Дейвид Морел
Ловци на време (9)

7

Сградата се намираше на една пресечка южно от Грамърси Парк, на Източна 19-а улица, в района с исторически забележителности. В събота уличният трафик беше спокоен. Небето бе покрито с облаци и беше хладно, за да излезеш без яке. Бейлинджър и Аманда стояха пред тухлената къща и изучаваха потъмнялата месингова табелка с надпис 1854. Над входа имаше друга табела, на която пишеше: МАНХАТЪНСКИ ИСТОРИЧЕСКИ КЛУБ.

Те се изкачиха по стълбите и влязоха в сенчест вестибюл, който изглеждаше непроменен за последния век и половина. На една стойка бе закачен плакат, изобразяващ изискан господин с прошарена коса и мустаци. Мъжът бе слаб, с бръчки в ъгълчетата на очите. Беше облечен в строг костюм и държеше в ръце метален цилиндър.

Манхатънският исторически клуб приветства

Ейдриън Мърдок, професор по история в Огълторпския университет, Атланта.

„Животът и времето отлитат.

Психология на времевите капсули“

2 юни, 13,00 часът

Бейлинджър чу гласове, които идваха откъм далечния край на вестибюла.

От една стая вдясно излезе представителна четиридесетгодишна жена, облечена в семпла тъмна рокля. Щом забеляза Бейлинджър и Аманда, тя се усмихна.

— Радвам се, че решихте да се присъедините към нас.

— Поканата беше толкова находчива, че не можахме да й устоим — отвърна той.

Жената се изчерви. Понеже не носеше грим, руменината й беше още по-очевидна. Тъмната й коса бе прибрана в стегнат кок.

— Опасявам се, че идеята беше моя. Лекциите ни обикновено не се радват на голяма публика, затова реших да раздвижа малко нещата. Нямах ни най-малка представа колко трудоемко ще се окаже за ръководството на клуба доставянето на поканите. Впрочем аз съм Карън Бейли. — Тя протегна ръка.

— Франк Бейлинджър.

— Аманда Евърт.

— Разбира се. Вие сте двойката с монетата. Във вестникарската статия за търга се споменаваше за интереса ви към историята. Реших, че тази лекция е точно за вас.

— Случайно да имате фонд за набиране на средства? — попита Аманда.

— Ами… — Върху лицето на Карън отново се изписа смущение. — Даренията винаги са добре дошли. Но не трябва да се чувствате длъжни да ни подпомагате.

Бейлинджър се престори, че не забелязва многозначителния поглед на Аманда.

— За нас ще бъде удоволствие да ви помогнем с каквото можем — каза той.

— В поканата се споменава за освежителни напитки. Какво да ви предложа? Чай? Кафе? Безалкохолно?

— Кафе — рече Бейлинджър.

— И за мен — добави Аманда.

Те последваха Карън в един коридор, по стените на който имаше кафеникави фотографии на Грамърси Парк, с картонени табелки до тях, които уточняваха, че снимките са от деветдесетте години на XIX век. На избелелите фотографии се виждаха файтони, мъже с шапки, костюми в три части и вратовръзки, жени в рокли, които стигаха чак до високите до глезените им обувки с копчета.

Старите килими заглушаваха стъпките на Бейлинджър. Във въздуха се усещаше прашната миризма на миналото. Карън зави надясно и ги въведе в продълговата стая с наредени в редици сгъваеми столове. Стените й също бяха украсени с кафеникави фотографии.

Бейлинджър хвърли поглед към екрана. Върху една катедра имаше лаптоп, свързан с прожекционен апарат. После насочи вниманието си към шестимата души, които пиеха от пластмасови чаши и ядяха сандвичи по четвърт долар.

Карън посочи към тях.

— Елате да ви запозная с професор Мърдок.

Тя ги поведе към прошарен мъж с мустаци, който държеше сандвич и говореше оживено с мъж и жена, и двамата на по тридесет и няколко години. Мърдок изглеждаше по-слаб, отколкото на плаката. Носеше костюм, но двойката, с която разговаряше, беше облечена в дънки — също като Бейлинджър и Аманда.

— … терминът не е бил използван до 1939 година. Преди това са ги наричали кутии, сейфове или дори ковчези. А после, разбира се, идва ред на известната… — Той направи пауза, за да кимне на Бейлинджър и Аманда.

— Професоре, позволете ми да ви представя… — Бузите на Карън отново поруменяха. Изглежда, бе забравила имената им.

— Франк Бейлинджър.

— Аманда Евърт.

Те се здрависаха.

— Тъкмо обяснявах за Криптата на цивилизацията — каза професорът.

— За какво? — Бейлинджър се усъмни, че не е чул правилно.

— Това е името на може би най-известната времева капсула. Аз естествено съм предубеден, защото тя се намира в Огълторпския университет, където преподавам.

— И се казва Криптата на цивилизацията, така ли? — попита Бейлинджър.

— Интересно име, нали? Седалището на Международното дружество за времевите капсули се намира в Огълторп именно заради нея.

— Има Международно дружество за времевите капсули? — попита удивено Аманда.

В стаята влязоха още хора.

— Извинете ме — каза професорът. — Трябва да се уверя, че всичко е готово за презентацията ми.

Той се запъти към катедрата, а Карън Бейли им донесе обещаното кафе.

— Сметана и подсладители има на онази маса. Там са и сандвичите. Моля, опитайте ги. — Тя отиде в предната част на стаята и спусна завесите.

Бейлинджър огледа сандвичите. Корите на филиите хляб бяха изрязани. Той взе един и отхапа от него.

— По принцип не обичам салата с риба тон, но тази не е лоша.

— Заради марулята е.

— Марулята?

— Хрупкава е. Майонезата е домашно приготвена. А и хлябът е още топъл. — Аманда отхапа пак.

Бейлинджър последва примера й.

— Надявам се, че ще говори за Криптата на цивилизацията.