Джули Гарууд
Бърз триумф (11)

Девета глава

— На тази снимка Симон е на седемнайсет и току-що е спечелила поредния конкурс за красота — поясни Алек.

— Трудно ли я откри? — попита Корди. Не можеше да откъсне очи от двойничката си на монитора. Приликата беше поразителна.

— Напротив, беше лесно — отговори той.

Регън се наведе над рамото на съпруга си.

— Защото знаеше истинското й име. — Погледна приятелката си и додаде: — Хилари Блек не те е излъгала.

Но Алек бе успял да извлече и друга информация.

— Майката на Симон е починала, но баща й, Джулиън Тейлър, е все още жив. Смята да се оттегли и да остави семейния бизнес на зет си.

— А какъв е бизнесът им? — попита Корди.

— Корпорация „Мерик“ — обясни той.

— Корпорация „Мерик“ ли? — възкликна Ейдън изненадано.

— Знаеш ли нещо за тях? — обърна се тя към него.

— Те са вероятно най-голямата компания за недвижими имоти в Австралия, без да се броят другите предприятия, които притежават. Не си спомням да съм ги срещал, но съм бил на много мероприятия в Сидни и Мелбърн, на които е имало голяма вероятност да ги засека.

Сочейки към монитора, Регън отбеляза:

— Тази снимка е правена преди повече от двайсет години. Можеш ли да намериш някоя по-актуална?

Съпругът й отново се обърна към компютъра.

— Все още не, но едва започнах да търся.

Телефонът на Ейдън иззвъня. Той погледна към дисплея и челюстта му се стегна.

— Няма ли да отговориш? — учуди се Регън. — Може да е нещо важно.

— Не, не е… Пак е Лестър Чембърс. Опитва се да ме убеди да променя решението си за парцела му. Обади ми се преди няколко минути и аз направих нещо, с което не се гордея особено — призна той и леко се усмихна.

— Тогава защо се подсмихваш? — недоумяваше сестра му.

— Какво смяташ да правиш? — попита Алек.

— Ще оставя всичко на Спенсър.

Телефонът му отново иззвъня. Измърмори нещо под носа си и се отдалечи до вратата, преди да приеме разговора.

— Мислиш ли, че Симон се е опитвала да намери твоя снимка? — заинтересува се Регън.

Корди престана да следи Ейдън и се обърна към приятелката си.

— Съмнявам се. Тя ме е изтрила от живота си, не помниш ли писмото?

Приятелката й кимна. Очевидно Ейдън имаше способността да раздвоява вниманието си, защото докато говореше по телефона, попита:

— Как така те е изтрила?

— Взела е решение да не се омъжва и да не ме ражда.

— Нещо не ми се връзва последното — заяви той, преди да продължи разговора по телефона.

„Защо се бе застоял толкова дълго? — чудеше се Корди. — Обикновено винаги бързаше за някъде.“ Щеше да прозвучи грубо, ако го попиташе направо какво търсеше все още тук. Той можеше да отиде където си поиска, хотелът беше негов. Почти невъзможно й беше да не поглежда към него. Носеше тъмносин костюм и бяла риза, която подчертаваше тена му. Очевидно напоследък често играеше ръгби. Доказателство за това бяха стегнатите мускули. И синините… Последната беше на челото — малка, но все пак забележима. Ръгбито беше сурова игра и вероятно именно затова толкова му харесваше. Никакви табута, никаква дипломация, само груба сила и стратегия. Алек беше усетил тръпката и играеше за отбора на Ейдън. Те, естествено, бяха непобедими и обичаха да се хвалят с това.

— Няма ли да играете днес? — обърна се тя към него, когато отново се върна при тях.

— Утре — отвърна Ейдън. — Регън ми спомена, че обмисляш да ходиш в Австралия. Вярно ли е?

— Вече и аз не знам какво искам — призна Корди. — Когато открих, че майка ми не е загинала в катастрофа, а просто ни е напуснала, нямах никакво желание да я търся. После прочетох писмото, което е оставила на баща ми, и промених мнението си. Не желая да говоря с нея. Имам нужда само да се уверя лично, че е получила онова, за което е мечтала. Но сега, като знам за фалшивите документи, които е използвала, за да се омъжи за татко, и за всичките й лъжи… Ако отида, най-вероятно ще бъда арестувана.

Алек вдигна глава.

— И за какво ще те арестуват?

— За физическо насилие.

Мъжът се разсмя. Корди беше най-милото момиче, което някога бе познавал. Никога не би причинила болка на друго живо същество.

— Намислила си да опердашиш Симон ли?

Тя сви рамене и отговори:

— Нямам представа как ще реагирам, ако се срещнем очи в очи.

— Корди, ти не можеш да нараниш когото и да било, независимо колко ужасен или непочтен е той. Или пък тя… — обади се Регън.

— А, ето… — Алек й кимна към монитора. — Симон Тейлър Рейбърн. Името на съпруга й е Крейг Рейбърн. Когато са се оженили, тя е била на двайсет и една, а той на трийсет и четири. Имат двама синове и живеят в Сидни. Да продължавам ли?

— Няма ли някаква обща снимка? — попита жена му.

— Има. — Той отвори сайта и превъртя страниците, докато стигна до онази, която му трябваше. Облегна се назад, за да може Корди да вижда по-добре.

Тя се взря в щастливото семейство, усмихващо се насреща й от монитора и се разтрепери от гняв. Продължаваше да мисли за баща си и за мъката, която му беше причинила Симон. „Бог да й е на помощ, ако я срещна…“ Наистина изпитваше желание да я пребие.

Не усети, че се бе облегнала на Ейдън, докато той не обви ръка около раменете й. Знаеше, че усеща трепета на тялото й, и му беше благодарна, че не го спомена на глас. Насили се да се отдръпне от него. Грабна чантата си и заяви:

— Чух и видях достатъчно засега. Хайде, Регън, време е да тръгваме.

— Задръж само минута — обади се Алек. — Изпратих имейл на моя приятел Лиъм. Уведоми ме, когато решиш да тръгнеш към Австралия, и той ще те посрещне.

— Нямам нужда от бавачка — тросна тя.

— Лиъм познава много добре Сидни и има солидни връзки. В случай на някакви неприятности…

Корди скръсти отбранително ръце:

— А защо трябва да възникнат неприятности?

Той повдигна рамене.

— Казах го просто така. Ти не познаваш никого там. Той може да те упъти. За него ще бъде удоволствие да ти помогне. Длъжник ми е, както вече споменах.

— Ейдън, със Спенсър няма ли да летите скоро до Сидни или Мелбърн? — обърна се към брат си Регън. — Бихте могли да вземете Корди в самолета на компанията.

— Не, не е нужно — отказа тя. — Наистина, не мисля…

— Би било забавно — опита се да я убеди приятелката й. — И много по-приятно, отколкото да пътуваш с редовен полет. Пътят е доста дълъг. А така ще си прекараш добре.

— О, тя няма да скучае и с Лиъм — подхвърли съпругът й, като стана от стола и се протегна. — Само трябва да внимава. Дамите почти винаги се поддават на чара му. Или поне така съм чувал.

— Това пък какво трябва да означава? — попита подозрително Ейдън.

— Лиъм обича жените, а и те си падат по него. Той ще се влюби в Корди, ще видиш — предупреди Алек. — О, хайде, Ейдън. Отвори си очите и я погледни, ама наистина я погледни… Та тя ще бъде като сбъдната мечта за него.

— Корделия си има достатъчно грижи. Няма нужда от някакъв сексуално незадоволен маниак да се навърта около нея.

Алек едва прикри усмивката си. Ейдън беше толкова прозрачен. Може би най-после се беше пробудил. Надяваше се само да не е прекалено късно. След смъртта на баща си Корди не беше същата и бе предприела сериозни промени. Преместването в Бостън беше една от тях. Искаше не само нов живот, но и да остави Ейдън в миналото.

— Аз отивам на тренировка. Регън, идваш ли, или не? — нетърпеливо попита Корди.

— Веднага тръгвам — заекна приятелката й. Целуна мъжа си за довиждане, грабна сака и я последва.

Едва бяха стигнали до френския прозорец, когато Ейдън извика подире им:

— Корделия? Паспортът ти да не е изтекъл?

Тя се обърна учудено към него:

— Не, все още…

Ейдън вече не гледаше към нея. Беше извадил телефона и проверяваше в бележника ангажиментите си.

— Заминаваме утре. Приготви се.

Арогантността не беше най-големият му грях. Но маниерът му да се разпорежда с хората я подразни. Да не би да я смяташе за някоя от служителките си, на които можеше да заповядва и да очаква безпрекословно подчинение? И защо си въобразяваше, че има право да се меси в личните й проблеми?

Но имаше един много по-важен и по-объркващ въпрос: защо тя така покорно го приемаше? „Е, не съвсем. Или поне вече няма да е така“ — зарече се Корди. И отново изпадна в истерия. Докато Регън задържаше асансьора, тя се затича след Ейдън по коридора, който водеше към кабинета му. Заговори му, че не е готова да заминава никъде и въпреки че му е много благодарна за грижите, беше крайно време да престане да се притеснява за нея. Изрече всичко зад гърба му, защото той така и не си направи труда да се обърне. Просто продължаваше да крачи.

Тя го настигна и продължи да повтаря, че няма да тръгне с него. Вероятно бе повишила тон, което не беше типично за нея, но престана да спори, щом влязоха в кабинета, където го очакваха двама непознати. Ейдън им посвети цялото си внимание. И я пренебрегна напълно.

— Ще се видим утре — каза, като сложи ръце върху раменете й.

Тя си тръгна, а той затвори вратата буквално зад нея.

Един ден. Толкова време й беше дал. Тъй като не беше в стила й да прави сцени на публично място, реши да му се обади по-късно и да му заяви любезно, но твърдо, че отклонява поканата му да пътува с него до Австралия. По телефона можеше да бъде по-решителна, а и нямаше да му даде възможност да спори. Но първо трябваше да измисли някаква основателна причина… И все още я търсеше, когато шофьорът му почука на вратата й, качи багажа в колата и я откара до летището на компанията.

Усещаше се напрегната като струна. Да лети до Австралия с частен самолет вместо с обикновен пътнически полет звучеше вълнуващо и малко екстравагантно. Проблемът беше Ейдън. Ако не идваше с нея, тя щеше да се отпусне и да се наслаждава на преживяването. През последните дни присъствието му я притесняваше. Спомни си как го беше преследвала преди години и колко влюбена беше, а ето че се опитваше да избяга от него. Засега без успех. Но след като се установеше в новия си дом в Бостън, всичко щеше да се промени… Поне така се надяваше. „Далече от очите, далече от сърцето.“ Толкова й се искаше тази народна мъдрост да се окажеше вярна.

Пое си дълбоко дъх и опита да се овладее. Даде си дума, че ще се наслаждава на луксозното пътуване. Подобно нещо едва ли ще й се случи отново. Освен това всичко щеше да бъде наред. Можеше да се справи с Ейдън.

Петте й минути на триумф отлетяха бързо. Да се справи с Ейдън ли? Кого заблуждаваше? Подозираше, че тези думи щяха да се върнат обратно и да й отмъстят…

Частният самолет на корпорация „Хамилтън“ беше невероятен. Стори й се, че влезе в някакъв фантастичен свят. Всичко беше стилно и елегантно. Облечените с плюш кожени кресла като с магия се превръщаха в удобни легла, имаше диван и обособен кът за хранене, а зад просторната баня се намираше кабинет, свързан със спалня с прекрасен, ръчно изработен креват, съобразен с ръста на Ейдън.

Той все още не бе пристигнал. Корди зае мястото си и извади лаптопа. Може би щеше да успее да намери още нещо за Симон и Крейг Рейбърн. В суматохата покрай приготовлението не й остана време да се порови из интернет. Дори не беше наясно защо беше тръгнала. Щеше ли да се изправи срещу Симон? Мнението й непрекъснато се променяше. В един момент й се искаше, в следващия отхвърляше тази мисъл. Не можеше да си обясни защо си правеше целия този труд. Освен ако причината не беше неустоимият вътрешен подтик…

Мразеше да се чувства уязвима. Беше свикнала да се справя сама, или поне така си мислеше, а сега имаше неприятното усещане, че губи контрол върху живота си. Никога не бе допускала, че ще се уплаши от някаква промяна, но точно в тази минута изглеждаше страхлива дори в собствените си очи. Нямаше смелостта нито да тръгне напред, нито да се върне обратно. Очите й се напълниха със сълзи. „Господи, баща й наистина й липсваше…“

Млад мъж в светлосива риза и син панталон я попита дали не иска нещо за пиене преди полета. Представи й се като Том и обясни, че по-късно ще сервира вечерята.

Корди погледна през прозореца и видя друг черен автомобил да приближава бавно към стълбата на самолета. Ейдън беше пристигнал. Запита се дали новата му блондинка щеше да го придружава по време на пътуването. Надяваше се да бъде сам. Не че ревнуваше, убеждаваше се тя. Просто си спомни колко неприятни бяха двете му последни приятелки и не й се искаше да прекара следващите двайсет часа в усилие да се държи любезно.

„Той наистина има странен вкус за жените“ — реши мислено и отново си напомни, че се бе оказала истинска късметлийка, отърсвайки се навреме от глупавото си увлечение.

Щом се качи на борда, Ейдън спря до кабината и поговори няколко минути с пилотите, после свали сакото си и го подаде на стюарда. Разхлабвайки вратовръзката си, мина по пътеката и се настани на мястото до нея. Би могъл да седне на което и да било друго кресло в салона, но очевидно искаше да я притесни допълнително. Дали това не беше поредният ход от тактиката му да я накара да му се подчинява без възражения? Когато се обърна към нея, забеляза странни пламъчета в очите му.

— Готова ли си?

— За полета ли? Или за Австралия?

— И за двете.

— Не, не съм…

Тя затвори лаптопа и се приготви за излитането. Ейдън го взе и го пъхна под седалката си.

— Австралия е прекрасна страна — каза Корди. — Четох доста за нея. Искам да имам достатъчно време, за да видя колкото може повече неща. Ти колко дни ще останеш?

— Зависи — отвърна той. — Но като тръгна да се връщам, ти ще бъдеш с мен.

— Как така? — Не беше сигурна, че го е чула правилно.

— Мисля, че трябва да се върнеш с мен — додаде по-меко той. — Не искам да те оставям сама.

— И защо?

— Защото съм отговорен за теб.

Корди усети, че лицето й гореше.

— Не, не си.

Ейдън разбра, че бе натиснал погрешен бутон. И реши да опита отново.

— Аз познавам Сидни. Ще те разведа из града.

— Мога да го разгледам и сама… — Беше по-скоро объркана, отколкото ядосана. Какво ставаше в главата му? — А ако имам нужда от помощ, винаги мога да се обадя на Лиъм Скот. Алек вече е говорил с него… Защо клатиш глава?

— Не мисля, че трябва да звъниш на когото и да било.

Здраво стиснатите му челюсти й подсказаха, че е категоричен. Дори ако от това зависеше животът й, не би могла да си отговори защо се държеше толкова собственически… Беше решена да стигне до дъното на измъчващия го проблем независимо от упоритостта му. Нещо го тормозеше, но какво?

— Срещал ли си се с Лиъм? — попита тя.

— Не.

— Значи няма причина да изпитваш недоверие.

— Не, разбира се. Нали не го познавам.

— Тогава защо…

Не можа да довърши изречението. Самолетът набираше скорост за излитане. Без да се замисли какво прави, тя сграбчи ръката на Ейдън. Не обичаше да лети. Излитанията и кацанията я плашеха до смърт, но щом машината се издигнеше в небето, можеше да се отпусне. Като истински джентълмен, той не реагира, докато стискаше дланта му с всичка сила.

Забеляза, че лицето й е пребледняло.

— Обещах на Алек и Регън да се грижа за теб и точно това смятам да направя — обясни й той със спокоен глас. И продължи, преди тя да успее да му възрази: — Запозна ли се с родословието на семейство Тейлър? Зет ми доста се е потрудил.

— Не — кимна тя.

— Сигурно още не ти го е изпратил в пощата. Ще се погрижа да получиш копие.

— Ако целта ти беше да промениш темата, не успя. Не съм безпомощна, Ейдън. Напълно съм способна сама да разгледам не само Сидни, но и всеки друг град…

Той пренебрегна забележката й и продължи:

— Бащата на Симон, Джулиън Тейлър, притежава огромно богатство и власт. Той контролира не само бизнеса си, но и цялото семейство.

— Какво означава това?

— Всички са длъжни да се държат прилично. От онова, което прочетох, Джулиън е истински педант по отношение на спазване на правилата. Очевидно ги държи изкъсо — додаде той. — Едва не се отказал от дъщеря си, щом разбрал, че е участвала в конкурс за красота. Според записките на Алек, определил поведението й като лекомислено.

— Но, доколкото разбирам, тя отново е спечелила благоволението му.

— Да — кимна Ейдън. — Освен ако не избухне нов скандал.

— А скандалът съм аз.

— Може и да се окажеш, ако решиш да поразровиш някои неща…

Тя затвори очи и се опита да си състави план за действие след кацането в Сидни. Нерешителността я подлудяваше. Беше на път към Австралия, във въздуха, за бога, а все още нямаше представа дали щеше да се изправи срещу Симон. Всичко това беше съвсем нетипично за нея. Притесняваше се, че другите я смятаха за слаба и сантиментална. Дали и Ейдън не я мислеше за безпомощна глупачка? Затова ли настояваше да остане с нея? Може би се съмняваше, че не беше способна дори да пресече улицата без чужда помощ? Ако мнението му беше такова, трябваше спешно да го промени.

— Корделия… — Гласът му наруши размишленията й.

— Ейдън! — прекъсна го решително тя. — Аз съм силна, независима жена, и мога сама да се грижа за себе си. Вярваш ми, нали?

— Естествено…

Корди се обърна към него, готова да спори:

— Но какво?

— Питам се дали ще държиш ръката ми по време на целия полет, или ще имам възможност да свърша и малко работа.