Джули Гарууд
Бърз триумф (6)

Четвърта глава

За погребението на Андрю Кейн щеше да се говори месеци наред, може би дори години.

Алек и Джак закараха Регън, Софи и Корди до погребалната агенция доста преди определения час. Беше решено, че двете щяха да пътуват с приятелката си в лимузината след катафалката, а те щяха да ги чакат в църквата.

Денят беше необичайно топъл за сезона. Корди беше облечена в семпла черна рокля без ръкави, с квадратно деколте и подходящи обувки с висок ток. Не носеше други бижута, освен дискретни диамантени обеци и златния часовник, подарък от баща й за последния й рожден ден. Не бе направила нищо специално с косата си, просто я бе оставила да се спуска свободно. Естествените й къдрици бяха изправени по дължина и стигаха до раменете.

Седналите от двете й страни Софи и Регън също бяха облечени в черно.

Регън стискаше ръката й.

— Щом стигнем в църквата, ще взема жилетката и чантата ти. Телефонът вътре ли е?

— Да — тихо отговори Корди.

— Провери дали е изключен.

— Вече го направих.

— Не мога да повярвам, че баща ти го няма — прошепна приятелката й.

— Какво ти каза, преди да умре? — попита Софи. — Спомена, че те бил изненадал с нещо, не помниш ли?

Ако имаше някаква тайна, тя трябваше да я узнае. Не можеше да се стърпи. Работеше във вестник и по навик чакаше с нетърпение поредната пикантна история. Мечтата й беше да стане разследващ журналист, но в момента беше в кулинарния отдел и пишеше само за нови рецепти. Регън и Корди често си говореха, че това беше ирония на съдбата, защото Софи нямаше и най-малка представа от готвене. Беше се научила да прави един вид спагети, които ставаха за ядене, и с това уменията й се изчерпваха.

— Спомням си. Ала не съм забравила и друго, казах ви, че ще говорим след погребението — отвърна с лека усмивка Корди. — Този ден ще бъде посветен на живота му. Но обещавам още довечера да задоволя любопитството ти.

Опитвайки се да изкопчи поне бегъл намек, Софи продължи:

— Трябва да е нещо наистина сериозно. Иначе щеше да ни го кажеш отдавна. Винаги си споделяла всичко с нас.

Двете й приятелки горчиво се засмяха.

— Ето, това си ти — обади се Регън. — От нас трите ти единствена не можеш да пазиш тайна.

Смълчаха се, когато печалното шествие сви от главния път и продължи по тесни улички със занемарени апартаменти и порутени къщи към катедралата „Сейнт Матю“.

— Като пристигнем в църквата… — започна Корди, ала се поколеба и замълча.

— Доизкажи се де… — насърчи я Софи.

— Осем от учениците, с които работеше татко, ще носят ковчега. Те заемаха специално място в сърцето му, но трябва да ви предупредя, че може да ви се сторят малко грубовати.

— Какво трябва да означава това? — попита Софи.

— Те са деца в риск — поясни Регън.

— Някои от тях — съгласи се Корди. — Възможно е да се спречкат и да си разменят обиди. Нали знаете, момчешки работи. — И побърза да ги успокои: — Нищо притеснително.

— Мислиш ли, че ще дойдат много от учениците му?

— Не. Все пак е събота, а те са още хлапета. Църквата е последното място, на което биха искали да бъдат. Не очаквам… — Тя млъкна внезапно.

Лимузината зави по Главната улица, а там, пред катедралата, запълвайки тротоара от край до край и почти цялото пътно платно, се бяха скупчили учениците от гимназия „Сейнт Матю“. Сякаш цялото училище бе дошло да отдаде почит. До един бяха облечени в униформа: панталони с цвят каки, бяла риза и морскосин блейзър с отличителната емблема върху джоба. Момчетата чакаха мълчаливо, със сериозни лица. Всеки клас стоеше отделно, с отговорниците си най-отпред. В момента, в който шофьорът изключи двигателя, двама от тях притичаха, за да отворят вратата. По-високият избута дребния, за да се добере до дръжката. Другият все пак успя да се пребори за надмощие и я натисна. Казваше се Виктор, един от любимците на Корди. Той беше истински математически гений, но до този момент не беше успял да разгърне напълно таланта си. Отвори вратата и улови ръката й, помагайки й да излезе навън. Тя за момент изгуби равновесие, но за щастие успя да стъпи стабилно на тротоара. Софи и Регън бяха уважени по същия начин. Нямаше никакво значение дали имаха нужда от помощ, или не. И двете бяха измъкнати навън и застанаха до Корди.

Алек и Джак ги чакаха на стълбите на църквата. Щом забелязаха как тълпата поглъща жените, те се втурнаха надолу и започнаха да си проправят път между тийнейджърите.

— Тоя приятел носи пистолет — прошепна едно момче достатъчно високо, за да бъде чуто от Корди.

Преди да успее да им обясни кои са тези мъже, другото до него отбеляза:

— Те и двамата са въоръжени.

— Как така са получили разрешение да внасят оръжие в църквата?

Тя им заговори на висок глас:

— Не им е нужно разрешение. Те са агенти на ФБР. Работата им изисква да са въоръжени. Освен това имат и значки.

— Какво търси ФБР тук? — попита един от учениците.

Корди не можа да разпознае гласа, но тонът беше враждебен.

— Не сме направили нищо, а аз не ходя никъде без разрешително.

Корди побърза да обясни, преди още някой да се беше раздразнил.

— Просто са мои приятели — каза тя. — И на баща ми също. — Подаде жилетката си на Регън, млъкна за момент и продължи: — Вие със Софи влезте в църквата. Момчетата, които ще носят ковчега, ще бъдат на първия ред, така че седнете зад тях.

Софи сръга приятелката си с лакът:

— Да вървим.

Джак и Алек не последваха съпругите си. Останаха по местата си, оглеждайки тълпата от неспокойни момчета. Няколко учители се опитваха да ги накарат да влязат вътре, но никой не им се подчиняваше. Вместо това те все повече стесняваха кръга около Корди, докато я наобиколиха като рояк разбунени пчели. Двамата веднага минаха в отбранителен режим, но тя само им махна с ръка, за да ги увери, че нищо не я заплашва. В първия момент Алек се поколеба, но после осъзна, че поведението на децата беше по-скоро покровителствено, отколкото застрашително, и направи знак на Джак да тръгнат към църквата.

В този момент пристигнаха Ейдън и Спенсър. Забелязаха двамата мъже и започнаха да си проправят път през множеството. Ейдън се огледа на всички страни и попита:

— Къде е Корделия?

— Някъде насред тълпата — отговори му Алек.

— Не я виждам — смръщи се Ейдън.

— Тя как се справя? — обади се Спенсър.

— Забележително добре.

Негодуванието на момчетата стана по-шумно, после настроението внезапно се промени. Сякаш по даден сигнал, разговорите и побутванията мигновено стихнаха. Те застанаха мирно и се умълчаха. Направиха път на Корди да мине отпред, докато наблюдаваха как ковчегът беше свален от катафалката. Двама мъже от погребалната агенция го поставиха върху поставка на колела и го покриха с бял ленен чаршаф, стигащ почти до земята. След като внимателно го затрупаха с тъмночервени рози, те забутаха носилката по лекия наклон към входа на църквата, където отец Патрик Антъни го очакваше заедно с момчето от олтара, което държеше златен кръст, почти два пъти по-висок от него.

Напред пристъпи Джером Смит, отговорникът на горния курс, който следваше като сянка баща й, докато беше преподавал в училището.

— Сега ли? — обърна се той към Корди.

— Да — кимна тя.

Седмина здрави младежи се отделиха от другите и го последваха нагоре по стълбите. Бързо се подредиха от двете страни на ковчега, като едва преглъщаха сълзите си.

С бавни, премерени стъпки свещеникът поведе мълчаливото шествие по главната пътека на храма. Корди вървеше след ковчега, следвана от учениците от гимназия „Сейнт Матю“. Страничните пейки вече бяха заети от опечалени, а когато момчетата се настаниха зад нея, църквата беше препълнена.

Корди седна на самия ръб, оставяйки място на Джак и Алек да се присъединят към съпругите си. Щом отецът се обърна към скърбящите и органистът засвири първия химн, тя огледа богомолците. И тогава го видя. Ейдън, последван от Спенсър. Двамата се настаняваха на една от задните пейки от другата страна на пътеката. Заля я вълна от емоции. Беше щастлива, че той беше дошъл, но и се гневеше на себе си заради старите чувства, които изскачаха на повърхността всеки път, когато го видеше. Ейдън погледна към нея и за един кратък момент очите им се срещнаха. Той й се усмихна съчувствено, тя също му се усмихна. Предишната Корди би пожелала да седне до нея и да държи ръката й, но вече не… Нещата се бяха променили. Тя беше друга. С възобновена решителност се извърна, изправи гръб и се съсредоточи върху церемонията.

Службата беше прекрасна, а речта на пастора за баща й беше искрена и трогателна. Поне още десетина души изявиха желание да кажат няколко хвалебствени слова, но ако бяха допуснали всички, погребението щеше да се проточи с часове. Затова взеха решение да говорят само трима от най-добрите му приятели. Изказванията им бяха кратки, само от по няколко минути. Те говореха с натежал от мъка глас колко предан и всеотдаен човек беше Андрю Кейн. Когато и последният зае обратно мястото си, Корди чу шумолене зад себе си. В първия момент реши, че учениците се бяха развълнували, но после ги забеляза да побутват едно от момчетата и да го уговарят да стане. Беше второкурсник, преместен от гимназия „Трюман“. Не му беше преподавала лично, но като се имаше предвид колко пъти беше задържан, очевидно беше от хлапетата, които обичаха да живеят на ръба.

Момчето най-после се предаде, изправи се и тръгна към амвона.

„Ох, това не беше предвидено“ — помисли си с тревога тя. Внезапно я обхвана безпокойство. Нямаше представа какво беше намислил този хлапак. Когато се обърна с лице към множеството, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, той се загледа в краката си, сякаш се чудеше какво да каже. После започна:

— Казвам се Джейдън Мартин и уча в „Сейнт Матю“ от миналия ноември, когато… Е, нали разбирате, бях помолен да напусна предишното си училище заради едно недоразумение… Повече от всичко обичах часовете по кормуване, а любимият ми учител е мистър Кейн. Исках да кажа беше, докато… Нали разбирате… Докато умря.

Няколко от учениците кимнаха, а Корди с усилие потисна усмивката си.

Джейдън замълча и тя реши, че е свършил, но той продължаваше да стои отпред, изглеждайки неуверен в себе си. После внезапно се изправи, сякаш бе взел важно решение, и заговори:

— Мистър Кейн веднъж ми разказа за оня хлапак, който много искал да има кола… Нали разбирате, за да се придвижва с нея… Бил на шестнайсет, вече имал книжка, но нямал пари да си я купи, затова направил голяма глупост и просто откраднал една. — Отново замълча, огледа църквата, за да прецени реакцията на аудиторията, и като видя, че всички го слушат внимателно, продължи: — Било страхотно пътуване, а петгодишният автомобил бил в отлично състояние, сякаш току-що излязъл от магазина. Както и да е, свил го пред къщата на баща си, който трябва да е бил на възрастта на мистър Кейн. И карал няколко километра, когато нещо се случило… Не знам, може съвестта му да се е събудила, но разбрал, че не е трябвало да го взема. Имам предвид, че аз… Той се сетил, че може да го вкарат в затвора, нали така? — Няколко от момчетата отново кимнаха. Тъй като съучениците му попиваха всяка негова дума, Джейдън си отдъхна. Подпря ръка на катедрата и се наведе напред: — Тогава откарал колата до дома на мистър Кейн и му признал какво е сторил. Той много се ядосал и му се разкрещял, задето извършил такава глупост, но щом се успокоил, обещал да му помогне. Накарал го да изтрие отпечатъците си от вратата и всички останали места, които бил докосвал, после го придружил до къщата на баща му. — Джейдън не можа да сдържи усмивката си. — Най-смешното било, че на същото място вече имало паркиран друг автомобил, затова мистър Кейн го накарал да я остави на отсрещната страна на улицата. Ако не било толкова уплашено, момчето сигурно щяло да изчака собственика да излезе само за да види изражението му, преди да се качи в колата… Дали щял да си помисли, че я е оставил точно там и я е забравил? Според учителя, щял само да се почеше по главата и да потегли за работа. И ми се струва, че точно така е станало, защото в местните новини изобщо не споменали за произшествието. Ето как мистър Кейн спасил този хлапак от затвора. Или поне аз мисля така… — Замълча, загледа се към краката си и добави: — Той беше страхотен човек. — Пъхна отново ръце в джобовете, сведе глава и тръгна обратно към мястото си на пейката.

В църквата цареше тишина. Корди бързо погледна към хората отзад, ала видя само покрусени лица. Пое си дълбоко дъх, надявайки се, че непохватно завоалираната изповед на Джейдън щеше да мине между другото, но преди да се обърне към олтара, забеляза още един ученик да приближава до амвона. Подобно на предишния, той разказа своята история. По негово твърдение била споделена с мистър Кейн от друго непознато момче, което нахлуло в училището в изблик на гняв и го поругало с два флакона черен спрей. След като направило поразията и написало няколко неприлични думи около кабинета на директора, решило, че постъпката му може би не е била добра идея и би могла да му докара сериозни проблеми. Било чуло, че учителят Кейн вече помогнал на някого да избегне разправии с полицията, затова веднага му позвънило.

— Той отначало побеснял… Или поне така ми каза — говореше ученикът, — но после взел кутия с боя и четка и му помогнал да пребоядисат стените. — Замълча, а след това додаде: — Това им отнело цялата нощ.

И така тръгна. Общо седем момчета от горните курсове разказаха как били чули за различни случаи, в които мистър Кейн помогнал на изпаднали в беда. Когато парадът най-сетне приключи, Корди седеше неподвижно, страхувайки се да се огледа.

— За колко криминални престъпления научихме? Четири? — шепнешком попита Джак.

— Пет — поправи го Алек.

Тя знаеше, че сред множеството имаше няколко следователи и полицаи, защото баща й беше един от най-големите спонсори на местното управление. Сигурно щяха да приемат някои от добронамерените му действия за съучастие, подправяне на доказателства, възпрепятстване на правосъдието и бог знае какво още… Ако не предприемеше нещо веднага, съществуваше голяма вероятност поне две от момчетата да бъдат задържани след края на службата.

Отец Антъни се канеше да тръгне към олтара, когато Корди скочи от мястото си. Свещеникът я забеляза и се върна обратно. Мислите й бушуваха, докато бавно изкачваше трите стъпала до амвона. Нямаше никаква представа какво щеше да каже, докато не започна да говори:

— Баща ми много се гордееше с ирландския си произход и често ми повтаряше, че ирландците са невероятни разказвачи. А той със сигурност беше — подхвана тя.

Дотук добре. Слушателите притихнаха в очакване и тя продължи:

— Обичаше да разказва за учениците от миналото му и момчетата тук… Те също като мен са чували тези истории толкова често, че почти са ги приели като свои лични преживявания. Разбира се, както можете да се досетите, всички тези случки са измислени или най-малкото, силно преувеличени. Искаше да ги превърне в нещо като уроци, така че днешните младежи да могат да се поучат от грешките, правени от други в миналото… В нещо като предупреждение.

Нямаше ясна представа какво беше говорила след това. Когато се върна на пейката, видя, че Алек и Джак не се усмихваха, но в очите им определено имаше особен блясък. Бяха съвсем наясно какво бе направила тя току-що. Също като баща си беше защитила момчетата…

Някак си успя да преживее останалата част от деня, въпреки че не си спомняше много от него. След опелото и погребението много добронамерени и загрижени хора я придружиха до дома й и останаха с нея до късния следобед. Постепенно гостите започнаха да оредяват и до вечерта повечето се сбогуваха с нея, освен най-добрите й приятели. Когато къщата най-после утихна, тя се настани на дивана и подви босите си крака. Искаше й се само да затвори очи и да заспи.

Спенсър и Ейдън бяха все още там и разговаряха оживено с Алек и Джак. Темата се въртеше около името на конгресмен Митчъл Рей Чембърс и от изражението на Ейдън личеше, че съвсем не му беше почитател. До този момент бе избягвала да го поглежда, доколкото й бе възможно. Въпреки това той беше като магнит, който непрекъснато я привличаше към себе си. Беше си паднала по него преди много години… Отказваше да признае, че е влюбена, и беше наясно, че ще й отнеме доста време, докато превъзмогне старите навици. Беше силно увлечена по този мъж, но увлечението не означаваше непременно любов. Предполагаше, че повечето жени, с които се беше срещал, изпитваха същото. И не само заради външния му вид. Той наистина беше висок, тъмнокос и поразително красив мъж, но онова, което караше дамите да копнеят за вниманието му, беше струящата от него сила. А само допреди няколко дни и тя беше една от глупачките, запленени от чара му…

Но сега очите й се бяха отворили. За това беше помогнало признанието на баща й. Тя разбра, че никога не е била влюбена в Ейдън, а чувствата й са били само обикновено момичешко увлечение. Нищо повече. Ала за нейно щастие, мъжът беше в пълно неведение. Въпреки че беше брилянтен в бизнесделата, по отношение на жените нямаше никакъв усет. А Корди знаеше със сигурност, че той никога не е и подозирал какво изпитваше тя… Какво бе изпитвала към него… Със сигурност не беше негов тип. Съмняваше се, че ако не беше приятелка на сестра му, нямаше да я удостои дори с поглед. Ако се съдеше по дамите, които през годините бяха увисвали на ръката му, предпочиташе стройни анорексички с руси коси. Корди беше пълна тяхна противоположност. Не само че не беше блондинка, а косата й бе черна като мастило и изглеждаше още по-тъмна на фона на светлата й кожа. Със своите сто шейсет и осем сантиметра се считаше средна на ръст, макар да беше доста по-висока от Регън и Софи. Смяташе, че е в добра форма, но каквито и диети да спазваше, никога нямаше да добие плоския, кльощав вид на манекенка. Беше това, което мъжете определяха като приятно закръглена.

Даде си сметка, че се взираше в него, и бързо се обърна.

„Господи, каква идиотка е била в продължение на толкова години.“

Софи я побутна с лакът:

— Ти изобщо яде ли нещо днес?

Въпросът я изтръгна от унеса й.

— Какво? Не знам… Защо?

— Сега ще ти приготвя нещо — предложи Регън.

Корди поклати глава.

— Не съм гладна, но все пак благодаря.

— Много си уморена, нали? — Софи взе палтото си и го облече. — Хайде, Регън. Трябва да си тръгваме и да я оставим да си почине. За всички днешният ден беше дълъг и тежък. Мислиш ли, че ще успееш да поспиш?

— Може би някой от нас все пак трябва да остане при нея? — поколеба се Регън.

Корди се усмихна горчиво.

— Никой няма да остава… Добре съм, наистина. Моля ви, прибирайте се. И отведете онези мъже със себе си…

Тя махна с ръка към Джак, Алек, Спенсър и Ейдън, който единствен я чу.

И учудено я изгледа.

— Онези мъже ли каза? — повтори той думите й с усмивка.

— Може и да греша, но оставам с впечатлението, че Корди иска да се отърве от нас — отбеляза Джак.

Ейдън взе сакото и с лекота го облече, размърдвайки рамене. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да влезе в заседателната зала. Костюмът му, естествено, беше безупречен. Всичко в този мъж беше съвършено. След като я попитаха дали има нужда от нещо и я увериха, че не е нужно да ги изпраща, двамата братя я прегърнаха последователно. Ейдън ухаеше божествено, когато обви ръце около нея, но тя се опита да не реагира. И се отдръпна колкото можеше по-бързо.

Щом те излязоха, Софи и Джак, заедно с Регън и Алек, се приготвиха да ги последват. Ала щом стигнаха до вратата, Софи спря толкова внезапно, че Регън се блъсна в нея. После се обърна към Корди:

— Не мога да повярвам, че забравих да те попитам… Каква беше изненадата?

— Значи е имало изненада? — обади се Джак.

— Да, баща й е казал нещо, което не е знаела досега — спомни си и Регън.

— А тя обеща да ни го каже тази вечер — поясни съпругата му. — Е, за какво става въпрос?

— Може да не иска да го сподели точно сега — дипломатично отбеляза Джак, но Софи вече се беше върнала във всекидневната и очакваше отговор.

Корди въздъхна и отново се отпусна на дивана. Оглеждайки любопитните лица на четиримата си най-близки приятели, реши, че най-лесният начин да им го съобщи, е като просто изложи фактите.

— Майка ми… Натали Кейн… Не е загинала в автомобилна катастрофа.

— Какво? — възкликна Софи. — Ако не в катастрофа, тогава как?

— Според татко тя изобщо не е мъртва.

Софи съблече палтото си, подаде го безмълвно на Джак и се втурна обратно към приятелката си. Регън изпусна чантата си по средата на стаята.

— А къде е? Какво е станало с нея? — настоя Софи.

— Е, това вече не знам… — отговори Корди.

— Мислиш ли, че просто си е тръгнала и е изоставила теб и баща ти? — попита Регън.

Корди сви рамене.

— От последните думи на татко останах с впечатлението, че е постъпила точно така.

— Как е възможно една майка да… — Регън не можа да продължи. Беше толкова разгневена, че лицето й поруменя.

Приятелите й имаха стотици въпроси, на които не можеше да отговори. Баща й не й беше казал никакви други подробности. Тя самата нямаше представа защо беше крил от нея толкова дълго, беше пазил тайната и след като навърши пълнолетие…

— Ще се опиташ ли да я намериш? — попита Софи.

— А ти би ли го направила? — заинтересува се Корди.

Приятелката й кимна колебливо.

— Не знам… Сигурно щях да бъда любопитна.

— Алек и Джак биха могли да ти помогнат — предложи Регън.

— Разбира се — припряно я подкрепи Софи. — Ще използват възможностите си като служители на ФБР.

— Не, благодаря — отказа Корди, поклащайки глава. — Не проявявам интерес към нея.

— Поне не искаш ли да разбереш защо си е тръгнала? — изгледа я Регън.

— Не.

Алек се приближи и седна на една табуретка срещу дивана.

— Какво знаеш за нея?

— Казва се Натали Ан Смит и е родена в Сидни, Австралия.

— Баща ти разказвал ли ти е нещо друго?

— О, той не обичаше да говори на тази тема. Разбрах само името й и къде е родена, когато получих копие от акта си за раждане, за да мога да си взема шофьорската книжка.

— Ала как така никога не ти е споделял нищо? — учуди се Алек.

— Каза ми, че е загинала, когато съм била бебе, и сега знам, че е било лъжа, но за него сигурно е било така, щом като го е напуснала. Мразеше да си спомня за нея. Разстройваше се всеки път, когато я споменавах. След известно време осъзнах, че не бива да задавам въпроси.

— Сигурна ли си, че не искаш да я намериш? — отново попита Софи.

— Абсолютно.

— Но може да има смекчаващи вината й обстоятелства… — подхвана приятелката й.

Корди недоволно я прекъсна:

— Не ме интересува. Тя е разбила сърцето на татко. Не искам да имам нищо общо с такива хора!

Корди не остави никакво съмнение, че темата за нея беше приключена завинаги и решението й беше окончателно. Но след като приятелите й си тръгнаха и тя прочете писмото, оставено от майка й до баща й, а после и другите, които той беше писал, но му бяха връщани, мнението й коренно се промени. Сега не само искаше да открие жената, съсипала живота на най-близкия й човек, но и да получи отговора, който постоянно я глождеше. Намерила ли е Натали живота, за който беше мечтала?

Или, ако имаше някаква справедливост, беше получила онова, което заслужаваше…