Дейвид Морел
Ловци на време (61)

4

Бейлинджър стигна до самотен бор — единственото високо нещо наоколо — и откри, както и бе предполагал, видеокамера на ствола му. Насочи пушката, прикова червената точка върху нея и пръсна камерата на парчета.

„Край“.

Сложи нов пълнител на карабината и зареди празния. През цялото време поглеждаше надясно, откъдето двете кучета го наблюдаваха, застанали на тридесетина метра от него. Продължи пътя си. Те го последваха. Спря. Те — също.

Болката в коляното го накара да погледне надолу. Крачолът на камуфлажния му панталон беше напоен с кръв. Зъбите на кучето бяха разкъсали плата и раздрали кожата. Притесни се за слюнката, която бе видял по муцуната на псето.

Запита се какъв ли е крайният срок след ухапване за биене на ваксината против бяс.

Сложи раницата си на земята и подпря пушката си на нея, като провери дали цевта не е пълна с боклуци. Докато слънцето напичаше все по-силно, извади походната аптечка и лейкопласта. Погледна към кучетата. Вниманието им бе приковано върху него.

„Застреляй ги!“ — каза си.

Но въпреки че раницата му бе натъпкана с амуниции, трябваше да ги използва пестеливо. Помисли си, че ще е по-добре да разрушава камерите или да убие Господаря на играта, отколкото да застреля двете кучета, което в крайна сметка можеше да не се наложи. По-късно може би щеше да е готов да даде всичко, за да има на разположение тези два патрона.

„Да видим колко са умни“.

Вдигна пушката и я насочи към по-едрото куче — онова, което приличаше на немска овчарка отпусна пушката.

Отви капачката на едно шише с вода, сръбна от неприятната топла течност и сипа малко върху коляното си, за да отмие кръвта и мръсотията. Дупките от зъбите на кучето бяха зачервени, вероятно вече инфектирани. Отвори походната аптечка, извади един личен превързочен пакет и скъса опаковката. Стерилната превръзка миришеше на спирт. Натърка с нея раните и потръпна от болка. Отвори пакетче с антибиотичен крем, намаза раната и я покри с марля. Накрая отряза с ножа си няколко парчета лейкопласт и залепи марлята със стегната превръзка, която се надяваше, че ще спре кръвотечението. Лейкопласт. Спомни си как го наричаха някои от операторите по сигурността, с които бе работил в Ирак. „Приятел на боеца“.

Разгледа внимателно ливадата за още камери.

Когато блекбърито завибрира отново, извади книжните тампони от ушите си и натисна зеления бутон.

— Спри да разрушаваш камерите — каза гласът.

— Мислех, че идеята ти е да бъда изобретателен.

— Като изключим вандализма, правиш всичко по начина, по който бих го направил и аз.

— Тогава защо не дойдеш тук и сам не играеш проклетата си игра?

Никакъв отговор.

— Хайде! — извика Бейлинджър в микрофона на мобилния телефон. — Бъди герой!

— Но някой трябва да е Господарят на играта.

— Защо?

Гласът пак не отговори.

— Мисли за нея по различен начин — каза Франк. — Говорехме за пропуск в играта — фактът, че не можа да ме проследиш. Какво ще кажеш и за пропуска във Вселената?

— Играта и Вселената. И двете са едни и същи. За какъв пропуск говориш?

— Бог се е почувствал самотен, затова създал други, и то прекрасни същества — ангелите. Така е започнало злото, защото някои от тези ангели го предали. После Бог отново се почувствал самотен, но си мислел, че си е извадил поука, затова сътворил по-нисши същества — хората, които били толкова незначителни, че едва ли можели да имат високомерието да го предадат. Въпреки това те го направили. Това ли ти е проблемът?

— Че хората са ме предали?

— Че си самотен. Искаш някой да си играе с теб?

В далечината изписка ястреб, а отговор не последва.

— За нас ще е удоволствие да играем с теб — продължи Бейлинджър, — докато не ни убиеш.

— Понякога… — каза гласът.

— Да?

Ти ме объркваш.

Франк изпита прилив на надежда.

— Как бих могъл да дойда и да играя с теб? Ти не си реален.

Линията прекъсна.

— Куршумите на „Мини-14“ са реални — прошепна Бейлинджър. Мушна мобилния телефон в джоба си, огледа се за още камери, които да пръсне, и продължи напред.