Такаши Мацуока
Облак врабчета (20)

18
„Витлеемска звезда“

Ето я твоята катана.

За да бъде направена, в огъня се хвърля стомана, която се прегъва и изчуква отново и отново, докато двайсет хиляди пласта пречистен метал се слеят в едно. От всеки слитък, който влиза в пламъците, само една част от шест оцелява и се превръща в острие с дръжка.

Помисли върху това внимателно. Ясно разграничи разликата между определение и метафора и несъвършенствата на всяко от тях. Само тогава ще успееш да извадиш от ножницата това оръжие и да решиш въпросите на живота и смъртта.

Судзуме-но-кумо (1434)

Йедо се загуби отвъд хоризонта, после изчезнаха и върховете на планините, цялата Япония се стопи, а „Витлеемска звезда“ плаваше на изток към далечните брегове на Америка.

Старк стоеше до парапета на десния борд, който преминаваше към кърмата. Извади от колана си джобен пистолет „Смит и Уесън“ трийсет и втори калибър и го изхвърли зад борда. След това измъкна револвер „Колт“ армейски модел с шестинчово дуло, но го извади по-бавно, отколкото друг път. Хвана го с две ръце и го държа дълго време. После отвори барабана, освободи го от куршумите, стисна ги здраво, след което разтвори дланта си. Шестте куршума паднаха в морето. Бяха толкова малки, че не предизвикаха никакъв забележим плясък. Последва барабанът, после корпусът и дръжката. Разкопча кобура и го изхвърли и него.

Продължи да стои до парапета, много спокоен, мълчалив.

Без да иска, промълви:

— Мери Ан.

Без да иска, заплака.

Хейко стоеше на носа на кораба и гледаше безкрайната шир на открития океан отпред. Как щеше да оцелее в тази варварска земя на отсрещния бряг? Имаше голямо състояние благодарение на златото, което Генджи й бе поверил. Имаше защитата на Матю Старк, на когото вярваше напълно като на приятел и боен другар. Но нямаше до себе си Генджи. Знаеше, че никога отново няма да го има.

Думите му към нея на раздяла бяха чиста лъжа. Каза й, че е видял във виденията си, че ще е последният велик владетел на Акаока. Нямало да има приемник. След няколко кратки години нямало да има самураи, шогуни, велики владетели и владения. Цивилизация на две хиляди години щяла да изчезне буквално за двайсет и четири часа. Така казваше Генджи. Може би това също бяха лъжи. Те несъмнено звучаха като лъжи. Но те не я тревожеха. Само една от лъжите имаше значение. Беше излъгал, когато й бе казал, че ще отиде при нея.

Знаеше, че това няма да стане, защото той го бе видял в своите две видения.

В едното той срещаше загадъчната госпожа Шидзука. Която и да бе тя, тя никога нямаше да се появи в Америка. Така че Генджи щеше да я срещне в Япония. Във второто видение съпругата, наложницата или любовницата му — той не я бе видял, така че това можеше да е Емили, Шидзука или някоя друга — умира при раждане, малко след като му показва неговия наследник. Велик владетел или не, Генджи никога нямаше да позволи детето му да израсне и да достигне зрялост другаде, освен в родината му.

Той я бе излъгал, а тя още не знаеше защо.

Беше я излъгал и ето че тя пътуваше към страна, в която Емили бе считана за красива. На подобно място едно бе сигурно, ако изобщо имаше нещо сигурно. Хейко ще бъде смятана за отвратителна и отблъскваща. Приписваната й приказна красота нямаше да й послужи за нищо. Хората щяха да се извръщат от нея отвратени. Тя ще бъде презряна, осмивана, третирана с жестокост и неуважение.

Не беше необходимо да чака времето да съсипе красотата й. На двайсет години тя я бе изоставила в страната, която вече не се виждаше отвъд хоризонта.

Ала тя нямаше да плаче.

Нямаше да се страхува, да се отчайва или да рухва.

Тя бе нинджа в края на краищата, и то от достойното потекло на Кума Мечката, нейния чичо, най-великия нинджа през последните сто години. Ако някога бе имала причина да се съмнява в себе си, трябваше само да почувства как кръвта тече във вените й, за да усети отново увереност. Не, тя не беше някаква си ревлива гейша, изоставена от любовника си. Тя беше изпратена на мисия от господаря си, Окумичи-но-ками Генджи, велик владетел на Акаока, красив лъжец, който със сигурност един ден щеше да бъде шогун на Япония.

Нямаше да се поддаде на самосъжалението.

Отиде да потърси Старк. Имаха да обсъдят много неща. Първо, трябваше да гарантират сигурността на златото. Макар че едва ли щеше да бъде откраднато, докато бяха на борда на мисионерския търговски кораб, те не можеха да си позволят да се отпускат.

Старк стоеше на кърмата. Беше много спокоен. Когато Хейко се приближи, раменете му започнаха да се тресат и той падна на колене на палубата, виеше с безумното стенание на животно, което е било пронизано, но не убито.

Хейко коленичи до него. Щеше ли да я удари, ако се протегнеше да го докосне? А ако го направеше, как щеше да постъпи тя? Не, нямаше да се отдава на предчувствия. Отиваше в непозната страна, а единственият път пред нея бе пълен с неизвестност. Щеше да стъпи на него всеки момент.

Хейко свали корсажа под външното и под вътрешното кимоно, който представляваше обикновен бял шал от най-фина коприна, неароматизиран, но напоен с аромата на собственото й тяло, и се протегна да изтрие сълзите на Старк.

Старк не се възпротиви. Когато коприната докосна лицето му и попи сълзите му, той изплака за последен път, докосна ръката на Хейко толкова нежно, че тя едва усети, и каза:

— Благодаря ти.

Хейко се поклони и започна да дава учтив отговор. От устата й обаче не излезе нито една дума. Вместо това, както гледаше гладкото му, искрено лице на чужденец, топли сълзи бликнаха от собствените й очи, въпреки че на устните й бе изписана уверена усмивка.

Сега Старк се протегна към нея. В ръката му падна първата капка, която бе напуснала бузата й.

Блестеше в дланта му като малък диамант.

И „Витлеемска звезда“ плава, а Старк казва: Благодаря ти, а коприненият шал на Хейко попива сълзите му, докато нейните се ронят през усмивка, а „Витлеемска звезда“ плава ли, плава.