Дейвид Морел
Ловци на време (41)

2

Лекият ветрец вдигаше прах от земята. Дълго време това бе единственото движение.

Коленичила до Дерик, Вив го побутна. Той не отговори. Шапката му бе напоена с кръв. Носът и очите му бяха хлътнали.

— Хайде, скъпи. Събуди се — проплака тя.

Рей тръгна, препъвайки се, към консервата с праскови. Тя лежеше на една страна в прахта — там, където я бе изпуснал, когато Дерик го нападна. Част от сока се бе излял. Той взе кутията и избърса пясъка, полепнал по ръба й. Поднесе я към устата си и като я надигна, изля останалия сок в гърлото си. После сложи кутията в гумената ръкавица, огледа се, взе друг камък и заудря по консервата, докато не я разцепи.

— Събуди се — шепнеше Вив на Дерик.

Рей извади парче праскова от кутията и го мушна в устата си. Задъвка го, като гледаше Аманда, предизвиквайки я мълчаливо да го спре.

— Ще се оправиш веднага щом се събудиш — прошепна Вив.

Рей взе второ парче праскова от кутията, лапна го, сдъвка го надве-натри и го глътна.

— Вината не е моя. Той ме нападна.

— Ти го провокира — каза Аманда.

— Не трябваше да ми дава заповеди. — Рей измъкна последното парче праскова от кутията и го изяде. По брадата му потече сок.

— Спомняш ли си, когато Рей настояваше, че не е герой? — обърна се гласът към Аманда. — Истина е.

Вив бавно се извърна към Рей. Очите й бяха пълни със сълзи.

— О, самолетът му е бил свален точно както ви описах — продължи Господарят на играта. — И той оцелял десет дни в Ирак, като ядял бръмбари и пиел застояла вода, докато бунтовниците го преследвали. Обаче причината, поради която не е използвал своя локализиращ предавател, не била да предпази спасителните хеликоптери от засада. Нищо подобно; не го е използвал, защото е бил счупен. Истината е, че е щял да направи всичко и да рискува живота на всеки, за да оцелее.

— Точно това и направих! — изкрещя Рей към небето. — Оцелях!

— Два месеца след спасението и завръщането си в Съединените щати Рей се сбил в един бар. Това не бил първият подобен инцидент, но за пръв път убил човек извън задълженията си на военен пилот. Лош нрав, Рей. Както и да е, имало е достатъчно основания да се предположи, че жертвата е била пияна, паднала е и си е ударила главата по време на сбиването. Инцидентът се случил в една база. Военните решили да не го дават под съд. Рей бил уволнен по медицински причини. Лошият му нрав станал проблем на цивилните.

Лицето на Вив стана сурово.

— Не че Аманда и Вив не са убивали — добави гласът.

— Какво? — Рей погледна към тях.

— На Аманда се е наложило да убие, за да оцелее в хотел „Парагон“ — продължи Господарят на играта. — Колкото до Вив и Дерик, разказах ви за техния героизъм на Еверест. Само че пропуснах да обясня защо са били толкова решителни. По време на предишната експедиция те превеждали алпинисти през един глетчер. Всички вървели в редица, завързани един за друг с въже. Зейнала пропаст. Алпинистите, които били най-отзад, паднали в нея, повличайки и другите. Всичко се случило толкова бързо, че нямали време да използват брадвичките си, за да се закрепят с тяхна помощ за стената на пропастта. Пукнатината се разширявала. Хората продължавали да падат, като тежестта им повличала следващите на въжето. Вив и Дерик се плъзгали по глетчера, като отчаяно се опитвали да се задържат, за да не бъдат повлечени в пропастта. Те били последните в редицата. В последния момент Вив… или може би Дерек… срязали въжето. Закачените на него алпинисти паднали в дълбоката хиляда метра пропаст. Никой не оцелял. Разследването за евентуална вина бързо било прекратено. В крайна сметка трябвало ли Вив и Дерик да се оставят да паднат в пропастта и да умрат заедно с другите, вместо да направят всичко възможно, за да се спасят? Когато става дума за оцеляване, понякога се налага да бъде направен труден избор, и то бързо. Това няма нищо общо с героизма, нали така, Вив?

— Да — отвърна Вив, гледайки смръщено Рей. — Няма нищо общо с героизма.

Рей взе консервата с круши.

— Махни си ръцете от нея! — предупреди го Вив. — Ако се наложи, ще те замеряме с камъни до смърт, но няма да изядеш съдържанието и на тази кутия.

Той не й обърна внимание, а взе да разглежда консервата. Когато погледна дъното й, нещо привлече вниманието му. Рей незабавно извади GPS приемника си и въведе някакви числа в него. Хвърли пренебрежителен поглед към Вив и пусна кутията. След това вдигна празната консерва от прасковите и разгледа дъното й. Пак въведе някакви числа в GPS устройството си и тръгна по обраслата с пелин улица.

Аманда се спусна към кутиите. Вдигна ги и на едната видя серия от числа, обозначаващи географска дължина, а на другата — географска ширина.

— Още координати.

Вив гледаше след Рей, който крачеше бързо по улицата.

— Помогни ми — каза Аманда. — Все още се уча как да използвам приемника си. Въведи тези числа вместо мен.

Вив дори не мигна, а продължи да гледа Рей, който се взря в екрана на приемника си, обърна се наляво и се насочи към руините на друга улица. Когато мигна, по лицето й потекоха сълзи.

— Нужна ми е помощта ти — настоя Аманда. — Трябва да отворя тази консерва, но не мога да го направя, докато не въведеш цифрите. Иначе може да ги унищожа.

Вивиан се обърна към Дерик и помилва ръката му:

— Съжалявам, скъпи.

— Помогни ми! — повтори Аманда. Не искаш ли да му го върнеш?

Като хвърли яростен поглед след Рей, Вив се изправи и тръгна с олюляващи се крачки към нея. Отмъщението бе най-добрият мотив, който можеше да я накара да се раздвижи, реши Аманда, ала и тя самата искаше да накаже Рей, макар и не толкова, колкото Господаря на играта.

— Добре, вече са въведени. — Вивиан гледаше след отдалечаващата се фигура на пилота.

Аманда сложи консервата от круши в гумената ръкавица. Взе два камъка и я удари. Веднъж. Два пъти. На третия път — по-силно. Капакът се проби.

— Ти си първа — каза тя на Вивиан.

— Не съм гладна.

— Тогава няма да имаш сили да му отмъстиш.

С възпалени от плача очи, Вив кимна решително, взе кутията и отпи.

— Изпих две глътки.

— Добре. — Аманда вдигна консервата до устата си и вкуси топлия сладък крушов сок.

Двете си подаваха кутията, докато не я пресушиха. Аманда пак я мушна в ръкавицата и с помощта на камъните я отвори напълно. Четири парчета круша. Всяка взе по две.

— Дъвчи ги бавно — каза тихо Вив.

Аманда разбра. Ако ядеше твърде бързо, щеше да й призлее.

Вивиан се обърна към мъртвия си съпруг.

Вятърът се усили. Буреносните облаци затъмниха планините на запад, сянката им се спусна над долината.