Дейвид Морел
Ловци на време (44)

5

Коридорът му се стори по-дълъг от предишния път. Като стигна до кабинета, Франк отново чу изстрели. Пое дълбоко въздух и почука. Никакъв отговор. Отвори вратата.

Професор Греъм седеше пред монитора на компютъра и с бясна скорост боравеше с мишката и клавиатурата. Тъмните кръгове под очите й бяха още по-очебийни.

— Мислех, че мишката е счупена — каза Бейлинджър.

— Винаги имам резервни. — Възрастната жена натисна бясно няколко клавиша, после се взря навъсено в екрана. — По дяволите, пак ме убиха!

Отвън се чу вой на сирени.

— Какво ви се е случило? — Професор Греъм вдигна очи към него. — Панталоните ви.

Той погледна надолу и видя, че е пропуснал няколко петна прах. Побърза да се изтупа.

— Минах през няколко препятствия.

— А детективът, който беше с вас?

Постара се гласът му да прозвучи неутрално:

— Същите препятствия.

— Те имат ли нещо общо със суматохата навън?

Бейлинджър кимна утвърдително.

— Както и с всичко, за което говорихме. Радвам се, че ви заварих тук. — Не добави, че ако тя не бе останала в кабинета си, щеше да направи всичко по силите си, за да открие къде живее.

— Останах, защото хапчетата не ми подействаха.

— Хапчетата?

— Онези, които изпих преди малко, още не са започнали да действат. — Бръчките от умората около очите й сякаш бяха станали по-дълбоки. — Няма да ви отегчавам с подробности.

Сега Франк разбра защо при предишната им среща жената му се бе сторила видимо състарена. Съмненията му, че е болна, се оказаха верни.

— Съжалявам.

Тя сви примирено рамене.

— Преди години студентът, който ме научи, че видеоигрите удължават времето, ме накара също така да осъзная, че реалността там… — Професор Греъм посочи монитора. — … е по-жива от реалността тук. Какво ви накара да се върнете? Не искам да бъда груба, но ми се ще да подновя играта.

— Хрумна ми нещо. — Бейлинджър се молеше да е прав. — Щом ми се дават насочващи следи, онзи, който е отвлякъл Аманда, трябва да е знаел, че в крайна сметка ще дойда тук и ще говоря с вас за Гробницата. Вие сте експерт по въпроса. Сетих се, че сте експерт и по видеоигрите.

— Само един ентусиаст. Моят студент е истинският експерт по видеоигрите. — Лицето на професор Греъм се напрегна, после се отпусна, след като спазъмът премина.

Франк прикри отчаянието си.

— Той поддържа ли връзка с вас?

— Пише ми имейли, обажда се по телефона. Разстрои се, когато му казах за здравословните си проблеми. Затова ми изпрати този нов компютър. На него могат да се играят най-съвременните игри. Широкоекранният му монитор е най-добрият, който някога съм имала.

— Много е щедър.

— Може да си го позволи, затова не му отказах.

— Как се казва? — Бейлинджър се престори, че въпросът му е съвсем случаен.

— Джонатан Крийд. Виждам, че името му ви е познато.

— Не.

— Но вие реагирахте на него.

— Само защото е по-специфично.

— Има хора, които не играят видеоигри, но пак са чували за него.

— Защо?

— Има само няколко души, които са безспорна легенда в света на игрите — хора, които са създали толкова гениални продукти, че са достигнали невероятно висок стандарт. Или пък са гении в областта на маркетинга. Например Клифи Би^[1]. Играта му се нарича Въображаемо състезание^[2].

— Въображаемо? Това е изключително подходящо заглавие, ако съм разбрал добре казаното по-рано от вас, че игрите могат да ни отведат в една алтернативна реалност.

— Или Шигеру Миамото, който създаде Супер братя Марио. Той беше първият, който даде личностна мотивация на героя в игрите. Марио се движи в подземен лабиринт и се сражава с чудовища, като се опитва да спаси едно отвлечено момиче.

— Отвлечено момиче?

— Разбирам защо паралелът ви поразява.

— Разкажете ми повече за тези дизайнери.

— Джон Ромеро и Джон Кармак разработиха шутърите от първо лице — като този, който играех допреди малко: Дуум. Уил Райт пък създаде симулационните игри.

— Симулационни игри?

— Като Сим Сити. Това е компютърна симулация на град с всичките му проблеми: замърсяване, разрушаване на инфраструктурата, бедняшки квартали, недостиг на работа. Целта на играта е да се подобрят условията за живот в града. Обаче геймърът скоро си дава сметка, че при извършването на добронамерени промени понякога може да се случат катастрофални неща. Ето защо наричат Сим Сити игра на Господ. Докато при шутърите от първо лице играчът може да гледа единствено над дулото на оръжието си, при игрите на Господ той има неограничен поглед над нещата — и пълен контрол над тях.

— Но за разлика от Бог, геймърът не знае как ще свърши всичко, нали? — попита Бейлинджър. — За разлика от Бог, той може да допусне грешки.

— Кой казва, че Бог не може да допусне грешки? — Лицето на професор Греъм се напрегна. — Не мога да разбера защо тези хапчета не действат.

Франк повтори казаното:

— Неограничен поглед над нещата. — Той вдигна очи към горните ъгли на кабинета.

— Какво правите?

— Мисля за Бог. — Внезапно настръхнал от студ, Бейлинджър разгледа внимателно библиотечните шкафове.

— Какво търсите?

Пулсът му се ускори.

— Кога ви изпрати Джонатан Крийд този компютър?

— Преди две седмици. Защо?

Франк се наведе по-близо и прокара ръце по монитора, изследвайки го подробно. Внезапно залитна, сякаш бе влязъл в алтернативната реалност, за коя го говореха.

— Знам, че искате да продължите играта на Дуум, но ще ми позволите ли да ви почерпя чаша кафе някъде другаде?

— Прав сте. Наистина искам да продължа да играя.

— Мисля, че ще можем да поговорим по-свободно, ако отидем другаде.

Професор Греъм го погледна слисано.

— В монитора са поставени подслушвателни и наблюдателни устройства.

— Какво?

— Вижте тези отвори до предните и задните ъгли. Това са миниатюрни камери. Вероятно и микрофони. Ние сме частното му телевизионно шоу! По дяволите, да се махаме оттук!