тъкмо щях да пия чай. — Емили отиде до масата, на която имаше чуждестранен чаен сервиз. — Ще ми правите ли компания? Хейко бе достатъчно любезна да ми достави някои английски разновидности.

— Благодаря.

Всяко отлагане бе добре дошло. Как щеше да подхване темата? Не можеше да си представи толкова нехарактерен за мъжа и по-унизителен акт от този да задава въпроси на жена — жена, с която нямаше близки отношения, а отгоре на всичкото — чужденка, дали е спал с нея, защото не можеше да си спомни!

Емили вдигна малка гарафа и сипа малко гъста бяла течност в чашите им. После добави черен чай. Ароматът не можа да прикрие факта, че листата, използвани за варене, са ферментирали. Накрая тя добави захар и разбърка.

Първата глътка предизвика усмивка на лицето й.

— Толкова отдавна беше, бях забравила колко е вкусно.

Генджи опита от странната смес. Щом тя докосна вкусовите му рецептори, той се задави. Любезността му попречи да направи това, което инстинктът изискваше, а то беше да изплюе незабавно отвратителната течност. Пренасищането със захар, силната бергамонтова миризма и напълно неочакваното присъствие на гъста животинска мазнина атакуваха до непоносимост сетивата му. Твърде късно той се сети какво представлява бялата течност — сгъстено мляко от гротескните вимета на крави.

— Има ли нещо, което не е наред, господарю мой?

Силната течност в устата му му попречи да отговори. Той застина и преглътна.

— А, не, просто съм изненадан от вкуса. Нашият чай не е толкова силно подправен.

— Да, разликата е значителна. Чудно е, че се правят от едни и същи листенца.

Те разговаряха за приликите и разликите достатъчно дълго, за да може Генджи да сложи настрана чашата си, без да привлича внимание към факта, че не отпи от нея втори път.

Все още неспособен да мине пряко на причината за посещението си, Генджи се опита да го направи по заобиколен път.

Той започна:

— Когато бяхме заедно в снега, забелязах нещо.

Бузите на Емили веднага пламнаха. Тя сведе поглед към чашата си за чай.

— Господарю Генджи, ще ви бъда задължена в много голяма степен, ако никога повече не споменавате за това.

— Разбирам неудобството ти, Емили, наистина.

— Простете ми, че изразих недоверие, господине. — Тя веднага вдигна зашеметяващо странните си сини очи и го погледна обидено и с неодобрение. — Изглежда, намирате особено забавление в честото и публично споменаване на това.

— За което искрено се извинявам — Генджи се поклони. Сега, когато той се озова в аналогична позиция на силно притеснение, той разбра, че чувствата й не можеха да бъдат много различни от неговите. — Преди не съм се отнасял към притеснението ви със съответното уважение.

— Ако извинението ви е искрено, тогава ще забравите този въпрос веднъж и завинаги.

— Обещавам да сторя така след това. За съжаление за последен път трябва да разговаряме за това.

— Тогава ще ме разберете защо не приемам извинението ви сериозно.

Генджи знаеше един-единствен начин да демонстрира искреността си. Това правеше всеки ден в храма на предците си. Никога не го бе правил пред други живи хора извън двореца на шогуна, а още по-малко си представяше, че ще го стори пред чужденка. Застана на колене и се поклони ниско до пода.

— Питам само защото се налага.

Емили знаеше, че за самурая гордостта е всичко. Видът на владетеля, който се унижава пред нея, предизвика сълзи от срам в очите й. Кой бе самодоволният в случая? Кой бе арогантният? Чия бе суетата? В Книга на Иова се казваше: „Съда Ми ли искаш да обориш, да Ме обвиниш ли, та себе си да оправдаеш?“^[2] Тя също падна на колене и взе ръката му в своята.

— Простете ми за моята егоистична суета. Моля, питайте каквото трябва.

Генджи също бе твърде шокиран, за да отговори веднага. Той бе буквално непривикнал особата му да бъде хваната натясно по този начин. Всъщност, ако някой от телохранителите присъстваше в стаята, главата на Емили сега щеше да се търкаля по пода. Да се докосва великият владетел без разрешение, бе непростима обида.

— Грешката е моя. Не се обвинявай.

— Обвинявам се, трябва — настояваше Емили. — Колко опасна и измамна е гордостта.

Минаха седем минути, преди те да се върнат на столовете си и тя да дойде на себе си в такава степен, че да може да продължи разговора.

— Може да не е било нищо, само плод на бълнуването ми — започна Генджи. — В снега видях едно колие на шията ти.

Емили се протегна към яката на блузата си. В ръката й се появи тънка сребърна верижка, а на верижката висеше медальон с кръст и стилизирано цвете.

— Това ли беше?

— Да — отговори Генджи. — Какво е цветето на кръста?

— Лилия във форма, известна като „фльор де лиз“^[3]. Френските крале са ги използвали като свой символ. Семейството на майка ми е от френски произход. „Фльор де лиз“ е спомен от моите предци.

Тя отвори медальона и се наведе да му покаже какво има вътре — миниатюрен портрет на млада жена, която много приличаше на Емили.

— Това е моята майка на седемнайсет години.

— Възраст, която скоро ще достигнеш.

— Точно така, откъде знаете?

— Попитах те, когато правеше снежния ангел.

— Разбира се. — Когато си спомни, тя се усмихна. — Вие не се впечатлихте много от моя ангел.

— Това е провал на възприятията ми, а не на твоето изкуство.

Емили се облегна и въздъхна облекчено.

— Е, това не е толкова лошо. Очаквах — не знаех какво очаквах, но си помислих, че линията на въпросите ще е много по-неприятна.

Нямаше как да избегне задаването на по-трудния въпрос.

— Не съм свършил — рече Генджи.

— Давайте тогава. Готова съм.

Тя наистина изглеждаше толкова готова, колкото и се чувстваше, което всъщност не означаваше, че е истински готова. Но тъй като нямаше какво друго да се направи, той продължи:

— След като бях ранен, спомените ми са откъслечни и неясни. Спомням си, че лежахме заедно с теб. Голи. Така ли беше?

— Да.

— Правихме ли нещо друго, освен да лежим заедно?

— Какво имате предвид?

— Любихме ли се?

Емили извърна глава, шокирана, че е възможно той дори да споменава подобно нещо. Макар да изглеждаше невъзможно, по бузите й изби още червенина.

— За мен е много важно да знам — обясни й Генджи.

Тя не можеше нито да го погледне, нито да каже и една дума.

Накрая, след като тишината премина от мигове в минути, Генджи се изправи.

— Ще забравя този разговор и събитията, довели до него.

Той плъзна вратата и пристъпи навън в коридора. Вече затваряше вратата, когато тя заговори.

— Топлехме се — каза Емили, — за да спасим живота си. Нищо повече. Ние не… — Да говори с точните думи бе мъчително. — Не се любихме.

Генджи се поклони дълбоко.

— Много съм ти благодарен за твоята искреност.

Той си тръгна, без да изпита облекчението, което очакваше. Емили още не беше бременна. Срещата с госпожа Шидзука също предстоеше. Това бяха добри неща. Ала надеждите му бързо се топяха. Другата възможност, за която спомена Хейко — той да се влюби в Емили, — вече не беше толкова невъобразима, колкото му изглеждаше. По време на посещението му, докато бе говорил за времето, което бяха прекарали в снега, и си бе спомнил какво бе видял и почувствал и бе наблюдавал невинните емоции, толкова неконтролируемо показани от нея, се случи нещо наистина неочаквано.

Той бе установил, че се възбужда.

— Продължавам да смятам, че владетелят Генджи и господарят Шигеру ще поведат нашия род към неговото унищожение — говореше Сохаку. — Следователно не съжалявам за моето решение.

Той бе извел седемдесет и девет самураи от планината и ги бе върнал в манастира Мушиндо. Шейсетте, които бяха останали, се бяха събрали пред него в залата за медитация. Останалите бяха изчезнали преди срещата. Сохаку не се съмняваше, че не след дълго ще ги последват още. Събитията вървяха срещу него.

Не беше успял да убие двамата останали наследници на рода Окумичи.

А главата на Кудо се разлагаше вече, набучена на копие пред „Облак врабчета“. Прокламацията на шогуна за прекратяване на действието на Закона за алтернативното жителство бе направила човек извън закона Сохаку, а не Генджи.

Каваками настояваше все още, че плановете им могат да успеят. Той можеше да си позволи да говори така. Беше ръководител на тайната полиция и велик владетел на Хино. Имаше си място и го знаеше. А Сохаку нямаше нищо. За него не бе останало нищо освен финален смел удар. Без значение беше, че той няма да промени нищо, независимо дали резултатът щеше да е победа или поражение. Единственото важно съображение беше как ще умре, как ще го запомнят семейството и враговете му. Някога бе командвал най-добрата кавалерия от всички владения в Япония. Предпочиташе атаката пред по-пасивното ритуално самоубийство.

Според неговите разузнавачи Генджи бе напуснал Акаока и бе потеглил към Йедо, придружен от по-малко от трийсет самураи. Сега Сохаку разполагаше с два пъти повече мъже. Нямаше да ги има задълго. Съмняваше се, когато напусне храма, че с него ще бъдат и десет души.

Сохаку каза:

— Утре сутринта ще срещнем владетеля Генджи в битка. Освободени сте от клетвите си за вярност към мен. Призовавам ви или да потърсите помирение с него, или да отидете на служба при друг господар.

— Празни думи — избухна гневен мъж на четвъртия ред. — Независимо дали сме освободени от клетвите си или не, ние все още сме обвързани от нашите действия. Помирението е невъзможно. А и кой господар ще приеме изменници като нас?

— Ти да мълчиш — сгълча го един друг мъж. — Рисковете ти бяха известни. Приеми съдбата си като мъж.

— Ти приеми твоята — отвърна гневният мъж. Изведнъж мечът му проблесна. Кръвта пръсна от срязаните артерии на мъжа, който му бе направил забележка. Нападателят си проправи път през първите три реда, които го деляха от Сохаку.

Сохаку нито хвана, нито измъкна меча си.

Мъжът бе почти до него, когато друг самурай го съсече откъм гърба.

— Простете му, преподобни абате. Семейството му не успя да избяга от Акаока навреме.

— Няма какво да му прощавам — отвърна Сохаку. — Всеки човек взема решенията си сам за себе си. Ще оставя тук мечовете си и ще отида в колибата за медитация за един час. После ще се върна. Ако някой от вас желае да ме придружи в битката, нека чака тук.

Никой не се отнесе сериозно към поканата му да отиде и да го убие. Когато се върна в залата след час, двата трупа ги нямаше. Всички други самураи бяха по местата си. Щеше да разполага с петдесет и осем мъже срещу трийсетте на Генджи.

Сохаку се поклони ниско на лоялните си васали.

— Нямам думи, с които да изразя благодарността си към вас — рече той.

Смелите и обречените отвърнаха на поклона му.

— Ние сме тези, които сме благодарни — обади се мъж от първия ред. — Не бихме могли да последваме по-добър господар.

— Преподобният абат отказва да координира атаката си с вашата — съобщи пратеникът. — Той ще потегли от манастира на разсъмване.

Каваками разбра. Сохаку знаеше, че смъртта е неговата съдба, независимо какво щеше да се случи с Генджи, затова бе избрал да умре с меч в ръка. Вече не се тревожеше дали ще успее, или ще се провали в кампанията. Това бе станало без значение.

— Предайте моите благодарности на преподобния абат за това, че ме информира за действията си. Кажете му, че ще се моля на боговете за неговия успех.

— Господарю.

Каваками бе с шестстотинте си мъже в село Яманака. От тях едва сто бяха първокласни фехтовачи. Те бяха там, за да защитават другите, полк от мускетари, срещу пряка атака. Той не очакваше да се стигне до това. Въпреки че силите на Сохаку надхвърляха тези на Генджи в съотношение две към едно — това, в случай че при него се задържат всичките му хора, в което Каваками се съмняваше, — атаката му щеше да бъде пълен провал. Щеше да се провали, защото единствената му грижа бе да демонстрира смелостта си, а не да победи. За жилав кавалерист, какъвто беше Сохаку, се очакваше да причака Генджи в прохода Мие. Там склоновете бяха идеални за атака от върха към подножието от две страни. Ако направеше това срещу военна сила като формированието на Каваками, той и всичките му хора щяха да бъдат съсечени много преди да са успели да пролеят и една капка кръв с техните мечове. Но хората от рода Окумичи не бяха стрелци с мускети. Подобно на Сохаку, те бяха живи реликви от друга епоха. Щяха да срещнат атаката с атака и двете страни да влязат в стълкновение с катани и уакидзаши, с юми, яри, нагината и танто, с оръжията и безразсъдната смелост на древните си предци.

Бяха обречени, всичките. Сохаку щеше да умре в прохода Мие. Генджи и Шигеру щяха да срещнат смъртта в Мушиндо, където ще отидат, след като победят Сохаку. Каваками, разбира се, ще ги чака там. Ще вземе главите на последните господари от рода Окумичи и ще ги занесе в храма на предците си в провинция Хино.

След двеста и шейсет години битката при Секигахара щеше да свърши.

В продължение на няколко продължителни сеанса Генджи изслуша разказа на Шигеру за неговите видения. Чичо му описваше толкова странни събития, че те можеха да се случат само в далечно бъдеще, ако изобщо това станеше. Устройства, които позволяваха да се осъществяват комуникации на огромни разстояния. Летящ кораб. Въздух, който не можеше да се диша. Вода, която не можеше да се пие. Вътрешно море, което сега бе пълно с морски дарове, претъпкано с умираща риба, а бреговете му населени от деформирани негодяи. Такава пренаселеност, че хората се блъскат един в друг, натоварени в каруци с дължина от няколко мили и това не им прави впечатление. Навсякъде огромен брой чужденци, а не само в ограничените райони на Йедо и Нагасаки. Толкова кръвопролитни и разрушителни войни, че цели градове изчезват в пламъци само за една нощ.

Генджи реши да запише думите на Шигеру за семейните анали и да ги остави за следващите поколения. Те вече не носеха никаква полза. Надеждата му, че собствените му видения ще се изяснят чрез тях, бяха напълно осуетени. С едно-единствено неочаквано изключение.

Във видението на Генджи за собствената му смърт той бе видял нещо, което се явяваше във всяко видение на Шигеру — нямаше никакви мъже с вързани високо коси, мечове или кимона. Самураите бяха изчезнали. Колкото и невероятно да изглеждаше, поне това щеше да се случи в живота на Генджи.

Той погледна към мъжете, които яздеха с него. Беше ли това наистина възможно? Дали през няколко кратки години нямаше да бъдат пометени от чуждестранно пълно завладяване на Япония, както смяташе Шигеру?

Хиде и Таро бяха от двете му страни. Хиде каза:

— Господарю мой, наближаваме прохода Мие.

— Смяташ ли, че там наистина ни дебне опасност?

Таро потвърди:

— Да, господарю. Абат Сохаку е мой командир от пет години. Това е точно теренът, който предпочита. Може да атакува на скорост от двете страни на долината.

— Много добре — отговори Генджи. — Кажи на Хейко и Ханако да отстъпят с Емили и Матю.

— Да, господарю — рече Хиде. — Колко мъже да оставя да ги пазят?

— Никой. Ако Сохаку ни причаква, той няма да се занимава с тях. Единствените, които го интересуват, сме ние с чичо ми.

— Господарю.

Генджи се обърна към Сайки.

— Ти не изказа съображенията си.

— Вашите инструкции са доста уместни, господарю мой, и пълни. Нямам какво да добавя. — Сайки беше спокоен. Каквото щеше да се случи, щеше да се случи. Не знаеше дали ще живее, или ще умре. Знаеше само, че ще действа като лоялен васал. Това му бе достатъчно да знае.

Хейко не беше доволна от инструкциите, които получи. Въпреки това им се подчини. Вече бе обещала, че ще се подчинява, като условие да получи извинение.

Докато аз кажа, ти ще си само гейша. Няма да използваш другите си умения нито срещу Сохаку, нито срещу Каваками. Договорихме ли се?

Мога да се съглася за Сохаку, но не и за Лепкавото око. Той трябва да бъде елиминиран в първия възможен момент.

Не съм искал мнението ти. Съгласна ли си или не? Изражението му не издаваше и най-малко чувство за хумор.

Да, господарю мой, съгласна съм.

И ето я сега, облечена в пъстро, многопластово кимоно за пътуване — много красиво и напълно неудобно, ако трябваше да влезе в битка. Яздеше на седло кобила, която бе точно толкова спокойна, колкото и онази, която носеше Емили. Изобщо нямаше оръжия, като се изключат ръцете й.

— Госпожа Хейко? — повика я Ханако.

— Да?

— Ако ви дотрябват, в дясната чанта на седлото ми има кинжали за хвърляне, а в лявата чанта — къс меч.

— Господарят Генджи ми забрани да ги нося.

— Не ги носите вие, госпожо, а аз.

Хейко се поклони от благодарност.

— Нека се надяваме, че няма да потрябват.

Емили се обърна към Старк:

— Какво ще стане, ако човекът, когото търсиш, не е в манастира?

— Тогава ще продължа да го търся.

— Ами ако е умрял от епидемията?

— Не е.

Чрез Хейко той бе разговарял с Таро за монаха чужденец в Мушиндо. Японците го наричаха Джимбо, което бе съкратена форма от името на мъжа. Джим Боханън. Тъй като японската дума за монах бе „бодзу“, това бе също и каламбур. Както и да се бе нарекъл, описанието му като Етан Круз пасваше точно.

— Какво е каламбур? — попита Старк.

Игра на думи, обясни му Хейко — в случая един звук предаваше повече от едно значение.

О, да.

Хейко и Старк се спогледаха. И двамата се разсмяха. Старк каза, предполагам, че ще трябва да ме учиш на английски, преди да започнеш да ме учиш на японски.

— Не знам с какво те е засегнал — обърна се към него Емили, — но отмъщението е горчив плод. По-добре е да простиш. В Библията се казва, че ако простиш на хората техните грехове, небесният Отец също ще ти прости.

— Амин — отговори Старк.

— Шигеру не е с тях — съобщи разузнавачът.

— Разбира се, че не е — каза Сохаку. — Той обикаля, за да ни направи засада, когато ние направим засадата, която той очаква, че ще направим.

Той се засмя и заместникът му се засмя заедно с него. Подобно на всички обречени хора, те бяха в леко приповдигнато настроение, понеже все още стъпваха по земята, и бяха напълно лишени от страх. Един от тях извади мускета си от калъфа, огледа го така, сякаш го виждаше за пръв път, и го хвърли на земята. Другите мускети също започнаха да падат, докато всички бяха изхвърлени.

Сохаку се обърна към петте реда кавалеристи зад него.

— Готови ли сте?

Един самурай се изправи на стремената, вдигна копието си и изкрещя с всичка сила.

— Десет хиляди години! — Не след дълго неговият вик бе подет от всички. Мъжете, които се смееха малко преди това, сега плачеха и крещяха едни и същи думи в един глас.

— Десет хиляди години!

Сохаку измъкна меча и пришпори коня си в атака.

Емили чу силни възклицания откъм пътя пред тях.

— Банзай! Банзай! Банзай!

— Да не би някой да приветства владетеля Генджи? — попита тя.

— Да — потвърди Хейко.

— Какво означава „банзай“?

— Древен начин да се каже „десет хиляди години“. Истинското значение е по-трудно за обяснение. Може да се обясни като израз на най-дълбока искреност и вярност. Изговарящият го изразява готовността си да размени вечността за един кратък момент.

— А, тогава това са съюзници на владетеля Генджи — заключи Емили.

— Не — отвърна Хейко. — Това са смъртните му врагове.

Старк извади и двете си оръжия и пришпори коня си към Генджи.

Когато навлязоха в прохода, хората на Сохаку не бяха посрещнати от контраатака, както очакваха, а от град мускетен огън, който идваше откъм дърветата на левия им фланг. Четвърт от тях паднаха, повечето, защото техните коне бяха ударени. Следвайки командира си, останалите заобиколиха фланга и атакуваха по посока нагоре, към линията на дърветата. Мускетният огън се изсипа още на два пъти и бе много по-опустошителен. Едва тогава хората на Генджи отново станаха кавалеристи и предприеха атака извън прикритието на дърветата.

Сохаку се насочи право срещу Генджи. Той си проби път през първите двама мъже, които срещна. Следващият, Масахиро, беше самурай, когото той бе обучавал и бе обучил добре. Масахиро отклони острието, насочено към него и блъсна коня на Сохаку със своя. Сохаку усети, че коляното му прищрака. Като използва само единия си крак, за да се уравновеси на стремето, той се приведе с цялата си тежест напред, за да попречи на Масахиро да нанесе смъртоносния удар. Това забавяне спаси живота му.

Старк яздеше до Генджи с револвер във всяка ръка и застрелваше доближилите се най-близко нападатели. Стреля единайсет пъти и деветима от хората на Сохаку паднаха мъртви на седлата си. Енергичните усилия на Масахиро държаха Сохаку на дистанция. Това бе единствената причина, поради която дванайсетият куршум не влезе в сърцето му. Той видя Старк да насочва огромен револвер срещу него и забеляза струйка дим. Странно, но не чу нищо. Невидим удар с огромна тежест порази лявата страна на гърдите му. После чувството за безтегловност като че ли щеше да го издигне в небето. Той се хвърли напред и се прилепи към шията на коня, като се опитваше да не губи съзнание и се бореше яростно да се задържи на седлото.

— Преподобни абате! — Някой хвана юздите му, но той не бе с достатъчно ясен разсъдък, за да разбере кой. — Дръжте се!

Един кон галопираше под него. Колко срамно бе да умре от огнестрелна рана, без нито веднъж да е кръстосал меч с господар от рода Окумичи.

Когато чу виковете на хората на Сохаку, Шигеру разбра, че е допуснал грешка. Никой не го чакаше в засада. Той препусна към хребета на хълма точно навреме, за да види атаката. Докато пристигне, всичко бе свършило.

Сайки го уведоми:

— Загубихме шестима души. Сохаку тръгна право срещу нашите мускети.

— Това е препотвърждение на Нагашино — отбеляза Генджи. — Той използва тактика, която се е провалила преди триста години.

— Тя обаче беше подходяща за целите му — намеси се Шигеру. Той слезе от коня си и започна да разглежда мъртвите врагове.

— Не е сред убитите — каза му Сайки. — След като мистър Старк го застреля, един от хората му го отведе.

— И ти го позволи?

— Не съм стоял на едно място — оправда се Сайки. — По-неотложни дела изискваха вниманието ми.

Шигеру не си направи труда да отговори. Той отново скочи на коня и го пришпори към манастира Мушиндо.

— Този метод на водене на битката е много ефективен, господарю мой — рече Сайки.

— Не виждам да си толкова доволен, колкото показват думите ти — отговори Генджи.

— Аз съм стар човек — оправда се Сайки. — Моят начин е старият начин. Участието в битка, която се решава от огнестрелни оръжия, не ми носи радост.

— Дори когато си на печелившата страна?

Най-сетне Сайки се усмихна.

— По-добре е да си на печелившата страна. Това поне мога да приема с щастие.

Не им отне много време да огледат мъртвите врагове. От уважение към Емили Генджи забрани обезглавяването и дори нареди телата да бъдат покрити колкото може по-добре, докато тя минава край тях.

Той си помисли, че Шигеру ще намери Сохаку бързо и ще го чака, когато той наближи манастира Мушиндо. Бившият му кавалерийски командир, изглежда, имаше смъртоносна рана от куршума на Старк. Не би могъл да язди надалеч. Но когато Генджи наближи стените на манастира, чичо му не се виждаше никъде. Очевидно Сохаку бе останал жив достатъчно дълго, за да се наложи по-продължително преследване.

Сайки предложи:

— Господарю мой, моля, почакайте тук, докато се уверим, че не ви очакват никакви уловки. — Той се запъти напред с Масахиро.

— Точната ви стрелба е впечатляваща — каза Генджи на Старк. — Сигурно в Америка малцина могат да се сравняват с вас.

Силна експлозия попречи на Старк да отговори.

Залата за медитация се разпадна и оттам се разхвърчаха обломки във всички посоки. Неколцина от придружаващите ги бяха ударени и намериха моментално смъртта си. Част от тежка греда счупи предните крака на коня на Генджи и хвърли животното и ездача на земята. Почти в същия момент заобикалящата ги гора избухна в масиран мускетен огън.

Хейко затегли Емили от седлото и я покри със собственото си тяло. Ако тя щеше да е майката на наследника на Генджи, не биваше да бъде наранена. Всички около тях — хора и коне — загинаха. Телата им поглъщаха куршумите, които продължаваха да летят из въздуха. Хейко не можеше да вдигне глава, за да види какво става с Генджи и Старк. Тя се молеше безмълвно на Амида Буда да ги защити с лъчистата си благодат.

Сякаш в отговор на молбата й откъм гората се чуха гласове:

— Прекратете огъня! Прекратете огъня!

Стрелбата спря. Друг глас каза:

— Господарю Генджи! Господарят Каваками ви поканва да се приближите и да обсъдите условията на вашата капитулация.

Хейко видя Таро и Хиде да измъкват Генджи изпод мъртвия му кон. Той каза нещо на Хиде. Главният телохранител се изсмя и се поклони на господаря си. После каза:

— Господарят Генджи кани господаря Каваками да се приближи и да обсъдим условията на неговата капитулация!

Предчувствайки подновяването на атаката, всеки оцелял от придружителите на Генджи се притисна още по-силно към земята. След няколко мига тишина откъм гората дойде отговор.

— Господарю Генджи! Вие сте обкръжен от шестстотин души! С вас има жени и чужденци! Господарят Каваками ще гарантира живота им, ако се срещнете с него!

Хиде отбеляза:

— Очевиден трик.

Генджи бе на друго мнение.

— Може би не. Той не се нуждае от трикове. Ние не можем да избягаме. Достатъчно е само да стегне обръча с огнестрелните оръжия около нас и много скоро ние ще бъдем мъртви.

— Господарю мой — разтревожи се Хиде, — несъмнено вие не приемате неговата покана?

— Приемам я. Очевидно той иска да ми съобщи нещо достатъчно неприятно, щом е готов да отложи удоволствието да ме убие.

— Господарю — намеси се Таро, — щом ви хване веднъж, той никога няма да ви пусне.

— О? Нима го предвиждаш? — Това заглуши всички протести, както Генджи си знаеше. Всяко позоваване на пророчествата вършеше работа.

Удоволствието, което Каваками изпитваше, изискваше възможно най-дългото протакане. Той посочи към разнообразната храна и питиета, които адютантът му бе сервирал пред Генджи.

— Няма ли да се възползвате от възможността да се подкрепите, господарю Генджи?

— Благодаря ви за гостоприемството, господарю Каваками, но няма.

Каваками се поклони, с което даде знак, че не се е почувствал обиден от отказа на госта си. Генджи каза:

— Признавам, че не мога да видя причината за тази среща. Изглежда, нашите позиции са на двете крайности. Моите заместници смятат, че възнамерявате да ме задържите.

— Дадох думата си за обратното — отвърна Каваками — и смятам да я удържа. Исках да ви видя преди смъртта ви, която и двамата знаем, че е предстояща и неизбежна, така че най-сетне всичко между нас ще се изясни.

— Говорите така, сякаш сме чужденци. Яснотата и окончателността са онова, към което те се стремят и следователно, което намират. Ние сме безкрайно по-изтънчени. — Генджи се усмихна. — Вечната неопределеност е същността на нашето разбиране. Следователно нищо между нас няма да се изясни и няма да има край, независимо кой ще продължи да живее и кой ще умре днес тук.

— От вашите думи някой би си помислил, че има съмнение кой ще е това.

Генджи се поклони.

— Аз съм вежлив. Изобщо няма съмнение.

Каваками не допусна скандалният подтекст на Генджи да го ядоса, нито постоянната му усмивка да го подразни, както обикновено ставаше. Вместо това той също се обърна с усмивка на лице и продължи да говори в приятелски дух.

— Разбира се, аз не претендирам, че съм вечен. Не съм нито дете, нито идиот, нито чужденец, за да повярвам в подобна небивалица. Имах предвид да изясня онова, което подлежи на изясняване, и да сложа край само на онова, на което може да се сложи край. Основният ми мотив, и аз не се колебая да го призная, е, че по този начин ще изпитам удоволствието окончателно да разоблича фалша на пророческите ви способности.

— Самите тези способности са с двойствена натура и аз съжалявам заради вас, че този аспект на вашия предполагаем триумф няма да се материализира.

— Моля, спестете си съчувствието към онези, които ще се възползват от него, тъй като вие сте способен да го гарантирате. — Каваками направи знак с поглед. Адютантът му пристъпи напред с дървена кутия, загъната в бяла коприна, поклони се и я сложи между Генджи и Каваками. — Позволете ми честта да ви поднеса този подарък.

— Тъй като нямам какво да ви подаря в замяна, трябва да отклоня любезното ни предложение.

— Самото приемане на подаръка ще бъде за мен дар с още по-голяма стойност.

Генджи знаеше какво има в кутията, не от някое видение, а защото го разбра по изражението на лицето на Каваками. С поклон той пое кутията, развърза коприната и я отвори.

Шигеру яздеше, без да бърза, към манастира Мушиндо, тялото му бе отпуснато, а по лицето му нямаше и следа от загриженост. Сетивата му обаче бяха нащрек. Знаеше, че ще открие Сохаку и беше сигурен, че ще го убие без особено затруднение. По-сериозният проблем бе Каваками. Атаката на Сохаку — смело нападение по един фронт с кавалерия без подкрепата на пехота — очевидно не бе част от стратегия, която е дело на Каваками. Това означаваше, че някъде напред е заложен друг, по-хитър, много по-смъртоносен капан. Лепкавото око никога не би предприел открита атака, независимо колко голямо бе численото му превъзходство в хора и оръжия. По-скоро щеше да прибегне до някаква форма на засада. Точни стрелци най-вероятно, които стрелят от далечно, безопасно разстояние.

Той навлезе в долината под манастира, шмугна се в малка горичка и изчезна.

— Къде е той? — попита първият стрелец.

— Говори тихо — изшътка вторият. — Шигеру има уши на вещица.

— Ама къде отиде?

— Спокойно — обади се третият стрелец. — Спомнете си каква награда ще получим, ако отнесем главата му.

— Там. Видях нещо да се движи между дърветата.

— Къде?

— Там.

— А, да, виждам го. — Първият стрелец въздъхна с облекчение.

— Чакай. Това е само кон.

— Какво?

Тримата стрелци се приведоха напред.

— Не виждам никакъв кон.

— Там. Не, това е само сянка.

— Ще изляза оттук — не издържа първият стрелец. — Златото не е необходимо на мъртвеца.

— Спри, глупако. Където и да е, той е твърде далеч, за да ни причини каквото и да било. Трябва да прекоси това открито място. Ще бъде лесно да го застреляме.

Вторият стрелец скочи и хукна след първия.

— Щом е толкова лесно, ти го направи.

— Глупаци! — Но третият също стана и последва втория.

— Нещо става. Виж. — Един от тримата стрелци на втори пост посочи тримата мъже, които напуснаха позицията си на съседното възвишение.

— Млъкни — сгълча го водачът — и се скрий.

Мъжът изпълни нареждането. Но започна да се оглежда нервно във всяка друга посока освен надолу, към долината.

Три поста стрелци. Вече два, след като първият бе изоставен. Шигеру продължи да чака. След минути останалите стрелци също избягаха.

Шигеру се намръщи. Трудно бе да се наблюдава подобна липса на дисциплина дори да се проявяваше само сред враговете.

Той отново пришпори коня си напред.

— Татко.

Беше детски глас. Синът му.

— Нобуйоши?

Отговор не последва.

Той се огледа на всички страни и не видя нищо. Щеше да приеме на драго сърце видението, ако то можеше да върне Нобуйоши при него, дори за най-кратък момент, дори като вампир, прогизнал в кръв, който държи собствената си глава в ръцете си и проклина Шигеру.

— Нобуйоши?

Насилваше се да види онова, което го нямаше. Толкова пъти преди това бе виждал против желанието си. Сигурно веднъж, поне веднъж би могъл да види каквото желаеше?

Ала пред погледа му бяха единствено дърветата и зимното небе. Никакви видения, никакви халюцинации, никакви срещи с мъртвите. Беше ли чул изобщо глас?

— Господарю Шигеру. Правите ми чест. — Сохаку яздеше по пътеката напред, придружен от един самурай. Отвлечен от мисли по сина си, Шигеру едва не се сблъска с него. Сохаку не показваше никакви признаци, че има огнестрелна рана, както бе съобщено. Оръжието му беше безупречно, тялото му — изправено, а гласът му, когато заговори, силен.

— Изобщо не си представяй подобно нещо. Идвам за главата ти. Нищо повече.

Сохаку се разсмя:

— Ще бъдете разочарован. Надценявате я. От моята несъмнено нямам голяма полза. А ти, Йоши, от твоята?

— Не, преподобни абате, съжалявам, но не.

Шигеру пришпори коня си в атака. След миг Сохаку и Йоши отвърнаха. Още миг, преди да се срещнат, Сохаку се приведе напред на коня си и нанесе удар нагоре към Шигеру и неговия кон. Йоши атакува в долната част. Шигеру, предчувствайки и двете движения, парира удара на Сохаку и избегна удара на Йоши, като разсече до половината бедрото на Йоши и разкъса бедрената артерия. Йоши усети как Шигеру се завъртя с коня си. Сохаку, забавен от счупеното си коляно, не беше в състояние да води битката с Шигеру, както би могъл като напълно здрав. Когато се обърна, Шигеру вече го нападаше отляво. Сохаку се извъртя на седлото и блокира ниския удар на Шигеру с катаната, а с по-късия уакидзаши в лявата си ръка Шигеру преряза с лекота ставата на дясното рамо на Сохаку.

Сохаку изживя всеки следващ момент така пълноценно, че нямаше чувство за последователност.

Кръвта плисна от мястото, където преди бе ръката му. Виждал ли бе преди по-ярка кръв?

Ръката му още стискаше меча, само че сега мечът и ръката бяха на необичайно разстояние от него — на земята при копитата на коня му.

Той се носеше в безтегловност из въздуха, земята бе отгоре, небето — отдолу.

Лицето на Шигеру се появи пред него, изпръскано с кръв, изпълнено с мъка. Сохаку бе обзет от съчувствие, което не можеше да изрази с думи.

Слънчева светлина проблесна от острието, което изписа дъга във въздуха. Той позна елегантната форма, металургичната марка в единия край и почти белия цвят на стоманата. В страната имаше само два меча като този. Катаната и уакидзаши, наричани заедно „Ноктите на врабчето“.

Обезглавеното тяло падна под него. То беше без дясна ръка. Тя държеше оръжието. Това не бе важно.

Сохаку се изгуби в безкрайната ярка светлина на състраданието на Амида Буда.

Шигеру вдигна главата на Сохаку и го погледна в лицето. Ако бе имал някакви мисли за това колко често напоследък бе убивал приятели и роднини, вече ги нямаше.

— Огън!

Тринайсет от четирийсетте малки мускетни гюлета, които прелетяха във въздуха към него, намериха целта си. Въпреки че го повалиха, нито едно от тях не го нарани фатално. Шигеру се изправи на крака. Докато стоеше, катаната падна от парализираната му дясна ръка. Куршумите бяха раздробили ръката от лакътя надолу. Той затича към дърветата срещу тези, от които бе дошъл огънят. Почти бе стигнал до тях, когато двайсет стрелци с мускети излязоха от прикритието си пред него и стреляха почти в упор.

Той падна втори път. Когато се опита да стане, не успя да помръдне дори пръста си. Не се изненада, когато видя Каваками да го гледа.

— Отрежи му главата — нареди Каваками.

— Той е още жив, господарю мой.

— Чакайте тогава. Донесете ги тук. Покажете му ги. — Адютантът вдигна „Ноктите на врабчето“, така че Шигеру да ги види. — Моля, вижте, господарю Шигеру. — Двама мъже го привдигнаха. Трети започна да удря катаната и уакидзаши, докато не ги разполови.

— Добре — каза Каваками. — Сега му отрежете главата.

Каваками се увери, че триумфалното изражение на лицето му изпълни очите на Шигеру. Колко удовлетворително беше, че това бе последното нещо, което великият воин щеше да види през несретния си живот.

Ала виденията на Шигеру го бяха отвели другаде.

— Татко! — викаше Нобуйоши, докато тичаше към Шигеру. Нямаше кръв, нито отрязана глава, нито проклятия. Момчето се смееше и теглеше малко цветно хвърчило във формата на пеперуда. — Виж какво ми направи братовчедът Генджи!

— Нобуйоши — промълви Шигеру и се усмихна.

Каваками бе приготвил главата на Шигеру според изтънчения етикет. Очите бяха затворени, лицето бе изчистено, без следа от болка или страдание, косата бе безупречно сресана, а ароматът на сандалово дърво почти напълно маскираше миризмата на кръв и започналото разлагане.

— Благодаря ви, господарю Каваками — рече Генджи. — Вашето благородство ме изненадва. Мислех, че ще предпочетете да я подарите на вашите предци.

— О, ще го направя, господарю Генджи. Моля ви, не се обременявайте с тази грижа. Когато вие умрете, ще възстановя както вашата глава, така и тази.

— Мога ли да попитам за местонахождението на тялото? Когато се върна в „Облак врабчета“, ще трябва да бъде извършена пълна кремация.

Каваками се разсмя, въпреки че не му беше до смях. Гостът му не реагира с ужас и страх, както Каваками очакваше. Ако Генджи имаше надежда за спасение, тя трябва да беше свързана с чичо му. Гледката на отрязаната глава на Шигеру би трябвало да го пречупи. Той даде знак на адютанта си, който затвори кутията и отново я зави с коприната.

— За жалост, тялото му, както и трупът на абат Сохаку бяха в залата за медитации. Можете да приемете, че кремацията вече е била извършена.

— Благодаря ви отново за вашата гостоприемност. — Генджи се поклони и се приготви да си тръгне.

— Моля, не бързайте. Трябва да обсъдим още нещо.

Генджи отново седна. Леката, постоянна, дразнеща усмивка бе все още изписана на устните му. Но не за дълго. Каваками искаше да обуздае гнева си. Не искаше негативните емоции да се смесват с предчувствието му какво ще се случи. Това бяха спомени, които той щеше да цени и да си припомня през следващите години.

Каваками продължи:

— Разбирам, че сте много щастлив, защото сте си осигурили привързаността на несравнимата красавица госпожа Майонака-но-Хейко.

— Така изглежда.

— Да, така изглежда — повтори Каваками. — Много често привидното и реалното са твърде различни. Онова, което ни прилича на любов, може да е омраза или, по-лошо, действие, предназначено да обърква и разсейва. Онова, което изглежда красиво, може да е невъобразима грозота. — Той направи пауза, очаквайки остроумна реплика, но Генджи мълчеше. — Понякога онова, което изглежда, и онова, което е, не е едно и също, но и двете са реални. Хейко например изглежда красива гейша и това е така. Но тя е и нинджа. — Той отново направи пауза. Генджи продължаваше да мълчи. — Съмнявате ли се в думите ми?

— Не, господарю Каваками. Не се съмнявам, че казвате истината.

— Не изглеждате изненадан.

— Както вече отбелязахте, посъветвани сме да не обръщаме прекалено голямо внимание на онова, което изглежда, че е така.

— Господарю Генджи, моля ви, бъдете така любезен да се престорите, че вярвате в наличието на малко интелигентност у мен. Без съмнение на вас ви е известен двойственият й характер.

— В името на спора нека го допуснем. — Сега Генджи направи пауза и погледна към него така, че Каваками бе убеден в обзелото го силно безпокойство. — Има и още нещо, разбира се.

— Разбира се. След като знаете, че тя е нинджа, тогава би трябвало да знаете също и че тя е на служба при мен.

— Да, стигнал съм до този извод.

— И аз, разбира се, съм знаел, че вие сте разкрили всички тези факти много отдавна. — Каваками разреши на удовлетворението, което изпитваше, да се изпише на лицето му. — Като всички умни хора, а вие сте умен, господарю Генджи, никой няма да ви го отрече, вие имате склонността да не уважавате ума на другите. За такъв глупак ли ме смятахте, че ще си въобразя, че тайната на Хейко ще си остане тайна?

— Трябва да призная, че преди имах подобни мисли — отвърна Генджи. — Виждам, че са били погрешни.

— Много по-погрешни, отколкото си представяте. Мислехте, че съм изпратил Хейко в леглото ви, за да може тя да ви предаде, дори да ви убие в момент, който сметна за подходящ. Не е неоснователно, след като самата Хейко смята, че това е задачата й. Може би двамата сте обсъдили това в известни подробности досега?

Каваками даде на Генджи възможността да отговори, но той не се възползва от нея.

— Как съм могъл да направя такъв план? За да направи Хейко подобни неща, тя трябва да е предателка и измамница до абсурдност. Никаква външна красота не би могла да скрие подобна грозота от човек с вашата изтънчена проницателност. Обратното, истинската ми цел изискваше напълно различен тип жена. Жена с огромна чувствителност, страст, искреност, задълбоченост. С други думи, точно Хейко. Като силно любящ баща имах само едно желание за нея. Да намери истинската любов.

Каваками отново направи пауза, предвкусвайки момента. Нарастващото объркване по лицето на Генджи го опияняваше.

— Мога ли да си позволя да се надявам, че я е намерила?

Докато Каваками се издигна до титлата на велик владетел на Хино, която преди това принадлежеше на чичо му, той си въобразяваше, че е бил третиран неуважително от Йоримаса, син и наследник на Киори, велик владетел на Акаока. Случаят не беше важен. Нараняването — реално или въображаемо, само нажежи още повече и без това съществуващата вражда още от времето на Секигахара. Още повече го обиждаше да види как пиян и пристрастен към опиума неудачник беше уважаван заради ясновидските си способности, които се предполагаше, че се предават в рода му по наследство. Каваками знаеше, че истинското видение се базира на информация, с която другите не искат да разполагат. Придобиването й изискваше усърдие, умение и вродена способност, която да бъде разработвана последователно. Наследената магия нямаше нищо общо с това.

Известно време той обмисляше наказателните възможности, които му се отваряха. Дуелът беше изключен. Дори пиян, Йоримаса бе по-смъртоносен с меч от Каваками през всичките му десет най-добри дни, взети заедно. А ако въпреки здравия разум той успееше да надделее, тогава щеше да се наложи да си има работа с по-младия брат на Йоримаса — Шигеру, чиято репутация вече започваше да съперничи на легендарния Мусаши. Победата беше равносилна на излизане от сферата на невероятното и навлизане в сферата на категорично невъзможното.

Убийството бе по-разумно. Чрез един исторически инцидент, чийто произход ставаше все по-неясен с течение на времето, родът Каваками беше придобил за васали малък род нинджи. Когато Каваками си представяше смъртта на Йоримаса по такъв таен начин, той не изпитваше ни най-малка радост. Не беше от значение, че всички знаеха кой е отговорен. Но Йоримаса трябваше да разбере, преди да умре, иначе откъде щеше да дойде удовлетворението?

Отговорът дойде при него един ден, когато той придружаваше Риоги, сводника, на обиколка из селата в отдалечените райони на провинция Хино. Интересът на Каваками към гейшите го бе накарал тайно да вложи пари в няколко водещи публични дома. Интересът му обаче не бе към секса, а към информацията. Гейшите знаеха неща, неизвестни другиму.

— Някои, които си въобразяват, че са познавачи, твърдят, че маниерът е всичко — казваше Риоги. — Това е принцип в старата школа на Киото, разбира се. — Риоги се разсмя. — Такъв е възгледът на слепците. Външността, господарю мой, е много по-важна. Поведението може да бъде заучено. А външността или я има, или я няма. Една жена не може да бъде принудена да е красива.

Каваками кимна одобрително, защото това изискваше най-малко усилие, въпреки че не беше съгласен. Не прекарваше времето си с Риоги, защото искаше да разменя думи с него. Възрастният сводник беше грубоват, суров и глупав, отдаден на различни порочни навици, и изключително отблъскващ в почти всяко отношение, което човек можеше да си представи, особено в личната хигиена. Имаше само едно положително качество — поразяващата способност да види рядка хубост у жената, когато тя е още дете. Тъй като не се ползваше с голямо уважение, находките на Риоги никога не стигаха до най-добрите къщи за гейши и поради това така и не бяха подхранвани. Красотата, която в крайна сметка разцъфтяваше, неизменно бе пропилявана в някой евтин бордей в най-лошите райони на Плаващия свят. Ето как Риоги привлече вниманието му. В няколко случая Каваками бе забелязал изключително красиви лица да надничат зад дървените барове на някои от най-скапаните бордеи в Йедо. Проучването разкри две неща. Първо, жените, преждевременно съсипани от годините на изхабяващ живот, независимо колко млади са, бяха неизменно неподходящи за неговите цели. Второ, всяка бе продавана на собствениците от един определен човек.

Каваками придружаваше Риоги на това пътуване за набавяне на нови попълнения, защото се надяваше сам да придобие умението му. В това отношение той не успя. Трите малки момичета, избрани в селата, които бяха посетили, бяха красиви, но той не можа да различи обща черта или качество, което да подсказва красотата, която Риоги бе уверен, че се крие вътре в тях и чака удобния момент да излезе наяве.

— Благодаря ти за урока — рече Каваками. Той даде знак на помощника си да плати на Риоги уговорената сума.

Риоги пое златните монети с раболепен поклон.

— Нямаше ли друго село в последната долина? Видях дим. Мисля, че долових и някаква миризма.

— Ета — обясни Каваками. Ета бяха потомствените отрепки, които вършеха най-отвратителната работа. Те бяха презрени дори и от най-нискостоящите селяни.

— Касапи? — попита Риоги и подуши въздуха като помияр.

— Кожари — уточни Каваками. Той обърна коня си в обратната посока, към замъка, далеч от отвратителната воня, която променливият вятър сега носеше точно към него.

— Ще погледна — реши Риоги. — Никога не знаеш къде ще откриеш красавица, а?

Каваками тъкмо се готвеше да му пожелае приятен ден, когато размисли малко по-сериозно. Да разбере онова, което другите не знаеха, понякога налагаше да отиде там, където другите не желаеха да отидат.

— Тогава ще те придружа още малко.

— Господарю мой — обърна се към него старшият му телохранител. — Не рискувайте да се замърсите, като влезете в селище на отрепки. Няма причина за това. Как е възможно да има красавица сред тези, които дерат и обработват кожите на закланите зверове?

— А ако има — обади се друг телохранител, — кой мъж би преодолял отвращението си, за да се занимава с нея?

— Въпреки това ще продължим с нашия водач.

Щом видя детето, около тригодишно, Каваками разбра. Нямаше нужда Риоги да му казва, въпреки че той го направи.

— Тя ще съсипе много мъже — рече Риоги, — преди да бъде изхабена от тях. Кои са родителите й, братя, сестри?

Насъбралите се отрепки продължаваха да притискат главите си към земята. Никой не говореше. Всички бяха прекалено вцепенени и уплашени от присъствието на Каваками. Никога преди това самурай — още по-малко самият наследник, не бе стъпвал в селото им.

Каваками каза:

— Отговорете.

— Господарю. — Мъж и жена се придвижиха на ръце и колене, без да вдигат поглед от земята. Следваха ги две момчета и момиче на възраст между пет и осем години.

— Хей, жено, погледни ме.

Тя изпълни заповедта колебливо, вдигна глава, но така и не погледна. Лицето й бе забележително красиво, въпреки че бе отминал първият руменец на младостта, и тялото й почти не бе загубило елегантността си. Ако Каваками не знаеше, не би подозрял прокълнатия й произход.

— Не е лошо — отбеляза Риоги. — Но майката е нищо в сравнение с това, което ще бъде дъщерята.

По сигнал на Каваками един от телохранителите хвърли малко монети на земята. Малкото момиче беше поставено на една от кротките кранти, които вървяха след неговия кон. Групата потегли. В замъка Хино Каваками плати на Риоги с премия за отличните му инструкции. Сводникът тръгна за Йедо на следващата сутрин заедно с четирите нови стоки от търговията с хора. През нощта спря на пътна станция. Когато не дойде да закуси, ханджията отиде да провери какво става. Намери Риоги с прерязан врат от ухо до ухо. Три от малките момичета с него бяха напуснали живота по същия начин. Четвъртото липсваше.

Както бе инструктиран, Кума Мечката взе детето ета в своето село, дома на малкия род нинджи, на който той принадлежеше.

— Как се казваш?

— Мицуко.

— Аз съм твоят чичо Кума.

— Не си. Нямам чичо Кума.

— Имаш. Просто не си знаела досега.

— Къде е мама?

— Съжалявам, Мицуко. Стана ужасен инцидент. Майка ти, баща ти, братята и сестрите ти отидоха в Чистата земя.

— Не!

— Вече се познавате с Кума — говореше Каваками, — въпреки че запознанството не бе официално. Вашият чуждоземен приятел Старк го застреля веднага след обстрела на Йедо. Може би си спомняте.

— Да.

— Не е необходимо да казвам, че Мицуко — знаете я, разбира се, с професионалното й име — не е сираче. — Той даде знак на адютанта си, който му сипа саке. Това бе случай, който изискваше нещо по-празнично от чай, въпреки че се налагаше да пие сам. — И двамата й родители още са живи, както и двамата й братя и по-голямата й сестра. Помежду им има невероятна прилика. Особено между Мицуко, майка й и сестра й. Сега, когато е голяма, това личи още повече. Естествено, неизбежните трудности на живота на ета са взели своя данък. Но не и от Мицуко. Сигурен ли сте, че няма да ми направите компания с малко саке, господарю Генджи? То е наистина с най-добро качество. — Беше сигурен, че Генджи не е пропуснал ударението, което направи на „наистина“.

— Не, благодаря ви.

— Не бихте ли могли да кажете някои остроумни или мъдри думи, господарю мой?

— Не.

— Жалко, че не сте могли да предвидите това.

— Не, наистина — потвърди Генджи. — Но нищо не се е случило. Чувствата ми не са засегнати от вашето злословие.

— Вашите чувства? — Каваками се разсмя. — Те трябва най-малко да ви тревожат. Великият владетел дели леглото си с една ета, замърсените потомци на вонящите, хранещи се с помия, разпъващи кожи дегенерати. Съжалявам, че няма да преживеете фурора, който тази новина ще предизвика, когато стане публично достояние. Това ще хвърли неприятно и неотстранимо петно върху репутацията на вашия род дори когато вече е унищожен. Единственото по-добро нещо — или по-лошо в зависимост от гледната ви точка — е, ако вие с Хейко имате деца или дори се ожените. За съжаление натискът, който оказват чужденците, предизвика сгъстяване на събитията във времето. Когато те са тук, сякаш всичко се ускорява, нали?

— Никой няма да повярва на подобно смешно твърдение — настоя Генджи.

— Мислите ли, че няма? — попита Каваками. — Представете си майка й и сестра й от двете й страни. Тогава ще има ли човек, който да се усъмни и най-малко?

— Това няма да се случи — упорстваше Генджи.

— О? Да не би да пророкувате?

Генджи се усмихна. Усмивката му бе лека и бе лишена от увереността на предишната му усмивка, но въпреки това подразни Каваками.

— Пророкувам каквото е необходимо. И чувам пак само това. С ваше позволение, няма да ви се натрапвам повече.

Адютантът и телохранителите на Каваками го погледнаха в очакване на сигнал да съсекат Генджи. Той не го даде. Остави го да се върне при Хейко. Нека я погледне и почувства онова, което неизбежно ще почувства. Такава мъка, че Каваками можеше да си представи как тя е много повече от незабавната смърт на Генджи.

Търпението носеше своите удоволствия.

Никога друг път, както сега, Генджи не бе чувствал болезнените ограничения на пророчеството. Колкото и безнадеждна да изглеждаше ситуацията, той знаеше, че няма да умре тук. Трябваше да живее, за да бъде убит на друго място, по друго време и да срещне госпожа Шидзука, която ще плаче за него, и да му се представи третото и последно видение. Но каква полза имаше от това, което знаеше? Беше влязъл като слепец в един от най-лошите капани.

Ета.

Той можеше да се опитва да се преструва пред Каваками, но не и пред себе си. Разкритието за произхода на Хейко го съсипа.

Ета.

В целия живот на Генджи не бе допускано нито един ета да застане пред погледа му. Касапи, кожарски работници, боклукчии, гробари, превозвачи на трупове.

Хейко бе една от тях.

Ета.

Той се бореше с повдигането на стомаха си.

— Господарю мой, зле ли ви е? — Откакто Генджи се върна, Хиде го чакаше търпеливо да наруши тишината. Само загрижеността, че Генджи може да е бил отровен от вероломния Каваками, накара Хиде да заговори пръв.

— Имам лоши новини — отвърна Генджи. В негово отсъствие останалите живи от неговите мъже бяха изградили стена от мъртвите коне около малкия им редут. Едрите им тела правеха позицията безопасна от куршуми. Генджи щеше да е повече в състояние да оцени тяхната находчивост, ако телата на животните не му напомняха натрапчиво онова, което току-що бе научил. Той дори не погледна лицата на хората, насъбрали се около него. Ако вдигнеше поглед, щеше да е принуден да погледне Хейко или тя щеше да забележи, че той не е в състояние да я погледне, а той все още не можеше да я погледне. Затова държеше очите си приковани в завитата в бяла коприна кутия, която носеше със себе си.

— Господарят Шигеру е мъртъв.

Присъстващите зяпнаха от изненада и затаиха дъх и това показа на Генджи, че те са се надявали на това, на което и той се е надявал. Че Шигеру ще дойде в последната минута и някак си по чудо ще разгони стотиците врагове, които ги бяха обградили. Ако някой можеше да го направи, това бе само Шигеру.

— Сигурно ли е, господарю? — попита Хиде. — Каваками обича да прави трикове. Да не би да е това?

Генджи се поклони на кутията и я разгъна. Докато го правеше, забеляза, че Хейко говори спокойно с Емили, която незабавно сведе поглед към земята пред себе си. Той изпита благодарност към любезността на Хейко и срам от собствената си упорита неспособност да я възприеме в друга, освен в стресиращата светлина.

Хората отново затаиха дъх, когато отвори кутията. Неколцина от мъжете започнаха да ридаят. Не след дълго всички плачеха. Всичките единайсет самураи, които бяха оцелели от атаката на Сохаку и засадата на Каваками, някои от тях тежко ранени, бяха обучавани от Шигеру. Твърд, точен, непреклонен и безмилостен, той беше последният от майсторите по бойно изкуство в стар стил. Никой член на рода не бе предизвиквал повече страх, омраза и почит. Загубата му разкъсваше същността на воина, която той бе изковал дълбоко в сърцето на всеки от мъжете.

Емили, която не можеше да сдържа емоциите си, каза на Хейко със задавен глас:

— Трябва ли войната да се води с такава жестокост? Смъртта не е ли достатъчно ужасна?

— Смъртта изобщо не е ужасна — убеждаваше я Хейко. — Само безчестието е ужасно. За господаря Каваками да представи главата на господаря Шигеру на собствения му род е най-голяма обида. Това оплакват неговите хора. Провала си да защитят господаря Шигеру от такъв срам. Най-осезателно чувстват собственото си безчестие.

По време на затишието Старк бе изтеглил чантите от седлото. Имаше два заредени револвера, четирийсет куршума за четирийсет и четвърти калибър и осемнайсет за трийсет и втори. С настъпването на нощта щеше да си пробие път към стените на манастира. С малко късмет щеше да успее да стигне дотам, да намери вътре Етан Круз и да го убие. Надяваше се експлозията да не го е направила вече.

— Хиде, кажи на госпожа Хейко и госпожа Емили, че те трябва да ни напуснат сега — нареди Генджи. — Господарят Каваками гарантира тяхната безопасност. Господин Старк също е свободен да си тръгне, ако предпочита.

— Да, господарю. — Хиде отиде да каже на Хейко.

Хейко чу думите на Генджи доста ясно, тъй като тяхната бутафорна крепост не бе много голяма и тя се намираше на не повече от десет крачки от него. Тя се зачуди защо не й го каза направо на нея. Откакто се бе върнал, не бе я погледнал нито веднъж. Да не би Каваками да беше казал нещо, с което да разклати доверието му в нея? Със сигурност, каквото и да беше, Генджи нямаше да му повярва. Ако имаше нещо сигурно в несигурния свят, той трябваше да знае, че нейната любов към него е истинска.

Преди Хиде да заговори, Хейко каза:

— Няма да тръгна.

— Госпожо, нямате избор — рече Хиде. — Господарят Генджи нареди така.

Хейко с бързо движение измъкна кинжала си и опря върха му в шията си. Бърз удар щеше да отвори югуларната й вена. Тя отново каза:

— Няма да тръгна.

Емили, вцепенена от ужас, само успя да изрече:

— Хейко — но Хейко не й обърна внимание.

Старк, който бе непосредствено зад нея, си помисли да хване ръката й. Мисълта му още не бе отминала, когато тя измести ръката си така, че той се отказа от идеята. Тя беше готова за това, а той нямаше да успее преди нея. Хиде погледна Генджи:

— Господарю мой.

Генджи знаеше, че Каваками няма да убие Хейко, ако имаше полза. Тя щеше да бъде показана заедно с роднините си като окончателно доказателство за най-големия му триумф. Нейното унижаване щеше да бъде по-мъчително от смъртта на Генджи. Можеше да й спести това мъчение, като просто настоява тя да си тръгне. Не се съмняваше, че ще пререже гърлото си за миг, без да се колебае. Но не можеше да го направи. Каквото и друго да чувстваше към нея, той също така я обичаше. Той не можеше да бъде инструментът на нейната смърт. Все още имаше надежда. Неговото видение обещаваше живот. Може би осигурявайки го, Хейко щеше да бъде защитена.

Накрая Генджи я погледна. Той й се поклони дълбоко.

— Надявам се да се окажа достоен за подобно лоялно отношение.

Хейко свали кинжала. Отвърна на поклона му и каза:

— Отношението не се определя от достойнствата или лоялността, господарю мой.

Генджи се насили и се разсмя:

— Толкова безусловно? Тогава дългът ми към теб наистина е огромен.

— Да — каза Хейко почти с маниера на гейша, — и как ще го изплатите?

Сега мъжете се разсмяха също. Господарят и госпожата се държаха буквално все едно не се тревожеха от нищо. А как другояче биха могли да се държат? Сълзите бяха изтрити.

Емили попита:

— Хейко, какво правеше?

— Правех демонстрация — отговори Хейко. — Понякога за самурая думите нямат никакво значение.

Генджи отново заговори:

— Емили, Матю, можете да тръгвате. Моят враг няма да ви нарани.

— За къде да тръгваме? — попита Старк.

— Сигурно ще гарантира сигурността ви до резиденцията на американския консул в Йедо. Можете да се качите на следващия кораб за Америка.

— Аз не отивам в Америка — възпротиви се Старк. Той посочи към манастира Мушиндо с револвера четирийсет и четвърти калибър, — а там.

Емили допълни:

— Смятам, че вече ви казах, господарю Генджи, мисията ми е тук, в Япония.

— Заобиколени сме от неколкостотин мъже — отговори Генджи, — които ще направят всичко възможно да ни убият с пушки и мечове само за няколко минути. Наистина ли искате да останете тук?

— Ще бъда там, където Господ избере — настоя Емили.

Старк се усмихна и освободи предпазителите на двата револвера.

Генджи се поклони и насочи вниманието си към мъжете.

— Господарят Каваками възнамерява да си вземе обратно главата на чичо ми, когато дойде за моята. Във всеки случай не бих искал да го задължавам.

— Вместо това ние ще вземем неговата — бойко обяви Хиде. — Ще я забием да се разлага пред стените на собствения му горящ замък.

— Да! — възкликнаха едновременно много гласове.

— Защо да чакаме? Нека я вземем сега!

— Спрете — нареди Генджи тъкмо навреме, за да попречи на половината от шепата негови хора да предприемат незабавна самоубийствена атака срещу дулата на войниците на Каваками. — Някога в миналото получих видение, което изяснява настоящето. Това не е краят. — Той не добави, че видението му не показваше задължително оцеляването на някой друг освен на самия него. Думите му обаче постигнаха желания ефект. Видя увереността да се връща в очите и стойката на мъжете. — Разбира се, всеки, който силно желае да се самоубие, има разрешението ми да организира атака.

Дали бе поради съвпадение във времето или в резултат на гнева на Каваками, че усеща добро настроение сред обречените, но заобикалящите го пушки откриха огън. Между изстрелите нямаше никаква пауза. Мускетните гюлета разкъсваха защитните им стени от животинско месо така силно, че най-лошо ударените части започнаха да се разпадат. Над тях свистяха куршуми на вълни.

Дали това му беше показвано във виденията? Генджи започна да се съмнява. Сега изглеждаше доста по-вероятно неговата глава и главата на чичо му скоро да висят от седлото на Каваками — или може би, тъй като Лепкавото око изглеждаше доста по-изтънчен, от седлото на адютанта му. Но той си спомни едно правило, което знаеше от дядо си.

Можеш да бъдеш уверен, че предсказаното ще се случи по непредвиден начин.

Хиде видя усмивката на лицето на Генджи и почувства, че увереността му нараства, независимо че ситуацията като че ли се влошаваше бързо. Повечето от конете, разкъсани от мускетни гюлета, започнаха да се разпадат и месото им се превръщаше в гъста каша. Преден крак удари Хиде по рамото и се стовари в кървавата течна маса. В кръга от накълцано животинско месо всички бяха прогизнали в конска кръв. Адът се материализираше около тях. Но Генджи продължаваше да се усмихва. Хиде се хвана още по-здраво за меча си. Повече от всякога той бе сигурен в тяхната победа. Как обаче щяха да я постигнат, беше пълна мистерия.

— Ако е възможно — нареди Каваками на адютанта си, — хванете Генджи и Хейко живи. В никакъв случай не повреждайте лицето на госпожата.

— Да, господарю. Но те и двамата може вече да са умрели, а лицата им да са обезобразени. Изстреляхме неколкостотин куршума по тях.

— Единственото, което направихме, бе да убием на няколко пъти едни и същи коне — сопна се Каваками. — Те чакат да се приближим, за да ги хванем. Тогава те ще се бият. Оставете огнестрелните оръжия и ги нападнете с мечовете.

— Да, господарю.

— Чакай. Нека десетимата най-добри стрелци задържат оръжията си. Възложи им да убият чужденеца с пистолетите веднага щом той се покаже.

— Да, господарю.

Каваками наблюдаваше от голямо разстояние както винаги. Хората му прибраха мускетите и измъкнаха мечовете. Преди го правеха с голямо удоволствие. Не и сега. Вече бяха повярвали в превъзходството на огнестрелното оръжие. Както и Каваками. Не защото неговите шестстотин оръжия имаха предимство срещу десетте или двайсетте меча от страната на Генджи. Това не доказваше нищо. А защото пушките бяха убили непобедимия Шигеру с лекота. Едно селско момче с мускет би могло да го стори. След двуседмични тренировки селянин с оръжия можеше да победи самурай, който прекарваше години, за да усъвършенства уменията си с меч. Нямаше друг аргумент срещу това, освен историческата инерция.

Все още предстоеше да се разработи нова тактика. Или да се научи от чужденците. Не се изискваше кой знае каква проницателност за използване на пушки при отбрана или из засада. Все още проблемна бе атаката особено срещу въоръжен по сроден начин противник. Нуждата огънят да се прекрати, за да може оръжието да се презареди, изглеждаше непреодолимо препятствие пред непрекъснатата атака. Как го правеха чужденците? Каваками беше твърдо решен да научи. Когато свършеше с Генджи, той щеше да посвети вниманието си на огнестрелните оръжия и бойната тактика с тях. Може би сред чужденците имаше майстор, равен на Сун Цу^[4]. Ако беше така, Каваками щеше да изучи неговата версия на „Изкуството на войната“. Контролът на рода Токугава върху шогуната отслабваше. Той щеше да бъде отвоюван скоро от него, но не по древния метод — от самураи с мечове. Новият шогун щеше да вземе властта с огнестрелни оръжия. Можеше да е той самият. Защо не? Ако старите правила вече не се прилагаха към войната, те не можеха да се прилагат и към йерархичните прецеденти. Родословието щеше да има по-малко значение от огнестрелната мощ.

Оръжия. Той имаше нужда от повече оръжия. По-добри оръжия. По-големи. Оръдия. Бойни кораби.

Чакай. Нямаше полза да изпреварва сам себе си. Първо Генджи.

Каваками се придвижи напред, но внимателно. Хората на Генджи, колкото и малко да бяха, също имаха мускети. Колко трагично, ако го застрелят в момента на най-големия му триумф. Той внимаваше да държи предпазна стена от дървета между себе си и врага.

— Защо прекратиха стрелбата? — попита Хиде.

— Главата ми — обясни му Генджи. — За да я вземат, трябва да използват мечове.

Таро внимателно надзърна през защитаващите ги конски трупове.

— Ето ги, идват.

Генджи погледна към своите хора. Всеки един държеше меч. Мускетите се въргаляха на земята в кървавата маса. Щеше да е много по-ефективно да посрещнат атаката с изстрели вместо с мечове. Но в момента те не мислеха за ефективността. Те бяха самураи. В решителния момент на живота или смъртта, работа вършеше само мечът.

Генджи измъкна собствения си меч. Може би той бе последният Окумичи и като последен представител на рода виденията му бяха напълно фалшиви. Никакво убийство не го чакаше в бъдеще. Нямаше никаква госпожа Шидзука, нямаше да се роди наследник, нямаше да има трето видение. Всичко бе пълна заблуда. Той погледна Хейко и видя, че тя го гледа. Усмивките се изписаха едновременно на лицата им. Не, не всичко е било заблуда.

— Пригответе се — нареди Генджи на своите хора. — Ще атакуваме. — Това бе начинът един самурай да умре. В атака. Като огромен камък, който пада от огромна височина в бездънна бездна. — Готови…

Силен мускетен огън откъм стените на манастира Мушиндо заглуши последните думи от командата му. Половината от първия ред самураи на Каваками паднаха. Настъплението веднага се превърна в хаотично отстъпление, обзети от паника мъже бягаха във всички посочи от Мушиндо. Последва втори залп от мускетен огън и още от хората на Каваками изпопадаха.

Генджи видя дулата на около четирийсет мускета на стената. Кои бяха те? Нямаше време да разсъждава. В тила на позицията на Каваками настъпи нов безпорядък. Земята под тях се разтрепери от ударите на конски копита.

— Кавалерия! — извика Хиде. — Някой атакува Каваками!

— Подкрепления! — каза Таро.

— Откъде? — попита Хиде. — Нашата провинция е на три дни път за човек с бърз кон.

— Погледни — посочи Таро, — връщат се.

Батальонът на Каваками отчаяно се опитваше да избегне атаката на кавалерията и бягаше към Мушиндо. Опустошителен мускетен огън ги пресрещна отново. Но докато стрелците презареждаха, тълпата от уплашени мъже поднови нападението си. Генджи и неколцината самураи с него трябваше да се борят отчаяно, за да запазят живота си. Остриета проблясваха във всички посоки. Кръвта на умиращи мъже и мъртви коне се смеси в калта. Генджи чу револверите на Старк да стрелят дванайсет пъти, после замлъкнаха.

Нямаше време за презареждане. Старк вдигна меча, хвана го с две ръце и го размаха като брадва, като съсичаше тела, раздробяваше черепи и отсичаше крайници.

Хейко и Ханако стояха в центъра, между тях бе Емили, те посичаха и пронизваха, който се приближеше към тях.

Един от хората на Каваками се промъкна зад Хиде, който и без това вече се биеше с още няколко, и се хвърли към него.

— Хиде! — Ханако изкрещя името му, за да го предупреди и се хвърли между него и нападателя. Падащото острие прониза ръката й над лакътя.

Откъм гората нахлуха кавалеристи. Импровизирани знамена с врабчета и стрели се вееха от прътовете за флагове. Те си пробиваха път към Генджи с удари вляво и вдясно през отстъпващата тълпа, крещейки името му като боен вик.

— Генджи!

Хейко каза изненадана:

— Виждате ли кой е, господарю!

— Да, виждам — отговори Генджи. — Но мога ли да вярвам на очите си?

— Наредих стрелбата да спре — гневно просъска Каваками.

— Това не са наши оръжия, господарю мой. Изстрелите идват откъм манастира.

— Невъзможно. Всички там трябва да са били избити от експлозията.

— Може би са дошли още от хората на владетеля Генджи. — Адютантът погледна страхливо през рамо. — От началото изглеждаше невероятно, че ще пътува с толкова лек ескорт. Възможно ли е това да е бил капан, господарю мой?

— Това е невъзможно — отговори Каваками. — Ако беше така, Генджи никога не би се срещнал с мен. Нямаше да подлага на риск живота си, ако имаше друга възможност.

Каваками виждаше как неговите хора се изтеглят от манастира към него и хаосът бързо нарастваше.

— Нашите сили се движат в грешната посока.

— Неочакваният огън причини известно объркване — обясни му адютантът.

— Тогава отивай напред и възстанови реда.

— Да, господарю. — Но адютантът не понечи да тръгне напред с коня си.

Каваками се готвеше да избълва поток от ругатни, когато бе прекъснат от викове зад себе си.

— Генджи!

Крещейки бойния вик на рода Окумичи, самураи на коне се врязаха в незащитения тил на позицията на Каваками. Сварени без коне, с прибрани мускети, които не можеха дори да достигнат, хванати натясно между масирания огън и нападащата кавалерия, войниците от батальона на Каваками се пръснаха, изпаднали напълно в паника. Мнозина хвърлиха мечовете си и хукнаха към единствения изход от капана — пътя към Йедо. Куршуми, мечове и конски копита ги унищожаваха по време на бягството им.

Каваками и адютантът му бяха заобиколени, преди да са избягали далеч. Съпротивата им бе вяла и двамата бяха заловени почти без проблем.

— Стойте — обърна се към нападателите си Каваками. — Аз съм по-ценен за вас жив, отколкото мъртъв. Аз съм господарят Каваками. — Въпреки че бе пленник, чувството му за значимост не бе пострадало. Това бе просто отстъпление, а не окончателно поражение. — Въпреки флаговете, които развявате, вие не сте самураи на Окумичи, нали? Кой е вашият господар? Заведете ме при него.

В продължение на петнайсет години Мукай бе лоялен, раболепен помощник на началника на тайната полиция на шогуна. Правеше, каквото господарят му, Каваками, му кажеше да прави, без да се притеснява особено от често изпитваната мъка и рядкото удовлетворение, което носеше работата му. Целта на живота му беше не да търси конкретни забавления в крайна сметка, а да почита и да се подчинява на онези над него и да командва и да следи за дисциплината на тези под себе си.

Почти прекалено късно той научи, че подобно съществуване не е живот, а е не повече от смърт приживе. Ето това бе животът.

Грубата животинска сила на атакуващия боен кон под него не можеше да се сравни с виталността, която изригваше от собственото му същество.

— Генджи!

Наелектризиран от почти болезнен екстаз, Мукай се почувства като живо въплъщение на Бог Гръмовержец, когато поведе настъплението за спасяването на Генджи. Любовта му показа възможности, които никога преди не бе дръзвал да си представи. Действайки от името на любовта, той се освободи завинаги. Щастието, което чувстваше, беше егоистично, лично, много чисто. Не го терзаеше никаква мисъл за дълг, семейство, място, история, традиция, задължение, лице или срам. В него нямаше нищо друго, освен любовта му, не съществуваше друг свят освен единението между него самия и Генджи.

Сто и осемдесет верни васали го последваха в отчаяна езда от малката му северна провинция. Те бяха убедени да го сторят от пророчеството на Генджи за сигурна победа. Доколкото Мукай знаеше, Генджи не бе правил подобно пророчество. Мукай просто излъга, и то излъга изключително добре. Любовта загадъчно го дари с красноречието, което му бе необходимо. Неговите васали, привикнали с непохватния, винаги скромен господар с вързан език, бяха изненадани дотам, че повярваха и се подчиниха.

Сега флагът с врабчета и стрели се развяваше над него като в сънищата му, а Мукай бе надскочил страха и надеждата, живота и смъртта, миналото и бъдещето. Той нанасяше удари по мъжете, които се изпречваха на пътя му радостно и пламенно.

— Генджи!

Крещеше името на любовта си, това бе декларация, боен вик, свещена мантра.

Полудели от страх заради летящите куршуми и тъпчещите конски копита, много от хората на Каваками се опитаха да намерят убежище в кръга на Генджи. Натискът на толкова много паникьосани мъже с мечове криеше риска да направи това, което планираната атака на Каваками не успя. Генджи и неговите придружители бяха на ръба да бъдат победени.

Да не би да беше стигнал толкова далеч само за да пристигне мигове по-късно? Мукай прокле слабите си познания по стратегия, които му попречиха да разбере къде Каваками ще устрои засадата; ако имаше по-добър военен мозък, той щеше да знае къде да отиде и щеше да е пристигнал преди дни. Той прокле също и лошото си чувство за ориентация, което го поведе по грешната пътека след другата по пътя му през планината; при по-добри познания за звездите, вятъра, сезонното движение на птиците, той нямаше да изгуби ценни часове да върви на изток вместо на запад; прокле петнайсетте години, които бе преживял в килиите за разпити, които нямаха прозорци; всеки човек, който прекарваше повече време навън, би познавал географията на района, а това би компенсирало провала на стратегическите способности или липсата на чувство за ориентация.

Не! Те не можеха да умрат разделени. Не и след като любовта и съдбата ги бяха сближили толкова. Той се откъсна от телохранителите си и се втурна напред във вихрената маса от хора и мечове.

— Генджи!

Раздавайки бясно удари наляво и надясно върху всяка глава, която виждаше, той си проправи път до позицията на Генджи. Огромното множество от оръжия на врага скоро порази коня му. Той едва почувства ударите на копието и посичането на меча, които разкъсваха тялото му. Трябваше да достигне Генджи. Продължаваше да проправя пътя си напред пеш.

— Господарю Мукай! Чакайте! — Васалите се бореха да го хванат.

— Генджи!

— Мукай!

Той прескочи стената от конски трупове откъм Генджи.

— Господарю мой. — Той се поклони. — Дойдох, както обещах.

— Внимавай! — Генджи използва меча си, за да парира удара, предназначен за гърба на Мукай. — Трябва да оставим настрани любезностите засега. Нека само да кажа, че съм много изненадан и много щастлив да те видя, Мукай.

— Господарю мой — промълви Мукай.

Така както любовта го бе дарила с красноречие, така сега му го отне.

— Господарю мой.

Това бе единственото, което можеше да каже.

Генджи бе пропит с кръв от главата до петите. Дали бе неговата собствена или на враговете му, или от разкъсаните останки на конете, Мукай не можеше да каже. Имаше ли значение? В този прокълнат и драгоценен момент заедно с Генджи, при възможността да се бие на негова страна в условията на абсурдно превъзходство на врага, всякакво чувство за това кой е той и кой е другият изчезна. Нямаше нито субект, нито обект, нито липса на субект и обект. Нямаше нито ход на времето, нито отсъствие на ход на времето. Какво бе в него и какво бе извън него? Не само че той не можеше да намери отговора, но и самият въпрос бе глупав.

— Господарю мой.

За няколко отчайващи момента изглеждаше, че настъпва краят. Хората на Каваками бяха твърде много, а на Генджи — прекалено малко. На мястото на всеки, когото убиваха, идваха трима нови. Тогава, точно когато кръг от мечове около тях започваше да се стеснява, друг залп от мускетен огън дойде откъм стените и цялата съпротива рухна. Изведнъж като по безмълвна команда хората на Каваками пуснаха оръжията си и се хвърлиха на земята.

Всичко свърши.

Мукай каза:

— Триумфът е ваш, господарю мой.

— Не — рече Генджи, — триумфът е твой, Мукай. Тази победа е само твоя.

Усмивката на Мукай бе толкова лъчиста, че той имаше чувството, че цялото му тяло блести.

— Мукай! — Генджи го подхвана, тъй като той се отпусна, напълно лишен от сили.

— Господарю! — Васалите на Мукай пристъпиха напред. Той им направи знак да отстъпят, без да откъсва очи от лицето на Генджи нито за миг.

— Къде си ранен? — попита Генджи.

Мукай не се притесняваше от раните си. Той искаше да каже на Генджи, че мечтите се сбъдват не само за ясновидците, но и за обикновените хора като него, ако са дълбоко искрени. Искаше да му каже също, че си е представял този момент съвсем ясно — кръвта, прегръдката, смъртта, безстрашието и по-специално вечното, трансценденталното, екстазно единение отвъд всички ограничения на възприятието, определеността и разбирането.

После престана да иска дори това, остана само усмивката.

— Господарю! — Хората на Мукай наблюдаваха шокирани как Генджи леко полага тялото на техния господар на земята. Беше им казал, че Генджи е предрекъл победата. Но не беше казал нищо за собствената си смърт.

— Господарят Мукай е мъртъв — каза им Генджи.

— Господарю Генджи, а какво да правим ние? Без господаря Мукай ние оставаме без владетел! Той няма кръвен наследник. Шогунът може да конфискува имението му.

— Вие сте лоялните васали на най-лоялния и самопожертвувателен приятел — обърна се към тях Генджи. — Всички, които искат, могат да останат на служба при мен.

— Тогава отсега нататък сме ваши васали, господарю Генджи. — Бившите заместници на Мукай се поклониха дълбоко на новия си господар. — Какво ще наредите?

— Добре, добре — обади се Каваками, — колко трогателно, колко драматично. Може би един ден това ще стане сцена от пиеса кабуки за вашия живот, господарю Генджи. — Той ги погледна от седлото си, а изражението му както винаги издаваше увереност. Респектирани от положението на Каваками, хората на Мукай го придружаваха по-скоро като гост, отколкото като пленник. В пълен контраст с всички останали той и адютантът му бяха облечени безупречно, незамърсени от битката.

— Слезте от конете — нареди Генджи.

Каваками се намръщи.

— Разрешете ми да ви предупредя да не отивате твърде далеч. Единствената промяна е просто подобряване на шансовете ви за оцеляване. — Той не беше добър с меча. Неговото изкуство бе друго. По ирония на съдбата това беше изкуството да се получават сведения — това характерно качество, което се предполагаше, че родът Окумичи притежава, за разлика от всички останали. Именно сведенията щяха да му осигурят крайната победа. — Ако преговаряте интелигентно, може наистина да постигнете значителна полза. Мога ли да предложа…

Генджи се протегна, сграбчи Каваками за ръката и го хвърли на земята.

Каваками, задъхващ се и задушаващ се, вдигна лице от калта.

— Вие…

Мечът на Генджи описа дъга над Каваками и сряза врата му от горе надолу, отдясно наляво. Главата на мъртвия мъж се търкулна между раменете му, задържана единствено от гръбнака. Кръвта плисна във въздуха за момент, после секна, щом кръвното налягане падна на нула. Трупът падна напред в калта, главата все още се държеше между раменете, а изуменото лице гледаше към небето.

Генджи погледна към адютанта. Той беше в палатката, когато Каваками говореше за произхода на Хейко.

— Господарю Генджи — каза адютантът.

— Убийте го — заповяда Генджи.

Мъжете от двете страни на адютанта нанесоха удар незабавно. Трупът се намери на земята на три части — глава, дясно рамо и останалото.

Генджи огледа вцепенилите се от страх пленници, може би триста души. Те бяха редови самураи, които вероятно не разполагаха с важна информация. Каваками винаги се чувстваше очарован да знае това, което бе неизвестно на другите. Той не можеше да се наслаждава на това преимущество, като го споделяше с мнозина. Адютантът знаеше. Вероятно Мукай също е знаел. Кой още? Съпругата му? Наложниците му? Други гейши? Дори ако предприемеше убийства в цялата страна, не можеше да бъде сигурен, че ще елиминира всяка възможност. След като Каваками бе мъртъв, може би не беше необходимо. Малцина биха дръзнали да разпространяват такива възмутителни твърдения без доказателства. Това, разбира се, бе ключът. Доказателството.

Генджи нареди:

— Проверете манастира за още експлозиви. След като се уверите, че е чисто, подгответе банята.

— Ами пленниците, господарю?

— Освободете ги. Без оръжията.

— Да, господарю.

Щеше да се оправи с доказателството веднага щом може. Първо, имаше среща с шогуна, на която трябваше да присъства.

Като по чудо Сайки не беше убит от масираната експлозия вътре в манастира. Той беше в безсъзнание, когато стрелците на Мукай го намериха, покрит с останките на Масахиро и коня му. Той бе съвсем отпаднал, докато лежеше на носилката, която го отнасяше към Йедо. Ушите му все още звъняха и той не можеше да чуе нищо друго. Ала онова, което го притесняваше най-много, беше, че е пропуснал обезглавяването на Каваками.

Би искал да види това. Когато слухът му бе възстановен, той щеше да поиска подробен доклад от Хиде.

Етан Круз не беше в манастира. Но той бе някъде и бе жив. Трябваше да е. Старк погледна назад. За втори път минаваше по този път. Спомни си пътеката. Щеше да намери пътя оттук до Йедо.

И да открие Етан Круз.

Емили не усещаше седлото под себе си. Едва чувстваше тялото си. Въпреки че очите й бяха отворени, нищо, което виждаше, не й правеше впечатление.

Беше в шок.

Толкова много кръв.

Толкова много смърт.

Тя се опита да си припомни утешителен стих от Библията. Не се сети за нищо.

В този момент, когато изглеждаше, че всички ще умрат, очите на Генджи срещнаха нейните и той й се усмихна по познатия начин. Оттогава той отново започна да я избягва. Внимаваше това да не си проличи. Но Хейко го забеляза. Нюансът и неуловимото бяха сред специалните й таланти.

Какво бе казал Каваками на Генджи на тяхната среща?

Ханако погледна Хиде от носилката, на която лежеше. Гордееше се много с него. С всяка криза той съзряваше все повече, ставаше все по-смел, по-концентриран. Дори стойката му на коня се промени. Беше на път да се превърне в отличен самурай, какъвто тя винаги е знаела, че може да бъде. Единственото, което му липсваше, беше съпруга, подходяща за позицията му в живота.

Каза му:

— Освобождавам ви от нашия брак — и извърна глава настрана. От очите й не потекоха сълзи, а тя контролираше дишането си, за да не покаже колко страда.

Хиде се обърна към Таро, който яздеше до него:

— Тя бълнува.

Ханако продължи:

— Вече не съм подходяща за ваша жена.

Таро каза на Хиде:

— Да, несъмнено бълнува. Дори най-силният воин, който страда от тежко раняване, понякога бърбори глупости. Според мен причината е в загубата на кръв и шока.

Ханако настояваше на своето:

— Имате нужда от партньорка в живота, която не е осакатена, която може да върви до вас, без да ви причинява срам и да ставате за посмешище.

Хиде и Таро продължаваха да не й обръщат внимание. Хиде попита:

— Видя ли я как се хвърли под меча?

— Прекрасно — отвърна Таро. — Виждал съм подобна сцена в театър кабуки, но никога в реалния живот.

— Когато виждам празния й ръкав — каза Хиде, — ще си спомням с дълбока благодарност какво й струваше да спаси живота ми.

— Не мога да държа табла — не спираше Ханако, — нито да нося чайник или шише със саке. Кой може да изтърпи да му сервира инвалид с една ръка?

— За щастие тя запази ръката, с която може да държи меч — отбеляза Таро. — Кой знае кога ще ти потрябва пак до теб?

— Вярно — отговори Хиде. — А една ръка е повече от достатъчно да държи дете до гърдите си или ръката на дете, когато то се учи да ходи.

Ханако не можеше да се сдържа повече. Тя трепереше от емоция. Горещи сълзи на любов и благодарност потекоха от очите й. Тя искаше да благодари на Хиде за неговата вярност, но думите й не можаха да си проправят път през риданията.

Таро се извини с поклон и пришпори коня си към тила. Там сред бившите васали на Мукай той също даде воля на неподлежащите на контрол сълзи.

Хиде остана със сухи очи. Със стоманения самоконтрол, който бе научил в битката, той не позволи никакви сълзи да навлажнят очите му, никакви викове да изтощят тялото му. Тъгата му заради нараняването на Ханако бе дълбока, но тя бе нищо в сравнение с уважението, което изпитваше към смелостта й като на самурай и нарастващата любов, която тя хранеше.

Суровостта на войната и радостта на любовта. Те бяха наистина едно цяло, а не две отделни неща.

Хиде седеше изправен на седлото и яздеше към Йедо.

Бележки

[1] По името на Уилям Окъм (1285–1347), францискански философ, теолог и политолог, късен схоластичен мислител, смятан за основател на едно от теченията в номинализма. Неговият принцип, че „множеството не бива да се допуска без необходимост“, става известен като „Бръснача на Окъм“. — Б.пр. ↑

[2] Книга на Иова, 40:3, Библия, С.,1995. — Б.пр. ↑

[3] Fleur-de-lis (фр.) — обикновено стилизирано изображение на ирис, на който трите листа са превързани с панделка. Използва се в орнаменти и гербове. — Б.пр. ↑

[4] Китайски военен стратег и генерал, на когото се приписва авторството на трактата върху военната наука „Изкуството на войната“ (IV в.пр.Хр.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Такаши Мацуока Облак врабчета (16)

Метаданни

Данни

Облак врабчета

Информация

История

Сваляне / Връзки

14Секигахара

Такаши Мацуока
Облак врабчета (16)

14
Секигахара