Дейвид Морел
Ловци на време (16)

3

Една жена стоеше под арката и ги гледаше. Беше облечена семпло — в жълтеникави панталони и тъмносива блуза, но носеше скъпо на вид колие, часовник, гривна и няколко пръстена. Беше на тридесет и няколко години, по-висока от Аманда и толкова слаба, че явно бе обсебена от идеята да пази диети. Кестенявата й коса беше прибрана зад ушите. Мургавото й лице бе по-скоро симпатично, отколкото красиво. Изражението й беше сурово.

— Какво е това място?

Аманда махна безсилно с ръка.

— Не знаем.

— Как се озовах тук? И кои сте вие?

— Рей Морган.

— Аманда Евърт.

— Кой ни е упоил? Бях на един коктейл. Корабно парти в Нюпорт Бийч. И внезапно се озовах в онова легло на горния етаж. — Жената поклати глава. — Чух онзи запис. Времеви капсули? Що за… Кой, по дяволите, би постъпил така с нас?

— Смятам да се измъкна оттук, преди да разбера — каза Рей. Той грабна стол и замахна към един от прозорците.

Аманда вдигна ръце, за да предпази лицето си от летящите парчета стъкло, но единственото, което чу, бе прашенето на дърво. Втори път. Трети път. По-силно. Рей изсумтя от усилието. Когато шумът от ударите спря, тя свали ръце и видя, че един от краката на стола се е счупил, но прозорецът е непокътнат.

— Стъклото е удароустойчиво. — Рей го разгледа внимателно. — И е дебело почти колкото предното стъкло на реактивен самолет.

— Предното стъкло на реактивен самолет? — Сравнението й се стори странно.

— Бях пилот от Морската пехота в Ирак.

Аманда разбра по тона му, че е смятал да я впечатли, но споменаването на Ирак предизвика у нея нови тръпки на страх. Страх за Франк. Защото й припомни ужаса, който беше преживял там. Франк. Не се съмняваше, че той също е бил упоен. Защото ако е бил в съзнание, никога не би позволил да й се случи нещо. Къде беше той?

— Не ни каза името си — обърна се Рей към жената.

— Бетани Лейн. — Тя погледна намръщено гривната и часовника си. — За каквото и да става въпрос, не е грабеж.

— Много окуражително — вметна Аманда.

В сводестия проход зад жената се появиха още две фигури.

Рей взе счупения крак на стола и го вдигна като оръжие.

— Всичко е наред — каза единият от новодошлите. Той вдигна ръце, за да покаже, че са празни. — Чух какво казахте. Знам за всичко това точно толкова, колкото и вие.

Спътницата му добави:

— И сме изплашени като вас.

Мъжът беше чернокож. Двадесет и няколко годишен, с гъста черна коса и стройно телосложение. Жената беше англо-американка на същата възраст, с къса тъмнокестенява коса. Тя също беше слаба. И двамата бяха облечени в панталони с цвят каки с множество странични джобове. Туристическо облекло.

— Дерик Монтгомъри — представи се мъжът.

— Вив Монтгомъри — каза жената. Носеше брачна халка. — Последното нещо, което си спомням, е как пием чай до нашата палатка и се подготвяме за сън.

— В Орегон — добави Дерик. — Но това отвън не е Орегон. Прилича ми на Колорадо или Уайоминг.

— Отдръпнете се. — Рей грабна друг стол, мина наперено между тях, влезе в предната зала и замахна със стола към прозореца вляво от вратата. После пак и пак. Ударите накараха стъклото да се разтресе, но не постигнаха друг ефект.

— Кучи син! — изруга Рей.

Дерик посегна към резето.

— Не! — предупреди го Аманда. — По вратата тече ток.

Той отдръпна ръка.

— Намерете електрическото табло — каза Бетани. — Спрете тока.

— Харесва ми как разсъждаваш. — Рей пресече трапезарията и се отправи към кухнята.

— Не трябва да се разделяме — обърна се към другите Аманда.

Те побързаха да тръгнат след Рей и го завариха да стои в кухнята и да се взира в дръжката на един капак на пода.

— Може и по нея да тече ток — отбеляза той.

— Имам идея. — Аманда отскубна косъм от главата си, наплюнчи го и го протегна внимателно към дръжката. Когато косъмът докосна метала, тя усети леко разтърсване и отдръпна ръка. — Да, има ток.

— Пробвай дръжката на шкафа под мивката — предложи й Вив.

Аманда се подчини, като се чудеше какво толкова важно може да има в този шкаф.

— Не усещам електричество.

Вив отвори със замах вратите и започна да тършува под мивката. Избута настрани четка с дълга дръжка, шише с препарат за миене на съдове и кутия с кухненски гъби.

— Да! — Тя се изправи, като държеше чифт дълги жълти ръкавици, от онези, които се използват за миене на съдове.

„Гумени ръкавици“ — каза си наум Аманда.

Вив ги сложи и отиде незабавно при вратата на кухнята. Поколеба се за миг, после потупа дръжката с една от облечените си в ръкавици ръце. Не се случи нищо.

— Да изчезваме. — Тя натисна дръжката, но вратата не помръдна.

— Няма дупка за ключ — отбеляза Бетани. — Сигурно е с електронна ключалка.

— Което ни връща при капака на пода и идеята да намерим електрическото табло — каза Рей.

Вив вдигна капака със защитената си ръка. Всички впериха погледи в мрака отдолу.

— Не виждам ключ за лампа. — Аманда се завъртя към плота до мивката и допря косъма до дръжките на чекмеджетата. Не я удари ток и тя ги отвори рязко.

В едното чекмедже имаше чук, отвертка, гаечни ключове и фенерче.

Дерик насочи лъча на фенерчето към дупката на пода и освети къса дървена стълба и мръсен под.

— Не е достатъчно дълбоко, за да е изба.

— За да се придвижва човек там, ще трябва да лази — добави Бетани.

— Някой доброволец?

Никой не отговори.

— По дяволите, тогава аз ще сляза! — Рей се наведе. — Готов съм на всичко, за да се измъкна оттук. Дайте ми фенерчето.

— Почакай — обади се Аманда.

— Какво има?

Тя разгледа внимателно стълбата.

— Насочи лъча натам.

Фенерчето освети електрическа жица, прикрепена към едно от стъпалата.

— Смяна на плана — каза Вив. — Да се върнем при вратата. С помощта на ръкавиците мога да използвам чука и отвертката, за да извадя болтовете на пантите.

— Отлично хрумване.

Човекът, който изрече тези думи, не беше сред тях.

— Кой… — Дерик погледна нагоре.

Гласът, който идваше откъм тавана, продължи:

— Наистина съм впечатлен.