Дейвид Морел
Ловци на време (8)

6

Беше прекрасна майска събота. Изпотени от продължителния джогинг в Проспект Парк, Бейлинджър и Аманда отключиха входната врата на червеникавокафявата сграда и започнаха да преглеждат пощата, която пощальонът беше пъхнал през процепа.

— Нещо интересно? — попита Аманда, докато се качваха по стълбите.

— Още финансови съветници, нетърпеливи да ми предложат какво да правя с парите, които получихме за монетата. Нова порция молби от благотворителни фондации. Сметки.

— Сега поне можем да ги плащаме.

— Странно — каза Бейлинджър.

— Какво има?

— Виж.

Спряха пред апартамента и той й подаде един плик. Изглеждаше толкова стар и избелял, че Аманда се намръщи. Вдигна го до носа си.

— Мирише на мухъл.

— Нищо чудно. Виж марката.

— Два цента? Невъзможно.

— А сега виж пощенското клеймо.

Печатът бе избледнял с времето, но все още беше четлив.

— Тридесет и първи декември?

— Чети нататък.

— Хиляда осемстотин деветдесет и девета? Какво, по… — Аманда поклати глава. — Това някаква шега ли е?

— Може би е рекламен трик — предположи Бейлинджър.

Щом влязоха в апартамента, тя разпечата плика и извади от него лист хартия.

— Изглежда захабен като плика. И също като него мирише на мухъл.

Посланието бе написано на ръка, с едър почерк. Мастилото беше избледняло с времето, също като пощенското клеймо.

До г-н Франк Бейлинджър

 

 

Уважаеми господине,

Прощавайте за безпокойството. Понеже ми е известен интересът ви към миналото, позволих си да използвам стара пощенска марка, за да привлека вниманието ви. Каня вас и госпожица Евърт да се присъедините към мен и група гости в първата събота на юни, от един часа следобед, в Манхатънския исторически клуб (адресът е даден по-долу). След лека закуска с освежителни напитки ще изнеса лекция за посланията до бъдещето, които отваряме в настоящето, за да опознаем миналото. Говоря, разбира се, за онези очарователни артефакти, свързващи бъдещето и миналото, известни като времеви капсули.

Ваш, Ейдриън Мърдок

— Времеви капсули? — Аманда изглеждаше объркана.

— Какви са тези работи?

— Първата събота на юни? — Бейлинджър надникна в кухнята и погледна календара. — Това се пада следващия уикенд. Манхатънския исторически клуб?

— Прав си. Това трябва да е някакъв рекламен трик.

— Тя разгледа внимателно листа. — Определено изглежда стар. А и би трябвало да е такъв, нали идва от исторически клуб! Сигурно си търсят нови членове. Но как са се сдобили с имената и адреса ни?

— Когато отразяваха събитието миналата есен, вестниците писаха, че живееш в Парк Слоуп — отбеляза Бейлинджър.

— От клуба са чакали доста дълго, за да се свържат с нас.

Той се замисли.

— Когато монетата бе продадена на търг миналия месец, общественият интерес към нас се възобнови. Медиите извадиха наяве случилото се в хотел „Парагон“. Споменаха за интереса ми към историята. Може би този тип си мисли, че ще ме убеди да направя дарение за клуба му.

— Сигурно. Също като финансовите съветници, които изгарят от желание да им платиш комисиона.

— Времеви капсули — каза замислено Бейлинджър.

— Звучиш така, сякаш наистина се изкушаваш да отидеш.

— Когато бях малък… — Млъкна, потънал в спомени.

— Баща ми преподаваше история в гимназията в Бъфало. От училището решиха да съборят една стара училищна сграда, за да освободят място за нова. Носеха се слухове за времева капсула — че абитуриенти от по-ранен випуск са сложили една в основите на сградата. Всеки ден, когато строителните работници се прибираха вкъщи, аз и още няколко хлапета се вмъквахме в развалините да търсим капсулата. Естествено нямахме никаква представа как би могла да изглежда една времева капсула. Отне ми цяла седмица, но с Божията помощ забелязах голям каменен блок в един разкопан ъгъл на постройката. На камъка имаше плоча, върху която бе гравирано: Випуск 1942-а. Да бъде помнен вечно. На прага на нашето бъдеще. С годините обаче върху плочата се беше натрупал дебел пласт мръсотия. А пред нея бяха избуяли храсти. Хората забравят…

Аманда му даде знак да продължи.

— Както и да е. В каменния блок имаше дупка — поясни Бейлинджър. — А в нея видях метална кутия. Когато изтичах вкъщи и казах на баща си, първата му реакция беше да се ядоса, че съм играл в разрушената постройка с риск да пострадам. Но когато разбра какво съм открил, той ме накара да го заведа там. На следващата сутрин помоли работниците да разбият каменния блок. Още помня как им каза: „И, за бога, внимавайте да не счупите това, което е вътре“. Работниците бяха ентусиазирани не по-малко от нас. Освен това присъстваха много учители и ученици, които бяха чули за станалото. С помощта на железен лост един работник успя да извади от камъка метална кутия с размерите на голям телефонен указател. Капакът на кутията беше ръждясал и не искаше да се отвори. Учениците взеха да убеждават работника да го счупи, но баща ми каза, че кутията трябва да се отвори при специална церемония за набиране на средства. Хората можели да си купят билети, за да присъстват. Със спечелените пари щели да бъдат закупени книги за училищната библиотека. „Страхотна идея!“, казаха всички. Директорът на училището покани репортери от вестника, радиото и няколко телевизии да отразят събитието и се реши церемониалното отваряне да се състои в неделя следобед в салона на гимназията. Имаше камери. Хиляда души платиха по един долар, за да гледат церемонията.

— И какво имаше вътре? — полюбопитства Аманда.

— Никой никога не разбра.

— Какво? — изненада се тя.

— Директорът заключи времевата капсула в един шкаф в кабинета си. В нощта преди отварянето й някой проникна с взлом, разби вратата на шкафа и открадна кутията. Можеш да си представиш колко разочаровани бяха всички. И до днес се чудя какво ли е било онова, което учениците от випуск 1942-а са решили, че е достатъчно важно, за да бъде съхранено за поколенията.