Джули Гарууд
Бърз триумф (23)

Двадесет и първа глава

Докато Корди гледаше записа, Ейдън стоеше зад нея. Алек бе отскочил за бира до бара, преди да се настани срещу тях.

— Оказва се, че наистина съм отскочила… — смръщи лице тя.

— Виждаш ли какво правиш тук? — Ейдън посочи кадър секунда преди удара. — Изглежда сякаш се опитваш да прескочиш като с овчарски скок капака на колата…

— Сериозно ли мислиш, че може да започне разследване само на базата на този запис?

Той повдигна рамене.

— Може би…

— Погледни, все едно че се опитвам да спра колата с лявата си ръка.

— Мигачът е бил включен — намеси се Алек. — Слава богу, че шофьорът е намалил, иначе сега щеше да си в много по-лошо състояние.

Корди знаеше, че искаха да я успокоят, но опитите им да й вдъхнат оптимизъм засега не успяваха. Върна записа и го изгледа отново. Видя се да пристъпва към ръба на бордюра и тълпата, събираща се около нея. Всички гледаха напред, после едновременно, като по команда, обърнаха глави. Очевидно в този момент бяха чули експлозията от камиона. Веднага след това, за части от секундата, тя вече летеше към приближаващата кола. При третото превъртане се съсредоточи върху хората зад нея. Бяха застанали толкова плътно един до друг, че й беше невъзможно да различи лицата им. Следващия път насочи вниманието си към идващите зад ъгъла пешеходци. Само един й се стори подозрителен. Носеше бейзболна шапка, нахлупена ниско над очите, и не поглеждаше нагоре, очевидно да не бъде уловен от камерите. И някак прекалено бързо се смеси с множеството. Остави записът да върви. След произшествието кадрите бяха запечатали как някои се втурнаха да й помагат, други стояха като вкаменени, а трети се чудеха какво се е случило. Суматохата продължи няколко минути, после зяпачите постепенно започнаха да се разотиват. Вгледа се по-отблизо и забеляза бейзболната шапка да изчезва заедно с тях.

Алек и Ейдън пускаха видеото поне още двайсетина пъти. Разглеждаха отделни лица, като се съсредоточиха предимно върху подозрителния мъж, но в крайна сметка стигнаха до извода, че не попаднаха на улика, която можеше да разобличи евентуалния нападател.

— Достатъчно — обади се Корди. — Не мога да гледам повече. И не разпознавам никого.

— Защо не разкажеш на Алек как си усещала, че те следят? — предложи ядосано Ейдън.

— Какво искаш да кажеш? — учуди се мъжът.

— През цялата седмица имах странното чувство, че някой ме следи — обясни тя.

В продължение на няколко секунди Алек не каза нищо. Отпи голяма глътка от бирата си и повтори замислено:

— Значи, цяла седмица…

Тя кимна. От погледа му се досети, че всеки момент щеше да избухне.

— Искам да ми кажеш какво те накара да си помислиш, че някой те следи? И вероятно след това ще можеш да ми обясниш защо не си ми споменала нищо за това.

— Беше просто усещане — опита да се оправдае тя. — Нямах никакви доказателства, а и всеки път, когато се обръщах назад или поглеждах в огледалото, не виждах никого.

Ейдън едва се сдържаше, за да не побеснее.

— За бога, Корделия! — извика той. — Ако е професионалист, какъвто очевидно е, основната му цел е да остане незабелязан.

— Не е нужно да ми крещите. И без това щях да ви кажа.

— Ами започни още сега — обади се Алек. — Кога за първи път изпита подозрение, че някой те наблюдава?

Тя им разказа за изминалата седмица, описа какво й се случи в художествената галерия, на паркинга и на гробището.

— Добре — тежко въздъхна той, когато тя приключи. — Имаш ли да добавиш още нещо?

Корди не можеше да прецени дали й беше ядосан, или не. Обърна се към Ейдън и попита:

— Колко е часът в Сидни в момента?

Не му се наложи да се замисли, за да й отговори:

— Тук е девет, така че там е дванайсет по обяд. Защо?

— Искам да се обадя на Лиъм.

— Вече говорих с него — заяви Алек. — Ще провери някои неща и ще ми звънне.

— Какви неща? — понечи да попита тя, ала той я изпревари:

— Скоро ще разбереш. Трябва да се въоръжиш с търпение, Корди.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Щеше й се да помогне, но не знаеше как. Всичко беше прекалено объркано, а и умората започваше да си взема своето. Поне не й се налагаше да се притеснява за тъмните кръгове под очите си. Синините ги прикриваха.

— Мразя да се чувствам безпомощна — призна тя.

Ейдън я погледна съчувствено.

— Знам, но сега трябва да ни оставиш да разнищим този случай. Преживя сериозни изпитания…

Болките, които я измъчваха в момента, доказваха, че беше прав.

— С Регън искаме да те помолим за една услуга — рече с по-мек тон Алек. Държанието му се бе променило. Вече не беше сериозният агент от ФБР, а добрият стар приятел. — Адвокатите все още не са подготвили за подпис документите по прехвърлянето на къщата…

— Искаш ли да им се обадя? — с готовност попита тя.

Той поклати глава.

— Не, обещаха да го направят скоро. Но се надявахме, че няма да имаш нищо против да пренесем някои неща още сега.

— Разбира се, че нямам. Но Регън не искаше ли да пребоядиса всички стаи, преди да се нанесете?

— Всъщност само две. А бояджиите ще пристигнат утре… Ако нещо отново не се обърка.

— Да, правете всичко каквото искате — усмихна се Корди.

Малко след това Алек си тръгна. Ейдън го изпрати до вратата и две-три минути двамата разговаряха тихо. На няколко пъти я погледнаха, от което се досети, че ставаше въпрос за нея. Беше наясно, че никога няма да разбере за какво си говореха, макар да подозираше, че беше свързано с оставането й в хотела.

Преди да си тръгне, Алек й беше изпратил записа на електронната поща. Включи лаптопа си и го изгледа отново.

— Това видео ще остане доста дълго в съзнанието ми — оплака се тя, когато Ейдън се върна при нея.

— Тогава престани да го гледаш… И опитай да мислиш за нещо друго.

— Каква брилянтна идея. Никога не бих се сетила.

— Радвам се, че ти помогнах — отговори той, без да се засегне от сарказма й.

И седна пред масата с лаптопа, за да прегледа някакви документи. Няколко минути изминаха в мълчание. Беше изцяло потопен в работата, когато Корди отиде в спалнята, отпусна се на леглото и започна да умува как да ускори разследването. След малко отново влезе във всекидневната.

— Ейдън, чудех се… — подхвана тя с подкупващ глас.

— Какво? — попита подозрително той с обичайния си безцеремонен тон.

— Кога пак ще летиш до Сидни?

Той спря да пише и вдигна глава.

— Защо?

— Искам да дойда с теб.

Отправи й поглед, в който можеше да разчете: „Да не си полудяла!“.

— Изключено.

— Не ти ли е интересно да разбереш защо?

— Не.

— Въпреки това ще ти кажа.

Ейдън се облегна на стола.

— И аз така предположих.

— Ще почукам на вратата на Симон Рейбърн и ще я принудя да признае, че е изпратила някого да я отърве от мен. След това, струва ми се, бих могла да направя онова, което предложи Джейдън.

Трудно му беше да потисне усмивката си.

— И какво беше то?

— Ще я прегазя. Може дори да подмамя навън цялото й семейство.

— Корделия — тежко въздъхна той, — идеята ти е чудесна, но ти просто няма да заминеш за Сидни.

Тя престана да спори. Беше й приятно поне за минута да даде воля на въображението си и да се освободи от гнева си към биологичната си майка. Ала в крайна сметка стигна до извода, че наистина трябва да бъде търпелива. Лиъм провеждаше разследване и може би съвсем скоро щеше да събере нужните доказателства за ареста на Симон. Вероятно щяха да заловят и човека или хората, които бе изпратила в Чикаго. Корди нямаше никакво съмнение, че зад случилото се можеше да стои някой друг.

— След малко излизам за важна среща — съобщи Ейдън.

Затвори лаптопа и го отнесе в стаята си. Когато се върна, вече обличаше спортното си сако.

Не й каза нито къде отиваше, нито кога щеше да се върне, а и тя не попита. Ако той преценеше, че тя трябва да знае, щеше да й обясни. Както впрочем беше възпитано. Ала Ейдън очевидно не можеше да се промени… Тя се поколеба дали да не му обърне внимание, че вече минаваше десет, но се отказа. Учителите си лягаха в този час през учебната година, или поне тя го беше правила, докато преподаваше. Ала милионерите можеха да се забавляват до сутринта, ако искаха. Не им се налагаше на следващата сутрин да се оправят с буйни момчета с бушуващи хормони.

Пусна мобилния телефон в джоба си и каза:

— На площадката отвън има охранител.

— Знам, видях го.

— Тук ще си в безопасност. Той няма да пусне никого — нито да влезе, нито да излезе.

„Нито да излезе?“ С други думи, нямаше начин тя да избяга.

И Корди реши да се позабавлява с него:

— Не искам да ходя никъде. Тук много ми харесва. Може и никога да не си тръгна. Прекарай си приятно тази вечер. — Без да каже нищо повече, се прибра в спалнята и затвори тихо вратата.

Не беше излъгала. Беше изтощена и искаше само да се наспи. Беше истински лукс да я поглезят и да й угаждат, а в момента имаше нужда точно от това. Да забрави, че беше самостоятелна и независима. Трябваше й помощ, за да възвърне силите си. Да остане в хотела още малко не беше чак толкова лоша идея… Поне щеше да се възстанови, преди да се прибере у дома.

Гледа телевизия два часа и се поуспокои. Заспа около полунощ, но малко по-късно се събуди с писък. Приседна в леглото и трескаво се огледа наоколо, опитвайки се да открие заплахата. Разнесе се трясък, последван от ругатня и Ейдън застана до леглото й, потривайки краката си.

— Какво, по дяволите, правиш? Добре ли си? — попита задъхано.

Корди отметна косата от лицето си и присви очи към него:

— Събудих ли те?

— Чух смразяващ писък.

— Аз също — обясни тя. — Извиках и точно от това се събудих. Не знам защо. — Звучеше съвсем объркана.

— Присъни ти се кошмар, така ли?

— Вероятно. Не си спомням.

Само по боксерки, той стоеше и я гледаше. И въпреки изтощението и уплахата си, тя нямаше как да не забележи колко секси изглеждаше тялото му, докато нейното беше покрито със синини…

— Искаш ли да остана при теб? — попита Ейдън.

— Не, добре съм…

Той отметна завивките, настани се до нея в леглото и я взе в прегръдката си.

— Вече ми нареждаш и как да спя ли?

— Лека нощ, Корделия…