Джули Гарууд
Бърз триумф (16)

Четиринадесета глава

Корди се събуди сама. Отвори очи и погледна часовника. Беше почти десет. Не беше свикнала да спи до толкова късно, но пък и друг път не й се бе случвало да прави цяла нощ секс до несвяст с ненаситен мъж. Честно казано, не се бе любила с никого толкова продължително и мускулната треска беше доказателство за това.

Стана от леглото със стон. Трябваше да тренира повече. „Да бе, точно така.“ Кого заблуждаваше? Трябваше да започне да тренира, за да влезе във форма. Как ли човек се подготвяше физически за секс?

Погледна вдлъбнатината върху възглавницата на Ейдън. Сигурно бе рано сутринта, когато беше заспала в прегръдките му и не го бе чула да става. Ослуша се за някакъв звук из апартамента, но не чу нищо. Споменът за прекараната заедно нощ изцяло запълваше съзнанието й и лицето й пламваше само като си помислеше какви неща правеше… Никога през живота си не се бе отдавала така, без всякакви задръжки. Нито пък беше изпитвала такава страст. Ейдън беше невероятен любовник… Още веднъж се усмихна, но усмивката й бързо изчезна, когато се изправи пред реалността.

„О, господи, какви ги беше натворила?“ Само за една нощ целият й план да избяга от Ейдън се бе изпарил като дим. Разбира се, беше невероятна нощ, но бе променила всичко. А беше ли? Какво се бе случило всъщност…

Седна на ръба на леглото и се замисли за положението си. Беше ли нещо мимолетно? Един мъж и една жена, които се бяха поддали на желанието си? Може би. В крайна сметка и двамата бяха зрели хора и при тези странни обстоятелства беше съвсем естествено да изпитат привличане един към друг.

Или пък беше нещо повече? Ейдън беше много нежен и любящ, но нито веднъж не беше споменал за любов. А и беше ли нужно? Вероятно през леглото му бяха минали много жени, защо с нея да е по-различно? Сърцето й се сви от болка, но нямаше да се остави на неприятните мисли. Миналата нощ наистина беше фантастична. Щеше да я запази като прекрасен спомен и да продължи напред.

Горещият душ я посъживи… Ейдън беше споменал, че очаква да излезе с него по-късно през деня, но не й бе казал къде щеше да я води. Познавайки го, дънките нямаше да са подходящи за местата, които обикновено той посещаваше. Реши да облече една от чудесните рокли, които мис Мари бе настояла да прибави към гардероба си. Беше тъмнолилава, с деколте, наподобяващо огърлица, с дълги ръкави и разкроена пола. Пъхна крака в любимите си обувки с високи токове. Не искаше да се занимава с косата си, затова я хвана на конска опашка и си сложи парфюм.

Докато отпиваше от диетичната кола, отговори на няколко имейла. В пощата й имаше повече от трийсет, някои от които от ученици, умоляващи я да се върне в училището. Имаха проблеми с уроците по химия и обвиняваха за това учителите. Очевидно първият, нает от сестра Долорес за летния семестър, бе издържал само една седмица, преди да му писне дотолкова, че да напусне. Според съобщението на едно от момчетата, преподавателите им се сменяха по-бързо, отколкото те биха могли да изхвърлят чантата на второкурсника Дорито през прозореца. Пламенните им молби я трогнаха. Децата наистина бяха трудни, но не беше невъзможно човек да се справи с тях. Нужни бяха само твърда ръка, търпение и чувство за хумор. Беше изненадана, че вече започваха да й липсват.

Остави най-дългия имейл за накрая. Знаеше, че Софи и Регън очакваха да разберат как вървят нещата, но й беше необходимо време да сложи в ред мислите си. Разказа им с няколко думи за бала и за срещата със Симон и любящото й семейство. Спомена и за нелепия й припадък и им обеща повече подробности веднага след завръщането си в Чикаго. Съжаляваше, че не бе направила няколко снимки с телефона, но се сети за това едва на път към хотела. Беше пропуснала тази възможност, а нямаше да има друга, защото Ейдън й каза, че тръгват към Щатите още на следващия ден след важна среща, която насрочил за сутринта. Беше готова да се прибере у дома, след като бе свършила онова, за което беше дошла. Сега искаше само да се махне колкото може по-далече от семейство Рейбърн.

Едва след като изпрати имейла, се сети, че не бе споменала нищо за Ейдън. Дали на момичетата нямаше да им се стори странно? Въпреки че Софи и Регън бяха най-близките й приятелки, нямаше желание да споделя дори с тях, че е спала с него. Освен това вече успя да убеди себе си, че случилото се помежду им беше случайно и никога повече нямаше да се повтори.

Последно писа на Алек, за да му каже, че се е запознала с приятеля му Лиъм Скот и наистина го намираше за очарователен. Имаше само един въпрос: на коя страна на закона стоеше той?

В единайсет и половина изпрати съобщение на Ейдън, за да го уведоми, че иска да посети магазина за подаръци, затова щеше да го чака във фоайето по обяд. Пусна слънчевите очила и джиесема си в чантата, сложи си червило и се отправи към асансьора, когато телефонът в стаята иззвъня. Помисли, че може да е Ейдън, и забърза обратно.

Не разпозна мъжкия глас, но беше много приятен:

— Андрю Кейн там ли е? Бих искал да поговоря с него.

Въпросът веднага привлече вниманието й.

— Кой се обажда?

— Негов приятел.

— И все пак за кого да му предам? — любезно настоя тя.

— Един приятел — повтори непознатият, но този път гласът му прозвуча по-грубо.

„Е, добре — рече си тя, — щом искаш, ще играем тази игра.“

— В момента мистър Андрю Кейн не е тук.

— Кога ще се върне?

— Не мога да ви кажа.

— А дъщеря му? Тя там ли е?

— Не…

Преди да поиска някакво обяснение, той отговори:

— Благодаря, ще го потърся по-късно. — И прекъсна връзката.

Тя затвори телефона и се облегна на бюфета. Какво беше това? Усети, че у нея се надигна гняв. Сигурно Симон стоеше зад странното обаждане. Кой друг би могъл да бъде? И очевидно си мислеше, че баща й е все още жив. От начина, по който реагира, когато я видя на бала, й бе станало ясно, че тя нямаше никакво намерение да разгласява за съществуването на по-голямата си дъщеря, която беше изоставила. Ако се разчуеше, щеше да изгуби солидното си положение в обществото. „Жените, изоставили децата си, не печелеха наградата «Майка на годината» — помисли си със сарказъм Корди. — Човекът, който се обади, беше или неин роднина, или работеше за нея…“ Това беше единственото разумно обяснение. Но какво искаше Симон?

Ръцете й трепереха. Обаждането я разстрои, ала като се замислеше, не би трябвало да я изненада. Тя сама се постара достатъчно, за да й помогне да я открие бързо и лесно. Не само бе сложила копието на писмото в плик с логото на хотела, а през цялото време бе стояла до Ейдън, когото всички от висшето общество в Сидни познаваха…

„И сега какво?“ Дълго не можа да потисне гнева си, за да разсъди логично. Не знаеше какво да предприеме и дали изобщо беше необходимо. Реши да отложи решението, докато се успокои достатъчно, за да помисли трезво. Внезапно си спомни, че се бе запътила към магазина за подаръци, за да купи флакон със специален лосион за тяло. Може би, докато станеше време да се срещне с Ейдън за обяд, щеше да възвърне здравия си разум.

Фоайето беше пълно със заминаващи и пристигащи гости. Проправи си път край голяма група бизнесмени и пое по коридора, водещ към магазина. В самото му начало бе поставено високо от пода до тавана огледало с изкуствено напукана повърхност. Пред него върху махагонова маса в порцеланова ваза бяха подредени свежи цветя. Пищният букет привлече вниманието й и тя спря, за да се полюбува на аранжировката. Точно когато се навеждаше да вдъхне опияняващия аромат на зюмбюлите, погледна в огледалото и замръзна на място… Над дясното си рамо видя отражението на Симон Рейбърн, която крачеше към рецепцията. Зад нея вървяха двама мъже, но не можеше да каже със сигурност дали я придружаваха. С тъмните си костюми и консервативни вратовръзки, те й напомняха за суровите и недостъпни агенти на ЦРУ, каквито беше гледала по филмите. Единият беше среден на ръст, с набито телосложение и гъста, къдрава коса. Рунтавите му вежди засенчваха очите с тъмни кръгове под тях, а мустаците му тип Фу Манчи^[1] сякаш притискаха устата му и свършваха в края на челюстта.

Другият беше висок. Главата му беше плешива, най-вероятно обръсната, за да му придава мъжествен вид. Ала опитът му да се прави на мачо се проваляше от кръглите очила с телени рамки, заради които изглеждаше като Хари Потър на средна възраст. Следваха я на дискретно разстояние, а когато тя застана до рецепцията, спряха недалеч от нея. Значи определено бяха заедно… Оглеждаха се наоколо и Корди разбра, че в крайна сметка щяха да я забележат, щом тълпата оредееше.

— Корделия? — Луис, изпълнителният директор на хотела, приближаваше към нея от другия край на коридора.

Тя потръпна, щом чу името си, но бързо се стегна и се усмихна. Реши да не губи време в любезности:

— Искам да ми направиш една услуга. Би ли останал във фоайето? Жената със синия костюм, която пита нещо портиера, и двамата мъже с нея искат да поговорят с мен. А разговорът няма да бъде много приятелски. Ще ме почакаш ли там?

— Разбира се. Ако трябва, ще присъствам и на срещата…

— Не, благодаря.

Той кимна към непознатата:

— Мисля да отпратя бодигардовете й до входа…

— Надявам се да не продължи дълго — тихо каза Корди, опитвайки да се овладее.

Симон я бе разпознала и й махна с ръка да отиде при нея. Срещнаха се в центъра на фоайето.

Приветствието на Корди не беше особено сърдечно:

— Какво искаш?

Жената не се впечатли от гнева й.

— Реших, че бихме могли да отидем на някое усамотено място, за да поговорим. Имаме да си казваме много неща. — Направи знак на застаналите зад нея мъже.

Корди ги видя да я заобикалят, приближавайки към нея. „О, по дяволите…“

— Няма да ходя никъде с теб. Какво те кара да си мислиш, че можеш да ми заповядваш?

Мъжът с очила като на Хари Потър я улови за горната част на ръката и я стисна силно. Тя се изненада. Наистина ли Симон допускаше, че може насила да я завлече извън хотела?

— Не искам да ме виждат с теб — изсъска майка й. — Прекалено много си приличаме. Познавам доста хора, които веднага ще се разприказват.

Корди погледна към ръката, която я стискаше болезнено, докато онзи тип я дърпаше към изхода. Опита да се освободи и извика с цяло гърло:

— Пусни ме!

Всички гости във фоайето се обърнаха към нея. Няколко мъже забързаха, за да й предложат помощ, а Луис се затича към малката компания.

Симон се задъха от притеснение:

— Мръсна… Чарлс, пусни я! Арнолд, отдръпни се назад!

Мъжете веднага се подчиниха. Щом отново застанаха зад нея, Корди вдигна ръка към Луис и останалите, за да им покаже, че всичко е наред.

— Какво си решила, Симон? Или предпочиташ да те наричам Натали — ей така, просто на шега?

Лицето на жената застина в безизразна маска. Във всеки случай нямаше намерение да се предаде.

Корди посочи към отсрещния край на фоайето:

— Можеш или да седнеш до една от онези маси, или да си тръгнеш незабавно. Кое избираш? Лично аз ти препоръчвам второто.

Без да отрони и дума, жената се запъти към масите. Избра една по-закътана и седна с гръб към просторното помещение. Мъжете останаха по местата си. Корди не бързаше да я последва. Когато най-после се настани срещу нея, впери открито очи в лицето й и зачака. Симон не издържа на погледа й. Кръстоса нервно крака, изтърси въображаема власинка от полата си и се взря в масата, мъчейки да събере мислите си. Явно не знаеше как да започне разговора.

Изгубила търпение, Корди повтори думите, с които я беше посрещнала:

— Какво искаш?

Симон най-после я погледна:

— Точно това е въпросът, който имах намерение да ти задам. Пари ли да ти предложа, за да си държиш устата затворена? На колко оценяваш мълчанието си?

— Не, не става въпрос за пари.

Не мислеше, че Симон й повярва. А това се потвърди от следващата й реплика:

— Баща ти е прост монтьор. Разбира се, че става въпрос за пари.

Корди се разсмя.

— Не, съвсем не.

— Тогава какво? — настоя жената, не можейки да скрие объркването си. Започна нервно да потропва по покривката със съвършения си маникюр. — Може би искаш извинение? Или пък то е нужно на Андрю? Е, ще ти обясня… Бях млада, прекалено млада. Дори не разбрах, че съм бременна, преди да бе станало твърде късно да предприема нещо.

„Колко мило“ — помисли си Корделия.

— Трябва ли да ти съчувствам, че не си могла да ме махнеш?

Симон поклати глава.

— Не, разбира се. Нещата не потръгнаха така, както очаквах. А ти си една много… Доста враждебна млада жена.

Нямаше как да й възрази. Наистина беше враждебно настроена.

— Как е баща ти? — попита Симон, вече със смекчен тон. — Кажи му, че съжалявам, ако съм го наранила. — В следващия момент гласът й отново стана твърд и рязък: — Той ли те праща?

— Не.

— Аха… Търсиш отмъщение значи… Затова ли дойде? Да ми отмъстиш, задето съм те изоставила?

— Не — заяви Корди. — Имах прекрасно детство.

— Тогава какво търсиш тук? — повиши глас Симон, без да крие повече объркването си.

Ако не я гледаше с такова презрение, Корди сигурно щеше да изпита съчувствие към нея. Ала жената, която все пак се водеше нейна майка, беше дотолкова погълната от себе си и собствения си свят, че бе изгубила сетива за всичко извън него. У нея нямаше нито капка съжаление или разкаяние за постъпката й. Голямата измама беше част от миналото й, една щастлива случайност. Щом не бе засегнала живота й, значи нямаше никакво значение.

Сцената, на която Корди беше станала свидетел на бала, изплува в съзнанието й. Симон беше заобиколена от приятелите и любящото си семейство. По всичко личеше, че двамата й синове бяха силно привързани, дори обсебени от майка си. Съпругът й се грижеше всеотдайно за нея. А с баща й, главата на фамилията, очевидно имаше силна връзка, защото беше съвсем ясно, че тя не искаше нито да го разстройва, нито да го разочарова. Беше обичана, всички й се възхищаваха и живееше в свят, в който никой никога не бе познавал Натали Смит.

— Не очаквам да ме разбереш — каза Корди, — но за мен е изключително важно да знаеш, че на Земята има поне един човек, който е наясно какво представляваш в действителност.

Симон се наведе към нея, студена като лед:

— Нали ме попита какво искам… — подхвана тя.

— Да. И какво?

— Да се върнеш в Чикаго и да си мълчиш.

— Дори да ти дам дума, как ще разбереш дали ще я удържа?

Жената пребледня, но леденият й тон не се промени:

— Няма как да разбера. Не мога да ти имам доверие.

— Не, не можеш.

Корди видя Ейдън да влиза в хотела и да прекосява фоайето. Тъй като се бяха уговорили да се срещнат по обяд, предположи, че ще тръгне да я търси. „Време е да сложа край на милата семейна среща“ — мислено отбеляза тя.

Стана, ала преди да се отдалечи, реши да си присвои правото да каже последните думи:

— Заминавам си още утре. И, честно казано, искрено се надявам никога повече да не ми се наложи да разговаряме… Измамила си един добър и почтен човек и си изоставила детето си. Наистина ли допускаш, че бих разказала на някого за подобно същество? Срамувам се от теб!