Джули Гарууд
Бърз триумф (14)

Дванадесета глава

Симон и Крейг Рейбърн изглеждаха като истинска двойка.

Спряха точно по средата на пътеката, без изобщо да се притесняват, че пречат на идващите след тях гости, и спокойно започнаха да поздравяват своите приятели и бизнес партньори. Той свали наметката й, подаде я на жената от гардероба, после хвана съпругата си под ръка и я поведе към балната зала. Бавно си проправяха път към противоположния край на залата, като постоянно спираха, за да поговорят с хората, опитващи се да привлекат вниманието им. Корди не можеше да огледа добре Симон, защото останалите гости й пречеха. Виждаше обаче много добре Крейг и сравнението с булдог й се стори още по-точно, отколкото си бе представяла. Силно издадената му челюст беше внушителна, долните му зъби се показваха, когато говореше. Никой не би могъл да го нарече привлекателен, но от начина, по който се отнасяха към него, беше очевидно, че бе успял да си извоюва солидна позиция сред по-заможния елит. Ръкуваше се и целуваше по бузите познатите си с изключителен финес. Всеки поздравен от него се чувстваше щастлив, дори очарован от вниманието му, и нямаше никакво съмнение, че хвалебствените думи му доставяха удоволствие. Усмивката му изглеждаше искрена, но зад нея прозираше известна арогантност.

Двойката стигна до запазената маса и зае местата си. След няколко минути приятелите им постепенно започнаха да се оттеглят към своите места и Корди за първи път можа да огледа Симон.

Беше облечена в сребриста рокля без презрамки. Лично тя не намираше да си приличат чак толкова. Косата й наистина беше тъмна като нейната и на ръст бяха почти еднакви, но фигурите им бяха различни. Симон беше изключително слаба. Нямаше никакви женствени извивки, раменете й бяха кльощави, макар и изваяни. За момент тя се обърна към дансинга. Корди не можа да види цвета на очите й, но се досети, че са сини. На снимката, която й беше показал Алек, бе открила някаква прилика, но сега й беше трудно да намери каквото и да било сходство. Някой би могъл да я определи като красива, но чертите й бяха по-остри и някак изсечени. Беше в началото на четиридесетте си години, така че това можеше да се дължи на възрастта или пък стреса. Не, не беше вярно. Тя не живееше в стрес, а го причиняваше. Другите можеха да считат, че двете си приличаха, но Корди не искаше да има нищо общо с нея.

Ейдън сложи покровителствено ръка на рамото й. Наведе се към нея и прошепна:

— Добре ли си?

— Не искам да изглеждам като нея — отвърна тя.

— Знам…

Корди не сваляше очи от двойката, която явно си прекарваше чудесно. Крейг й каза нещо, което Симон намери за много забавно. Тя сложи ръка на гърдите му, засмя се и поклати глава.

Алек бе посветил Лиъм в историята на Корди и докато наблюдаваше смеещата се Симон, която се държеше със съпруга и приятелите си като кралица, усети как у него се надига гняв заради момичето. Тази жена беше постигнала невъзможното. Беше пренаписала историята на собствения си живот…

Внезапно Крейг забеляза някого в тълпата. Изправи се и помаха с ръка, за да привлече вниманието им. Корди се обърна в същата посока и забеляза момчетата Рейбърн — Глен и Нокс, да влизат в залата.

— Синовете изцяло приличат на баща си — отбеляза Лиъм. — Колко жалко.

Братята не бяха хубави, но бяха облечени безупречно в дизайнерски фракове и излъчваха неестествена за възрастта им увереност. Корди предположи, че по-големият, Глен, беше на около осемнайсет. Отправиха се направо към родителите си и Симон ги посрещна с широка усмивка. Когато всеки от тях прегърна топло майка си, Корди се почувства като ударена с юмрук. И колкото по-дълго гледаше трогателната сцена на семейна привързаност, толкова повече нарастваше гневът й. Това беше жената, която баща й беше обичал и бе копнял да види отново. А тя го беше излъгала и му беше причинила жестока болка. През всички пропилени години беше обсебен от Натали Смит, а се оказа, че такава никога не беше съществувала…

Корди бръкна в чантата и извади писмото, пъхнато в плик с логото на хотела. Спря минаващия наблизо сервитьор и посочи към Симон в другия край на залата, докато му обясняваше какво да направи.

Лиъм я наблюдаваше с нарастващо любопитство.

— Знам, че не е моя работа, но мога ли да попитам какво има в този плик? Дали Симон ще убие вестоносеца, когато го отвори?

Ейдън също беше любопитен, но реши да изчака с въпросите, докато се върнат в колата.

— Защо не искаш да ни кажеш какво си й написала? — продължаваше да настоява Лиъм.

— Нищо не съм й писала — тихо отвърна тя, без да откъсва очи от жената.

— Тогава какво си сложила вътре? — учуди се Ейдън.

— Копие от писмото, което е оставила на баща ми. Реших, че сигурно ще й е интересно да го прочете отново. Минали са години оттогава и може да е забравила някои от жестоките неща, които му е наговорила. Исках да й припомня и да й кажа… — Гласът й заглъхна от вълнение. Цялото й внимание беше насочено към Симон и семейството й.

Никой от двамата мъже не й зададе повече въпроси. Наблюдаваха как сервитьорът се промъкваше през тълпата към крайната си цел…

Крейг Рейбърн бе оставил съпругата си и седеше на друга маса със свои приятели. Някаква двойка изкачи стъпалата от дансинга и спря да побъбри със Симон точно в момента, в който сервитьорът стигна до нея. Усмихвайки се, тя взе плика и се отдалечи няколко крачки от познатите си, преди да го отвори.

Корди наблюдаваше как Симон извади листа и го разтвори. Не й беше необходимо да го изчете докрай, за да се досети какво държеше в ръцете си. Тя застина на място…

Върху лицето й се изписа паника, сякаш току-що беше видяла призрак. Трескаво погледна първо наляво, после надясно, сгъна писмото, след това го разтвори отново. Накрая, без да се съобразява къде се намира, го пъхна в корсета на роклята си. „Далече от очите, далече от сърцето…“ Нали това беше нейната мантра?

Изглеждаше ужасена. Озърна се още веднъж, за да се увери, че никой не я наблюдава. Едва тогава сложи предишната ведра маска и се върна при компанията си.

Но Корди не беше приключила с намерението си да опресни паметта й. Трябваше й още един удар, за да е сигурна, че е накарала Симон да осъзнае какво е направила. Да й припомни как измамата й не беше успяла. И как дъщерята, която се бе опитала да изтрие от живота си, беше наясно какво е сторила. Нямаше намерение да прави сцени или да се изправи срещу нея. Искаше само малко възмездие за баща си, давайки й да разбере, че лъжите й не се бяха изпарили без следа… Веднага щом видеше това признание в очите й, щеше да се отърси от яростта си и никога повече нямаше да спомене името й. За да започне да живее собствения си живот.

Заобиколи масата и застана пред колоната. Стоеше на най-горното стъпало, не откъсваше очи от Симон и чакаше.

Ейдън не беше сигурен какво беше намислила Корделия, но нямаше намерение да я остави сама. Лиъм го последва. Мъжете се изправиха от двете й страни.

В противоположния край на салона Симон се усмихваше и кимаше, но сякаш не виждаше хората пред себе си. Изглеждаше неспокойна и се озърташе тревожно, като че ли очакваше всеки момент някой да се нахвърли върху нея.

— А, ето го и добрия стар татко — съобщи Лиъм.

Джулиън Тейлър беше висок, мършав човек, излъчващ високомерие и чувство за превъзходство. Той бързаше към дъщеря си, като от време на време се ръкуваше с някои от познатите си и удостояваше със скована усмивка само определени гости.

Щом Симон забеляза баща си, изражението й се промени. Като човек, търсещ възможност за бягство, огледа отчаяно залата. И тогава видя Корди. Лицето й пребледня като платно. Разтърси глава, сякаш искаше да пропъди някакво видение. Направи крачка назад, отново погледна възрастния мъж и сковано се обърна към младата жена, без съмнение да се увери, че тя все още стоеше там. Корди долови гняв в очите й, което я изуми.

Почти долавяше отдалече бясното препускане на мислите й. Как можеше да пречи на Джулиън да види онова, което беше видяла тя? Симон вдигна очи към нея и притисна ръка към челото си. Нададе лек вик и бавно и драматично се свлече на пода. Това беше най-грациозният и фалшив припадък, който Корди някога беше виждала. Ала очевидно не беше единствената, която мислеше така.

— Тук ли трябва да ръкопляскаме? — презрително се обади Ейдън.

— Е, нали искаше да я шокираш — напомни й Лиъм.

Тя кимна.

— Ще тръгваме ли?

Ейдън загърна наметката около раменете й и я улови за ръка.

— Сигурна ли си, че приключи тук?

— О, да — отвърна с усмивка тя. — Приключих. — Огледа за последен път балната зала.

Гостите бяха започнали да се тълпят около Симон, която продължаваше да се преструва, че лежи в несвяст. Съпругът й я вдигна на ръце и каза нещо на синовете им, кимайки с глава към изхода.

Лиъм последва Корди и Ейдън, който вече беше изпратил съобщение на Кавано да докара колата. Внезапно го обзе желание да отведе Корделия колкото може по-далече от това място.

— Можеше да съсипеш цялото им семейство, ако им беше казала коя си — отбеляза Лиъм.

Тя поклати глава.

— Не искам да разбивам семейството й. Както казах, исках само тя да проумее, че е извършила нещо ужасно… Е, постигнах целта си… Не искам никога повече да чуя името й.

Забелязал, че едно от момчетата на Рейбърн бърза към изхода, Ейдън ускори крачка.

Кавано спря на улицата точно в момента, в който тримата излязоха от сградата.

— За мен беше удоволствие да се запозная и с двама ви — заяви Лиъм.

Корди се учуди, че в тона му нямаше и следа от предишната му арогантност. Той стисна ръката на Ейдън, после се обърна към нея и улови хладните й пръсти между дланите си:

— Ще ти се обадя утре.

Ейдън реши, че сбогуването продължи повече от необходимото, хвана Корделия за рамото и й помогна да се настани на задната седалка в колата.

Обратния път към хотела изминаха в мълчание. Корди беше благодарна, че той не й задаваше въпроси, защото все още не беше готова да говори за семейство Рейбърн. Единственото хубаво нещо, което можеше да каже за тях, беше, че живееха на друг континент и не съществуваше никаква вероятност случайно да ги срещне отново. През цялото време гледаше през прозореца. Ръцете й трепереха, чувстваше се изцедена от напрежението. Поемайки си дълбоко дъх, опитваше да се успокои. Всичко вече беше приключило, можеше да се отърси от тревогата си. Само че не знаеше как точно да го направи от тук насетне. Може би йогата щеше да помогне, както често й бе повтаряла Регън. Упражненията бяха идеалното лекарство против стрес, убеждаваше я тя. Дори й беше купила специална постелка. „Какво ли правеше сега?“ — запита се Корди. Трябваше да я потърси, когато се приберат…

На седалката до нея Ейдън приключи с изслушването на телефонния секретар, изчете всичките си съобщения и се обърна към нея:

— Успокои ли се вече?

— Винаги съм била спокойна. Не разбирам какво те накара да си мислиш обратното?

— В залата лицето ти се беше зачервило. Слава богу, вече не е така… — И добави: — Но защо продължаваш да се мръщиш?

— Добре съм.

— Не, не си.

— Просто се опитвам да си спомня къде сложих постелката за йога.

Ейдън леко се усмихна на желанието й да демонстрира самоувереност.

— Занимаваш се с йога, така ли?

— Всъщност не…

— Но имаш постелка.

— Да. Сестра ти ми я подари. Йогата помагала при стрес.

— Искаш ли да идем да хапнем някъде, или предпочиташ да се прибереш в хотела и да се захванеш с упражненията?

Тя не схвана иронията му.

— Прибираме се в хотела.

— Съгласен съм.

— Но ти можеш да излезеш. Ако искаш, остави ме някъде наблизо.

Ейдън се засмя.

— Е, щом ми разрешаваш, благодаря.

Изведнъж Корди наистина се отпусна. За известно време Ейдън се бе държал с нея съпричастно и внимателно, но сега отново се бе върнал към обичайните си маниери и това я караше да се чувства както обикновено.

След няколко минути мълчание тя тихо каза:

— Ще ми се наложи да нося тази красива рокля на още няколко приема, така че няма да я свързвам с тях.

— Под „тях“ имаш предвид семейство Рейбърн.

— Да. А и това чудо вероятно струва цяло състояние. — Пръстите й леко докоснаха фината материя. — Сметката на мис Мари сигурно е космическа. О, знам, мислиш си, че мога да си го позволя, нали? Да, така е, татко наистина ми остави богато наследство, ала смятам да го харча разумно. За мен подобни суми за дрехи са си чисто разхищение. Баща ми беше щедър човек, но винаги сама съм изкарвала прехраната си. Преподавах в католическото училище, за бога. А знаеш ли как живеят учителите? Скромно, много скромно…

Продължи с монолога си, докато спряха пред хотела. Ейдън й помогна да излезе от колата, изчака я да благодари на Кавано и чак тогава каза:

— Сметката за тоалетите ти също ще бъде скромна.

— Не се и съмнявам, че е така — отговори му тя с неприкрит сарказъм.

Докато прекосяваха фоайето, той на два пъти спираше, за да отговаря на въпроси от персонала. Пъхна електронната си карта в процепа на асансьора и вратите се отвориха. Когато кабината започна да се издига нагоре, той каза някак между другото:

— Всичко е платено.

— От кого? — зяпна тя. Няколко секунди го гледаше изумено, после изведнъж простена: — О, не, Ейдън. Аз трябва да плащам дрехите си, а не ти!

Без да й обръща внимание, той се зачете в поредното си съобщение. Тя го удари по рамото:

— Казах, че аз ще си платя…

— Чух. — Той продължаваше да чете.

— Е, добре тогава…

Реши, че се беше съгласил с нея, и добави поуспокоена:

— Оценявам предложението ти и не искам да изглеждам неблагодарна, но разбери, че… О, господи, толкова си груб — извиси глас тя. — Не би трябвало да пишеш съобщение, докато някой разговаря с теб.

Негодуванието й не продължи дълго. Усмивката му можеше да разтопи и най-коравото сърце. Той пусна телефона в джоба си точно когато вратите на асансьора се отвориха на последния етаж.

— Какво искаш да хапнем? Още не си вечеряла — отбеляза, без да я поглежда.

— Не съм гладна. Един хамбургер ми стига. Да, наистина ще ми дойде добре… И пържени картофки. Всъщност не би трябвало да ги ям… И млечен шейк, ако може. А и шоколад… Заслужих си го след тази вечер.

Той остана във фоайето, наблюдавайки как Корди изчезва в апартамента.

— И никакво сирене — извика тя. — А, и кисели краставички. И то много… — Докато затваряше вратата, додаде: — Няма да запомниш. Изчакай да се преоблека и ще поръчам сама.

Ейдън почака няколко минути, после влезе след нея и огледа всекидневната. Поклати глава. Шалът й беше метнат на облегалката на дивана. Дамската й чанта бе захвърлена на пода, а обувките й се търкаляха под един от столовете. Нещо подобно на флакон червило бе захвърлено върху масичката за кафе, до очила за четене, поставени върху бележник с кожена подвързия, който със сигурност беше свързан с химията. Върху люлеещия се стол се мъдреше пакет носни кърпи. Защо, за бога, ги бе оставила там? През стаята сякаш беше минал ураган, но всъщност ставаше въпрос за обикновен безпорядък. А той мразеше безпорядъка. Но причиненият от нея, кой знае защо, не го дразнеше…

Какво означаваше това?