Дейвид Морел
Ловци на време (43)

4

Докато Ортега се обърне да погледне, Бейлинджър вече тичаше натам. За момент Карън Бейли не помръдна. После се шмугна зад десния ъгъл.

Франк тичаше с всички сили. Беше почти пет и половина. Лекциите бяха свършили и студентите се бяха прибрали в общежитията или в домовете си, така че по улицата нямаше почти никакви минувачи. Той стигна до ъгъла и зърна бялата блуза на жената да изчезва зад друг ъгъл.

Избегна една минаваща кола и зави на следващия ъгъл точно навреме, за да види как Карън Бейли се шмугва в някаква жилищна сграда. Обувките й бяха мъжки модел, с връзки и ниски токове, и това я правеше изключително подвижна.

— Стой! — изкрещя Франк.

Чу задъханото дишане на Ортега зад гърба си. В следващия миг той вече бе до него и двамата хукнаха заедно към сградата.

— Сега вярваш ли ми?

Телена ограда преграждаше тротоара. В близкия боклукчийски казан имаше парчета мазилка и дъски.

Запъхтян, Франк стигна до оградата. Наоколо нямаше жива душа. Той огледа вратата, която изглеждаше заключена. После забеляза, че катинарът виси свободно и я отвори с яростен ритник.

Ортега го сграбчи за рамото.

— За бога, чакай да извикам подкрепление. Не знаем какво има вътре.

— Ти чакай. — Франк се затича, стъпвайки по разпилени строителни отпадъци, към покритите с пясък стъпала, които водеха към входа, пред който бе облегнато парче шперплат, служещо за импровизирана врата.

— Ти не си полицай! — извика Ортега. — Нямаш разрешително!

— Което означава, че няма за какво да се тревожа — отвърна му Франк през рамо. — Мога да правя каквото си искам.

Той надзърна предпазливо през пролуката зад шперплата и се вмъкна във входа. Миришеше на прах, плесен и хоросан. Когато очите му привикнаха към дрезгавата светлина, видя голите дъски на пода и напречните греди на стените с изкъртена мазилка. По коридора зееха входове без врати, които водеха, както предположи, към други помещения с оголени стени. Отдясно имаше стълбище без перила. От тавана висяха люспи стара боя.

„Още една изоставена сграда“ — каза си Бейлинджър. Сенки. Стесняващи се стени. Смаляващи се стаи. По тялото му изби пот, но не от тичането. С цялото си същество искаше да се обърне и да избяга.

„Аманда“ — помисли си той. По пода на горния етаж отекнаха стъпки. Франк изкачи стълбите, прескачайки зейнали дупки. Шумът зад гърба му го накара да спре. Обърна се и видя Ортега да влиза в сградата.

— Подкреплението идва — каза детективът.

— Сигурен ли си, че това не е друга моя постановка за отвличане на вниманието?

— Единственото, в което съм сигурен, е, че искам да си поговоря с тази жена.

Ортега отиде при него. Докато се изкачваха по стълбището, дъските скърцаха под краката им. Постепенно пред очите им се разкри вторият етаж: още висящи от тавана люспи боя, неизмазани стени и оголени напречни греди, още едно стълбище без парапет. Като стигнаха площадката, се ослушаха за стъпки, но чуха само приглушения шум от уличното движение.

— Това, изглежда, е единственото стълбище. Няма да ни се изплъзне — каза детективът.

— Няма ли? Може би има изход към съседната сграда.

Шум отляво накара Франк да се обърне. Той прекрачи една дупка и пое по тъмен коридор. Под краката му заскърца ситен чакъл. Проверяваха всеки отвор, покрай който минаваха, но виждаха единствено пусти, разнебитени стаи.

По едно време спряха и Ортега разгледа внимателно нащърбените ръбове, които стърчаха в полумрака от двете страни на коридора.

— Изглежда, тук е имало стена, която реставраторите са разрушили. Това е ужасно дълъг коридор за една сграда.

— Но не и за две — каза Бейлинджър. — Свързали са две сгради в една.

Стигнаха до друг коридор, който тръгваше надясно и навлизаше дълбоко в постройката.

— А може би сградите са три — обади се детективът. — Може би са свързани с университета в един голям учебен комплекс.

Силно пропукване ги накара да спрат. Идваше от място, което бе далече напред. Една дъска бе поставена върху две магарета за рязане на дърва. Купчина дъски бяха подпрени на едната стена, а до тях имаше кутии. На пода бе разпънат брезент, посипан с трески и стърготини. От горния етаж висеше въже.

— На онова магаре за рязане на дърва има нещо — каза Ортега.

Малкият правоъгълен предмет в сребристо и черно имаше бутони и екран.

— Мобилен телефон — добави той. — Някой от работниците го е забравил.

— Различава се от стандартните телефони.

Детективът се приближи до него.

— Това е „Блекбъри“.

Въпреки че никога не бе използвал такъв, Франк знаеше, че с „Блекбъри“ човек можеше да се свърже с интернет и да пусне имейл.

— Не е ли скъп?

— Струва няколкостотин долара — отвърна Ортега.

— Дали един строителен работник, успял да се сдобие с подобен телефон, ще бъде толкова небрежен, та да го забрави?

Двамата застанаха до магарето. Бейлинджър посегна към мобилния телефон.

— По-добре недей — рече предпазливо детективът. — Ако си прав, че някой си играе игрички, това нещо може да е бомба.

— Или следа като видеоиграта, която ще ме отведе на друго място.

Франк взе блекбърито.

— Някой ден ще се вслушаш в думите ми — каза Ортега.

Бейлинджър забеляза, че телефонът е малко по-тежък и по-дебел от неговия. Екранът му бе по-голям и имаше повече бутони, които освен азбуката, включваха и цифрите.

— Чувам гласове — обади се детективът. — Май идват от входа. Сигурно е подкреплението. — Той извади мобилния си телефон. — Ще им кажа къде сме.

Внезапно движение привлече вниманието на Франк. В коридора на другия край на работната площадка се мерна бяла блуза. Карън Бейли изскочи от скривалището си и се затича.

Франк мушна блекбърито в джоба си и се втурна след нея. Докато пресичаше брезента, той внезапно хлътна в дупката, която брезентът прикриваше. Пропадна до колене, после до кръста. Вкопчи се във въжето, което висеше от горния етаж. Брезентът продължи да потъва. Вече бе до гърди в дупката. Въжето в ръцете му се опъна и го задържа.

Ортега се спусна и сграбчи ръката му.

— Внимавай! — предупреди го Бейлинджър. — С този брезент не се вижда къде е краят на дупката.

Като стискаше ръката му, детективът се приведе толкова много над брезента, че се принуди да се хване за въжето за опора.

То обаче се отпусна — явно това, за което бе завързано, поддаде. Ортега загуби равновесие. Бейлинджър, почувствал се отново в безтегловност, изохка, когато детективът падна върху него и двамата полетяха заедно с брезента в дупката. Въжето падна заедно с тях, като повлече със себе си и нещо друго, нещо, което Франк успя само да зърне — ръчна количка, за която то, изглежда, е било завързано на горния етаж.

— Не! — извика той, докато падаше с Ортега.

Брезентът се остърга в ръба на дупката. Когато Бейлинджър се приземи на долния етаж, ударът в пода и стоварилият се върху него детектив му изкараха въздуха. Той чу трясък, погледна нагоре и видя как падащата количка се блъсна в ръба на дупката. Тя счупи няколко дъски и продължи да пада.

— Пази се!

Нямаше време за реакция. Количката се стовари върху гърба на Ортега. Нещо в него изпука. От устата му изскочиха кървави мехури. Лицето му се отпусна. Погледът му се разфокусира. Франк се помъчи да избута количката от него, да направи нещо, за да го върне в съзнание, но Ортега беше мъртъв.

Изпълнен със скръб, той престана да търси пулса му. В далечината чу объркани гласове и стъпки на хора, тичащи към мястото на трясъка. „Екипът за подкрепление — помисли си Бейлинджър, като се мъчеше да преодолее шока от случилото се. — Те ще ме разпитват в участъка. Ще отнеме часове, докато им обясня“. Стъпките прозвучаха по-наблизо.

Той се изправи с мъка на крака. Усети тежестта на мобилния телефон в джоба си, докато залиташе по коридора, после зави зад един ъгъл точно преди гласовете да прозвучат зад него. Прокрадна се в друг коридор, след това във втори, имайки чувството, че е попаднал в лабиринт. Мина край още магарета за рязане на дърва, кутии и дъски. Стигна до прозорец, който не беше остъклен. Останал без дъх, Франк се покатери на перваза, увисна на него и скочи на земята.

Ребрата го боляха. Краката — също. В лявата си ръка усещаше болезнено напрежение. Направи няколко крачки, куцайки. После си наложи да върви по-стабилно. Насочи се към края на строителния обект, като се движеше покрай телената ограда. Слънцето клонеше на залез. Уличното движение бе слабо. Малцината студенти, които срещна по пътя си, не му обърнаха внимание.

В далечината се разнесе вой на сирени. Когато стигна до следващата врата в оградата, Франк откри, че тя е заключена. Докато сирените приближаваха, намери парче брезент, покатери се на близкия казан за боклук и преметна брезента върху бодливата тел, която минаваше по върха на оградата. Полицейските коли спряха на улицата зад ъгъла. Бейлинджър се прехвърли през оградата, откачи брезента от телта, хвърли го в боклукчийския казан и се спусна на улицата.

Наложи си да не тича. „Запази спокойствие — каза си той. — Продължавай да вървиш“.

Група студенти излезе от едно кафене. Някакъв младеж с раница попита приятеля си:

— Искаш ли да проверим какво става?

— Предпочитам да стоя настрана, когато има размирици.

„Мъдро решение“ — помисли си Франк.

От кафенето излязоха още студенти. Като се надяваше, че те ще му осигурят прикритие, той зави зад ъгъла. Видя отражението си в една витрина и се постара, доколкото можа, да приглади косата си и да изтупа праха от якето.

Чу още сирени и си даде сметка, че няма да може да върви дълго. Когато се разпространеше новината, че е убит детектив, полицията щеше да отцепи района във всички посоки. Всички ресторанти и барове тук бяха свърталища на студентите. Ако влезеше в някой от тях, щеше да изглежда подозрителен.

Натисна вратата на нещо, което му заприлича на административна сграда. Беше заключена. „Трябва да се махна от улицата“ — рече си Франк.

Не можеше да спре да мисли за Карън Бейли. Когато тя изтича от скривалището си, предположи, че се е паникьосала. Но сега бе очевидно, че е искала той да я последва, за да стъпи на брезента. Още един капан. „Не, още едно препятствие“ — поправи се иронично.

Думите върху гърба на кутията на видеоиграта изплуваха в съзнанието му. Надбягване с препятствия и ловци на време. Беше преодолял препятствието, но какво получи? Мобилен телефон „Блекбъри“.

„Как Карън Бейли е разбрала къде съм?“

Отговорът на въпроса го осени внезапно и му подсказа къде да се скрие.