Джули Гарууд
Бърз триумф (3)

Първа глава

Някои признания на смъртното легло са очаквани, други са изненадващи, ала това беше наистина изумително…

За Андрю Кейн това беше трети инфаркт и този път нямаше никакъв шанс да го преживее. Прекалено много щети бяха нанесени на вътрешните страни на сърдечната стена, за да съществува някаква надежда за възстановяване. Той го знаеше толкова добре, колкото и дъщеря му Корди, която седеше до него в интензивното отделение и се молеше за някакво чудо.

Баща й беше овързан с безброй кабели и тръбички към различни медицински апарати. Постоянното пиукане на кардиографа й носеше някаква утеха, защото показваше, че макар очите му да бяха затворени и да дишаше с усилие, беше все още жив. Не можеше да го остави дори за минута, тъй като се опасяваше, че щеше да поеме последната си глътка въздух сам сред студената, стерилна среда, преди машините да известят края му с пронизително пиукане…

Животът й бе спрял в единайсет часа през нощта в петък, когато й бяха съобщили новината. Точно се бе прибрала у дома след благотворителна акция в мъжката гимназия „Сейнт Матю“ и бе пребита от умора. Денят й бе започнал в шест и петнайсет сутринта, когато беше напуснала тухлената си къща, за да отиде на работа. След като бе провела три урока по химия и два по биология, провери писмените работи, нагледа два лабораторни опита и предотврати сбиване. А после пое часа по математика вместо колегата си, който беше излязъл в болнични заради стомашно разстройство. Накрая, щом учениците приключиха заниманията си за деня, заедно с още няколко от учителите, които получаваха смешно ниски заплати, отиде във физкултурния салон. Там помогна да пресъздадат донякъде атмосферата на Монте Карло за предстоящия ежегоден благотворителен базар. Останалата част от вечерта прекара, като сервираше освежителни напитки и се усмихваше на спонсорите, докато лицето й замръзваше в любезна гримаса.

Преподаваше в „Сейнт Матю“ от четири години, докато завършваше докторската си дисертация. Училището се намираше в края на южната част на Чикаго, без съмнение в един от най-опасните квартали на града, но поне до този момент не бе имала проблеми. Висока почти четири метра метална ограда заграждаше двора и паркинга още от времето, когато сградата беше построена, и й се налагаше да завие едва на втората отбивка от магистралата, за да стигне до нея. На портала винаги имаше пазач. Анонимен благодетел бе направил значително дарение на училището с единственото условие винаги да бъде охранявано и откакто директорът бе наел известна охранителна фирма, броят на срязаните гуми и разбитите стъкла на колите бе намалял значително.

Въпреки че баща й никога не би си признал, Корди подозираше, че именно той беше тайният спонсор. Откакто бе започнала да работи в училището, баща й неизменно го поддържаше. Дори зае мястото на инструктора по шофиране, когато онзи напусна без предизвестие по средата на учебната година. Знаеше, че момчетата можеха да се окажат проблемни, тъй като повечето от тях бяха от семейства в риск, но това не го спря. Той с лекота общуваше с тях. Беше израснал в Ню Джърси и сега, дори след всички години, прекарани в Чикаго, все още не бе успял да се отърси от характерния акцент и суровото си изражение. Отнасяше се към учениците с уважение и те му отвръщаха със същото. Неговото строго делово поведение и ентусиазмът му успяха да ги спечелят. Фактът, че бе създал верига от автосервизи буквално от нищото, не вредеше. Точно обратното, в очите на неговите иначе неблагонадеждни питомци това беше огромен плюс. И никой от тях не отсъстваше от часовете му…

Тя си даваше сметка, че никак не му е било лесно да я отгледа съвсем сам. Откакто се помнеше, винаги бяха само двамата. Не се появяваха никакви роднини. Майка й беше починала, когато Корди е била бебе, и затова, естествено, изобщо не си я спомняше. Баща й често повтаряше, че много приличала на нея, но не споделяше нищо за съвместния им живот. И тя беше разбрала, че за него е много болезнено да си спомня за любовта на живота си.

Сега не беше готова да го загуби. Той беше нейният татко, който винаги е бил несъкрушим… До първия инфаркт преди шест месеца изобщо не беше боледувал и не бе отсъствал от работа дори ден. Корди бе разчитала на него в трудни моменти и Андрю винаги бе стоял зад гърба й. Винаги.

Когато за първи път влезе в стаята му в интензивното отделение, изпадна в шок. Някакъв свещеник се бе надвесил над него и му даваше последно причастие. Едва позна баща си и остана неподвижно, вкаменена от страх. Беше едър човек, почти два метра висок, и с мускулеста фигура, но в болничното легло изглеждаше дребен, немощен и уязвим.

Сега, докато седеше до него, изпитваше необходимост да му помогне. По лицето й се стекоха сълзи и тя ги изтри нетърпеливо. Отне й няколко минути, докато успее да овладее емоциите си. Не искаше да я вижда разплакана, ако случайно отвореше очи.

Един от видните кардиолози в града дойде да нагледа баща й и да я увери, че си почива спокойно. Не можеше да й каже колко време щеше да мине, преди сърцето му да спре да бие.

— Нали разбирате, сърцето е непредсказуем орган — завърши той.

— Значи състоянието му може да се подобри? — прошепна тя, хващайки се за думите му като удавник за сламка.

Ала лекарят сломи оптимизма й с едно поклащане на глава.

— Не! — категорично заяви той. — Доктор Плат не ви ли обясни за увреждането на…

— Да — прекъсна го Корди. — Обясни ми. — И додаде с тих глас: — Знам, че баща ми умира…

Но не можеше да се насили да го повярва. „О, Господи, моля те, не позволявай да си отиде.“

Знаеше, че постъпва неразумно, като се молеше за невъзможното. Беше зряла жена, но докато седеше и го гледаше, я обзе усещането, че отново е станала предишното малко дете. И беше толкова уплашена.

Улови ръката му и я стисна силно. Искаше да го увери, че беше до него, че не беше сам. Постепенно паниката й започна да отстъпва. Първоначалният шок отмина и се почувства спокойна.

Докато седеше до него часове наред, тя размишляваше за живота му… Баща й беше наистина забележителен човек. Когато тя беше съвсем малка, той се беше върнал в колежа, за да получи дипломата си по управление на бизнеса. За да издържа малкото им семейство, работеше като обикновен механик в неугледен местен сервиз. Щом тя навърши пет годинки, той вече притежаваше не само същия този сервиз, но и още четири. После разшири дейността си до шестнайсет сервиза в няколко съседни града. До десетия й рожден ден компанията „Автосервизи Кейн“ доби национални мащаби, а баща й се превърна в мултимилионер. Едва преди година реши да продаде фирмата, която се бе разраснала до повече от дванайсет хиляди сервиза из цялата страна, но така и не престана да ремонтира в гаража им стари автомобили. Просто от любов към работата…

Корди не си спомняше момент, в който той да не е бил зает. Но винаги беше на първия ред при всичките й училищни изяви. Водеше я на уроците по танци и пиано и никога не пропускаше представление с нейно участие. Вечер пък беше най-добрият учител от всички родители. А колко пъти се беше примирявал с купоните с преспиване, които тя организираше вкъщи със своите приятелки Регън и Софи? Трите малки момиченца, кикотещи се на всичко, сигурно го бяха изкарвали извън кожата, но той го понасяше стоически. Безбройните посещения в музеите, зоологическата градина, научните изложения и детските филми, които тя бе искала да гледа отново и отново… Баща й притежаваше търпението на светец. Когато не я учеше как да поправя двигателя или да сменя маслото, преглеждаше домашните й… Усмихвайки се на спомените, тя си даде сметка колко благословена бе да има до себе си такъв невероятен родител.

Някъде около два сутринта не издържа и задряма. Събуди се стреснато, усетила, че той стиска ръката й.

— Корди…

Тя скочи от мястото си и се наведе над леглото. Кожата му не беше толкова сива и изглеждаше изненадващо жизнен.

— Обичам те, татко — отрони шепнешком.

— И аз те обичам. — Андрю си пое дъх и продължи: — Този не беше като предишните два. Стовари се внезапно и ме свари неподготвен. Сякаш стисна сърцето ми в менгеме. И буквално ме повали на земята.

— Сега боли ли те нещо? — Страхът караше гласа й да трепери.

— Не, не усещам никаква болка. Не допусках, че ще свърша така или пък… толкова скоро. Мислех, че имам още време, но сигурно всички хора се надяват на това. — Затвори очи, пое си няколко пъти тежко дъх и отново изрече името й.

— Тук съм — отзова се тя.

— Ти ще се справиш. Знаеш, че не ми се иска да те оставя съвсем сама, но ще се оправиш.

Корди реши, че той имаше нужда да потвърди увереността му.

— Ще се справя.

— Сейфът в банката… Всички документи са там. Джарет Нютън, адвокатът ми, ще ти помогне. Помниш го.

— Да. Моля те, не се безпокой за мен. Ти ме научи как да се грижа за себе си.

Следващите няколко минути изминаха в мълчание. Пръстите му около ръката й се разхлабиха. Видя го да се бори за всяка глътка въздух и усети как отново я обзема страх.

Точно когато си помисли, че е заспал, той неочаквано заговори:

— Всичко е на твое име. Тя няма да получи нито цент.

„Какво? Да не би да бълнуваше?“

— За кого говориш?

Не й обясни. Вместо това каза:

— Когато се влюбиш в подходящия мъж, няма да мога да те отведа до олтара. Съжалявам…

— Не се притеснявай за такива неща сега, татко.

— Само не повтаряй моята грешка. Не копней за нещо, което никога няма да имаш. Преди да го разбереш, ще пропилееш напразно години в очакване. А после става прекалено късно. Трябваше да се оженя повторно, но не можах да я прежаля.

— Мама ли имаш предвид?

— Да. — Гласът му беше съвсем отслабнал, очите му отново затворени. — Всичко е там, в кутията. Чаках твърде дълго…

Думите излизаха бавно, изречени шепнешком, между болезнените опити да си поеме дъх.

— Докато беше малка, не знаех как да ти кажа. А когато порасна, вече не ми се струваше важно. Подходящият момент така и не настъпи.

Тя нежно погали ръката му.

— Кажи ми го сега.

— Нямаше никакъв инцидент… Майка ти не загина при катастрофа.

Корди беше съвсем объркана. Защо му беше да я лъже за подобно нещо? Никога не бяха разговаряли за майка й. Защо повдигаше въпроса за нея тъкмо сега?

— Тогава как е умряла?

Последните му думи бяха едва доловими, но съвсем отчетливи:

— Не е.