Дейвид Морел
Ловци на време (23)

10

— Ето го кучия му син. — Бейлинджър посочи една от снимките на витрината. — Само че без мустаци и с по-тъмна коса.

Двамата с Ортега стояха пред театъра на Блийкър Стрийт в Гринич Вилидж. През последния час бяха звънели на различни театрални агенции и трупи, опитвайки се да открият кой е бил нает в събота следобед за еднократен ангажимент на Източна 19-а улица.

Оставяйки зад гърба си шума на уличния трафик, те влязоха в малко мрачно преддверие и спряха да огледат обстановката. Зад тях се намираше касата за билети. От лявата им страна Бейлинджър видя гардеробиерна, а от дясната — бар с освежителни напитки. Лекясаният килим изглеждаше износен, въпреки че се виждаше само отчасти заради сгънатите парчета брезент, части от скеле, кутии с боя, кофи и четки. Въздухът миришеше на терпентин.

— Определено се нуждае от основен ремонт — промърмори Ортега, като се взираше в едно петно от вода на тавана.

— Мразя старите сгради — каза Франк.

От другата страна на двукрила врата, намираща се точно пред тях, се чуваха приглушени гласове.

Детективът отвори едното крило и влезе. Миг по-късно се появи отново и махна на Бейлинджър да го последва. Вратата се затвори зад тях. Намираха се в началото на пътеката, която се спускаше между редовете от седалки към авансцената, осветена от разположени на тавана лампи. Завесите на сцената бяха вдигнати. Две двойки — едната на средна възраст, а другата млада — държаха по един сценарий и четяха откъси от него. Висок слаб мъж стоеше пред сцената и им даваше указания къде да застанат, като махаше с показалка.

Младата жена, която от това разстояние беше направо миниатюрна, погледна към задната част на залата.

— Те са тук! — Гласът й проехтя.

Високият слаб мъж се обърна към Бейлинджър и Ортега:

— Слезте долу, ако обичате, и се присъединете към нас.

Прикривайки обзелото го вълнение, Франк се съсредоточи върху шума от стъпките си, които отекнаха по пустата пътека. Театърът му действаше потискащо; старите седалки изглеждаха неестествено празни и сякаш плачеха за аплодиращи зрители.

Ортега се представи и показа значката си.

— Смятам, че вече се познавате с господин Бейлинджър.

Франк веднага ги разпозна. Високият слаб мъж беше професор Мърдок. Четиримата души на сцената бяха сред хората, присъствали на съботната лекция.

— Вас определено ви помня — каза мъжът с показалката, — както и младата жена, с която бяхте. Казваше се… — Той погледна нагоре, напъвайки паметта си. — Аманда Евърт.

— А вие се казвате Ейдриън Мърдок, но съм сигурен, че това не е истинското ви име.

— Роланд Пери. Беше ми поръчано да се представям с името на професора.

— Да не би нещо да не е наред? — попита младият мъж на сцената.

Ортега се обърна към режисьора.

— По телефона ми казахте, че трупата ви е била наета да посети онази къща на Източна 19-а улица.

— Точно така. Бяхме наети да изнесем представление. — Гласът на Пери имаше лек британски акцент. — Аз трябваше да държа реч. Останалите актьори получиха напътствия какво да правят, както и описание на господин Бейлинджър и неговата приятелка. Казаха ни, че става въпрос за приятелска шега. По време на лекцията публиката щеше да се разотиде малко по малко. После аз щях да спра да говоря и докато визуалната демонстрация продължава, да се шмугна в мрака и да напусна сградата. Тогава образите на екрана щяха да изчезнат и господин Бейлинджър и неговата приятелка щяха да открият, че са съвсем сами в стаята.

— Не ми изглежда особено смешно — отбеляза Ортега.

— Шегата щеше да продължи с парти-изненада за рожден ден. Докато господин Бейлинджър и дамата му се чудеха какво става, техни приятели, скрити на горния етаж, щяха да изкрещят: „Честит рожден ден!“ Щяха да свалят долу храна и напитки и купонът щеше да започне.

Детективът изгледа Франк, после попита Пери:

— Колко ви платиха?

— За един час работа трупата ни получи общо две хиляди долара. Това беше ценен принос за усилията ни да ремонтираме театъра.

— Как се свързаха с вас? — попита Бейлинджър.

— Една жена се обади и си уреди среща с мен в театъра.

— Каза ли ви името си?

— Карън Бейли. Жената, с която се срещнахте на лекцията.

— Мислех, че тя е член на вашата трупа.

— Нищо подобно.

— Имате ли договор? — намеси се Ортега. — Да ми покажете някакъв адрес или подпис?

— Не. Нямаше нужда да сключваме договор. Споразумението беше необичайно, да, но тези две хилядарки ни дойдоха съвсем навреме. Бяхме благодарни за неочаквания си късмет.

— Но защо сте тук? — попита по-възрастната жена. — Какво има?

— Нищо, за което да се тревожите. — Ортега подаде на Пери визитната си картичка. — Ако тя се свърже отново с вас, уведомете ме.

— Карън Бейли ми остави едно ксерокопие — каза режисьорът. — Поръча ми да го дам на господин Бейлинджър, ако дойде в театъра.

— Ксерокопие? — намръщи се Франк. — На какво?

— Оставих го в чантата със сценариите. — Пери пъхна показалката си под мишница, отиде при износената платнена чанта, която лежеше върху една от близките седалки, и започна да тършува вътре. — Ето. — Подаде на Бейлинджър сгънат лист хартия.

Но преди Франк да го докосне, Ортега каза:

— Чакайте. — Детективът извади чифт найлонови ръкавици от джоба на сакото си. Сложи си ги и разгъна листа.

Бейлинджър застана до него и погледна надолу. По листа имаше следи от фотокопирна машина. Представляваше копие от страница на книга, като всичко беше зачернено, освен един параграф и печат, на който пишеше: НЙОБ^[1] — Хуманитарни науки и социология. Печатът беше избледнял.

Ортега прочете параграфа на глас:

— „Чудесно място е това тресавище — каза той, като обхвана с поглед морето от тревисти хълмове, които приличаха на разпенени зелени вълни с гребени от назъбен гранит. — Тресавището никога няма да ти омръзне. Не можеш да си представиш какви прекрасни тайни крие. То е така обширно, пусто и загадъчно“.

Пасажът беше толкова странен, че Франк се почувства напълно объркан.

— И Карън Бейли ви заръча да ми дадете това, ако дойда в театъра? — обърна се той към Пери.

— Да.

— А каза ли защо?

— Не. Предположих, че това е част от приятелската шега. — Режисьорът потропа с показалката си по пода. — Какво не е наред? Защо не ни кажете кого…

— Надушвам дим — рече Бейлинджър.