Такаши Мацуока
Облак врабчета (19)

17
Чужденците

Боговете и Будите, предците и призраците, демоните и ангелите, никой от тях не може да изживее вашия живот или вашата смърт. Нито пророчеството, нито способността да се надниква в умовете на другите ще ви покажат пътя, който е само ваш.

Това успях да науча аз.

Другото оставям да откриете вие.

Судзуме-но-кумо (1860)

Емили стоеше с Генджи на прозореца, който гледаше към залива Йедо. „Витлеемска звезда“ все още се виждаше едва-едва на хоризонта.

— Ще ви липсва много — каза му Емили.

— Знам, че тя ще намери щастието си там, където отива — отговори Генджи, — затова съм щастлив за нея.

 

 

Трийсетте мъже на Генджи бяха облечени в черно, анонимни като нинджи. Той различи Хиде и Таро, защото ги познаваше много добре, както и неколцина от другите по конете им. Зад шала, който прикриваше собствената му самоличност, той направи гримаса. Какво говореше това за водач, който познаваше по-добре конете, отколкото хората? Може би ако водачът е кавалерист, това говореше хубаво, а не лошо. Може би.

— Има един лесен начин да се излезе от селото — каза той. — Не заставайте срещу него. Оставете селяните да дойдат при вас. Внимавайте за всеки, който се опитва да премине през заобикалящите хълмове. Четирийсет и един мъже и момчета и шейсет и осем жени и момичета. Всеки един трябва да се вземе предвид. Разбрахте ли ме?

— Да, господарю. — Мъжете се поклониха. Никой не попита защо са маскирани. Никой не попита на висок глас защо господарят им проявява подобен интерес към едно жалко селце на ета в провинция Хино. Никой не попита защо той самият трябва да води атаката. Разбраха единствено това, което им бе необходимо да разберат — че ще влязат в селото и ще убият всички, един по един. Затова отговориха: Да, господарю, и се поклониха.

— Тогава нека тръгваме.

С извадени мечове Хиде и още петнайсет мъже нахлуха в селото. Конете, чиито копита чаткаха под тях, събудиха всички, които не бяха станали по изгрев-слънце. Някои вече бяха навън и изпълняваха първите задачи за деня. Те бяха съсечени моментално, много други намериха смъртта си в момента, когато прекрачваха прага на жилищата си. Когато стигнаха другия край на селото, Хиде и хората му слязоха от конете и се върнаха в центъра, като убиваха всеки срещнат по пътя. Останалите самураи влязоха или отстрани, или обикаляха покрайнините, за да хванат онези, които се опитваха да избягат.

Генджи не се колебаеше. Убиваше редом със своите хора. Убиваше както мъже, които се опитваха да се бият със земеделски сечива, така и онези, които бягаха. Влизаше в колиба след колиба и убиваше децата в леглата им, майките, които прикриваха бебетата си и самите бебета. Огледа лицата на умрелите и не видя никой от тези, които търсеше.

Може би Каваками го бе излъгал. Генджи изпитваше болка, че толкова много хора трябваше да умрат заради това, но знаеше, че болката щеше да е по-голяма, ако Каваками беше казал истината. Надеждата за по-малко болка започна да мъждука в него, когато влизаше в последната колиба, близо до центъра на селото.

Хиде вече бе влязъл вътре. Той гледаше как жената се е свила на кълбо от страх и е притиснала дъщеря си към себе си. Между тях имаше дете, което гукаше невинно доволно. Млад мъж стоеше пред тях, за да ги защити, с уред за вършеене в ръце. Един по-възрастен мъж, бащата в домакинството, лежеше мъртъв в краката им.

— Господарю — Хиде местеше ужасен поглед от жените към Генджи и обратно.

Генджи не можеше да се насили да я погледне директно. Очите на Хиде му говореха какво ще види. Разгледа падналия мъж. Дали нещо в устните на възрастния мъж му напомняше за изражението на Хейко, когато бе изпълнен с решителност? Стори му се, че е така.

Чу някой да влиза зад него и отмести поглед.

Таро каза:

— Господарю. — Същият тон на шок и изумление както при Хиде усети и в неговия глас.

Генджи вече не можеше да избегне гледката. Насили се да погледне и видя собственото си проклятие.

От старата жена, през годините и усилния труд в живота на отрепките, надничаше размазано, но несъмнено отражение на лицето на Хейко. Младата жена, притиснала се към нея, сигурно бе дъщеря й. Грубоватата й хубост, разцъфтялата й младост напомняха за по-голямата, по-изтънчена красота, която Генджи така добре познаваше. Смелият млад мъж, който държеше уред за вършеене, трябва да бе съпругът й, а бебето — тяхното дете. Майката на Хейко, сестра й, племенничето й и зетят й. На земята лежеше баща й. Някъде в другата част на касапницата той знаеше, че ще намери братята й.

— Господарю — отново рече Таро.

Генджи нареди:

— Нека никой друг не влиза в тази колиба.

— Да, господарю — отговори Таро.

Генджи чу, че той излиза.

— Можеш да го последваш — обърна се Генджи към Хиде.

— Няма да ви оставя сам — отказа той.

— Излизай — заповяда Генджи. Не искаше да има свидетели на престъплението си. Нека това бъде вечен срам само за него.

— Няма, господарю мой — не се съгласи Хиде и с внезапно движение в следващия момент съсече младежа. Преди Генджи да може да реагира, следващите бързи удари на острието на Хиде паднаха върху двете жени, после, след мигновено колебание, той разряза гърлото на бебето.

— Таро — повика го Хиде.

Таро влезе вътре.

— Да?

— Отведи господаря Генджи при коня му и с езда стигнете до сборния ни пункт. Ще завърша задачата с останалите хора.

Таро се поклони.

— Така и ще сторя.

Генджи се препъна, излизайки на утринната светлина. Изобщо не знаеше какво прави, нито къде отива.

— Господарю мой? — Таро се опита да го отведе до коня му.

— Не — Генджи стоеше и наблюдаваше, докато Хиде търсеше сред труповете и разглеждаше внимателно лицата им. Той посочи телата на двама от мъжете. Генджи се досети, че това трябва да са братята на Хейко. Те бяха вкарани в колибата, която Генджи току-що бе напуснал, и колибата бе подпалена. Едва когато всички трупове бяха преброени и те заедно с цялото село бяха подпалени, чак тогава те се качиха на конете и препуснаха.

Беше ли вината на Генджи по-малка, защото Хиде му бе попречил да извърши сам убийствата? Не. Мечът бе на Хиде, а намерението — на Генджи. И какво бе постигнал? Живото доказателство бе унищожено. Това обаче не гарантираше, че тайната на Хейко ще остане скрита. Възможно е да я знаят други, в други села. Някои оцелели близки на Каваками е възможно да са подочули нещо, докато са пили саке с него и са наблюдавали луната. Унищожаването на семейството беше необходима мярка, но дори да убиеше половината нация, пак нямаше да е убил достатъчно хора, за да скрие завинаги истината. Единственото място, където Хейко със сигурност щеше да е в безопасност, беше извън Япония. Истината нямаше да я последва толкова далече, а ако това се случеше, нямаше да има никакво значение.

В Америка малцина знаеха за съществуването на Япония, още по-малко на ета.

 

 

Генджи не отричаше, че Хейко му липсва. Дали Емили искаше той да го отрече? Тя не можеше да разтълкува изражението му. На устните му бе изписана усмивка, разбира се, леката усмивка, която присъстваше неизменно. Четеше ли се тъга в очите му? Би трябвало да има.

Почувства кратка внезапна болка в сърцето, която се надяваше да не е ревност. Какво чувстваше в действителност? Хейко беше най-добрата й приятелка в Япония, и то истинска приятелка. Щеше много да липсва на Емили, въпреки че постоянното й присъствие щеше да усложни и без това оплетените й чувства. Любовта бе достатъчно трудна, когато беше обикновена и без трудности, както при Хиде и Ханако. Колко по-трудно ставаше, когато две жени бяха влюбени в един и същ мъж, а тези две жени бяха близки приятелки. Не че помежду им е имало някаква конкуренция или от страна и на Хейко, и на Генджи е имало дори намек, че чувствата й са разкрити. Емили не занимаваше мислите им. Тя беше чужденка, гротескна, грозна фигура, която беше трудно дори да гледаш. Тя нямаше да бъде обичана никога. Но беше свободна да отдаде сърцето си дори никой друг да не разбере. Това беше достатъчно. Така ли? Или тя искаше отново да я смятат за красива, както в Америка? Понякога си мислеше, че иска въпреки болката, която това неизбежно щеше да й причини, ако Генджи също я възприемеше като красива.

— Как можете да бъдете сигурен? — попита го Емили. — Щастието не е задължително съдба за всеки.

— Просто интуиция.

— Интуиция. Не твърдите, че сте имали видение за нейното щастие, надявам се.

— Не. Аз няма да имам повече видения, не и такива, каквито ти имаш предвид.

— Наистина ли приемате това? — въпросът на Емили бе сериозен. Ако той можеше да се откаже от всички претенции за пророчество, щеше да бъде много по-близо до спасението.

— Е — отговори Генджи, — остава само още едно. Ще го позволиш ли?

Емили се намръщи и погледна настрани.

— Тук не става въпрос дали ще позволя, или няма да позволя, господарю Генджи, както добре знаете. И, моля ви, престанете да ми се усмихвате така. Богохулството ни най-малко не ме забавлява.

Генджи не преставаше да се усмихва. Той обаче и не говореше и след минута мълчание Емили съжали за грубия тон, който бе използвала в разговора си с него. Отношението му към религията беше болезнено несериозно. Ако всеки бъдещ патрон на християнството в Япония беше като него, нямаше да мине много време, преди „Правдивото слово“ да се превърне в секта на будизма или на „Пътя на боговете“ не чрез промяна на формата, а чрез добронамерено и непланирано поглъщане. Това я притесни, но не толкова, колкото някога, не и толкова, колкото би трябвало. Когато мислеше за Генджи, вече религията не беше първото, което й минаваше през ум.

— Можеш ли все още да го виждаш? — попита Генджи.

— Да, така мисля — отвърна Емили. — Ето. — Нажежена до бяло светкавица на ръба на света. Пътуване на мачтата на „Витлеемска звезда“. Или пръски вода от гребена на далечна вълна, донесени от вятъра.

Кога се влюби в него и защо? Как можа да направи нещо толкова глупаво, толкова безнадеждно, толкова обречено да завърши нещастно?

— Господарю мой — Таро се поклони на входа на стаята.

— Да?

— Съжалявам, че ще ви информирам, но по-рано днес при Йокохама е имало инцидент.

— Какъв инцидент?

— Някои от хората на господаря Гайхо са направили забележка. Нашите се почувствали длъжни да отговорят.

— Също с думи?

— Не, господарю. С мечове. Петима от хората ни са ранени, никой — сериозно.

— Толкова много? Възможно ли е уменията ни да са отслабнали толкова много за така кратко време?

— Не, господарю. — За пръв път, откакто докладва, Таро изглеждаше доволен. — Седем от васалите на господаря Гайхо се пренесоха в отвъдното, а още седем вероятно ще го направят скоро, благодарение на раните си.

— Кой проучи това?

— Аз, господарю. Веднага след сблъсъка.

— Значи си бил в Йокохама — поинтересува се Генджи, но си пристигнал твърде късно, за да предотвратиш насилието.

— Не, господарю мой — Таро се поклони дълбоко. — Бях там, когато сблъсъкът започна. Аз лично нанесох първия удар.

Генджи се намръщи:

— Това е разочароващо. Знаеш, че стабилността на шогуна се разклаща от признаци за неподчинение пред чужденците.

— Да, господарю.

— Даваш си сметка, че Йокохама има голямо население от чужденци, както постоянни жители, така и временно пребиваващи.

— Да, господарю.

— Е?

— Бяха отправени нетърпими обиди — очите на Таро се стрелнаха към Емили. — Смятам, че отговорих както трябва.

— Разбирам — отговори Генджи. — Да, мисля, че може би си го направил. Можеш по-късно да ми дадеш пълен доклад. Междувременно информирай господаря Сайки. Сигурни сме, че ще получим мъмрене от шогуна. Той трябва да подготви официален писмен отговор.

— Да, господарю.

— Помни, че трябва да говориш високо и ясно. Господарят Сайки вече не чува както преди експлозията в манастира Мушиндо.

— Да, господарю — Таро се усмихна. — По предложение на Хиде ние започнахме да практикуваме да придружаваме устните си доклади с писмени.

— Много добре. Моите похвали за Хиде. И, Таро, благодаря ти, че си защитил честта на дамата.

— Не е необходимо да ми благодарите, господарю. — Таро се поклони към Емили. — Тя е чужденката от пророчеството.

Когато той си тръгна, Емили попита:

— Защо той ми се поклони?

— Така ли?

— Да. Поне така изглеждаше.

— Предполагам, че се е зарадвал да те види.

— Не мисля така — настоя Емили. Интуицията й казваше, че тя бе предмет на разговора. Тя не чу името си — Е-ме-ри, — но Таро я гледаше, докато говореше, а Генджи преднамерено не я погледна нито веднъж. — Пак съм причинила неприятности, нали?

— Как би могла? — Генджи й се усмихна обезоръжаващо. — Не си направила нищо.

— Самото ми присъствие носи неприятности.

— Не изглупявай, Емили. Това не е вярно и ти би трябвало да го знаеш.

— Моля ви, аз не съм дете, за каквото ме смятате.

— Не те мисля за дете.

— Известни са ми силните ксенофобски чувства. Опасявам се, че се превръщам в ужасен товар за вас. Моля ви, кажете ми. Какво се случи?

Генджи погледна откритото й лице и честното й простодушно изражение и въздъхна. За него беше изключително трудно да я лъже.

— Някакви невежи васали на враждебен господар са си позволили известни коментари. Стигнало се е до малко спречкване. Някои от моите хора са ранени, но не сериозно според Таро.

— А васалите на другия господар?

— Този следобед са по-малко, отколкото са били сутринта.

— О, не — Емили закри лицето си с ръце. — Все едно, че съм ги убила със своите ръце.

Генджи се бе разположил на стола до нея. Той седеше изправен на края, както се бе научил, вместо да се отпусне, както правеше преди. Вътрешните му органи се чувстваха много по-добре, когато стояха на мястото си, вместо да се притискат неестествено един в друг. Той постави леко ръцете си на раменете й.

— Поемаш твърде много неща върху плещите си, Емили.

Щом почувства докосването му, тя се разплака.

— Така ли? Ако не бях тук, никой нямаше да каже нищо за мен и никой от вашите хора нямаше да бъде принуден да прави каквото и да било. Как мога да си мисля, че не съм виновна?

— Ако те нямаше тук, щяхме да намерим други причини, за да се убиваме. Винаги го правим.

— Не. Не можете да ме успокоите с подобни елементарни лъжи. — С огромно усилие на волята тя престана да плаче, въпреки че продължаваше да трепери. Погледна го и му каза това, което смяташе за редно, но което не би искала да изрече никога. — Не бива да оставам близо до вас.

Генджи също я погледна замислено. Накрая кимна и отговори:

— Права си. Чудя се защо съм бил сляп толкова дълго време. Решението е толкова очевидно, толкова ясно. За да се спасим от по-нататъшно насилие, ти трябва да си тръгнеш веднага. Не само от двореца, не само от Йедо, но и от Япония изобщо. Ако бях проумял тази истина по-скоро, можеше да се качиш на борда на „Звездата“ тази сутрин с Хейко и Матю. Няма значение, ще се разпоредя незабавно да те качат на следващия параход. Ще стигнеш Хонолулу преди тях и ще се присъединиш към Хейко и Матю за останалата част от пътуването до Сан Франциско. Щом ти си отидеш, ние най-сетне ще заживеем в мир.

Той стана и отиде бързо до вратата. Когато стигна там, спря и се обърна. Тя го гледаше изумена. Генджи се разсмя.

— Виждаш ли глупостта на разсъжденията си? Ние сме се убивали взаимно в продължение на хиляда години, преди ти да пристигнеш. Защото някой си стъпил върху сянката на друг. Защото предната вечер гейшата сервирала на другия, преди да сервира на този. Защото прародителят на единия предал прародителя на другия преди десет поколения. Ако не беше цветът на очите ти, заради който да се избиваме, повярвай ми, нямаха да ни липсват причини.

Ефектът върху Емили не бе този, който Генджи очакваше. Тя примигна безмълвно на няколко пъти, после се разрида толкова жално, че предишната й скръб вече изглеждаше нищожна.

— Емили — Генджи седна до нея. Той хвана брадичката й с ръка и се опита да я успокои, като повдигна лицето й. Тя се обърна настрани и продължи да плаче. — Ако съм казал нещо нередно, прости ми, само исках да ти покажа чрез преувеличение, че отсъствието ти не е решение.

Ридаейки, тя успя да каже:

— Бях много щастлива тук.

— Не ми изглеждаш щастлива.

— Господарю — на прага коленичи Ханако.

— А, Ханако, моля те, влез. Съвсем се обърках.

Щом чу името на Ханако, Емили се обърна. Тя изтича при нея и я прегърна, без да спира да плаче. Генджи направи движение да се приближи към тях, но Ханако поклати глава.

— Ще се погрижа за нея — обеща тя и отведе плачещата жена със себе си.

Генджи остана на мястото си, сам и удивен. Това не беше трудно да се разбере. Но беше невъзможно. Той се отпусна на стола си, после се изправи, отиде до прозореца, забеляза, че не вижда нищо, и седна на възглавницата на пода. Може би във вакуума на медитацията нещата щяха да му се прояснят. Той обаче не можеше да излезе от вихрушката от мисли, които го вълнуваха. Не успяваше да освободи дори напрежението от мускулите си. След като липсваше дори най-елементарен телесен контрол, как можеше да се надява на контрол върху ума си? Не можеше, продължаваше да стои и не знаеше как да постъпи.

Когато Хейко за пръв път му спомена за възможността толкова нелепа в онзи момент — Емили да бъде майка на детето му, очевидно непреодолимата пречка бяха собствените му чувства или по-точно липсата им. Не беше необходимо мъжът да обича жената, за да има дете от нея. Изискваше се обаче сексуално привличане, а то липсваше.

После изведнъж, необяснимо, то се появи.

Възприятието му за физическото й същество не се бе променило. И как би могло? Гърдите й бяха прекалено големи за наличие на правилен естетически баланс, талията задушаваше центъра на тялото й в малък кръг, който ограничаваше здравословното протичане на енергията ки, неестествено късо тяло и неестествено дълги крака, твърде широки бедра, прекалено закръглено и изпъкнало дупе. Не можеше да си представи подобни гротескно издути форми в кимоно. И дори да бе възможно някак си да бъдат превързани и обуздани, какви цветове, какви десени биха могли да отвлекат и на йота вниманието от скандалната й златиста коса? Би било невъзможно да се постигне елегантност.

Ако трябваше да се изброят още нейни дефекти, не можеше да не се спомене за ръста й. Не беше по-ниска от него с една глава — идеал, на който Хейко отговаряше перфектно. Емили, напротив, бе висока колкото Генджи. Когато го гледаше, не гледаше нагоре. Гледаше право напред с тези свои главозамайващи сини очи.

Ала с всеки изминал ден той установяваше, че я желае все повече, не заради физическите й качества — в крайна сметка не бе полудял, — а въпреки тях. Сърцето й бе толкова отворено, толкова готово да види доброто, толкова сляпо за лошото, толкова невинно и беззащитно, че отвори и неговото без коварство и манипулации. С нея той можеше да се разкрие докрай, можеше да бъде себе си, подобно на нея, обикновен, а всяка мисъл направо намираше път до думите, които изговаряше. Той я желаеше, защото я харесваше такава, каквато бе, независимо от външния й вид. Обичаше я заради поведението й, когато беше с него.

Той я обичаше.

Осъзнаването на този факт беше голям шок за него. Как се бе случило? След пророчеството, което го предупреди, трябваше да се досети, че това предстои, но не му бе минало през ум. Дори сега, когато се връщаше назад, той не можеше да намери времето, мястото или повода.

След като призна, че невъзможното му се е случило, той все още хранеше надежди, че тълкуването на пророчеството от Хейко е погрешно. Независимо дали я желаеше или не, тя със сигурност не го желаеше. Тя беше християнска мисионерка, почти решена изцяло да се отдаде на разпространяване на словото на своята религия. Една бариера бе паднала, но другата, още по-висока от собствената му съпротива, оставаше.

После и това изчезна. Чувствата на Емили, които тя съвсем нехарактерно се опитваше да скрива, вече бяха излезли наяве. Всеки тригодишен в двореца можеше да се преструва по-добре от нея. Последната надежда на Генджи беше Старк. След смъртта на бившия годеник на Емили, преподобния Кромуел, Старк бе представен като бъдещ съпруг. Ала тази надежда също рухна. Старк нямаше да се ожени за Емили. Щом помогна за изграждането на мисията, която бе дошъл да построи, той се върна в Америка. Джимбо — когото той познаваше като Етан Круз — беше мъртъв. Нищо не го задържаше повече в Япония. Всъщност Старк остана няколко месеца след това. Нищо повече не го задържаше в Япония, но очевидно нищо бързо не го теглеше към Америка. Все пак искаше да замине и тази сутрин го стори.

Емили и Генджи бяха разделени само от нейното неведение за чувствата му и от самоконтрола му. Той можеше да продължи да разчита на нея да играе ролята си. Досега тя беше твърде благопристойна, за да подозира какво чувства той. За себе си не се съмняваше, но това бе друга сигурност. Той знаеше, че съпротивата му в крайна сметка ще отслабне, а щом това се случеше с него, щеше да стане и с нея. Знаеше го, защото най-сетне разбра първото си пророчество.

Докато това не бе станало, той можеше да продължава да се надява, че между него и Емили няма да се случи нищо. В противен случай второто пророчество предсказваше, че тя ще умре при раждането на детето, а колкото повече любовта помежду им нарастваше, толкова повече се виждаше краят й. Несъмнено животът не можеше да бъде толкова жесток.

Ала сега знаеше, че може да е толкова жесток. Бе разкрил самоличността на Шидзука, не във видение, а в момент на просветление, когато всичко, което знаеше, се подреди с изненадваща яснота. Това му разказа трагичното осъществяване на неизбежното.

— Господарю мой — Ханако коленичи на прага.

— Как е тя?

— Доста по-добре.

— Ще дойде ли тук, при мен?

— Мисля, че ще е по-добре, господарю мой, ако вие отидете при нея.

— Много добре.

Ханако придружи Генджи по коридора до стаята на Емили. Тя искаше да говори, но го чакаше да й даде възможност и да й разреши. Генджи направи точно това.

Той я попита:

— Какво ме съветваш?

— Не бих си позволила да ви давам съвети, господарю мой.

— Разбира се, че не. Жените никога не са допускали да ме съветват.

Ханако върна усмивката на Генджи и се поклони.

— Тя е много чувствителна, когато става дума за превода. Надявам се, че ще можете да оцените усилията й, дори да не са перфектни.

— Сигурен съм, че усилията й заслужават висока оценка.

— Преводът е трудно изкуство — рече Ханако. — Нямах представа колко е трудно, докато не започнах да помагам на Хейко в неделното училище на госпожа Емили. Нашият и нейният език са много трудни. Не просто думите, но и самите мисли.

— Всяко истинско общуване дори между двама души, които говорят един и същи език, изисква превод — отбеляза Генджи. — В края на краищата нашите сърца трябва да чуят онова, което не може да се изговори.

 

 

— Променям датите в съответствие със западния календар — обясни му Емили. Очите й бяха подути и червени, но усмивката се бе върнала на лицето й, а обичайният ентусиазъм — в гласа й. — „Седмата година на император Го-тоба“ не говори на английския читател нищо като хронология. Ако вместо това кажем 1291 година, тогава читателят ще знае кога се е случило събитието — по времето, когато последното Кралство на кръстоносците в Свещената земя^[1] е завладяно от сарацините. Мислите ли, че така ще е добре?

— Да, струва ми се добре.

— Има толкова много материал — отбеляза Емили. — Надявам се, че не отнемам много от времето ви, като ви карам да правите суровия превод от японски.

— Правя го с голямо удоволствие. — Генджи седна до нея. Когато накрая го погледна, той се усмихна. Тя се обърна срамежливо с лека усмивка и веднага се върна към страниците на бюрото пред себе си. Силно желаеше да я прегърне, но не го направи.

— Едно нещо, в което не съм сигурна, е заглавието.

— Емили.

— Да.

— Много съжалявам, че те разстроих.

— О, не. — Тя постави ръката си утешително върху неговата. — Виновна е моята свръхчувствителност. Какво толкова си казал? Само истината.

— Понякога се шегувам, когато не трябва. Не бива да се надсмивам над всичко.

— Не — потвърди Емили и погледна надолу, — не над всичко. — Тя започна да изтегля ръката си от неговата, но той я задържа.

— Ние сме приятели — каза Генджи. — Имаме неразбирателства, както всички. Но никога няма да допуснем те да застанат между нас. Договорихме ли се?

Тя отново погледна към ръцете им, преди да го погледне в очите.

— Договорихме се.

— Е, сега нека видя какво си направила.

Тя сложи листовете хартия пред него.

— Засега оставих заглавието на японски. По-късно, ако решим, ще го заместя със заглавие на английски.

— Да — съгласи се Генджи. Той знаеше, че когато преводът накрая бъде завършен, след много години, заглавието наистина ще бъде на английски, тъй като „английски“ ще е последната дума, която ще каже приживе.

 

 

Мечът потъва дълбоко в гърдите на Генджи и всичко става бяло. Когато отваря очите си, вижда над себе си разтревожени лица.

Госпожа Шидзука се появява и без да се притеснява от кръвта, го взема в прегръдката си и го притиска към гърдите си. По лицето й се стичат сълзи, които падат на неговото лице. За няколко момента пулсът на сърцата им се слива.

— Ти ще бъдеш винаги моят Блестящ принц — казва тя. Тя му се усмихва през сълзи. — Завърших превода тази сутрин. Питам се дали да използваме японското име, или да преведем заглавието и на английски. Какво мислиш?

Генджи вижда, че красотата й не е напълно японска. Очите й са лешникови, а не черни, а косата й е светлокестенява. Чертите й обаче са по-изострени и по-драматични от обичайното, повече чуждестранни, отколкото японски. Но не изцяло. Въпреки че прилича повече на майка си, отколкото на баща си, той сякаш също наднича от лицето й, особено с леката усмивка, която винаги е на устните й.

— Английски — промълвява Генджи.

— Добре тогава, английски — казва госпожа Шидзука. — Това ще бъде поредният скандал. „Пак Генджи, ще кажат хората, с тази ужасна негова Шидзука.“ Но нас това не ни интересува, нали? — Устните й треперят, клепките й пърхат, но усмивката й е неизменна. — Толкова ще се гордее с нас.

Да, иска да каже Генджи, тя ще се гордее с теб, както и аз. Но не му е останал глас.

Нещо проблясва на шията й. Сребърният медальон на Емили с кръст и лилия.

Той отмества поглед от медальона към Шидзука и красивото лице на дъщеря му е последното нещо, което вижда приживе.

 

 

— Направила си превъзходен превод — похвали я Генджи.

— Така ли мислиш? — Емили сияеше от щастие. — Но ако е така, направили сме го ние, а не аз. Трябва да напишем и твоето име.

— Можеш да казваш, че си се консултирала с мен. Нищо повече. Ти си преводачът.

— Но, Генджи…

— Настоявам.

Емили въздъхна. Нямаше полза да спори с него, когато той упорстваше. Може би по-късно щеше да успее да го убеди.

— Ще започвам да работя върху следващата част.

— Достатъчно засега — спря я Генджи. — Не можеш наведнъж да изучиш записаната мъдрост и лудост отпреди шестстотин години. Денят е хубав. Нека излезем и погледаме зимните жерави.

Емили се разсмя с нейния очарователен детски смях. Генджи го чу и го оцени като крехко мимолетно съкровище, каквото наистина беше.

— Добре — Емили се изправи и взе ръката му в своите, — това е чудесна идея.

— Може би ще вали сняг — рече Генджи.

— Генджи! — в гласа й се усети лек укор. Ала когато произнесе името му, тя се усмихваше.