Ане Холт, Евен Холт
Мъждене (7)

Събота, 8 май 2010

07:56

ГРУС, Берюм

Точно на този ден преди шейсет и пет години Норвегия се освободи от петгодишната германска окупация. Знамената от двете страни на широкия път, криволичещ към главния вход на университетската болница „Грини“, плющяха силно под напора на вятъра. Пилоните, по десет от всяка страна, превръщаха платното в алея от червено, бяло и синьо. Небето продължаваше да блести безоблачно, но през изминалата нощ се изви североизточен вятър.

Необикновената жега си отиде.

Пак настъпи нормална норвежка пролет.

Болницата лежеше в ниското. От птичи поглед приличаше на гигантска чайка. Височината на сградите не надвишаваше пет етажа, а леките ъгли в стените и плоските покриви смаляваха видимо комплекса. Теренът около болницата представляваше необятен парк с езерца, басейни, ботаническа градина, две игрища и медицински музей с вход откъм юг, точно върху едното крило на „чайката“.

Строежът на нова университетска болница на запад от Осло се осъществи след разгорещен и продължителен дебат. В крайна сметка надделя мнението, че жителите на градчето Драмен ще се сдобият със здравно заведение на север от европейския път в община Лиер, но местните представители на дясната партия в Берюм най-неочаквано ги изненадаха с — както стана известен впоследствие — скандалния си саботаж. Оповестявайки нови алармиращи доклади за токсични отлагания в почвата на района, където някога се помещаваха фабриките на „Дино“ — един от най-големите световни производители на взривни вещества, — функционерите от Берюм извършиха бърза политическа маневра, чийто успех впоследствие никой не успя да обясни напълно. Министърът, който по закон еднолично взема решение за здравните заведения, а в случая бе роден и израснал в Берюм, оповести изненадващата промяна само броени дни преди в Стуртинга да бъде внесено предложението за държавния бюджет за 2003-та година. Концесията за строежа на нова болница на стойност четиринайсет милиона крони само на няколко километра от вече съществуващата болница в Аскер и Берюм предизвика нещо като гражданска война между съседските общини Драмен, от една страна, и Аскер и Берюм, от друга.

Така или иначе, проектът ГРУС се осъществи. Спазиха срока и бюджетните рамки.

Уникалното постижение затвори устата и на най-върлите противници на проекта. В слънчеви дни като този районът около болницата се пълнеше с народ. Данъкоплатците се сдобиха не просто с нова болница, а с място за отдих, където благодарение на държавните инвестиции в екологични пречиствателни станции малчуганите спокойно можеха да се плацикат в многото плитки басейни.

Докато навън цареше радостно оживление, на сутрешната оперативна тягостно настроение се бе отпечатало върху лицата на лекарите от медицинския блок. Обикновено в събота присъстващите бяха доста по-малко отколкото в делничен ден и Ула Фармен се настани в дъното на залата като един от четиримата асистент-лекари, отстъпващи поста на следващите. Срещата щеше да води Ларш Кваме, който цял уикенд беше дежурен на повикване. Бъдещият асистент-лекар в кардиологичното отделение Петер Бротен май се бе успал и бе пропуснал сутрешния тоалет — не се бе избръснал, а и лъхаше на пот. Ула се запита дали пък миризмата, която усети, не идва от самия него. Погледна тримата стажанти, сякаш току-що върнали се от почивка. Тази дума вече не съществуваше в речника на Ула; наистина, цялото му семейство прекарваше три седмици през лятото във вилата в Сандефиур, но нарастващият от година на година брой на децата, обединявани впрочем от един-единствен общ интерес — да се подиграват на страстта му към футбола — превръщаше почивката в преживяване, по-изтощително дори от грижите вкъщи. Децата си правеха каквото си искат и след като „ваканцията“ най-сетне приключеше, Ула се прибираше изтощен и се принуждаваше да дава двойни дежурства в болницата, за да влезе в час.

— Ула! Доктор Фармен!

Ула се сепна.

— Да?

— Изкарал си само едно нощно дежурство. Не се дръж, сякаш си бил цяла седмица в ивицата Газа. Попитах те за деветнайсетгодишния тийнейджър с травма на главата.

— А, да — вяло кимна Ула и се помъчи безрезултатно да задуши прозявката си. — Хрумнало му да „прескочи“ до съседния прозорец по перваза на най-горния етаж на гимназията „Валер“. Изследванията половин час след инцидента показаха два промила алкохол в кръвта му. Свързах се с дежурния неврохирург в болница „Юлевол“. Разгледал компютърната томография и установил мозъчна контузия с травматичен кръвоизлив, но момчето ще остане при нас. При промяна на клиничната картина пак ще се свържем с колегите от „Юлевол“. За днес преди обяд е насрочена нова томография. Доктор Юакимсен от неврологичното отделение се грижи за невръстния глупак.

— При такива тежки случаи, които си длъжен да наблюдаваш, ми се струва нередно да напускаш болницата посред нощ — отбеляза Ларш Кваме.

Специализантите започнаха да местят поглед от Ларш към Ула и обратно, все едно гледаха тенис мач.

— Цял час — продължи доктор Кваме, след като Ула не отговори. — Едно птиче ми изпя, че си отсъствал повече от час.

— Четирийсет и пет минути — натърти Ула и прикова поглед в специализантите.

Карита Сулхайм се изчерви и се усмихна смутено.

— Много е. Доста безотговорно, ако питаш мен.

Ула се поизправи на стола, пое си дъх и отвори уста да отговори, но мобилният му телефон извибрира в джоба. Вместо да увери Ларш Кваме, че никой не го е питал за мнението му, Ула махна пренебрежително и погледна екрана на телефона си.

Обади ми се. Трябва да се видим. Най-добре у нас. Сара.

Зави му се свят. От далечината гласът на Ларш Кваме обясняваше нещо за бременна жена със свръхвисока температура и за двама пациенти с инфаркт без ST-елевация. Тези случаи изобщо не интересуваха изморения Ула. Дежурството му приключи и той искаше да се прибере и да поспи. Да забрави за всичко. Да, но близнаците бяха болни и Гюру сигурно цяла нощ е тичала като луда между стаята им и банята.

На екрана се изписа „ново съобщение“ и Ула се опита да предизвика сълзене в очите си, та да ги навлажни.

Не забравяй какво се разбрахме снощи: никому нито дума. Обади се.

Ако се прибере, няма да мигне.

Отиде ли у Сара, пак го очаква работа, а и Гюру ще остане още няколко часа сама с болните деца. Палецът му колебливо се плъзна по клавишите. Не можеше да реши какво да прави. Ругатнята, изписана върху всяка страница от разпечатката с информацията от дефибрилатора, която пъхна в задния си джоб, предизвика такъв прилив на адреналин в кръвта му, че Ула не почувства потребност от сън цяла нощ.

Ала сега умората го надмогна. Тялото му натежаваше с всяка изминала секунда, гласът на Ларш Кваме ставаше все по-неясен и напевен, а думите му — все по-незначителни.

Ула заспа.

Събуди се и се огледа. Оперативката бе приключила. Всички бяха излезли. Повдигна ръкава на сакото си с показалец. Бе спал само седем минути, но и те се оказаха достатъчни, за да му върнат силите да взема решения.

Бързо написа две съобщения: дълго за Гюру и кратко за Сара. Второто гласеше:

До половин час съм при теб.

После си изключи телефона.

Не желаеше да получава отговор нито от жена си, нито от доктор Цукерман.

 

 

08:10

Хотел „Уелс“, Винсънт Скуеър, Лондон, Великобритания

Аудюн Бернтсен се чувстваше самотен в хотелската стая. Всъщност наистина беше самотен. В пердетата на малки цветчета се бе набил прах и мирис на никотин още от времето, когато забраната да се пуши в затворени помещения не бе влязла в сила, а леглото беше твърдо като нар. Напомняше му за четирите прокълнати дни в армията. Само толкова издържа. На петия го уволниха, след като по време на маршировка се разциври като бебе и го изпратиха в лазарета. „Паническо разстройство“ — написаха в картона му, а той с неизразимо облекчение си събра багажа и се прибра в Берюм. Баща му побесня. Навремето дядо му бил летец изтребител и се превърнал в семейна легенда, а самият професор — лейтенант и военен лекар, та затова от устата му хвърчаха пръски пяна, докато се гневеше, че синът му явно няма нито топки, нито характер, както се изрази в типичния си стил. После упреците стихнаха за около година.

Главоболието ставаше нетърпимо, но безсилието го измъчваше още повече. По план не биваше да пие до затварянето на Нюйоркската борса снощи. Обаче не издържа на изкушението. Първата бира неусетно повлече след себе си втора и преди да се усети, Аудюн се наливаше с уиски в стриптийз клуб и натрупа сметка, която не можеше да плати.

Вече не се съмняваше в достоверността на диагнозата от военния лекар. Нервите сякаш се бяха изопнали под кожата му като подкожни татуировки. Непрекъснато се потеше и трепереше. Знаеше, че ще се успокои, ако пийне нещо. За миг се вторачи в полупразната бутилка върху нощното шкафче. Не си спомняше откъде се бе появила. Само при мисълта за алкохол му се повдигна. Стана и затвори лаптопа. Реши да хапне нещо. Снощи заспа облечен. Подуши подмишницата си. Лъхна го остра, неприятна миризма.

По-късно, помисли си.

Ще си взема душ по-късно.

Погледна дигиталния часовник под малкия телевизор. Лондонската борса вече бе отворила. Взе лаптопа под мишница и се затътри към вратата. Трябва да изплува някак си от това блато. Малко късмет на борсата и ще спечели достатъчно поне да си плати сметката за хотела.

Имаше пари за още четири дни, но след това щеше да остане с празни джобове.

Зад рецепцията стоеше същото момиче, което го посрещна преди два дни. Явно работеше денонощно. Изглеждаше погълната от таблоидите, списанията и телевизионния екран на стената до статива с ключове. Този път отдели няколко секунди да я огледа. Аудюн не разбра дали в силно гримираните й очи прочете съчувствие, или презрение. Рецепционистката пак се съсредоточи върху телевизора.

Аудюн Бернтсен си взе кифличка със сладко и чаша кафе от плота в помещението и седна в къта с три плетени стола. Отвори лаптопа и въведе паролата, за която плати три крони на рецепционистката. На екрана се появиха последните новини за снощните индекси на Нюйоркската борса. Прегледа ги и влезе да провери какво става на Лондонската.

Цифрите на екрана подскачаха пред очите му.

Аудюн премига няколко пъти, докато дъвчеше ли, дъвчеше кифличката. Не можеше да я погълне.

Понечи да вдигне чашата с кафе, но ръцете му направо се тресяха и я остави.

А някога го биваше. Някога, само преди две години, когато финансовата криза започваше набезите си, но още не бе опропастила всичко, Аудюн виждаше логика в тези цифри и графики. Купуваше бързо и се придържаше основно към day trading — покупки и продажби в рамките на един и същи ден, — а вечерта обикновено оставаше без никакви акции. Така спеше по-спокойно. Вървеше му. Веднъж дори спечели повече от четири милиона крони за един-единствен ден преди затварянето на Лондонската борса.

Но се случи нещо.

Изгуби далновидния си поглед върху играта. Способността да предвижда.

Натрупа толкова много дългове, че им загуби бройката.

Момичето зад рецепцията го гледаше.

Съвсем нормално. Та той плачеше. Ревеше и дъвчеше отчаяно тестото, което набъбваше в устата му и заплашваше да го задуши.

Баща му можеше да го измъкне от това положение. Краткосрочните заеми, които следваше да се погасят за няколко седмици, не биха затруднили хора с доходите на родителите му. Понеже майка му не разбираше нищо от пари, Аудюн се принуди да се обърне към баща си.

После той умря.

Аудюн се разтресе от ридания.

Цял живот носи на баща си само разочарования. В училище получаваше ниски оценки, докато сестрите му бяха отличнички. Обичаше да кара кънки и ски, но така и не успя да постигне успех в спорта. Дори когато се прибра с ауди „Куатро“ и се похвали, че си е купи апартамент в скъпарския квартал „Маюрстюа“, баща му се ядоса, задето Аудюн, навършил двайсет и две години, още не бе започнал да планира образованието си.

Сега, на двайсет и четири, нямаше пукната пара и още не си бе взел двата изпита, на които го скъсаха в гимназията.

Майка му звъни няколко пъти. Сестрите — също. И други хора се опитаха да се свържат с него от непознати номера. Аудюн не прие нито едно повикване, а снощи хвърли телефона си в Темза. Или в някой канал, не си спомняше. Така или иначе в някаква вода — черна, течаща, засмукваща вода.

Знаеше какво ще му кажат.

Рецепционистката се изправи неочаквано пред него. Той се сепна и погледна нагоре. Момичето се наведе и го прегърна. Силният мирис на люляк го задуши, той я отблъсна и зарови лице в шепите си.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита тя с доста по-различен глас.

Аудюн поклати глава. Сълзите се лееха безспир от очите му.

Баща му почина, а той дори не се обади на майка си.

 

 

09:16

„Ботстьоюре“, „Хьовик“, Берюм

— Теа още спи — прошепна Сара веднага щом отвори вратата. — Нали знаеш… тийнейджърска работа.

Ула знаеше по-добре от всеки друг. В събота трите му по-големи деца ставаха шест часа след близнаците, и то с триста мъки.

— Закусил ли си?

Сара пое сакото му и го закачи на пъстра закачалка.

— Не…

Той се почеса по мократа коса.

— Нищо не съм хапнал. Забравям да ям, когато съм изморен.

— Ела.

Поведе го към кухнята. Изглеждаше съвсем различна. Бялата престилка в болницата обикновено й придаваше по-строг и официален вид. Поначало непокорната й коса сега изглеждаше толкова буйна, че Ула се запита дали въобще през нея може да се прокара четка. Сара беше облечена в дънки и зелен ефирен пуловер и бе обула на бос крак чифт яркорозови гумени сандали. Ула я виждаше за пръв път така.

В кухнята усети аромата на бекон.

— Ядеш ли свинско? — промърмори той и седна до бялата елипсовидна маса.

— Обичам бекон — усмихна се тя. — Прасето е животно като всяко друго. Както казах, не съм за пример по отношения на религията. А както виждаш, и в кухнята не спазвам староеврейските повели за хранителен режим.

Ула не разбираше как може да види подобно нещо и си замълча. Надвеси се над чинията, която Сара му поднесе, и започна да се храни.

Чак сега усети колко е гладен. Беконът с яйца и домати му се услади. От радиото на перваза се носеше тиха класическа музика. Аспираторът над печката бръмчеше яростно в опит да прогони натрапливата миризма на препечена сланина.

— Ммм — отбеляза доволно Ула и си избърса устата с ръкав. — Много е вкусно. Благодаря ти.

Сара едва бе докоснала храната в чинията си.

— Извинявай. Ям прекалено бързо, особено когато съм гладен.

Без да съобрази, че Сара все още се храни, Ула извади прозрачен плик за хляб от джоба си и внимателно го постави на масата. Вътре се намираше окървавеният ИКД.

Сара едва преглътна хапката си и бутна чинията настрани.

— Опа — Ула прибра плика обратно в джоба си. — Извинявай.

— Няма проблем — отвърна неубедително тя. — И без това не ми се яде повече.

Тя се изправи, отнесе чиниите в мивката и без да отрони дума, избърса масата с мокра кърпа.

— Ето я разпечатката — Ула разгъна „хармониката“.

Хартията полепна по още влажната маса.

— Значи си сравнил всичко — Сара седна. — Сто процента ли си сигурен, че това е същият дефибрилатор, който имплантирах на Ерик Бернтсен миналия вторник?

Той си пое дъх и изду бузи.

— Добре — побърза да се съгласи тя. — Сигурен си, значи. — Прикова поглед в плика. — Имам толкова много въпроси, че не знам откъде да започна. И така… ако това е дефибрилаторът на Ерик… на професор Бернтсен, чий дефибрилатор са експлантирали от тялото му в Съдебномедицинския институт?

— Сигурна ли си, че…

— Да — прекъсна го тя. — Говорих с патолога. Извадили са ИКД от тялото на Бернтсен, разчели са го, всичко изглеждало нормално и…

Тя млъкна. Устните й замръзнаха в нямо „о“. Тя се изправи рязко, взе хартия и химикалка от чекмедже на витрината зад вратата и седна до Ула.

— Разпечатката от съдържащата се вътре информация не показала нищо необичайно — Сара нарисува скица на човешко тяло. — Да си представим, че това е Ерик Бернтсен.

— Добре…

— В тялото му има имплантиран ИКД. Тук.

Начерта кръг до въображаемата ключица на човека върху листа.

— Очевидно дефибрилаторът не е онзи, който аз поставих.

Двамата погледнаха към плика.

— И тогава възниква въпросът… — тя млъкна и лапна химикалката. — Патологът спомена, че е паднал.

— Патологът е паднал?

— Не патологът, Бернтсен е паднал! Шевовете се били разтворили и…

— Сара, само не ми казвай, че някой е отворил Бернтсен и е сменил дефибрилатора! Звучи ужасяващо…

— Нищо не казвам. Просто разсъждавам, Ула.

Той промърмори нещо неясно, стана и се приближи до печката, за да намали аспиратора. На връщане към масата изключи радиото.

— Имаш ли копие от разпечатката на извадения ИКД? — попита Ула.

— Не, разбира се — нервно отвърна Сара. — Но после се сетих… — Стисна химикалката със зъби и пластмасата изпука. — След като приключих разговора с патолога, съобразих, че ако Ерик Бернтсен наистина е починал от инфаркт, би трябвало дефибрилаторът да е регистрирал предсърдно мъждене. За миг се поколебах дали да не се обадя пак в съдебна медицина, но после…

— … си се отказала, защото облекчението от новината, че смъртта му няма нищо с тампонадата от операцията, е притъпило тревогата ти — предположи Ула с едва доловима усмивка.

— Нищо подобно — възрази Сара, а по лицето й не трепна дори мускул. — Попречиха ми двата пейджъра, които звъннаха едновременно. Затова забравих.

— Патологът уточни ли други подробности от експлантацията?

— Да, повикал лекарка от стационара да огледа тялото, защото електрофизиолозите отказали под предлог, че Бернтсен е техен колега.

— Поиска ли да ти изпратят копие от разпечатката?

— Не, нямах основания.

— Е, сега вече имаш.

Тя кимна и преглътна.

Двамата се умълчаха. Ула се чувстваше малко неловко от физическата близост до Сара. Раменете им се докосваха и той усещаше особения мирис на парфюма й доста по-силно, отколкото бе свикнал. Сара бе отпуснала върху масата ръцете си, отрупани с тежки пръстени. На лявата й китка висеше масивна златна гривна.

— Да започнем с онова, което знаем със сигурност — предложи Ула и се изправи.

Той седна върху мраморния плот, опасващ прозорците в кухнята, които образуваха широк еркер към градината, скръсти ръце и продължи:

— Явно някой е подменил дефибрилатора в тялото на Ерик Бернтсен след смъртта му.

Сара кимна.

— Ако, разбира се, действително е починал от инфаркт — уточни Ула. — Откъде сме сигурни, че причината за смъртта му не е друга?

— Патологът беше категоричен по въпроса. Е, запази си правото да промени заключението си след изготвянето на окончателния доклад, но го знам като много опитен и не вярвам да греши. Убедена съм, че Ерик е починал от инфаркт.

— Добре. Тялото на Бернтсен е било транспортирано от езерото Дели направо до Държавната болница, следователно „операцията“ — Ула описа кавички с пръсти — е била проведена във времевия отрязък между смъртта му и пристигането му в болницата.

— Или там — поправи го Сара.

— Къде? В Държавната болница?

— По-вероятно е да намериш специалист, способен да експлантира ИКД и да имплантира нов, не в гората, а в болницата, не мислиш ли? Съмнявам се дечицата от детската градина да притежават медицинска компетентност.

Ула размяташе крака и от време на време удряше шкафовете под плота.

— Пиши — подкани я той. — „Да се обадим в болницата и да разберем кой е извършил процедурата по отстраняването и разчитането на дефибрилатора.“

Сара обърна листа и надраска нещо набързо.

— Преди да получа данните, няма да напреднем много — отбеляза тя, докато химикалката скърцаше по хартията. — Хайде да разгледаме разпечатката на дефибрилатора, който имплантирах.

Ула скочи върху пода, дръпна стола малко по-далеч от Сара и седна.

— Нищо друго не виждам — прошепна Сара и посочи първото поле с „FUCK YOU“.

— Това е послание.

— За кого?

— За Бернтсен? — предположи несигурно Ула.

— Ако е било предназначено за него, как са очаквали да го прочете след смъртта си? — усмихна се печално тя. — Много умно, няма що.

— Кой казва, че са искали да го убият? — раздразнено възрази Ула. — Такава разпечатка щеше да се получи след първата проверка как работи дефибрилаторът! Който е заложил посланието, е знаел, че светило като Бернтсен ще пожелае лично да разгледа разпечатката.

Сара кимна със смръщени вежди.

— Тогава…

Тя посочи втория лист от дългата „хармоника“.

— Настройките са направени според нарежданията ми. Дефибрилаторът е програмиран правилно. Разпечата ли всички събития, регистрирани от устройството?

— Да.

Сара съсредоточи вниманието си върху кривата на ЕКГ-то, която се простираше върху последните седем листа.

— Ето тук — посочи тя.

Ула се наведе над графиката.

— Типични симптоми на инфаркт.

— Да.

— Всичко изглежда съвсем нормално.

Ула взе химикалка от масата и се почеса разсеяно по ухото. Сара се обърна към него и сложи ръка върху рамото му.

— Да, Ула, съвсем нормално. Като изключим „fuck you“ в полето, където трябва да стои името на пациента, и факта, че двамата с теб седим в кухнята ми събота сутринта и разглеждаме ИКД, изваден от тялото на мъртвец и подменен с друг.

Той се усмихна смутено и сви рамене.

— Говорех за графиката, а не за останалото.

— Шшт.

Той вдигна ръце и направи прекалено буен извинителен жест.

— Нямах предвид…

— Шшт!

Сара явно бе открила нещо. Позата й излъчваше напрежение, сякаш всеки миг щеше да скочи от мястото си. Косата й падаше върху лицето и го скриваше. Ула се надвеси, за да види какво е забелязала, но тя му пречеше.

— Проклятие — процеди Сара и бавно вдигна глава. — Погледни!

— Премести си пръста, де — подкани я той, придърпа разпечатката и се опита да види какво е привлякло вниманието й.

Не му трябваше много време. Почти веднага забеляза, че дефибрилаторът е изпращал ненужни леки електрически импулси към сърцето на пациента.

— Някой е програмирал дефибрилатора да подава импулси към дясната камера — тихо установи Сара. — С честота 350 удара в минута.

Пръстът й зашари по хартията и спря.

— Точно така. Дефибрилаторът е регистрирал първото събитие в 09:19 в четвъртък сутринта. Сърцето на Ерик е получило стимулация и е достигнало пулс 350, макар да е биело със съвсем нормален синусов ритъм!

Сара каза малкото име на пациента, но вече изобщо не я беше грижа.

Ула се взираше в листа, без да мига.

— Дефибрилаторът трябва да реагира според начина, по който е програмиран — бавно изрече Сара, все едно обясняваше принципа на дете. — А от тази графика излиза, че сърцето на Ерик е поддържало синусов ритъм 100 — леко повишен пулс, наистина, но нормален с оглед на факта, че се е разхождал. И изведнъж… — пръстът й проследи кривата. — Дефибрилаторът прави нещо нелогично!

Действа… напълно на своя глава! Стимулира дясната камера!

Ула преглътна, отвори още по-широко очи и се облегна назад, все едно се изплаши от разпечатката. После отмести стола по-далеч от масата.

— Какво става вследствие от тази стимулация, Ула? Ерик получава фибрилации, после инфаркт, а устройството… — тя се премести по-напред и посочи част от графиката. — Виж. Дефибрилаторът започва да излъчва адекватни електрически сигнали, както сме го програмирали. Но преди това е ускорил ритъма на сърцето, което не се е нуждаело от стимулация!

Погледна го. Сините й очи бяха потъмнели.

— Сигналите на дефибрилатора след инфаркта не са били достатъчни, за да възобновят сърдечната му дейност. Ерик е издъхнал.

— Дефибрилаторът го е убил — прошепна Ула.

Сара се изправи и се приближи до плота. Взе каната с кафе и си наля в голяма чаша. После се облегна на плота, отпи от кафето и си пое дълбоко въздух.

— Да.

— Да — повтори Ула.

— Точно така е станало — потвърди за втори път Сара.

Изключи вентилатора.

Върху градинската маса под прозореца седеше пъстра котка, гледаше хората вътре и мяукаше. Ула се взираше в разпечатката с надежда да открие обяснение. Сгорещи се и вече усещаше миризмата на тялото си, макар да си бе взел душ преди час. Докато се напрягаше, Сара стоеше мълчаливо до печката.

— Сетих се — обади се най-сетне Ула. — Дефибрилаторът е бил дефектен.

— Толкова дефектен, че да подмени името на пациента с ругатня? Ти имаш техническо образование, Ула. Обясни на мен — невежия лекар — как така високотехнологичен микрокомпютър изведнъж се разваля, залива околните с псувни и убива собственика си?

— Бил е дефектен — повтори колебливо Ула.

— Или пък не. Ами ако са го програмирали да действа така, защото някой е искал устройството да убива и да ни прати по дяволите?

— Това няма как да стане! Невъзможно е! — размаха буйно ръце Ула.

— Невъзможно? Защо да е невъзможно? Нали дефибрилаторът представлява компютър, на който се задават програми и…

Ула стана и започна да снове из просторната кухня.

— „Мъркюри Деймос“, както впрочем всички останали имплантируеми кардиовертер-дефибрилатори на световния пазар, има способността да актуализира софтуера си. Веднъж поставен в тялото на пациента, функциите на всеки кардиостимулатор могат да бъдат подобрени, без да е необходима експлантация. За целта устройство за програмиране се долепя до гръдния кош на пациента и…

— Ула, знам отлично как се програмира ИКД — прекъсна го Сара.

— Добре, добре.

Прокара ръка през косата си.

— Прояви малко търпение — помоли той. — Просто разсъждавам на глас.

Тя не отговори. Само кимна леко и отпи от чашата с кафе.

— ИКД представлява устройство, програмирано на език от ниско ниво — продължи Ула. — Най-просто казано, такива езици са много по-сложни от онези, които използваш в ежедневието си при работа с компютър. Java например е език от високо ниво. Навярно познаваш това име от различните му приложения в интернет пространството. Всеки средностатистически четиринайсетгодишен хакер без затруднения използва този език, защото се състои от прости алгоритми.

Погледна безизразното лице на Сара.

— Алгоритъмът — повтори несигурно Ула, — алгоритъмът… представлява точно описание на краен брой операции, които трябва да се извършат с цел решение на задача. Тоест…

— Знам какво е алгоритъм, Ула — прекъсна го Сара с лека усмивка.

— Добре, де, добре. Езиците от ниско ниво обаче приличат повече на… — прехапа долната си устна, — на машинен код — довърши той. — Не сложен, но смислено построен код според зададени за съответния компютър инструкции. Използването на езици от ниско ниво по принцип изисква значително повече познания по програмиране като средство.

— Но е възможно?

— Кое да е възможно?

— Човек с добри компютърни умения да препрограмира ИКД? С помощта на език от ниско ниво?

— Не! Не, не, не! Като всички производители и „Мъркюри Медикъл“ се е подсигурила от всички страни. Криптирането и машинният код изключват възможността някой да извърши такава манипулация. Убеден съм, че кодовете за такава медицинска техника се пазят не по-малко ревностно от паролите на американски бомбардировач. Такива мерки се вземат предимно за да се предотврати промишлен шпионаж, погрешно програмиране и случаи като този — той кимна към дефибрилатора в плика.

— Тоест убийства.

— Ще ми налееш ли още кафе? — помоли Ула.

Сара пое чашата му и я препълни до ръба. Ула разля малко кафе по масата. Сара пак взе кърпата и избърса течността.

— Сиверт Санд от „Мъркюри“ програмира дефибрилатора на Ерик.

— Е, и?

— Санд има непоносим характер. Вярно, иначе е добър специалист, доколкото мога да го преценя, но дали…

— Сара! Сара!

Той затвори очи и бавно издиша.

— Не ме ли слушаш какво ти говоря! Изключено е някакъв си обикновен програмист да направи нещо подобно! Това изглежда дело на… на…

— На какъв човек? — попита Сара, защото Ула не продължи мисълта си.

— Трябва да съобщим за случилото се в полицията.

Сара се засмя.

— И какво ще им кажем?

— Имаме основания да подозираме, че Ерик Бернтсен е починал от насилствена смърт.

Млъкнаха. Сара остави чашата и се подпря на масата с длани. Лицето й се озова само на половин метър от Ула.

— Първо твърдиш, че никой не е в състояние да направи това нарочно — подхвана Сара.

— Друго имах предвид — запротестира той. — Щом намерихме посланието „fuck you“, значи някой стои зад цялата тази история. Казвам само, че ми се струва невъзможно…

— Второ — прекъсна го Сара и повиши глас, — второ, според мен е напълно изключено полицаите от Аскер и Берюм да постигнат по-добри резултати в разследването на случай, който представлява тъмна Индия за теб, човек с висше техническо образование и добър лекар, и за моята скромна личност, кардиолог с международно признание…

Млъкна, защото забеляза усмивката му.

— … един от най-известните кардиолози в света — поправи се тя, а Ула се усмихна още по-широко. — Според мен чичко Полицай ще се справи със случая така, както снежен човек би се справил на върха на вулкана Еяфялайокул.

Ула прикова поглед в масата.

— Но ако подозираме, че е бил убит.

— Нищо не подозирам, Ула. Искам да разбера какво точно е станало. Искам да постигна някаква яснота, преди да предприемем каквото и да било и да предупредим полицията и евентуално „Мъркюри“. Какво да кажем на полицията? Че Бернтсен е изпратен в крематориума, докато двамата с теб закусваме, разглеждаме дефибрилатора му, пъхнат в кирлив плик за хляб, и разчитаме върху кухненската ми маса разпечатка, която ни праща по дяволите?

— Работите ли? — чу се от вратата.

Теа стоеше на прага боса в широко долнище на пижама и възтясна тениска. Русата й коса стърчеше на всички страни, а около очите й се чернееха остатъци от непочистен грим.

— Не, не — усмихна се Сара и ловко скри дефибрилатора зад гърба си. — Ула само се отби след дежурството, за да закуси с нас.

— Вкъщи не ти ли дават храна? — попита Теа и изгледа Ула, който се мъчеше да си придаде невъзмутим вид, докато сгъваше дългата разпечатка.

— Дават ми, разбира се, но аз непрекъснато съм гладен. Ей сега ще се прибера да закуся втори път.

— Поздрави всички — поръча Сара и кимна. — Ще се чуем.

— Много си подранила — отбеляза Ула, докато минаваше покрай Теа. Целуна я леко по бузата. — В събота моите тийнейджъри не се надигат от леглата преди дванайсет.

— Всъщност вие ме събудихте — промърмори момичето, но тогава Ула вече бе излязъл и вратата се хлопна зад гърба му.

 

 

13:02

ГРУС, Берюм

Сара Цукерман не обичаше да работи през почивните дни, но религията нямаше нищо общо.

Преди осем години тя реши да напусне Клийвланд завинаги. Мотивите й не бяха свързани с чувство за дълг, както мислеха повечето хора. Лъжливото обяснение, което поднасяше на любопитните, постепенно я обви със защитната си ципа.

Сара Цукерман просто умееше да лъже. Само Теа научи истината.

Мъж на име Кристиан Ханссвен, сътрудник на брат й в „Z & H VVS“, събуди Сара през една октомврийска нощ на 2002-ра. Няколко часа след като й съобщиха, че брат й Роберт и съпругата му Тюрид са загинали при нещастен случай, Сара остана неподвижна със слушалката в ръка, седнала в леглото. Роберт се връщал със семейството си от вилата, когато на завой по пътя от камион в насрещното платно падна тритонов каменен блок и се стоварил върху предната част на лекия автомобил. Малката Теа се отървала почти без драскотина.

Сара живееше сама в огромен апартамент и никога не бе поддържала близки отношения със семейството си. Сама си избираше с кого да се сближава. Единственият роднина, когото обичаше искрено, се казваше Джери Кон и й се падаше първи братовчед по майчина линия. Всяко лято той идваше в Тромсьо от Ню Йорк за ваканцията. Освен дето бяха връстници, ги свързваше финансовото благополучие и слабостта към американския начин на живот, който Сара възприе напълно.

Сара не беше виждала племенницата си, но не защото рядко се чуваше с брат си, а заради непоносимостта си към Норвегия или поне към Тромсьо. А вероятно проблемите ми са идвали от младостта, не от града, разсъждаваше тя, докато усещаше как петдесетата й годишнина се приближава по-бързо, отколкото й се искаше. С Роберт се разбираха. Чуваха се два-три пъти в годината и си изпращаха имейли, след като този начин на комуникация се сдоби с популярност. Брат й уреди всичко след смъртта на родителите им. Те се споминаха един след друг, с кратък промеждутък, в средата на деветдесетте. Роберт не я упрекна, задето Сара не успя да се прибере. Тя пропусна и сватбата му, но не от нежелание. Просто датата на празничното събитие съвпадна с кардиологичния конгрес в Барселона, където възложиха на Сара да изнесе основния доклад. Бе виждала снаха си само веднъж, половин година след сватбата, когато младоженците дойдоха в САЩ на двумесечно пътешествие. Отбиха се при нея за един ден.

Досега целият живот на Сара вървеше по план. Единствено семейство и деца не се вписваха в сметките й.

Поддържаше моногамни връзки с различна продължителност с мъже, значително по-възрастни от нея и почти без изключение обвързани. Най-често семейни. Сара знаеше, че посещение при психолог ще й разясни защо винаги избира невъзможното, но не изпитваше потребност да се съветва с такъв специалист.

Повече или по-малко тайните афери с влиятелни личности с грижливо пазена репутация я научиха да лъже и да премълчава. Свикна да прикрива същността си и постепенно осъзна колко по-добре е да запазиш своето аз само за себе си. Така се чувстваше по-неуязвима и способна да разграничава многобройните си приятели от още по-многобройните си познати, с които обичаше да се обгражда.

Сара Цукерман беше доволна от живота си на уважаван и високо ценен специалист, физическите си потребности задоволяваше при мъже, достатъчно силни да я обичат такава, каквато е, пък било то и за кратко.

Не планираше да има деца.

Смяташе, че децата идват като естествено продължение на трайна връзка, базирана на взаимно доверие. Не намери с кого да изгради такава връзка, затова просто не й хрумваше мисълта за деца.

И така, през онази октомврийска нощ на 2002-ра година Сара разбра, че отвъд Атлантика едно дете с нейните гени е останало сираче. Опита се да поскърби за брат си. С него не поддържаха близки отношения, но не се бяха и карали. Още помнеше колко сладък й се видя, когато майка им се прибра от болницата с гологлавото мъниче в светлосини ританки. Миришеше толкова хубаво. Ала Сара беше доста по-голяма от Роберт. Буйната й природа я тласкаше към далечни хоризонти, докато малкият й брат растеше, хванат за полата на майка си, с „мечтата“ да стане водопроводчик като баща си. Сара напусна родния си дом през 1980-а. Тогава Роберт навърши едва десет години.

В нощта, когато научи за смъртта му, Сара се опита да поплаче. Не успя.

Скърбеше, разбира се, по свой начин и остана покъртена от трагичната участ на Роберт, но не мигна по-скоро заради Теа. Цяла нощ лежа с телефон в ръка и поглед, устремен към празния мрак, който постепенно се разреди.

Шестнайсет часа по-късно Сара тръгна със самолет за Норвегия.

Убедена, че семейството на снаха й няма да й даде доброволно попечителство над шестгодишната й племенница, Сара се върна в родината си с нагласата за предстояща борба. От редките имейли на брат си беше останала с впечатление, че роднините на Тюрид са много сплотени: всяко лято прекарвали няколко седмици заедно в имението на дядото и бабата на Теа. Малката имала три лели и вуйчо на възраст, подходяща да отглеждат дете. Всички познаваха Теа добре, бяха празнували с нея коледи, рождени дни, национални празници, знаеха кои млечни зъби са й паднали и бяха присъствали на първия й поход с велосипед.

Сара пое към Норвегия, готова за война, но не й се наложи да воюва.

На летището в Осло я посрещна вуйчото на Теа: висок мъж с подпухнало от плач и мъка лице. Сара се питаше дали е редно човек в неговото състояние да шофира шест мили до Берюм. Въпреки това се качи в автомобила му. Семейството на Тюрид приветствало намерението на Сара да се нанесе в къщата на „Ботстьоюре“, увери я с тих глас мъжът. Благодари й за известието по електронната поща. Всички роднини на Тюрид били готови да й гласуват пълно доверие в грижите за Теа. И той, и сестрите му имали деца и не искали да ги откъсват от родните им места, освен ако не е неизбежно, а всички възрастни били единодушни, че за малката Теа е най-добре да остане в дома на родителите си. Леля й Ирлин обещала да остане една седмица, докато детето посвикне със Сара. Всичко това мъжът разказа със сълзи на очи. Те капеха, а той ги бършеше с опакото на дланта си.

Теа посрещна Сара будна. Самолетът закъсня и докато стигнат до „Хьовик“, стана единайсет. По пижама, малката се беше сгушила в руса жена на дивана. Теа огледа непознатата с големите си сини очи. Сара се почувства напълно разголена и неспособна да обясни на детето, че отсега нататък тя ще се грижи за нея.

Момиченцето я гледа няколко минути, после се смъкна от дивана и пристъпи към нея с босите си крачета.

— Здравей — тихичко промълви тя. — Ти си сестрата на тате, нали? Той има същата коса като твоята, но по-къса. Ирлин каза, че ще живееш при мен.

Сара кимна.

— Ще ме водиш на училище. Уча в първи Б клас в Хьовикското училище. Понеже още не знаеш пътя, аз ще ти го покажа.

Сара не успя да отрони и дума. Само се усмихваше и кимаше ли, кимаше.

Момиченцето беше одрало кожата на баща си, само че с по-руса коса. Неочаквано прегърна Сара, стисна я силно и двете залитнаха.

— Ти ще ме гледаш — прошепна Теа. — И никога, ама никога няма да се качваме на кола.

След като малката си легна, а Ирлин й показа най-важното в къщата и се оттегли на дивана в малка стаичка, прилична на килер, Сара остана сама. Не я хвана сън. В три часа стана и се качи на пръсти на горния етаж. Вратата на стаята, където спеше Теа, стоеше отворена. Сара влезе и се приближи до леглото й. Момиченцето спеше, обърнато настрана, лапнало палеца си и притиснало кафяво плюшено зайче към гърдите си.

Загледана в детето под мъждивата светлина на нощната лампа, Сара се разплака. Плака, задето бе забравила какво е да плачеш; плака за брат си, за това шестгодишно сираче, което някой ден дори няма да помни родителите си; плака за самата себе си, скъсала връзките с роднините си.

Оттогава двете с Теа станаха семейство и Сара винаги беше откровена с нея.

Наскоро Теа навърши четиринайсет и рядко се задържаше вкъщи. Все пак през почивните дни — най-вече в събота — предпочиташе компанията на Сара. Не само заради Шабат, макар все по-често да проявяваше любопитство към културните особености на произхода си и наскоро да бе отпразнувала своята Бат Мицва. Както се изразяваше Теа, събота беше запазена за игри. Двете със Сара излизаха на разходка, посещаваха някой музей или отиваха на кино. А през месец-два ходеха на Минха — следобедна молитва — в синагогата на възвишението „Санкт Ханс“ в Осло.

Наближаваше два. Сара гледаше парка през прозореца на кабинета си. Глождеше я тревога какво ли означава всичко, което откриха с Ула. При всеки опит да стигне до някакъв извод в главата й неминуемо изникваха три нови въпроса.

Никак не й се щеше да звъни на патолога, обадил й се вчера, не само защото не е прието през уикенда да безпокоиш колега по работа, освен в спешни случаи, но и защото се боеше да чуе повече подробности.

В най-лошия случай вече са унищожили дефибрилатора, изваден от тялото на Ерик, разсъждаваше Сара.

Събра смелост, сложи си очилата и набра номера на патолога. Даваше сигнал за свободно и тъкмо когато се канеше да се откаже, в слушалката се чу ядосано „ало!“.

— Обажда се доктор Цукерман от ГРУС — представи се тя. — Много съжалявам, че ви безпокоя на личния ви телефон в събота.

— И с основание. В момента се возя на лодка с двете си внучета.

— Ужасно съжалявам, но…

— За какво става дума? — прекъсна я той.

Сара си пое дъх и обясни бързо и стегнато защо се обажда. В слушалката се чуваше детска глъч. После явно точно над главата на патолога прелетя чайка, защото крясъкът й прониза тъпанчето на Сара. Тя инстинктивно отдръпна слушалката на няколко сантиметра от ухото си.

— Доктор Хени Квам Хуле извърши експлантацията — отвърна високо патологът и Сара продължи да държи слушалката на разстояние. — Предполагам, че пак тя е разчела разпечатката.

— А случайно да знаете… къде се намират дефибрилаторът и разпечатката в момента?

— Вие да не би да се съмнявате в професионализма ни? Квам Хуле е отличен лекар.

— Изобщо не се съмнявам в това — оправда се Сара и се усмихна с надежда сърдитият патолог да усети дружелюбната й нагласа. — Понеже се занимавам с изследователски проект, ми се иска…

— Както вероятно знаете, имплантируемите кардиовертер-дефибрилатори се третират като специални отпадъци — прекъсна я саркастично патологът. — Съдържат литий и други опасни метали. Навярно вече са изпратили дефибрилатора за унищожение. Но ако искате, обадете се на доктор Квам Хуле и я попитайте. На ваше място бих изчакал до понеделник.

— Благодаря. Няма да ви задържам повече.

Той затвори, без да каже нищо повече.

— Боклук — промърмори Сара и отвори онлайн указател за телефонни номера.

В Осло и околността имаше една-единствена жена на име Хени Квам Хуле. Срещу името й не фигурираше номера на стационарен телефон, само на два мобилни. Сара набра първия.

— Да? — обади се детски глас.

— Здравей — поздрави Сара и се поколеба. — Казвам се Сара Цукерман. Този номер не е ли на Хени Квам Хуле?

— Това е мама. Моят телефон се води на нейно име. Много глупаво, защото непрекъснато ми звънят хора, които искат да говорят с нея!

— Разбирам. А дали майка ти ще отговори на другия телефон?

— Сега няма да вдигне. Отиде на погребение в Стокенес или нещо подобно. Май се намира в Северна Норвегия.

— Стокмаркнес? — предположи Сара.

— Да. Мъжът на най-добрата й приятелка умря и мама ще се прибере чак във вторник. Не съм сигурна, де. Може и по-късно. Сега съм при тате.

— Благодаря ти. Дочуване — Сара затвори.

Все пак реши да опита и набра втория номер. Малката се оказа права: никой не вдигна. Включи се гласова поща с дълго-дълго обръщение към обаждащия се. Тя остави съвсем кратко и доста непълно съобщение на доктор Квам Хуле, поколеба се и добави:

— Дъщеря ви спомена, че сте при ваша приятелка, останала вдовица. Дано въпреки това намерите време да ми върнете обаждането възможно най-скоро. Важно е. Наистина…

Не си довърши изречението и затвори.

Днес не можеше да направи нищо повече. Реши бързо да се прибере и да заведе Теа в център „Хение Унста“ да разгледат изложбата на Джон Кейдж, която приключваше след няколко дни, а после да вечерят и да се поразходят край водата.

Така поне ще се поразсее в края на този кошмарен ден.

 

 

17:15

Централата на „Мъркюри Медикъл“, „Манхатън“, Ню Йорк

Според първоначалния план в събота Ото Шулц имаше уговорка да играе голф с единия си зет. Очакваше срещата с притеснение. След като Сюзън обяви връзката с пропадналия си любовник, не само децата им започнаха да се държат странно. Двамата зетьове също се дистанцираха от тъста си. Единият, Джеймс, при последната им среща намекна, че е крайно време след развода да извършат подялба на имуществото. Че какво разбираше Джеймс от подялба? Положението и без това беше достатъчно критично, та да се намесват пълни невежи. А и зет му вече чу категоричното му мнение: Сюзън споделя с онова хипи порутено бунгало в Калифорния, защото сама е избрала да живее така. Всяка седмица Ото Шулц захранваше сметката й с щедра сума. Ще й се наложи да изчака до петнайсети юни — последния срок за изплащане на главозамайващата безбожна сума, която Ото се съгласи да й даде, след като неговият най-възрастен приятел и личен адвокат го предупреди, че ако случаят стигне до съда, ще трябва да се прости с още по-тлъста сума.

Събитията от последната седмица осигуриха на Ото Шулц идеално оправдание да отмени уговорката със зет си. В офиса му се струпа много работа. Рядко се случваше Ото Шулц да работи през уикенда. За него почивните дни бяха неприкосновени. През седмицата работеше и по шестнайсет часа на ден, ако се наложи, ала в петък вечер заминаваше за Лонг Айлънд и се прибираше чак в осем сутринта в понеделник.

Отвори най-важния си имейл адрес и се опита да се съсредоточи върху получените писма. От офиса във Франкфурт докладваха, че пенсионният фонд на „Фолксваген“ заявил желание да изкупи голям брой акции на „Мъркюри“. Делът на пейсмейкъра „Мъркюри Фобос“ на китайския пазар минал двайсет процента, съобщаваха колегите от офиса в Пекин.

Прочетените новини бяха само хубави, но Ото Шулц не успя да се зарадва. Продължи да отваря новите имейли. Джей Лено го канеше на вечеря да му покаже последното попълнение в автомобилния си парк: ролс-ройс „Дропдхед Купе“. За среща молеше и Джими Картър, сигурно за да изпроси още пари за „The Carter Center“.

Този човек никога не се отказваше.

В следващото писмо едната му дъщеря пак настояваше майка й да си получи полагаемата част от наследството.

В прилив на гняв Ото изтри имейла и удари с юмрук по масата.

Всичко в семейството му се обърна надолу с главата. Ото Шулц направо не можеше да повярва, че дъщеря му се опита да го командва. Беше се грижил за децата си от раждането им, бе им осигурил най-добрите училища, най-луксозните почивки, винаги бе успявал да вмъкне в натоварения си график футболни мачове, коледни тържества и бог знае какви още училищни и семейни мероприятия. А докато децата навлязат в юношеска възраст, се стараеше да се прибира навреме, за да им пожелае „лека нощ“. Е, с променлив успех наистина, но все пак се стараеше. За сватбите на двете си дъщери похарчи чудовищни суми и не посмя да покаже сметките на никого, дори на Сюзън.

Компютърът отново даде сигнал за получен имейл. Ото Шулц отвори веднага писмото и го прочете. После втори път. Разсеяно се почесваше по небръснатата буза. Късите му нокти дращеха грапавата му кожа.

Имейлът беше от отдела по сигурността. Установили, че анонимното съобщение, което го бе разтревожило, е изпратено от интернет кафене в Стокхолм. Било обаче невъзможно да разберат кой го е написал. Очаквали следващо нареждане.

Стокхолм не му говореше нищо.

Е, Стокхолм е столицата на Швеция — Ото Шулц знаеше това отлично, — но го интересуваше кой и защо е изпратил оттам мистериозния имейл. В Стокхолм „Мъркюри Медикъл“ нямаха офис. Централата за цяла Северна Европа се намираше в Осло, а шведският клон — в Гьотеборг. Впрочем компанията набираше повечето си кадри от местния политехнически университет.

В смущаващия имейл се говореше за мъж на име Ерик Бернтсен. Човекът починал — пишеше в писмото с единственото уточнение, че причината за смъртта е масивен инфаркт. Писмото беше изпратено от адрес в hotmail, който не му говореше абсолютно нищо, и не беше подписано.

Ото Шулц дълго си блъска главата откъде му е познато името на починалия според имейла мъж. Накрая се сети, че беше чел няколко статии от него, например обзорна статия в медицинското списание „Ланцет“ със заглавие Risk stratification for ventricular arrhythmias in ischaemic cardiomyopathy^[1]. Статията беше написана изключително компетентно и Ото Шулц раздаде копия от нея на всичките си senior medical advisors^[2].

Ото Шулц беше абсолютно сигурен, че двамата с Ерик Бернтсен не са се срещали и не му стигаше умът защо на някого му е притрябвало да го уведомява за смъртта на норвежкия професор. Опита се да изкопчи от Агнес Клеметсен някаква подробност, която да му подскаже какво би могло да го свързва с Бернтсен, но не успя.

Хрумна му да провери името в Гугъл. Първо написа Eric в търсачката, но след като търсенето не даде никакви адекватни резултати, се сети, че скандинавците пишат Erik с k, и поправи грешката си.

И ето. 1407 резултата, повечето на непознат за него език. Явно норвежки. Най-долу на втората страница се появи въпросната статия за опасността от животозастрашаващи нарушения на сърдечния ритъм при пациенти със сърдечна недостатъчност.

Изведнъж му хрумна още нещо. Отвори сайта www.the-heart.org и влезе с потребителското си име и лесно предвидимата си парола Pluto101. После кликна върху връзката Rumours^[3], изпи чаша минерална вода и започна да чете:

Oslo, Norway (updated May 7, 2010) — Retired electrophysiologist Professor Emeritus Erik Berntsen (70), at National Hospital in Oslo, Norway, has died due to myocardial infarction. Dr. Berntsen was diagnosed with ventricular arrhythmia a few weeks ago. Due to the arrhythmogenic complication, he was accepted for an ICD implantation performed this week. He dies Thursday morning local time in his hometown Baerum west of Oslo.

A press release from National Hospital yesterday called Dr. Berntsen „a pioneer in Scandinavian electrophysiology“, who „served his field of interest with enormous dedication, distinction, and effectiveness“.

In the press release, Head of The Cardiological Department at the National Hospital, Professor MD Karin Falhus extended sympathies to Berntsen’s family. „We were fortunate to have Dr. Berntsen as a member of the National Hospital Staff, and we are grateful for all he did for us and his many patients. He leaves us far too soon^[4].“

Значи на този човек са му поставили ИКД няколко дни преди да умре, заключи Ото Шулц и усети как пулсът му се ускори. Не много, но осезаемо. Посегна да си налее още вода. Стисна бутилката, защото ръката му трепереше.

Докато пиеше, не откъсна очи от екрана.

Четвъртък сутринта. Пишеше, че Ерик Бернтсен е починал четвъртък сутринта.

Тогава Ото Шулц се намираше на пресконференцията с Бил, Мелинда и онази Агнес от Норвегия. Много добре си спомняше колко разтревожен се чувстваше заради имейла от предния ден.

Получих имейл в сряда, припомни си пак той, а сърцето му се разблъска още повече.

Новината за смъртта на Ерик Бернтсен бе пристигнала в сряда.

След като изчисли часовата разлика три пъти и за всеки случай провери часовника за всички часови зони на монитора си, пулсът му стигна 120 удара в минута.

Съобщението за кончината на Ерик Бернтсен се бе озовало в строго секретната пощенска кутия на Ото Шулц поне шестнайсет часа преди да настъпи смъртта на норвежкия професор.

 

 

21:30

„Йетумколен“, Берюм

Ула проспа почти целия ден.

Вкъщи не го посрещна традиционният безпорядък, съчетан с непокорни тийнейджъри, болни малчугани и сърдита съпруга, която за пореден път е била принудена да издържи будна цяла нощ без неговата подкрепа. Ула се прибра и с изненада завари къщата празна. Върху кухненската маса го очакваше бележка. Таряй отишъл с приятел на някаква вила. Да бе, помисли си Ула, сигурно пият и купонясват в дома на този приятел. Тео бил на турнир по хандбал в Лилестрьом, а Тюва — на гости у приятелка. Предната вечер близнаците дали признаци на подобрение и след дълго мрънкане Гюру най-сетне склонила да ги заведе на плуване.

Лоша идея, особено след прекаран грип, помисли си Ула, но се почувства благодарен на жена си за това решение. Можеше да поразтреби из къщи, но вместо това се просна на леглото и заспа като заклан. Гюру го събуди чак в четири следобед.

Вечерта в дома им цареше необичайно спокойствие. Очакваха Таряй, Тюва и Тео чак на сутринта, а близнаците заспаха веднага, капнали от умора. Ула приготви виетнамски сармички. Децата не ги обичаха, а в момента Гюру ядеше само ръжен сухар със сирене. Ула се разположи върху дивана, качи си краката върху масата и се нахвърли върху вкусното ястие. За нула време унищожи четири порции и си сипа пета.

— Днес ми се виждаш странен — отбеляза Гюру и седна на другия край.

— Така ли? Защо?

— Не знам. Случило ли се е нещо?

— Не — отвърна Ула с пълна уста.

— Стига де — усмихна се тя. — Заедно сме от седемнайсетгодишни, Ула. Нещо те мъчи, виждам го. Цял следобед не си обелил дума. Дори не намери за какво да се скараш на Тара и Тобиас. А отгоре на всичко сготви нещо, което обичаш само ти.

Тя сви крака и ги обгърна с ръце.

— С други думи: не мога да те позная. Какво се е случило?

Ула потопи прозрачната кора в чили соса и я натъпка в устата си.

— Нищо. Нищо не се е случило.

Докато мислеше, се мъчеше да избегне погледа й.

Знаеше, че Гюру няма да се откаже. Ще си седи мирно и кротко и ще го гледа, докато не изплюе камъчето.

— Проблеми в работата — избоботи той с пълна уста.

— Не ти вярвам. Неприятностите в болницата никога не те потискат дотолкова, че да мълчиш шест часа. Освен ако не са те уволнили.

Той се усмихна кисело.

— Никак не е хубаво да си женен толкова дълго време — промърмори Ула и остави чинията върху масичката пред себе си. — Вече ме четеш като разтворена книга.

— Не само аз — засмя се тя. — Скъпи, ти си книга без корици или по-скоро вестник върху пейка на гарата!

Ула отпи глътка розе, за да преглътне по-лесно храната.

— Ммм — доволно премлясна той. — Това вино ми напомня за абитуриентския ни бал.

— Тогава пиехме „Каберне д’Анжу“ — по-сладко на вкус. Това е „Сансер“. Не сменяй темата.

Той облиза зъбите си, за да махне остатъците от кориандър, и отпи още една голяма глътка вино. Наведе се напред, подпря се на лакти и разтърка лице.

— Ужасна си — поклати глава той. — Нищо не мога да ти кажа, нали съм длъжен да пазя лекарска тайна.

После й разказа всичко.

Отне му около час. Гюру го изслуша, без да го прекъсва. Накрая Ула се облегна, въздъхна и пресуши чашата.

— И така… разбираш защо сме съвсем объркани.

— Да не би това да е опит да саботират Сара?

— Сара ли? И защо точно нея?

— Нали тя е поставила дефибрилатора. А и от думите ти съдя, че не се радва на особена популярност сред колегите си. Навярно…

— Операцията премина успешно — прекъсна я Ула. — Да, Сара наистина направи тампонада, но поправи грешката си. Пациентът се възстановяваше бързо. По-логично ми се струва целта на саботажа да е Бернтсен.

Гюру сбърчи нос.

— Нека обобщим. Ако си прав, някой иска да убие възрастен човек с болно сърце и избира да го направи по крайно сложен и объркан начин, който нито ти, нито Сара — лекари със завидна компетентност — сте в състояние да проумеете. Много хитро, няма що! Според мен е абсурдно убиецът да прибягва до такъв метод, след като може просто да го прегази с автомобил например.

Ула се усмихна уморено и доизпи виното в чашата си.

— Така или иначе тази вечер едва ли ще разгадаем този случай, Гюру.

— Съобщихте ли в полицията?

Той разпери раздразнено ръце.

— В полицията? И какво да им кажем?

— А ръководството на болницата знае ли? Трябва незабавно да ги уведомите за…

— За бога, Гюру!

Изправи се рязко и грабна чашата с нервно движение.

— Разбрахме за това само преди няколко часа! Засега знаем само аз и Сара. Ти също нищо не знаеш, ясно? Слизам долу да си пусна „Kissin’Cousins“.

— Побесняваш така само когато осъзнаваш, че съм права — извика тя след него. — И както винаги, търсиш убежище при Елвис, защото се чувстваш гузен! Наложително е веднага да уведомите ръководството на болницата! Чуваш ли, Ула?

Чу я, но не отговори.

Затръшна вратата към коридора и заслиза към мазето.

По стъпките му Гюру разбра, че е съгласен с нея, но няма да си признае веднага.