Дейвид Морел
Ловци на време (32)

3

Вятърът къдреше водната повърхност, образувайки бели пенести вълнички.

— Дали е безопасно? — зачуди се Рей.

Аманда огледа брега.

— Не виждам никакви скелети или умрели животни.

— Виж колко бистро е езерото. — Вив посочи с пръст. — Има риба.

— Ако водата е отровна, тя щеше да е умряла.

— Не е задължително — възрази Дерик. — Спомни си за живака и другите токсини в някои езера. Рибата живее някак в тях, но това не означава, че водата е безопасна. На Еверест дори разтопеният сняг съдържаше токсини. Обеззаразявахме с йодни таблетки всичко, което пиехме.

— Да, но ако не сте забелязали, ние няма как да пречистим водата. — Рей извади запалката си, отвори капачето й и го затвори, докато спореше със себе си. — Когато бях в Ирак и бягах от бунтовниците, пих ужасно мръсна вода. От нея ме хвана треска. Обаче оцелях. — Той прибра запалката си и коленичи, а водната повърхност накъдри отражението му. — Устата ми е така пресъхнала, че имам чувството, че езикът ми е надебелял.

Рей доближи двете си шепи и понечи да загребе вода.

— Недей — каза Аманда.

Той плисна вода на лицето си.

— Човече, страхотно е. — Плисна още вода, като разтри с мокрите си ръце бузите и врата си. — Иска ми се да намокря и краката си. — Започна да събува обувките си.

— Не сваляй обувките си — каза гласът.

— А! — възкликна Рей. — Добре дошъл. Мислех, че си заспал.

— През тези четиридесет часа няма да спя.

— Правилно. Искаш да споделиш мъките ни. Обувките. Там ли си сложил експлозивите?

Гласът не отговори.

— Ако не са там, вероятно няма да ти пука, че ще си топна краката във водата, макар и с обувките.

— Не те съветвам да го правиш.

— Тогава само ще си наплискам отново лицето.

Рей посегна към водата. Над езерната повърхност изскочи змийска глава с остри зъби и се стрелна към един от пръстите му. Той изкрещя и политна назад, падайки по гръб.

— Божичко, божичко! — изпелтечи, скочи на крака и се отдалечи тичешком от езерото.

Аманда усети как шокът премина като електрически ток през тялото й. Чак сега видя, че някои от вълничките не бяха образувани от вятъра, а от змии. Езерото гъмжеше от влечуги. Внезапно водата закипя от мятащи се змийски тела.

Рей стоеше с ококорени очи. Той вдигна ръце пред лицето си и ги загледа втренчено.

— Ухапа ли ме? Ухапа ли ме?

— Змии. Не мога да понасям… — Гласът на Вив секна и тя повърна.

— Копеле такова! — изкрещя Дерик към небето. — Тези змии приличат на водни мокасини^[1]. Те не живеят в планината. Ти си ги пуснал в езерото!

— Надбягване с препятствия и ловци на време! — каза гласът.

— Ловци на време?

— През зимата, когато езерото замръзвало, гражданите обикновено режели ледени блокове и ги складирали в мината. През лятото ледът запазвал провизиите на града от разваляне.

— Мина? Граждани? Лед? За какво говориш? — извика Рей. — Едва не ме ухапа змия, за бога, а ти бръщолевиш за някакъв лед?

— Чакай малко — обади се Аманда. — Кой град?

— Авалон. Но вие и без това скоро ще научите достатъчно.

Вив избърса устата си от повърнатото.

— Порутената сграда, която Аманда спомена… Ти искаш да отидем там.

— Възможно най-скоро. Пропиляхте доста време и пропуснахте един ход.

— В надбягването с препятствия и ловци на време. — Аманда погледна към извиващите се змийски тела в езерото.