Джули Гарууд
Бърз триумф (32)

Тридесета глава

Корди току-що бе изтърпяла изтощително двукилометрово пътуване около стария й квартал с новата кола на Джейдън Мартин. Той не й спомена, че беше с ръчни скорости, докато тя не се настани до него на предната седалка, още по-малко пък че нямаше представа как се сменят. Така тя преживя първия камшичен удар още преди да бяха завили зад най-близкия ъгъл.

Момчето се гордееше с придобивката си и очакваше оценката и одобрението й, затова беше много тактична, когато спомена за ремонтите, които според нея бяха неотложни. На първо място ауспухът. Той щеше всеки момент да падне. После идваха гумите. Бяха гладки като стъкло и имаха нужда от подмяна. Накрая го посъветва да намери някой, който да го научи да кара кола с ръчни скорости, защото иначе щеше да изрони зъбните колела.

Когато най-после се прибра в къщата, почти не й беше останало време да се подготви за бала в Съмърсет. Алек и Регън вече се бяха нанесли в бившия й дом и й се струваше странно да спи в стаята за гости. Тъй като леглото й изглеждаше точно на мястото си там, реши да го остави и да си купи ново в Бостън.

През цялата седмица умишлено се товареше с различни задачи, за да не й остава време да мисли за Ейдън. Щом тръгнеше, можеше да плаче през целия път ако искаше, въпреки че баща й не би одобрил подобно поведение. Сълзите го разстройваха и всеки път, когато ги видеше в очите й, й казваше да се държи мъжки. А това, като се замислеше, й се струваше лишено от смисъл.

Имаше и някои хубави неща. Учениците, на които даваше уроци, внезапно започнаха да разбират материята. В началото почти виждаше бъркотията от хаотични понятия, премятащи се в съзнанието им, но когато всичко започна постепенно да си идва на мястото, тя изпадна в еуфория. Именно заради такива моменти на неочаквани успехи бе станала учителка. И сигурно още щеше да преподава в „Сейнт Матю“, ако не беше Ейдън. Сега отчаяно се опитваше да не тръгне по стъпките на баща си и да копнее за нещо, което никога нямаше да има. Животът беше прекалено кратък, за да се пропилява, пък и вече беше готова за ново начало.

— Защо вече не си под душа? — Регън застана на прага на кухнята с ръце на кръста. Беше с направена коса, гримирана и само по халат. — Още не си готова.

— Ти не си готова — възрази приятелката й.

— Остава само да си облека роклята. Побързай, Корди. Тази вечер ще си прекараш чудесно.

Корди изплакна чашата си и я сложи в миялната машина.

— Откъде знаеш, че ще ми е забавно?

Регън повдигна рамене.

— Никой няма да се опита да те убие. Дори само това е достатъчно, за да се повеселиш.

— Като се замисля, права си…

— Имаш смазка на лицето.

— Знам. — Джейдън бе вдигнал капака и я бе помолил да погледне двигателя и връзките. — Е, отивам да се изкъпя — заяви тя и забърза нагоре по стълбите.

Не беше в настроение да се преструва на щастлива, да се усмихва и да води закачливи разговори, но щеше да прави точно това. И никой, дори приятелите й, нямаше да се досети, че душата й страда…

Сапфиреносинята рокля, която беше носила в Сидни, висеше почистена и изгладена в гардероба й. За съжаление мис Мари не беше тук, за да се погрижи за грима и косата й. Мисълта за властната матрона я накара да се усмихне, с надеждата да я види някога отново.

Изсуши косата си и се гримира леко. Нищо артистично, като работата на мис Мари, но поне заприлича малко на себе си. Остави къдриците си да се спускат свободно върху раменете, защото единствената друга възможност беше да ги върже на конска опашка, което й се струваше неподходящо за случая. След като се приготви, се огледа в голямото огледало, за да се убеди, че всичко е наред. „Мис Мари беше права — отбеляза мислено тя, — роклята много подхожда на цвета на очите ми.“

Регън и Алек я чакаха в антрето. Тя оправяше вратовръзката на съпруга си. Двамата се обърнаха едновременно, щом я чуха да слиза по стълбите.

— Красива си — каза приятелката й.

— Ти също — отвърна Корди и това не беше празен комплимент. В тъмночервения, елегантен тоалет Регън изглеждаше ослепително.

Корди мълча през целия път към клуба, в който се провеждаше балът. Седеше на задната седалка и гледаше как Алек недоволно подръпва яката си.

Жена му забеляза:

— Налага ти се да обличаш смокинг само два пъти в годината, скъпи. Така че ще го преглътнеш.

— Какво мъчение… — изпъшка той. И се усмихна.

Настроението се разведри и когато пристигнаха, всички бяха готови да се забавляват.

Клубът беше едно от най-старите заведения в Чикаго, но наскоро беше ремонтиран и балната зала беше разширена почти двойно. Беше красиво обзаведен, със съвременен дизайн. Високите от пода до тавана прозорци разкриваха гледка към езерото и игрището за голф. От тавана се спускаха стъклени полилеи във формата на искрящи фонтани, които хвърляха мека светлина върху гостите, събиращи се в центъра на залата. На кръглите маси със снежнобели покривки блестяха кристални чаши и сребърни прибори.

Музикантите от оркестъра настройваха инструментите си в отдалечения край на дансинга. Прииждаха все повече хора и навсякъде се лееха шампанско и звънък смях. „Поводът е празничен — напомни си Корди. — Наистина е крайно време да се отърся от меланхолията си и да се забавлявам…“

Алек намери тяхната маса. Тя си помисли, че щеше да седи и да гледа как другите танцуват, но стана точно обратното. Още при първите акорди беше буквално завлечена на дансинга от най-досадния мъж на света. Казваше се Елиът и я бе преследвал през всичките й години в колежа. Не разбираше от намеци, че не е желан, и чудесно изпълняваше ролята на досадник. И сега нямаше да я остави на мира, независимо колко пъти се опитваше да се извини. С пресилена усмивка тя се опитваше да слуша онова, което й говореше, но романтичната песен, изпълнявана от оркестъра, непрекъснато отвличаше мислите й в съвсем друга посока.

Музиката най-после утихна. Корди се отдръпна от партньора си, любезно му отказа следващия танц и се обърна да се върне на масата. И замръзна на място…

Ейдън беше застанал до вратата и разговаряше с Джак и Софи. Ейдън в смокинг… Ако нещо на света можеше да я остави без дъх, това беше той в смокинг. Стоеше сама в центъра на дансинга и се взираше в него. Разумът й казваше да се обърне и да си тръгне, дори да избяга, но краката не я слушаха. Беше си въобразявала, че ще успее да напусне града, без да го види повече. Всъщност това се бе превърнало в надежда.

„Боже, какъв късмет…“

Трябваше да овладее емоциите си. Щеше да му благодари още веднъж за грижите, да го целуне по бузата и светкавично да изчезне. Това й се стори добър план за действие, докато не го преосмисли. Да бъдеш страхливец не беше чак толкова лошо. Може би е по-добре да избяга веднага.

Оркестърът засвири отново още една романтична песен. Елиът мигновено се появи до нея. Преди да успее да му откаже, Ейдън го отпрати и я притегли в прегръдките си. Притисна тялото си към нейното и я поведе към дансинга.

Един танц. Можеше да го понесе. После щеше да си тръгне.

— Как е ръката ти? — попита той.

— Добре. Отлично.

Притисна я по-плътно.

— Липсваше ми.

— Ще го преживееш.

Реакцията му я озадачи. Той се разсмя и разхлаби прегръдката си само колкото да надникне в очите й.

— Знаеш ли какво още ми липсва?

— Не.

Изобщо не беше подготвена за отговора.

— Стоновете ти, когато съм в теб.

— О, господи…

— И когато ме молиш да продължа…

Корди затисна с длан устните му.

— Престани да говориш така. Някой може да те чуе.

Червенината по бузите й го накара да се усмихне.

— И какво още? — прошепна отмаляла тя. Зарови лице в гърдите му и бързо додаде: — Да не си посмял да го кажеш.

— Липсва ми начинът, по който забиваше нокти в гърба ми и крещеше името ми, докато се извиваше под мен.

Тя тихо изстена:

— Моля те, спри.

Ейдън не устоя на изкушението.

— Никога не съм те чувал да ме молиш за това.

Коленете й се подкосиха, но за щастие той я задържа. Корди осъзна, че трябваше да се овладее на всяка цена. И заяви с по-хладен глас:

— Вече установихме, че харесваш секса. Няма нужда да ми обясняваш защо.

— Харесвам секса с теб. Не, не се изразих точно. Обичам секса с теб.

Тя се опита да го отблъсне и изстреля, без да се замисли:

— Глупости. Обичаш кльощави блондинки!

— Аз… — Ейдън примигна учудено. — Какво каза?

Изгледа я тъй, сякаш беше откачила. Тя си помисли, че може и да е така…

— Заминавам за Бостън утре сутринта — заяви накрая.

— Не. Няма — заяви той със спокоен глас. Продължаваха да се движат в ритъм, без да забележат, че музиката беше спряла.

— Какво искаш да кажеш с това „не“? — възнегодува тя. Да не би да си въобразяваше, че й беше необходимо разрешението му?

— Няма да те пусна да заминеш.

— Да ме пуснеш ли?

Ейдън можеше да се закълне, че от очите й изскочиха искри.

— Бях на пресконференцията на Чембърс.

— Сериозно ли? — изгледа го с изумление тя. — И какво направи? Добре ли мина?

Той се засмя.

— Да, мина много добре.

Когато й разказа какво се беше случило, тя изпадна в екстаз.

— Кметицата Грийн е нямала никаква представа, така ли?

— Не — увери я той. — Единственият човек, който знаеше, че съм замислил нещо, беше репортерката Кейли. Предупредих я да е готова.

— Смяташ ли, че Грийн може да го бие на изборите?

— Мисля, че има много голям шанс.

— Иска ми се да бях там и да видя всичко със собствените си очи.

— И аз исках да си с мен — призна Ейдън. И продължи, вече съвсем сериозно. — Корделия, трябва да поговоря с теб… Да ти кажа…

— Какво?

— Ела в хотела с мен. Там ще можем да се усамотим.

Тя поклати глава.

— Не, Ейдън. Утре заминавам за Бостън. А ако се прибера в апартамента с теб, знаеш какво ще се случи.

— Не мога да те оставя да заминеш. — Той въздъхна. — Ето, виждаш ли, не казах: няма да те оставя да заминеш…

Опита се да я целуне, но Корди извърна глава.

— Хората гледат, за бога. Дръж се прилично.

— Е, добре. Разбрах, че няма да дойдеш с мен в хотела, където можем да се усамотим — примирено рече той. — В такъв случай ще ни се наложи да го направим тук.

— Какво… — попита тя подозрително.

— Ако бяхме в апартамента ми, първо щях да те целуна, а после, ако успея да откъсна устните си от теб, щях да ти кажа, че те обичам.

Беше толкова стъписана, че й бяха необходими няколко секунди, за да реагира.

— Не, не ме обичаш. Просто ти бях удобна. Да, точно така — повтори тя, забелязала скептичния му поглед. — Ти не ме обичаш.

— Обичам те, Корделия. — Усмивката му беше пълна с нежност. — А ти?

— Аз заминавам за Бостън. — Беше разтърсена до дъното на душата си и й беше трудно да разсъждава. Той я обичаше? Кога се беше случило?

— А ти? — настоя Ейдън.

— Вече купих къщата. Трябва да се преместя в нея.

— Обичаш ли ме?

— Да. — Беше едва доловим шепот, но той я чу. Допря пръст до гърдите му: — Само че вече съм решила да замина.

— В такъв случай идвам с теб в Бостън.

— Не можеш. Целият ти живот е тук.

— Където си ти, там ще бъда и аз. Нали така се създавало здраво семейство.

— Семейство ли?

— Да. Обичам те, Корделия… — Обви силните си ръце около нея и я целуна толкова страстно, че тялото й омекна.

Когато отдели устни от нейните, Корди беше все още в прегръдките му. Огледа се наоколо и прошепна:

— Оркестърът не свири.

— Знам — тихо каза той. И отново понечи да я целуне.

Тя сложи пръсти на устните му, за да го възпре, и му кимна с глава, за да се огледа. Ейдън се обърна и се усмихна. Недалече от тях бяха застанали Регън и Софи и ги наблюдаваха, зяпнали от изумление.

Той се разсмя.

— Позволявам ти да им обясниш.

— Позволяваш ми?