Джули Гарууд
Бърз триумф (20)

Осемнадесета глава

Напоследък бе имала прекалено малко време за приятелките си и много се зарадва, когато в петък сутринта Регън й се обади, за да си побъбрят. От нея разбра, че Софи и Джак са заминали на север. Отседнали в къща край езерото на техни семейни приятели и щели да се върнат късно вечерта в неделя. Както и за голямата разпродажба в „Неймън Маркъс“. Поговориха още известно време, преди Регън да спомене между другото, че Ейдън вече летял към Чикаго и самолетът му всеки момент щял да кацне. Очаквала да се разхвърчат искри при срещата му с Уолкър, който наскоро бе подписал с някакъв конгресмен сделка за строежа на нов хотел. Продължи да я залива с новини, но Корди чу само, че Ейдън се прибира. И сърцето й щеше да изскочи… Не искаше да го среща и да го вижда с други жени. „А това нямаше да стане, ако стоеше далече от «Хамилтън»“ — убеждаваше се тя.

След края на разговора отбягваше да мисли за него. Стори й се безполезно да се захване с обичайните си домакински задължения, затова реши да излезе на покупки. Времето беше горещо, но поносимо. Преоблече се в светлосиня памучна рокля. Влажността на въздуха непрекъснато се увеличаваше и косата й си бе върнала формата на естествени къдрици, затова избра обичайната си прическа и я върза на конска опашка. Когато стигна до магазините на „Мичиган авеню“, вече беше съвсем отпаднала и се запита: защо, за бога, бе решила, че беше добра идея да излезе на високи токове? Стоеше на тротоара с тълпа от мъже и жени в очакване светлината на светофара да се смени. Край тях профучаваха коли. На отсрещната страна на улицата забеляза двама от предишните си ученици — Шон Коригън и Джейдън Мартин. Не ги беше виждала от погребението, когато Джейдън бе изненадал всички с обърканото доказателство за добрината на баща й с историята за откраднатата кола. И двамата бяха свестни момчета, ала имаха сериозни проблеми с доверието. Шон я видя и й помаха с ръка, а Джейдън само кимна отривисто с глава, което я накара да се усмихне. Все още му харесваше да се прави на суров мъж…

Случилото се след това нямаше никакво логично обяснение. Просто беше погледнала към светофара. В един момент очакваше смяната на сигнала, а в следващия вече стоеше пред появилата се изневиделица и летяща право към нея кола. В отчаян опит да предотврати неизбежното, вдигна ръка и инстинктивно отскочи назад. Шофьорът наби спирачки, но беше прекалено късно и с оглушително скърцане автомобилът я блъсна.

Ударът я изхвърли във въздуха. Пред очите й сякаш блесна пламък, после тялото й падна върху капака. Рамото и главата й се стовариха върху предното стъкло и точно когато колата спря, отново се претърколи и се просна на земята. Никога не бе усещала такава ужасна болка. Целият свят се завъртя пред нея, около нея се разнесоха ужасените писъци на минувачите и секунда след това всичко потъна в мрак. Стори й се, че дочу разтревожени гласове и далечния вой на сирени, преди да се предаде на тъмнината…

Лекарят в спешното отделение и тримата специалисти не преставаха да й повтарят какъв късмет бе извадила, че е жива. Но тя не се чувстваше късметлийка. Единственото, за което можеше да мисли, беше, че току-що е блъсната от кола.

Травмите й не се оказаха толкова тежки за такъв удар. Лявата й ръка беше счупена при китката, а цялото й тяло беше натъртено и насинено, ала нямаше сътресение и други травми, което със сигурност беше чудо… Веднага щом й дадоха болкоуспокояващо, Корди дойде на себе си и беше в състояние да даде на болничния персонал информацията, необходима за оформянето на документите. После попита къде е дамската й чанта, но една от сестрите й каза, че при приемането й с нея нямало никакви вещи. Или беше останала на мястото на катастрофата, или някой я беше взел. Мобилният й телефон също липсваше.

След няколко минути й поставиха инжекция, от която отново потъна в тъмнина, а когато отвори очи, ръката й беше гипсирана от пръстите до лакътя. И до леглото й стоеше Ейдън. Как беше възможно? Примигна няколко пъти, погледна отново, но той все още беше там.

— Какво правиш тук? — попита тя с отпаднал глас. — Как разбра? Катастрофата стана преди малко… Нали? — Нима беше спала в продължение на часове…

— Алек се е обадил в хотела да търси Регън. Никой от персонала не успял да я открие. Двамата със Спенсър точно пристигнахме в офиса, когато ни съобщиха новината. Обърнахме и дойдохме направо тук. Уплаши ме до смърт. Не го прави повече. — Караше й се, но в гласа му имаше тревога. И добави: — Алек и Спенсър също са в болницата. В момента разговарят с полицаите.

— Алек пък откъде е научил?

Правеше усилие да се надигне и приседне, затова той се приближи и натисна един бутон, докато леглото се повдигна достатъчно, за да й бъде удобно.

— Ще го оставя сам да ти обясни — отвърна Ейдън. — Как се чувстваш?

„Ужасно — беше първата й мисъл. — Наистина ужасно.“ Цялото тяло я болеше. Счупената ръка пулсираше.

— Добре съм — излъга и сама си даде сметка колко жалко прозвучаха думите й.

— Изглеждаш направо кошмарно… — опита да се пошегува той.

— Остави ме да налетя върху теб с кола и се обзалагам, че ще изглеждаш по същия начин.

— С тъмни кръгове под очите — обади се Спенсър, като дръпна завесата. — Липсва ти само маската, за да заприличаш съвсем на Зоро.

Алек се присъедини към компанията. Намръщи се, щом я видя, и каза точно каквото мислеше:

— Видът ти никак не ми харесва.

Спенсър застана до него и кимна в знак на съгласие.

— Вие знаете ли изобщо как да проявявате съчувствие? — ядоса се тя.

Тримата мъже поклатиха глави. По някаква необяснима причина те я караха да се чувства по-добре.

— Не искаш да те лъжем, нали? — подхвърли Спенсър.

— О, напротив. По-добре да ме бяхте излъгали. — Обърна се към Алек и попита: — Как разбра какво ме е сполетяло?

— Търсих те на мобилния, за да те питам нещо за къщата, но отговори някакъв хлапак. Не ми каза името си. Съобщи набързо, че мис Кейн е била блъсната от кола и е откарана в болницата.

— Изглежда е бил някой от учениците ти, щом те е нарекъл мис Кейн — предположи Спенсър.

Корди внезапно си спомни, че на кръстовището бе видяла Шон и Джейдън.

— Каза ли нещо друго?

— Да. Чантата и телефонът ти били у него — отговори Алек. — Някой се опитал да ги вземе, но успял да го изпревари. Обясних му къде да ги занесе.

— Бил е Джейдън или Шон, а те и двамата знаят къде живея.

Спенсър понечи да каже нещо, но млъкна, щом забеляза изражението на Ейдън. Какво означаваше това?

Алек продължи невъзмутимо:

— Хлапакът по телефона каза, че не било толкова страшно, само дето си се преметнала няколко пъти… Да се надяваме, че няма да реши да се насочи към медицината.

До тях се появи млад полицай и се представи като офицер Толбът.

— В състояние ли сте да отговорите на няколко въпроса, мис Кейн? — попита той.

Корди кимна и полицаят започна да я разпитва за катастрофата. Според свидетелите се чул оглушителен взрив от някакъв камион за доставки на околовръстния път. Всички се обърнали по посока на шума и я видели едва след като непосредствено до тях се разнесло свистене на спирачки от кола и тя вече лежала на земята. Спомняше ли си нещо за експлозията? Не — заяви тя, — но пък всичко било като в мъгла от момента, в който стояла на кръстовището, до следващия, когато се бе стоварила безпомощно върху асфалта. Възможно ли беше да е подскочила от уплаха, когато е чула взрива? Допускаше, че не е изключено… И му го каза, но беше малко вероятно да е отскочила толкова далече, че да се озове по средата на улицата. Имаше ли още нещо, което можеше да разкаже за инцидента? Да, беше видяла двама от бившите си ученици на отсрещната страна, но го увери, че много внимателно бе следила светлините на светофара и движението. Освен това не си спомняше нищо от случилото се. Беше станало толкова внезапно…

Той си записа някои неща, благодари й и преди да си тръгне, каза:

— Извадила сте голям късмет, мис Кейн. Сега можеше да сте мъртва.

Ужасът от преживяното бе започнал да избледнява, а Корди не можеше да се съсредоточи. Сестрата й беше дала болкоуспокояващо, от което съзнанието й се замъгляваше. Отпусна се върху възглавницата и затвори очи. Желанието за сън беше прекалено силно, за да го пребори.

Сестрата нареди на мъжете да излязат, докато помогне на Корди да се облече. Лекарят беше подписал документите за изписването й и тя можеше да си тръгне, но той я предупреди, че в никакъв случай не бива да остава сама. Беше изготвил дълъг списък с всичко, което не биваше да прави, наред с три рецепти с лекарства, които трябваше да взема редовно.

— Тя ще иска да се прибере у дома — отбеляза Спенсър.

— Глупости — отсече Ейдън. — Идва в хотела. Не е в състояние да изкачва стълби, а с всичките хапчета, с които ще се тъпче през следващите седмици, може да се спъне и да се потроши… Остава при мен.

— Ти ли ще й го кажеш, или аз? — попита брат му.

— Не е нужно някой да й го съобщава. Съвсем скоро ще го разбере сама.

Преди да слезе, за да докара колата, Спенсър подхвърли:

— Добре че не е счупена дясната й ръка. Поне ще може да пише…

— Корделия е левичарка — прекъсна го Ейдън.

Алек се усмихна на забележката му.

— Какво още си забелязал?

Мъжът не му обърна внимание.

Докато траеше обличането и подготовката й да напусне болницата, Корди беше пребледняла като платно, както се бе изразила сестрата. Докторът й бе предписал хапчета за сън и успокоителни, които да й помагат да понася болката.

— Ще бъдете малко замаяна — обясни жената, — но това не е страшно, защото няма да ви се налага да шофирате. Имате нужда от почивка и спокойствие. Бих ви предложила довечера да коленичите и да благодарите на Бога, че сте все още жива. Ала тъй като можете да паднете, кажете молитвата си в леглото.

Корди знаеше, че говори на нея, но не можеше да избистри достатъчно главата си, за да схване смисъла на думите. Чувстваше се като на дъното на езеро и щяха да й са необходими неимоверни усилия, за да изплува на повърхността. Единственото, което й оставаше, беше да се предаде и да потъне в мътната тъмнина. Почти беше задрямала, когато усети силните ръце на Ейдън да се обвиват около нея. Лекотата, с която я повдигна, я накара да се почувства лека като перце. „Харесва му да ме носи към леглото“ — помисли си тя, преди да опре глава на рамото му и да се унесе в сън.

Щом пристигнаха в хотела, Ейдън й помогна да се качи до апартамента му. Също като жилището му в Сидни, и тук имаше отделни спални, разположени от двете страни на всекидневната. Отведе я в стаята за гости. Не искаше да я остави да спи с дрехите, затова я съблече, донесе една от ризите си и внимателно пъхна гипсираната й ръка в ръкава. Точно я завиваше, когато Спенсър влезе с лекарствата и ги остави върху масата до широкия креват.

— Е, как е тя? — обърна се шепнешком към брат си.

— Трябваше да видиш краката й. Целите са насинени.

— Може би няма да е излишно да доведем една от медицинските сестри на Уолкър. Едва ли ще я чуеш, ако се събуди и се нуждае от помощ.

— Ще го обсъдим утре. Тази нощ ще прекарам тук.

— При нея ли?

— Да.

— Ще остане доста шокирана, ако разбере.

— Не, не мисля.

Корди проспа разговора им. Събуди се посред нощ, огледа се объркано и примигна в тъмнината. Под вратата се процеждаше слаба светлина, но не можеше да каже със сигурност какво се намираше зад нея. Килер? Или баня? Обърна глава и видя Ейдън до себе си. Спеше. Все още ли бяха в Сидни? Опита се да вдигне ръка и усети тежестта на превръзката. Озърна се отново и забеляза на нощното шкафче черна кожена папка с позлатен инициал „X“ на лицевата страна. Реалността се стовари като удар върху нея. „Хамилтън“. Намираше се в хотела в Чикаго… С Ейдън.

„Какво, за бога, се беше случило?“